Сън

Около този дом цари вечна есен. Защото на Стопанина му харесва това време от годината, но вътре в самата къща, от дясната спалня през кухнята и малко в банята, хващайки я със самия си край, малко по огледалото и рафта с козметика живее пролетта. Защото пролетта се харесва на стопанката на този дом.

Стопанинът на този дом е истински… Човек. Той не е вълшебник, не е майстор и даже не е писател. Той не умее да лекува хората с едно докосване, не умее да лети към звездите и да движи хладилници със силата на мисълта. Затова пък винаги се радва на гостите си, помага на приятелите си - и децата му са най-щастливите деца в света. Те практически никога не са вкъщи, защото за разлика от Стопанина на дома те пишат книги, летят към звездите и движат хладилници със силата на мисълта... и да - и да лекуват хората с докосване на ръката също умеят.

А Стопанката на дома винаги е доволна, усмихната, тъжи само по няколко минути на ден. Само за петнадесет минути, след залез слънце. Когато настъпва това време, Стопанката на дома излиза в градината, в онази половина, където винаги е есен, сяда в люлеещия се стол, завърта ключето на часовника-луковица, с изображение на карти таро на циферблата, и тъжи. И трябва да кажем, че го прави с голямо удоволствие, защото и тъгата трябва да се изживява с радост. А мъжът й през това време я наблюдава от прозореца на третия етаж. Той специално сяда така, че да не се вижда отдолу - и наблюдава. Защото я обича дори и такава – тъжна.

Понякога, когато им идват гости, в гостната на къщата вали сняг – така можеш да играеш на снежни топки и да не се боиш, че ще настинеш – защото винаги можеш да отидеш в спалнята, където е пролет, и да се погрееш на топлите лъчи на първото слънце.

Единственото, което трябва да запомните – ако попаднете на гости при тях, а вие задължително ще попаднете там, ако вече не сте били… не се разхождайте из къщата нощем, или поне ходете внимателно. Нощем от стените на къщата израстват ръце, обикновени порцеланови ръце, всъщност те са там не за да плашат гостите, а единствено и само за удобство. Да подържат свещта или фенерчето, ако в едната ви ръка има чаша с чай, а в другата сандвич с нещо много вкусно. Или, ако изведнъж ви стане самотно, а стопаните спят, да има кой да ви стисне ръката, или дружески да ви потупа по рамото.

А в спалнята на Стопанина и Стопанката, край прозореца, стои голям старинен фенер и уютна кована скамейка под него, за да може, когато им се прииска романтика, да изгасят светлината в цялата къща и да седят прегърнати на скамейката, когато съществуват само Той, Тя, скамейката и кръгът на светлината на фенера. Жълт, естествено.

И как живеят така, ще попитате вие?

Много просто - някога някой много тъжен човек измислил идеалния дом. В този дом, в центъра на гостната растяли дървета - и на тях висели люлки, за да може да играеш и да се люлееш по цял ден. После този дом се появил в нечий сън и наоколо веднага разцъфнала есен, а в дома се заселила пролетта. Израснали ръцете от стените и се появил огромен брой врати, за да може всеки да дойде, когато пожелае.

А после дошъл Той. Стопанинът на дома. Побродил малко насам-натам, разбрал, че му харесва този Дом - и останал да живее там. А когато му станало съвсем самотно, си измислил нея. И живяли заедно толкова дълго, че вече никой не помни кой кого е измислил пръв.

А децата им… Децата им просто реализирали мечтите на родителите си и поели на разни посоки по свои си работи. Защото те също имали мечти, които трябвало да успеят да реализират.