Прозорец към лятото

На някои снимки й личат всичките й 20 години - и дори изглежда на двойно повече, на други - не можеш да й припишеш повече от 16. Особено когато тя пуши, криейки се зад тънката завеса от дим, или крие лицето си зад ръцете, опрени на ъгъла на масата - и се виждат само големите й кадифени очи, с леки искрици в ъгълчетата им. И въпросът не е само в осветлението, нито в това колко точно е спала тя, защото…
той е седнал на края на леглото, обхванал е кръста й, докато тя блажено се протяга, и с нежна колебливост очертава с пръсти странни фигури върху голия й гръб. После се извръща настрана и гледа през прозореца, сякаш очаква, че нещо много важно ще се появи през прозореца, макар рамката да очертава само пълен със сумрак, а понякога и със сняг - правоъгълник на блока отсреща. Тя говори за миналото, той - за бъдещето. Иска му се да я излекува от спомените, да изтегли от кръвта й отровата на ненужните съжаления, а тя се колебае дали да му обясни, че вече си има минало, пълни събрани съчинения, тесни рафтове с цветни обложки – четиво за всякакво време, всякакво настроение, а бъдещето е кралство, което не принадлежи нито на него, нито на нея - защото енергичността, младостта, отражението в огледалото им вече не са без бръчици. Те избягват да говорят за настоящето, което сякаш не го е имало още преди секунда и което сякаш ще изчезне веднага, щом го докоснеш, защото…
тя не му казва нищо, само от време на време го гали разсеяно по косата, но времето означава много, твърде много - и за него, и за нея. Той се безпокои, че губи скъпоценни минути, за които после ще съжалява, тя пък си задава въпроса - дали някога те ще се догонят един друг, дали единият няма винаги да изостава, усещайки между тях тези години, които няма как да бъдат премахнати – години и месеци на трупана горчивина, мъдрост и опит - и единственият възможен вариант може би е… но забранявам, чуваш ли, забранявам ти да мислиш за това. И затова…
те до самозабрава се разпалват един друг, изгаряйки от желание да правят любов, нямайки търпение да опитат всички линии на преплитане на телата си. Той си мисли: ще остане ли в паметта й поне кратка следа, не по-дълга от SMS, и не е ли по-добре може би да изчезне пръв, без да чака тези мъчителни мигове, когато тя може би все още ще идва, но празните, посипани с пепел от угаснал пламък на страст очи ще причиняват смъртно болезнени пропасти в душата му. Тя страда от това, че не може да повярва в любовта му - и все пак това е любов, защото той е готов да остане така ако ще и цяла вечност, дори и ако това означава да седи на студения под - и да докосва кожата й, не настоявайки за повече, макар че може би, разбира се, би било по-добре да се слее с нея изцяло; тя наивно си мисли, че това е единственото, което е способна да му даде - да стискат до сладка болка топлите си тела, да докосва пулсиращата жилка на шията й, леко стискайки гърлото й, когато…
тя на свой ред откланя поглед от скучното зимно небе, което за кратко се е превърнало в лято, оправя свляклата се презрамка, отмята зад ухото кичур от въгленовочерната си коса и го поглежда – рошав, странен, нервен, и все пак изпълнен с жизнена сила - и каквото и да е това – изкушение или подарък, и все едно колко дълбока драскотина ще остане после – тя, колкото и да се крие, е част от тясното и нестабилно "сега", значи има нещо освен миналото, освен…
нейните съмнения, неговите страхове (или обратното). История, нарисувана с акварелни бои. Няколко нежни, размити образи – нито един ясен контур. И ако утре… (той закрива с длан устата й. Тя чувства върху меките си устни пръстите му, хваща със зъби малкия му пръст - и така и никога няма да научим какво е искала да каже, макар че можем да се досетим). Понякога е по-добре просто да спреш насред думата, за да…