неделя, декември 07, 2008

Първото правило на магьосника

Има и по-тъпи корици, но рядко се срещат
Току-що затворих последната страница на "Първото правило на магьосника" на Тери Гудкайнд. Не че съм изгарял да я чета, просто така се получи, че имах време за убиване и тази книга в хартиено издание подръка. Аз поначало не съм много по фентъзито (Пратчет в случая не се брои, доколкото той отива много по-далеч от чистото жанрово фентъзи). Сега съм с противоречиви впечатления и някак не мога да се сдържа да не ги споделя.

Първото ми впечатление: книгата е изненадващо вторична. Адски много заемки в сюжетно отношение от "Властелина", плюс това-онова, измъкнато почти буквално от "Междузвездни войни". Нищо не е дословно, но сходствата са толкова много, че на моменти дразнят. Не по-малко дразнещо е отлагането на изясняването на "тайната" на героинята практически до средата на книгата, и завръзването на очевидно замислените от самото начало взаимоотношения между двамата основни герои в последните няколко страници.

Като цяло книгата е приятна, макар и твърде разтеглена и с твърде много добавени допълнителни обрати на сюжета, което на моменти омръзва. Особени изненади в развитието на историята няма, почти всеки, който не е само с две страдащи от самота мозъчни клетки в главата, доста преди края би се досетил накъде отиват нещата. Има и някои образци на откровена сюжетна идиотия, които просто поразяват с наивността си, и които не се връзват с демонстрираната накрая проницателност на главния герой - например когато и двамата тръгват след Стария Джон, без изобщо да задават въпроси.

Особено дразнещи конкретно за мен бяха главите накрая, след намесата на Морещиците. Количеството садо-мазо там попрекрачи разумните граници, поради което се наложи с доста усилие над себе си да изчета тази част, без да пропускам и чета "по диагонал". В крайна сметка тази част също се оказа приемлива, но твърде силен BSDM привкус.

Трябва да призная, че има някои блестящи откъси, които заслужават самостоятелно цитиране, например:

«Много хора, за да живеят, имат нужда да са управлявани. В своето самолюбие и алчност те гледат на свободните хора като на деспоти. Те имат нужда от водач, който да подрязва избуялата растителност, така че слънцето да стига и до тях. Те са на мнение, че на никое растение не бива да се позволява да се извисява над най-ниските, за да може светлината да огрява всички. Те предпочитат да си осигурят пътеводна светлина независимо от средствата, вместо да си светят сами.»

«Хората са глупави; получил правилната мотивация, всеки би повярвал почти на всичко. Тъй като хората са глупави, те биха повярвали на една лъжа, защото искат да повярват в истинността й или защото се страхуват, че може да е истина. Главите на хората са пълни със знания, с факти, с вяра, повечето от които лъжливи, макар те да си мислят, че всички са истински. Хората са глупави; те рядко различават лъжата от истината и въпреки това са уверени, че го правят, така че става още по-лесно да ги излъжеш.»

Трябва да си призная откровено - зарибявката все пак е голяма, въпреки че съм уверен, че едва ли ще чета останалите книги от поредицата. И все пак, докато не свърших тази, изгубих дори желание за сън. Което е парадоксално, особено предвид вече споменатите от мен по-горе недостатъци. Героите са откровено схематични, и все пак въпреки огромното количество заемки текстът е приятен и на места сполучливо комбинира екшъна с [умерено недоизпипана] философия. Сигурно се обаждат геймърските ми корени, де да знам. Защото на моменти нещата звучат точно като куестове в някое RPG :)

Във връзка с това намерих без особено усилие поне няколко сюжетни ями, които просто ме сърбят пръстите да напиша тук, но не искам да развалям тръпката на евентуалните читатели. Подхвърлям само една от тях, от самото начало, доколкото пълното им изреждане би заело няколко страници: главният герой се убожда на отровен трън, който остава в раната - и какво прави? Тича при лечител? Нищо подобно! Майната й на отровата, дай малко да позяпаме природата, че и да не пропуснем да наминем на банкета на брата. Вярно, после все пак се осъзнава, че трябва, и отива (естествено, в последния момент!).

Или историята с "четворката", която пращат да се справя с Майката Изповедник. Абе холан, що просто не вземеш няколко лъконосци и не си решиш проблема отдалеч? Същото важи и при болезнените усещания при употребата на меча. Не, очевидно в съответната ревизия на правилата на игровата вселена просто е предвиден само melee клас герои :)

Впрочем най-слабото място на цялата книга е очевидното й писане с цел да има още продължения, загатнато още със следния диалог:

«— И колко подобни теста съществуват, щом този е първият?
— О, ами не знам. Може би около неколкостотин или там някъде. Но ти притежаваш дарбата, Ричард.»

Дали си заслужава да се чете? Ами, трудно е да се каже. Чете се чудесно, но усещането после е като от сладкиш с захарин - уж би трябвало да изпитваш удоволствие, а в крайна сметка се оказваш неудовлетворен. За приятно убиване на времето обаче върши чудесна работа. Любопитно ми е що за филм ще се получи от тази книга (разбрах, че тръгнал да я екранизира Сам Рейми). Надявам се при преработката към сценарий част от най-големите недомислици да отпаднат.

"Солта" на тази книга е в философията, но някак си тя и докрая си остава недостатъчно цялостно развита. Обаче все пак е по-задълбочено от най-кофти образците от рода на Перумов. Или аз съм вече прекалено стар за подобни книги (но пък и досега препрочитам "Хрониките на Амбър" и Толкин с много топло чувство, което не говори добре за творението на Гудкайнд)...

2 коментара :

Крис Ванев каза...

:)

Голяма книга, а и ти си доста съдържателен в коментара!


... не е за всеки; чувал съм истински любители на фентъзито да я отричат като циничен боклук, за това май не е за всеки :)

mushichka каза...

в 9-ти клас Гудкайнд беше бог. 3 месечна консумация и вдъхновение.

6 години по-късно повторих "първото правило..". За да довърша започнатото, изчетох и последните книги от поредицата.

..и вкусът в устата беше на Разочарование. от думите и изказа, звучеше ми наставнически като Куелю и блудкаво, блудкаво..


така че - въпрос на перспектива и съзнание :)

Публикуване на коментар