Ако "Аватар" го снимаха инженери...

Покрай навика ми да чета от време на време стари броеве на популярни издания… попадам на твърде интересни факти. Значи представете си сега как през 2007 г. в югоизточна Германия, в Хойерсдорф, намерили - няма да повярвате!!! - перспективно находище на унобтайниум въглища. Ама наистина много перспективно. Не да кажем, че Германия би изчезнала без разработката на това находище, но някак си да ти стане жал да го зарязваш.

А защо да го зарязват? Ами защото над перспективното находище на въглища стояло - няма да повярвате!!! - култово Дърво на Живота съоръжение с голяма историческа ценност. По-точно казано… църква от XIV век.

Но вместо да - няма да повярвате! - изпратят към църквата и мирно бракуващите се сини зелени грийнписовци атомни булдозери, да пуснат развилнели се полковници, да залеят града с напалм и въобще да развият епична драма за 1.8 милиарда долара само приходи от кинопокази, германците - няма да повярвате! - направили нещо съвсем друго.

Те взели въпросната църква… и я преместили на друго място.

Фото: BBC

За целта построили гигантска платформа и укрепили самата църква, която тежи 660 тона (ех, защо не 666?) с помощта на здрави стоманени опори. Налагало се църквата да бъде премествана изключително внимателно, така че често се налагало да спират, за да проверят дали не се е наклонило зданието.

Пътешествието отдавна е приключило. Църквата в крайна сметка изминала 12 километра и пътувала шест дни. И на разхитителната немска държава цялата операция струвала 3 милиона евро.

Честно, не мога да повярвам. Да пропуснат такъв шанс за епос…

Фатална

Някои ги слагат на една везна, но за мен фаталната жена и кучката са твърде различни. Ако говорим алегорично, фаталната жена е като черна коктейлна рокля с дълбоко деколте, докато кучката е тесни ластични бричове.
Кучката доказва. Всичко, на всички, винаги.
Фаталната жена – никога, никому, нищо.
Кучката е зла.
Фаталната жена не е зла. Но не е и добра, всъщност.
Кучката няма да пропусне случая да…
Фаталната жена няма да падне до това да…
Кучката жестоко те зарязва.
Фаталната жена си тръгва, оставяйки след себе си следа.
Кучката се шлифова в изкуството с висок ток да настъпва мъжкото достойнство. Нейният трофей е неговото засегнато самолюбие.
Фаталната жена изключва разсъдъка на мъжа, същевременно не засягайки достойнството му. Фаталната жена се нуждае единствено от неговата любов - до последната въздишка.
След кучката мъжът може да стане женомразец.
След фаталната жена – ако оцелее – философ.

И едната, и другата могат да преживеят с един мъж цял живот. Кучката ще има мъж под чехъл. С фаталната жена ще остане само силният духом. Кучки има много, фаталните жени са единици.
От нея лъха лек аромат на декаданс, но без предозиране, без постоянно театрално преиграване и фалшива тайнственост, иначе настъпва задух, иначе тя се превръща в "Демоничната жена" на Тефи, а това вече е гротескно и изглежда смешно.

В чертите на фаталната жена винаги има някаква неправилност, стигаща до това в някакъв ракурс или някой мимически момент лицето й изведнъж да ти се стори почти отблъскващо, дори грозно. Но това е само миг – движение, лек наклон, завъртане на главата – и то отново е прекрасно. Лице, което се запомня от пръв поглед.

В женските списания, които съм имал греха да поразлиствам, когато нямам нищо за четене подръка, почти на всяка страница виждам едно и също гланцово лице, умножено в многохиляден тираж – лицeто на куклата Барби, нимфетката с огромни широко разположени бонбонени очи, малко чипо носле и издути устни – идеалът на съвременната маймунска мода, който се поръчва при пластичните хирурзи. И разбирам, че притежателките на това "идеално" лице никога не са застрашени от това да станат фатални. Никога.
Затова те стават кучки. Да, всички те стават ужасни кучки, в стройни редици по двадесет, оказващи се в колекцията на всеки що-годе приличен мъж.

А фаталната жена е аромат на декаданс, внимателно пазен в скъпо ковчеже. Истинска, без номера, без фалш, неправилна жена. Закачлив поглед, широка усмивка, ликуващо, ярко, гордо лице, породиста, неподвластна на времето красота. Тя старее като всяка красива и истинска жена - достойно. Без вълна от пластични операции, за да удържа отиващата си младост, но и без да се отпуска, грижейки се за себе си с абсолютна дисциплина, като на война. Продължавайки да живее, да работи, да възхищава. Оставайки прекрасна.

А какво удоволствие е да я наблюдаваш още в мига на нейния изгрев… загадъчна и непостижима, многолика, трогателна, вълнуваща - скритата в гънките на мидата перла, която още зрее. И да наблюдаваш бавното разтваряне на черупката, знаейки какво се крие под нея…

State of the Union

Кратки инструкции от HuffingtonPost.com как да се слуша правилно речта на Обама State of the Union 2010.

Плюс, като допълнение, предварителна версия на текста на речта, изтекла в Интернет в последните часове преди произнасянето й:

Скъпи съотечественици!

В този безпрецедентно тежък час, Демократическата партия, Правителството и лично Президентът Барак Хюсеин Обама се обръщат към вас.

Състоянието на нещата в съюза е безпрецедентно.

Главен, потресаващ успех е изборът на първия афроамерикански Президент. Не всички се оказаха готови за подобен поврат на събитията. Расистите и техните помощници продължават съпротивата срещу избрания път - и в безсилната си злоба "гласуват" за консервативните наемници на Буш. Тези провокации са подготвени и проведени от десните екстремисти, по поръчка на западните специални служби. Страната обаче уверено върви по избрания път. Демократическата партия и Правителството обещават, че никакви трикове и козни на тези недобросъвестни изменници няма да постигнат нищо. Избирането на първия афроамерикански Президент е било, е и винаги ще бъде основното постижение на тази Администрация.

В икономическата, политическата и дипломатическа области обещанията за първата година от четиригодишния мандат са изпълнени. Гуантанамо е затворено. Под ключ. Ключът се намира в яйце, яйцето в ковчеже, ковчежето - в спалнята на Лидера на Демократическото Мнозинство в Сената. Световната общност ни обича по-другояче в сравнение с преди. Умната дипломация чрез копчето PEREGRUZKA ни отвори прозорец към Русия, през който нашите партньори ни показаха много. Икономиката се намира във възход, а броят на спасените, запазени и помилвани работни места нараства. Глобалното затопляне е спряно.

Но контрареволюционните врагове не спят! Сипят се злобни клевети от тях и техните пригласящи от т.нар. "консервативно радио", финансирано от петролни, фармацевтични, застрахователни, оръжейни, стоманодобивни, тютюневи, авиационни и телефонни корпорации, организации за търговия на дребно и обединени кооперативи на хранително-вкусовата и сладкарска промишленост.

През настъпващата година, Партията и Правителството си поставят за задача разобличаването и обезвреждането на такива елементи. Усилията ви са напразни, господа! Опитът да печелите от народното страдание ще бъде жестоко наказан. Предприятията, получаващи печалби, ще бъдат глобявани с максимални глоби в размера на печалбата си. Получените пари ще бъдат използвани за стимулиране на икономиката чрез наливането им в банкрутирали предприятия с цел спасяване на работни места.

[всички стават, шумно ръкопляскат и плачат]

Шоколад

Из стаята се носеше течение. Ръката й беше замръзнала. Течността беше студена, лекарството, както тя виждаше, бе извадено от хладилника. Сега ако можеше да свие пръсти в юмрук, да разтърси силно китката, да свие ръката в лакътя, да я прибере, да я стопли под одеялото. Но не може. Тя наблюдаваше как капката бавно пълзи по тръбичката надолу, попадайки във вената й чрез стоманената игла-проводник. Вече три часа нищо не се променяше – капката, тръбичката, леденият прозорец, глухата стена на съседната къща, поклащащите се голи върхове на дърветата. Ето така, бавно, капка по капка, в нея се вливаше животът. Животът без него беше студен. Тя вече го усещаше.

Тя измъкна свободната си ръка изпод одеялото, внимателно се протегна, извади от чекмеджето на шкафчето малко шоколадче, разви шумящото фолио, отчупи парченце, пъхна го в устата си. Спомни си, че когато се притискаха до безумие един в друг, той понякога слагаше парченце шоколад на езика й, преди устните му да тръгнат на пътешествие по тялото й. За да й бъде още по-сладко...

Тя разкопча с една ръка копчетата на памучната си риза, притисна длан към голата си гръд. Дланта й беше лека, безтегловна, мека и прохладна на докосване, а неговата – винаги гореща, по-гореща от тялото й, ръбеста и нежна едновременно, възглавничките на пръстите му твърди от бутоните на клавиатурата. Когато той се докосваше до нея, гръбначният й стълб се извиваше от наслаждение, като от електрошок. Неведнъж тя беше виждала по филмите как спрялото сърце се стимулира със сложени на дланите електроди. В някои филми човекът по този начин можеше да бъде върнат към живота, в някои – не.

Сега сърцето й биеше равно.

Капките беззвучно отмерваха времето, отвъд прозореца постепенно се стъмваше. Тя малко по малко заспиваше. Струваше й се, че в системата има само студена вода - и кой знае защо с нея й разреждат кръвта. Кръвта й е твърде концентрирана, вероятно в това е проблемът. Сънуваше море в края на август, вълни с "зайчета", морето в този ден, когато за първи път се променя вятърът, от южен на северен, и това означава, че скоро ще дойде есента.

Тя не чу как час по-късно в стаята бързо влезе сестрата, извади иглата от вената й, притисна към мястото памуче със спирт, сви ръката в лакътя и я покри с одеялото.

* * * * *

Пръстите й конвулсивно потрепнаха. Те заспиваха прегърнати, вероятно в съня си той неволно беше легнал върху ръката й, и ръката беше изтръпнала. Той леко погали рамото й, докосна с устни сгъвката на лакътя. Нека поспи още. През нощта в стаята беше станало прохладно, той стана, затвори прозореца и придърпа върху нея завивката. Край нея на шкафчето лежеше отворено шоколадче, той се усмихна - и стараейки се да не шуми с фолиото, го взе. Навън се разсъмваше. Той отиде в кухнята, пусна котлона, наля малко мляко в джезвето - и пусна в него няколко парченца шоколад. Докато шоколадът се топеше, той гледаше как от недозатворения кран бавно, дълго надвисващи и неохотно откъсващи се, падаха капки вода. Първо една, после още една, и още…

Той разбърка шоколада с чаена лъжичка. Отпи от чашата си с алкохол. Погледна през прозореца към морето. Утринта беше необичайно свежа, ветровита - и морето се пенеше с "зайчета". Изведнъж той почувства как любовта му към нея, обикновено топла и нежна, за миг се превърна в остра игла, и болезнено се заби, пронизвайки сърцето с непозната преди тревога.

Никога няма да я оставя сама.

Той постоя още малко така, после внимателно извади иглата, завъртя докрай крана, изключи котлона и изсипа шоколада в малка бяла чашка.

Житейският калейдоскоп

Мила моя, подари ми калейдоскоп. Калейдоскопите ме хипнотизират. Помисли си - там, в това малко цилиндрично нещо са скрити истински витражи в стил art nouveau. Естествено, ти знаеш основното правило на калейдоскопа: всяка краска, всяко съчетание е мимолетно и уникално, и никога не се повтаря. Леко движение на ръката, изместване с милиметър, случайно потрепване на пръстите – и се появява нова картина на света. И, което е особено характерно, назад не можеш да пренавиеш картината, колкото и да го въртиш в обратната посока, обратно на часовниковата стрелка – напразно, отново нови картини на света.

Фантазиите на калейдоскопа са неуловими. Изчезването на едната и раждането на следващата се съпровожда от един тънък кристално-сипещ се звук... Като дете съм седял понякога с калейдоскопа по чял час, опитвайки се да запомня особените цветно-геометрични комбинации, и някак все пак да уловя повтарящото се съчетание. Беше много важно за мен. Няма да повярваш, дори се опитвах да рисувам някои особено харесали ми образи оттам. Понякога ми се струваше, че ето го, този, който вече се появи… преди 58 завъртания. Но никога не бях уверен.

И, както вероятно можеш да предположиш, веднъж със собствените си ръце разбих любимия си калейдоскоп... с ковашки чук. Истински акт на вандализъм, сравним само със свалянето заради бас в първи клас на къдрави скалпове на кукли... Защото калейдоскопът представляваше свещен, магически предмет, вечна загадка, безкраен генератор на прекрасни образи. От друга страна, крачката към познанието винаги се прави чрез жертва.

Възрастните, естествено, ми бяха разказвали какво има там вътре... Но изсипвайки съдържанието на пода, аз все пак не можех да повярвам как такова нещо е възможно.

Липсваш ми.

Всички мои думи са купчинка цветни стъкълца на твоята длан... и ти не знаеш откъде те са изпаднали.

Любовта като дружество от затворен тип

Photo © Olga Zavershinskaya

В идеалния случай и ако е справедливо, съдбата трябва да дава по 50% от акциите на двамата участници. Но нито идеал, нито справедливост не съществуват в природата, - еволюцията не би се състояла, ако човечеството се беше лишило от двата си главни двигателя – винаги да иска повече и да унищожава ближния.
Всъщност защо не 40 на 60, 30 на 70, или 20 на 80, или 10 на 90, и дори "моята огромна любов стига за двама ни с излишък" - даденост, променлива, константа?
Най-интересното е, че балансът е нестабилен, пропорциите рядко се определят веднъж и завинаги, и някой твърди, че е невъзможно да накараш някого да те обикне, че това става от само себе си, или веднага, или не, а някой шепне "твоето сърце трябва да бъде мое" и ще хвърли всички сили и средства, и душата си ще продаде, ако е необходимо. И някой, наистина, сантиметър по сантиметър си отвоюва жадуваната територия, а друг, колкото и да се старае, не му се получава да направи дори и стъпка.
Всяка изначална пропорция може да се наруши с течение на времето. Няма правила, няма устав, няма гаранции, няма срокове - и в това е смисълът, и в това е горчивината, и радостта, и надеждата на това безнадежно занимание.

Но сладката блажена хармония, по мои наблюдения, дори по-голяма от точно отмерените на аптечен кантар 50 на 50, кой знае защо съпътства формулата 40 на 60, когато "той обича малко повече, тя – малко по-малко".
И това е лесно обяснимо. На жената любовта почти никога не й се вижда твърде много. Затова пък при мъжете, уви, се случва - от излишък от любов започва да му се струва душно и му се иска да отвори прозореца.
Жената е същество мнително. Често й се струва, че някъде нещо съвсем малко са й дали недостатъчно, съвсем малко са я недолюбили, съвсем малко нежност не са й додали… Защото мъжът наистина може - и умее да не дава достатъчно нежност, и още как. В мъжкия свят подобно скъперничество се одобрява, така де, то се приема за мерило за тестостерон…
Затова абсолютно щастие и при абсолютна взаимност жената няма да почувства. Защото ще й се струва, че тя обича по-силно. От това идват непрекъснатите подскачания "обичаш ли ме?", и неприязънта към минаващата в съседство стройна по манекенски head-turner в минипола, и немите опити да си изпросиш недополученото, заяжданията и проверките. С ентусиазъм на химик-геодезист жената изследва мъжкото чувство за устойчивост, за плътност, поставя го под пресата, разглежда го под микроскоп, капе му киселина, наблюдава реакцията. Защо? Защото така обича? Не, защото й е малко.
В любовта жената трябва да бъде наситена. Гладната женска любов е красива само на думи, в блогове, в драматични екранни погледи, в топлите кадифени гласове на най-тъжните соулпевици, в треперещо-кристалните монолози на Бет, в парещите вътрешности на стиха на Цветаева. Но всъщност любовната недостатъчност изтерзава жената, лишавайки я от сили, достойнство, чар, красота…

Ти и аз сме скачени съдове. Две колби, свързани с тръбичка. Всичко е просто. Физика за 8 клас. Болката никога не е само за единия. Всичко, което капем в гърлото си, всички тези разяждащи смеси и разтвори, всичко, което поотделно, затворили се, се опитваме да преварим, разтворим, да разпаднем на атоми… всичко това отива и в двама ни. И през нощта, поставяйки се на огъня, с ласки, пръсти, длани, устни, стон, шепот, се заемаме да го кипваме, да го изпаряваме, да го разпръскваме, да го разсейваме…

Сън

Около този дом цари вечна есен. Защото на Стопанина му харесва това време от годината, но вътре в самата къща, от дясната спалня през кухнята и малко в банята, хващайки я със самия си край, малко по огледалото и рафта с козметика живее пролетта. Защото пролетта се харесва на стопанката на този дом.

Стопанинът на този дом е истински… Човек. Той не е вълшебник, не е майстор и даже не е писател. Той не умее да лекува хората с едно докосване, не умее да лети към звездите и да движи хладилници със силата на мисълта. Затова пък винаги се радва на гостите си, помага на приятелите си - и децата му са най-щастливите деца в света. Те практически никога не са вкъщи, защото за разлика от Стопанина на дома те пишат книги, летят към звездите и движат хладилници със силата на мисълта... и да - и да лекуват хората с докосване на ръката също умеят.

А Стопанката на дома винаги е доволна, усмихната, тъжи само по няколко минути на ден. Само за петнадесет минути, след залез слънце. Когато настъпва това време, Стопанката на дома излиза в градината, в онази половина, където винаги е есен, сяда в люлеещия се стол, завърта ключето на часовника-луковица, с изображение на карти таро на циферблата, и тъжи. И трябва да кажем, че го прави с голямо удоволствие, защото и тъгата трябва да се изживява с радост. А мъжът й през това време я наблюдава от прозореца на третия етаж. Той специално сяда така, че да не се вижда отдолу - и наблюдава. Защото я обича дори и такава – тъжна.

Понякога, когато им идват гости, в гостната на къщата вали сняг – така можеш да играеш на снежни топки и да не се боиш, че ще настинеш – защото винаги можеш да отидеш в спалнята, където е пролет, и да се погрееш на топлите лъчи на първото слънце.

Единственото, което трябва да запомните – ако попаднете на гости при тях, а вие задължително ще попаднете там, ако вече не сте били… не се разхождайте из къщата нощем, или поне ходете внимателно. Нощем от стените на къщата израстват ръце, обикновени порцеланови ръце, всъщност те са там не за да плашат гостите, а единствено и само за удобство. Да подържат свещта или фенерчето, ако в едната ви ръка има чаша с чай, а в другата сандвич с нещо много вкусно. Или, ако изведнъж ви стане самотно, а стопаните спят, да има кой да ви стисне ръката, или дружески да ви потупа по рамото.

А в спалнята на Стопанина и Стопанката, край прозореца, стои голям старинен фенер и уютна кована скамейка под него, за да може, когато им се прииска романтика, да изгасят светлината в цялата къща и да седят прегърнати на скамейката, когато съществуват само Той, Тя, скамейката и кръгът на светлината на фенера. Жълт, естествено.

И как живеят така, ще попитате вие?

Много просто - някога някой много тъжен човек измислил идеалния дом. В този дом, в центъра на гостната растяли дървета - и на тях висели люлки, за да може да играеш и да се люлееш по цял ден. После този дом се появил в нечий сън и наоколо веднага разцъфнала есен, а в дома се заселила пролетта. Израснали ръцете от стените и се появил огромен брой врати, за да може всеки да дойде, когато пожелае.

А после дошъл Той. Стопанинът на дома. Побродил малко насам-натам, разбрал, че му харесва този Дом - и останал да живее там. А когато му станало съвсем самотно, си измислил нея. И живяли заедно толкова дълго, че вече никой не помни кой кого е измислил пръв.

А децата им… Децата им просто реализирали мечтите на родителите си и поели на разни посоки по свои си работи. Защото те също имали мечти, които трябвало да успеят да реализират.

Прозорец към лятото

На някои снимки й личат всичките й 20 години - и дори изглежда на двойно повече, на други - не можеш да й припишеш повече от 16. Особено когато тя пуши, криейки се зад тънката завеса от дим, или крие лицето си зад ръцете, опрени на ъгъла на масата - и се виждат само големите й кадифени очи, с леки искрици в ъгълчетата им. И въпросът не е само в осветлението, нито в това колко точно е спала тя, защото…
той е седнал на края на леглото, обхванал е кръста й, докато тя блажено се протяга, и с нежна колебливост очертава с пръсти странни фигури върху голия й гръб. После се извръща настрана и гледа през прозореца, сякаш очаква, че нещо много важно ще се появи през прозореца, макар рамката да очертава само пълен със сумрак, а понякога и със сняг - правоъгълник на блока отсреща. Тя говори за миналото, той - за бъдещето. Иска му се да я излекува от спомените, да изтегли от кръвта й отровата на ненужните съжаления, а тя се колебае дали да му обясни, че вече си има минало, пълни събрани съчинения, тесни рафтове с цветни обложки – четиво за всякакво време, всякакво настроение, а бъдещето е кралство, което не принадлежи нито на него, нито на нея - защото енергичността, младостта, отражението в огледалото им вече не са без бръчици. Те избягват да говорят за настоящето, което сякаш не го е имало още преди секунда и което сякаш ще изчезне веднага, щом го докоснеш, защото…
тя не му казва нищо, само от време на време го гали разсеяно по косата, но времето означава много, твърде много - и за него, и за нея. Той се безпокои, че губи скъпоценни минути, за които после ще съжалява, тя пък си задава въпроса - дали някога те ще се догонят един друг, дали единият няма винаги да изостава, усещайки между тях тези години, които няма как да бъдат премахнати – години и месеци на трупана горчивина, мъдрост и опит - и единственият възможен вариант може би е… но забранявам, чуваш ли, забранявам ти да мислиш за това. И затова…
те до самозабрава се разпалват един друг, изгаряйки от желание да правят любов, нямайки търпение да опитат всички линии на преплитане на телата си. Той си мисли: ще остане ли в паметта й поне кратка следа, не по-дълга от SMS, и не е ли по-добре може би да изчезне пръв, без да чака тези мъчителни мигове, когато тя може би все още ще идва, но празните, посипани с пепел от угаснал пламък на страст очи ще причиняват смъртно болезнени пропасти в душата му. Тя страда от това, че не може да повярва в любовта му - и все пак това е любов, защото той е готов да остане така ако ще и цяла вечност, дори и ако това означава да седи на студения под - и да докосва кожата й, не настоявайки за повече, макар че може би, разбира се, би било по-добре да се слее с нея изцяло; тя наивно си мисли, че това е единственото, което е способна да му даде - да стискат до сладка болка топлите си тела, да докосва пулсиращата жилка на шията й, леко стискайки гърлото й, когато…
тя на свой ред откланя поглед от скучното зимно небе, което за кратко се е превърнало в лято, оправя свляклата се презрамка, отмята зад ухото кичур от въгленовочерната си коса и го поглежда – рошав, странен, нервен, и все пак изпълнен с жизнена сила - и каквото и да е това – изкушение или подарък, и все едно колко дълбока драскотина ще остане после – тя, колкото и да се крие, е част от тясното и нестабилно "сега", значи има нещо освен миналото, освен…
нейните съмнения, неговите страхове (или обратното). История, нарисувана с акварелни бои. Няколко нежни, размити образи – нито един ясен контур. И ако утре… (той закрива с длан устата й. Тя чувства върху меките си устни пръстите му, хваща със зъби малкия му пръст - и така и никога няма да научим какво е искала да каже, макар че можем да се досетим). Понякога е по-добре просто да спреш насред думата, за да…

Слушат ви

- Представяш ли си, вкъщи е такъв зверски студ – 18 градуса! – тя редеше продуктите на лентата на касата. Да ходиш в приятелска компания за салам и бонбони е толкова традиционно занимание. – Докато не сложа вълнени чорапи – не мога да заспя, въобще.
Ю. отваря уста да коментира…
- Не ставайте смешна! – Ю. дори не успява да затвори уста и замръзва. От удивление.
- Моля?
- Не ставайте смешна! – повтаря касиерката. – Аз спя с чорапи, да - но вие още сте млада!
Усмихвам се. Рядко някой се издава, че слуша чуждите разговори. Това може да бъде доловено само по напрегнатото извъртане на главата, замръзналото изражение на лицето и онзи особен отсъстващ поглед, показващ, че човекът е изцяло в слух.
Да живеят мобилните телефони – сега не се налага да се срамуваш от малките си слабости. Разговорите са навсякъде около нас, няма как да се скриеш от тях. На чуждата уста няма как да сложиш лепенка и да я запушиш. От чуждото бърборене няма къде да се скриеш. В крайна сметка няма да потъваш непрекъснато в себе си - до степен да изчезнеш под земята.

Тези интригуващи откъслеци от чуждите разговори… като бележки, набързо нахвърляни на листчета хартия – къде, кой ги е писал? По какъв повод? Вече отдавна сме забравили, няма как да научим. Някакви напомняния, надраскано "да го обмисля после", телефони на непознати, така и не опознати хора….
- А тя? Да? Така ли каза? Знаеш ли, веднага си помислих, че тя вижда в това проверка. Проба на почвата. Твърде леко прие тя тази новина…
- Аз? Заключиха ме отвън. Сега? В маршрутката съм. Сестра ми отвори вратата, аз се юрнах напред и бях навън. Да, остави ми. Да вървят по дяволите! Естествено, сега поне до утре…
- Видях ги… да… точно такива, като на снимките. Приятно е да се срещнеш със своя идол, има ли смисъл да отричам. Те махаха с ръце, а единият гледаше, уверена съм, точно в мен…
Откъслеци от разговори, парченца от живота на истинските, живи хора – тези, които са наоколо. Калейдоскоп от неразказани истории, всяка от които се изкушаваш да досъчиниш.
Това е нещо много по-добро от сериалите.
И за това не наказват.