Любов на границата на омразата

Photo © Kumimonster

"Полудявам. Побеснявам. Не издържам!", - оплаква се приятел. "Не разбирам, какво ми става - като че ли нищо не ми е направила. Не ме е обидила. Не ме е измамила. Даже не се е променила! Но всичко, което преди се приемаше спокойно и даже ми харесваше, сега предизвиква бяс. Начинът, по който тя ходи. Начинът, по който сяда. Изборът на сериали, на предавания по телевизията, на сайтове в Интернет. Какъв става гласът й, когато ме вика да дойда в леглото… Господи, непоносимо е! Това ли е краят?"

"Не, приятел, не е краят," – успокоявам го аз. Когато има поне някакво чувство, това не е краят. Дори ако това чувство в момента е омраза, и ти се иска да убиеш, да бутнеш камък през прозореца, да обършеш шамар, да наречеш с всички гадни думи, които успееш да си спомниш. Ако има желание, свързано с нея, това е желание, свързващо вас. От любовта до омразата има само една крачка - но само две стигат, за да се върнеш обратно. В сърцевината на омразата е просто обидата, дори ако тя нищо не е направила. И особено ако нищо не е направила. Защото преди правеше. Сега какво - привикнала е? Разлюбила те е? Намерила си е някой друг? Къде е нажеженият от страст въздух? Къде са мегабайтите нежност, от пискането на които се пробуждаш нощем и размишляваш в мрака - дали да натиснеш "Reply" веднага, или да поотложиш, да поизмъчиш другия? Защото в края на краищата още спиш… А сега спите заедно, и отдавна сте открили удобната поза, за да хъркате сладко в унисон, и всички други, по-чувствени пози, които, наистина, вече са научени наизуст и осезаемо са се протрили по краищата. И ти определено знаеш как тя ходи, как сяда - и какви сайтове посещава. И понякога това така те вбесява! Защо тя не прави това, което ти искаш, а просто си сяда, все едно не е станало нищо? Е да, ама ти не си й казал. И какво от това, за толкова време би трябвало да се е научила да чете мислите ми!

Веднъж започва война – или неведнъж. Или от време на време – както ти провърви. И тогава в действие се пускат болезнени удари и забранени думи. И тази весела словесна престрелка (язвителна, естествено, защото и двамата сте така остро-умни), която някога е предизвиквала умиление - всички тези подкачания, игриви захапвания и удари на шега се превръщат в истинско сражение, с истинска кръв и рани, защото кой знае по-добре най-точните, най-болезнени места, ако не най-близкият ти човек? И няма скафандър, ризница, бронежилетка, в която би могло да се скриеш, защото сте голи един до друг, защото насипите и рововете, ако ги построите, няма да ви спасят, а само ще ви откъснат един от друг. А вие не искате това, нали?

Ако се замислиш – не в разпалеността на борбата, поемайки си дъх след поредния скандал, а след няколко часа, когато се успокои кръвта и само драскотините те понаболяват, напомняйки ти колко бодлива може да бъде изглеждащата опитомена роза – ако се замислиш добре: искаш ли сега да се окажеш далеч, от другата страна, така че никога?.. И разбираш, че ако я пропъдиш сега, ще се побъркаш от вина и съжаление. Вероятно към себе си. Или може би към нея. Защото какво ще прави тя без теб? А ти?.. И в главата ти започват да се появяват най-милите, най-трогателни спомени, и въобще не бива да си позволяваш да отваряш папката със снимките, защото тогава със сигурност ще те избият сълзи, въпреки че си мъж… И в този момент осъзнаваш защо понякога в разгара на караницата ръцете, вкопчили се в косите й, се плъзват надолу… и още по-надолу… и това вече е друго сражение – макар и със същата страст, макар отново да се въргаляте вкопчени, помитайки на пода дискове, бутилки, чаши с недопито кафе, и така скъпата ти ваза… Но ръцете вече не отблъскват другия, а го притискат…

И повече не ти се иска да се ядосваш, да се цупиш, да мразиш - и се надяваш, че тя ще разбере това по погледа ти – ако естествено ти стигне упорството да не се приближиш първи, за да прегърнеш и да кажеш: "Хайде повече да не… Защото все пак ние… Ние…"

"Ние" - ето това е най-главното. Ако има желание, свързано с нея, това е желание, свързващо вас. Дори ако това желание е да убиеш. В края на краищата, тази дума има твърде много общи букви с "любиш", не смяташ ли?

Ако ми оставаха месеци

Не, не съм забравил за предишните щафети. Макар че все така продължавам да ги отлагам, просто защото напоследък ама хич не ми се пише - освен съвсем лични неща. Но когато ме попитат какво бих направил, ако науча, че ми остават няколко месеца живот... с типичното ми черногледство, просто грейвам - и не мога да устоя.

Photo © Empire Primitive

И тъй... приемаме, че цъфва вестта колко ми остава. Веднъж вече бях на ръба след една такава вест, която обаче се оказа лекарска грешка, така че чувството ми е добре познато. Също така приемаме, че нещата са на етапа, в който вече няма какво да се направи. Защото честно казано, още си мисля, че ми е рано да мра, но...

Дали ще променя нещо в битието си? Да, определено. Не казвам, че изведнъж ще се завтека ударно да си изпълнявам мечтите - те в повечето случаи са простички и реализацията им зависи от други хора :) Но ще се постарая да оставя нещо след себе си, съзнавайки, че времето ми е преброено - ако има начин, бих написал книга за това време, бих се опитал да убедя жената на живота ми да ми роди дете (все пак, колкото и да е егоистично, искам частица от мен да продължи да живее и след мен), и бих се постарал да направя в оставащото време щастливи хората, които са ми скъпи.

Дали ще кажа някому? Надали, освен на човека, с който бих делил дните и нощите си, защото не искам да му дойде отнемайкъде, когато... ясно какво. И защото бих искал да му дам свободата, ако не желае да остава до мен в последните ми дни, да поеме накъдето сметне за добре. Въпреки че дори и да си тръгне, ще се постарая да направя каквото е по силите ми за щастието му - и когато мен няма да ме има.

Бих потърсил хората, на които някога съм причинил зло - съзнателно или несъзнателно. Не за да измивам съвестта си, но поне за да се опитам - ако имам как - да изкупя вината си пред тях. Да, не са един и двама.

Бих се срещнал с баща си, без лоши чувства - просто за да знам за себе си, че съм провел един разговор, отлаган от поне 20 години. Може би безсмислен, но все пак...

Бих се разходил край морето... и бих погледал вълните. И бих изпил бутилка вино на пясъка по залез - сам или с единствения човек, който има значение за мен.

Бих се погрижил да намеря някой, който би се грижил за скъпата ми Ромина - едно от най-верните и обичливи същества, които съм познавал.

Бих посетил гроба на майка си и баба си и бих казал, без никой да ме чуе, няколко думи - не знам какви точно, но със сигурност бих имал потребността да го сторя.

И накрая - вероятно бих седнал на прозореца и бих зачакал мига. Мига, в който се надявам тихо да угасна, направил каквото съм могъл за тези, на които държа.

Колебая се на кого на свой ред да стоваря мъчителния размисъл какво би направил в последните си дни. Не за друго, а защото... може би заради особеното ми настроение, имам доста ясната представа, че подобни размисли не са сред най-приятните. Все пак... Светле, окажи ми честта, моля те. Кой знае защо ми се струва, че на тази тема можеш да кажеш много. Ако имат желание, бих се радвал също така да чуя какво ще споделят по въпроса Събина, Хриси и Венци. Макар че не искам да задължавам никого - ако поканените нямат желание, няма проблем; ако пък други ги вълнува проблематиката, смятайте се за поканени.

Танц

Photo © Marilyn Bouchard

… А нощем той я учеше да ходи.

- Хайде, давай, не е сложно! – Той протегна към нея двете си ръце.
- Страх ме е! Още никога не съм ходила!
- Не се притеснявай, скоро ще танцуваш! Искаш ли да се приближа и да те държа?
- Давай. Ама няма ли да ти е тежко?
- Не, разбира се, какво говориш! – Той се приближи повече, но не я взе на ръце, а държеше ръцете си около раменете й, за да може всяка крачка, която тя прави, да бъде сякаш под негова защита.

Беше я страх. Много. Даже затвори очи. После, обаче, отново ги отвори - и тръгна. Внимателно, крачка подир крачка. Той беше прав. Скоро й хареса. Крачките й бяха все още скромни, малко смешни, ту забравяше да огъне колене, ту неправилно преместваше крака - но той търпеливо чакаше, протягаше ръка и я придържаше за талията, когато тя се препъваше. И не се смееше като останалите, когато тя размахваше ръце, опитвайки се да запази равновесие.

И той наистина беше прав. Скоро тя вече танцуваше.

Останалите, присмивайки им се, питаха: защо им е потребно? Така или иначе никой никога нямаше да ги види, пък и за какво е нужно? Не е тяхна работа да ходят, да танцуват, а и заедно едва ли ще бъдат още дълго. Пък и тя ще го забрави.

Тя беше прекрасна, невероятно красива кукла. И всички те не бяха прави, защото тя така и не забрави дървения манекен без лице, просто манекен, върху който премерваха куклените дрехи, когато я бяха шили, този, който я научи да ходи и да танцува.

Който й даде това, което никой друг не беше поискал да й даде. Ръката си, защитата си, нови знания - вярата си в това, че тя може да върви.

Играчките в работилницата продължаваха да се смеят на стария манекен. Те не разбираха за какво му е нужно това? Да учи да ходи и да танцува една кукла, която утре вероятно ще я купи или отнесе новият й собственик? И защо въобще й е на куклата да ходи - толкова добре си е да си седиш на рафта, или на масата… Но всяка нощ той упорито скачаше от масата и я учеше да прави нови стъпки.

Струваше му се, че така ще е по-добре. Че тази кукла трябва да умее да върви, да танцува, да подскача - и че най-важното е в този момент да не я притискаш, а да й помагаш и да вярваш в нея.

Така той правеше света малко по-добър.

Трябва да признаем, че се получаваше много добре. И споменът за него не избледняваше… и тя се усмихваше нощем, танцувайки.

Вадим потайностите от килера

Уффф, вече не знам и аз как да разгребвам всичките щафети, дето сте се завтекли да ми ги предавате. Пуста отговорност :) Малко по малко, след бурните събития напоследък, като че ли ми е време да си седна на задника и да не оставям всички да ме чакат по толкова. Файлът, в който си бях отбелязал кой очаква да напиша по различни теми, вече е набъбнал до непоносимост - и колкото и да ме мързи, май е време да отговоря поне на последната провокация. Останалите - по-нататък.

И тъй, 10 тайни за моя милост (тайни, тайни, доколко пък да са тайни? аз нали ви давах преди да ме разпитвате колкото искате в Formspring?):

1. Като малък хич не се отличавах с добър музикален вкус. Като представител на поколението, живяло късния соц, си признавам, че прохождах със... Сандра (#omg!), Си Си Кеч, Modern Talking, Майкъл Джаксън и прочие. Което не ми попречи скоро да мина на Metallica, да са блажени съучениците, че ми отвориха очите ушите.

2. Бил съм безумно влюбен преди години в гаджето на най-добрия ми приятел - и той знаеше за това. И досега с него си оставаме приятели, макар и вече не толкова близки.

3. Кандидатствал съм в Музикалното училище преди първи клас, но не са ме приели. На изпита съм пял "Сладкопойна чучулига" (срам! срам!)

4. За първи път съм бил на море на 3 години, за втори път - на шест. За трети - на 29 години :D Да, научил съм се да плувам що-годе сносно едва на третия път :)

5. Мразя да нося очила, а изобщо не понасям лещи. Въпреки че имам някакви диоптри и на двете очи, гледам при всяка възможност да се оправям, без да слагам което и да е от двете.

6. Бил съм за кратко част от евангелистка църква, дори съм се занимавал с прозелитизъм. Макар че общо взето в моя случай той избиваше по-скоро на директен маркетинг. На същия принцип съм се занимавал и с продажби на timeshare туризъм :)

7. Обожавам картините на Шагал и Доминик Апия. Е, и много други, но... тези са ми особена слабост.

8. Макар да съм си правил личен web сайт през 1994 г., и макар да съм се занимавал за известно време с web дизайн от горе-долу същото време, Интернет вкъщи имам едва от 2007 г. Малко по-отрано имам мобилен телефон, но като цяло съм отчайващо консервативен към новите технологии.

9. До много късна възраст бях запазил способността си да вдигам трета октава. Гласът ми упорито отказваше да мутира, и редовно си тананиках без усилие Марая Кери и Лара Фабиан. Сега съм поспаднал, като цяло, но още имам едни такива напъни да припявам по навик на подобни парчета. Често - ужасно фалшиво :D

10. Тайна страст ми е експериментирането с дизайн на шрифтове. Засега не съм създал нищо, което да си заслужава да бъде пускано в публичен достъп, но кой знае? Иска ми се някой ден след мен да остане нещо добре изпипано, естетично и достатъчно уникално, макар че надали някога ще си изкарвам хляба с това :)

Сега май е време да си подбера жертвите. Като се има предвид колко малко време напоследък ми остава за четене на блогове - нищо чудно някои от тях вече да са им подхвърлили същото предизвикателство. Ако е така - не се сърдете на завеяния колега по перо :)

Я да видим... iffi отдавна май не е писала (язък за което). Не мога да устоя и на изкушението да накарам Диди да "изрусее" пак :) Любопитно ми е какви ли са тайните на Sky Mender, и естествено не бих възразил да науча какво потайно таи Гери.

Портрет на мъжа като млад

Той има кучка. Малка, черна и рошава. И обича да я гледа в очите, когато се прибира. В тях има толкова щастие и радост! Той вижда как тя го обича. Обича го просто така, с искрена кучешка любов.

Той не разбира как това е възможно. Как е възможно да обичаш просто така, за нищо? Не може да бъде. И в главата му се прокрадва съмнение. А ако всъщност това не е любов, а само благодарност за храната и разходките? А ако опита да престане да я храни? Ще има ли пак толкова щастие в очите й? Но скоро той улавя погледа й и си мисли, че да се издевателстваш над животните е жестоко. Става му жал за нея - и отново я храни, и я чеше зад ухото. И отново чете в очите й щастие.

Но мисълта за това - защо всъщност го обичат, не му дава мира. А може би тя го обича, защото той я съжалява? Трябва да провери. Трябва да се опита да стане жесток. И да види. Страданията на кучето? Не! Разбира се, че не. На него самия му става интересно - ще може ли той самият да убие в себе си всичко човешко: радост, състрадание, любов. Защо? Ами за да разбере най-после, защо всъщност го обичат.
Той не помни знаменитата фраза на марта от "Същият този Мюнхаузен": "Нима, за да разбереш, че човек е жив, трябва задължително да го убиеш?!" Просто не помни.

И той пропъжда кучката от своя дом. Даже не я пропъжда. Веднъж излиза с нея - като за обикновена разходка, след което прави крачка назад и затваря вратата зад себе си. А тя, объркана, остава на улицата - не сваляйки изпълнения с надежда поглед от затворената врата.
Не, да я убива той няма намерение – той искрено вярва, че тя ще си намери нов стопанин, че ще тръгне подир този, който ще я храни. И той се затваря в къщата. Затваря се плътно, така че да не остане и малък отвор. За да не вижда този въпросителен поглед.
Но мислите предателски се връщат към виещото пред оградата куче. Как е тя? Но той пропъжда от себе си тези мисли. Защото той просто е решил да провери. Следователно трябва да доведе започнатото докрай!

А проверява всъщност вече не нея, а себе си. Ще може ли той да живее спокойно, знаейки, че някъде умира от скръб близко му същество? Жалко, че не е чел "Малкия принц" на Екзюпери, иначе би съзнавал, че "носим отговорност за тези, които сме опитомили".
А може би тя и не умира въобще? Може би той се е оказал прав - и тя вече го е заменила с друг заради прехраната? Трябва да провери. Той внимателно подбутва завесата и… попада на любящия поглед. Как му се иска да се приближи и да я погали!

Но това е слабост! А той трябва да бъде силен. Силен и жесток. Защото той е мъж!

Понякога тя пролайва. Рядко и късо. Сякаш пита: "Защо?" Тя не е гризала мебелите, не е цапала пода, не е шумяла нощем. Тя не може да разбере със своя кучешки мозък, че един човек може да има други ценности. Че в света на хората дори любовта може да има своя цена. Защото за нея той е най-добрият, най- силният, най-мъжественият. За нея.

Но той е човек. На него това му се вижда малко. Трябват му доказателства! Той трябва да докаже сам на себе си, че е мъж! Да, засега той още понякога се изпуска. Твърде пресни са още в паметта спомените за техните съвместни игри. Например веднъж той излиза навън през вратата и й хвърля кокал.
Тя даже не се опитва да се хвърли към него, просто мълчешком го гледа - и само бясно размахва опашка, не вярвайки на щастието си. Даже му се привиждат сълзи в нейните очи. И той се опитва да се оправдае: "Помниш ли, когато при игра случайно ме ухапа?" Тя не помни.
А той отново вече се ругае за внезапната си слабост, и за хвърления кокал, и за несръчното оправдание. Но някъде в дълбините на душата му се таи мисълта: "А защо е всичко това? Нима им беше лошо заедно? На нея – да се радва, че той съществува, на него - да се радва, че дарява някому щастие?" Но и тази мисъл той пропъжда от себе си. Какво толкова, че лишава и себе си, и нея от радост. Има и по-важни неща.

Да гледа в бъдещето той също не иска. Какво ще стане, когато тя се отчае да го чака и си отиде? Когато си отиде, просто защото разбере с кучешкия си мозък, че в света, където всичко има своя цена, няма място за безкористна любов.
Що за проблем, казва си той – винаги може да си намери друго куче! А съвестта… Какво общо има всъщност тук съвестта? Той нищо лошо не е направил - никого не е убил, не е ограбил. Той просто е искал да знае!
Ех, не е чел той Еклесиаст, че "знанието умножава печал".

И ето че веднъж той се събужда в едно ранно утро, вслушва се в усещанията си и разбира: свърши се! Той вече знае, за какво може да бъде обичан! Той е победил в себе си слабостта. Чувства се силен, умен и безжалостен. Чувства се почти бог. Чувства се в правото си да екзекутира и помилва. Широко разтваря вратата и излиза на улицата.
И гледа отгоре надолу към мръсното измъчено същество, което някога е било любимото му куче. И предвкусва вече как то ще допълзи по корем при него, очаквайки вече не ласка – а коричка хляб от ръцете на полубога. А той… той тепърва ще си помисли дали да я пусне в къщи.

Тя става. Изтръсква се от прахта. Погледът й се плъзга край него. Тя не познава този мъж. Това не е веселият и жизнерадостен човек, който тя някога е обичала. Това не е нейният стопанин. Тя вече няма стопанин. Тя е свободна!
И тя се отвръща от него и си отива. Постепенно крачките й се ускоряват. За миг тя се спира, с пълни гърди вдишва опияняващия аромат на свободата - и без да се оглежда назад, се затичва към новия ден.

Трансформация

- Но на нас, Боговете, ни омръзва това съвършенство, - продължава той, - затова винаги в крайна сметка стигаме до това да претендираме, че нещо, което го няма, е по-важно от това, което го има - и започва игра. Щом ние с вас решим, че да се намираме край дъската е по-важно от това да се намираме там, където сме в момента, можем да си устроим надпревара. Докато седим и чувстваме своето съвършенство, напълно сме осведомени, че представляваме Създатели, всичко е също толкова важно, колкото и другото. Няма какво да правиш, няма на какво да играеш - и можем известно време да седим в екстаз и да съзерцаваме своя пъп. Но ни става скучно. И решаваме отново да започнем да играем. Аз ще дотичам до тоалетната по-бързо от теб, казвам аз, - и играта започва. Когато започваме да играем, ние отново се качваме на вагонетката.

Робърт се мръщи. Някой задава друг въпрос и замлъква. Робърт казва:

- Имаш предвид, че можем да слезем от вагонетката, запазвайки контакт с това, че... е, че всичко е прекрасно така, както си е?

- Точно. Знам, че звучи странно, но да бъдеш бог ти омръзва. Отбележете, че Боговете и в гръцката, и в нордическата митологии винаги са приемали човешки облик, за да поиграят на някакви игри. Същото са правили и Кришна, и Шива. Дори Иисус се възприема като Бог, временно приел човешки облик.

- И как трябва да играем? - пита Ханк. - Струва ми се, че ни предлагаш да създадем въображаем свят.

- Забравяш: светът и така си е въображаем, - казва Мишел. - Единственият въпрос е чие е въображението. Повечето хора пасивно приемат въображаемите структури и правила на играта на другите. Мъдрият човек създава свои собствени. Всички игри, всички цели, всички събития са създадени от въображението. Можеш или да приемеш света такъв, какъвто са го създали другите, да приемеш техните цели и правила - и да играеш на техните игри, или можеш съзнателно да създадеш свои собствени. И в двата случая обаче ти и единствено ти носиш отговорност за всичко, което се случва.

© Люк Райнхард

Еднократна цивилизация

Фото: Цветелина Ангелова / Foton.bg

Преди четвърт век (господи, колко съм архаичен, помня това време!) на човечеството му се струваше, че еднократните спринцовки ще спасят света. Или ако не света, то поне всеобщото здраве. А ако не здравето на всички болни на земята, то поне това на тези, на които се правят инжекции. Мина четвърт век, а СПИН и вирусните хепатити победоносно продължават шествието си по планетата.

Еднократните съдове бяха замислени да икономисват време за миене и пари за чупене. Яденето стана повече, времето и парите на населението - по-малко. Плюс затлъстяването на цивилизованото население на планетата. Защото как беше преди? Приготвяш - ядеш - миеш съдовете - разчистваш масата - переш салфетките и покривката, и за това време изравняваш баланса на прихода и разхода на калории.

А сега пет дни в седмицата купуваш храната - изяждаш я - изтриваш се с хартийка - изхвърляш съдовете. Това е. Още два дни в седмицата ти е необходим диетолог и личен треньор. И психолог. Защото без него смисъл в такъв живот да видиш е трудно. Защото еднократно е вече всичко. Книгите са еднократни. Тези, които са написани преди десет години, вече не могат да се четат без речник. А тези, които на написани сега, няма да стават за четене след година, тъй като също ще са неразбираеми. Печката, в която правим знаменития ни шоколадов кекс с шоколадова глазура... Да де, и аз тичах от време на време да мрънкам на един психолог, тичах... И тя ми казваше, че всъщност нищо чак толкова проблемно няма в тази картина на света. Има и по-лошо. Всъщност нещо си изгубих мисълта. А! Печката!

От баба ми ми е останала печка - газово-електрическа, която вече е на 36 години. Тя все още си работи. Пече, топли, пуска искри, ръждясва и прочие, но след 36 години тя все още става за нещо. И ако не беше тежката ръжда по нея, би могло дори да бъде поправена. Макар че засега не се налага. Защото през 1973 г. печките са ги правили с резерв за издръжливост за 50 години. Сега печка от същата фирма е предвидена за три години употреба. След това ще й се скапе електрониката, а цената на подмяната на електрониката в подобна печка е сравнима с покупката на нова. По-мощна. По-високотехнологична. С повече регулаторчета, индикаторчета, дисплейчета и керамични плочи. Защото всички производители вървят по пътя на понижаването на себестойността. И увеличаването на обемите на производството. Всичко това се прави заради нас, драгите потребители. За да можем по-спокойно да живеем, по-сладко да спим и по-спокойно да се разделяме с парите си.

Или да вземем ръчната пералня в банята. Някой помни ли още, че имаше такова нещо? Казан с мотор, който върти дрехите, даже безмилостно ги къса, когато те са уязвими, почти като стрес-тест за дрехи. Може и да не е идеална, но тя все така продължава да работи - тридесет и шест години, след като майка ми я е получила като сватбен подарък. Разбира се, някой ще каже, че съм безумец, защото въобще ми хрумва, че бих могъл да я използвам за нещо. И вероятно ще е прав. Но покажете ми нещо от вашия свят, което да е все още използваемо след 36 години?

Но спокойно, скоро ще отмине и векът на пералните. Защото дрехите ще станат еднократни. Тоест не. Ще останат вещи от категория "лукс" и "премиум" - естествена кожа, памук, лен. Обработени ръчно. Пречистени чрез разтвор от диаманти Cartier и оцветени с иридий чрез нано-пулверизатор DuPont. А палтенцата от рециклирана целулоза, произвеждани чрез аерозол с компресиран газ, пенопластовите ботуши и целофановите бикини с глицеринови кристали Swarovski ще останат изборът на простите смъртни. Все пак се надявам да не го доживея.

Надявам се да не доживея до онова славно време, когато количеството електронни джаджи на глава от населението ще погребе същото това население до гуша. А колко чудесно започваше всичко. Имаше телефон. Имаше компютър. Имаше фотоапарат. Имаше плеър. После решиха да ги комбинират. Получи се фотоапарат, чрез който можеш да провеждаш разговори, и плеър, от който можеш да браузваш в Интернет. Ако имаш хубав ноутбук, който става, за да играеш игри, отърви се от него незабавно, защото игрите, които са създадени наскоро, той вече не може да ги подкара купи си и електронен четец за книги, защото ноутбук в градския транспорт да разнасяш не е куул. И да не ти е хрумнало в блога си да публикуваш скапани снимки, правени със скапан телефон. Всички нормални хора отдавна вече си имат скапан DSLR. При това най-нормалните хора имат професионален такъв. Който с човешки глас ти казва "Уважаеми маестро на цифровата фотография, хоризонтът на кадъра ви е наклонен на на 24 градуса и четири десети". А, не го казва още? Сори, вероятно съм се объркал с GPS-а. Вграден в тоалетната хартия.

Че и как да не се объркаш, след като хардуерът започва да разговаря с теб с човешки глас? И, което е най-важното, ние се научихме да не отговаряме на машинариите нищо. Защото как беше преди? Започва телевизорът да ти прави номера - и ти му проговаряш ласкаво: "Е хайде бе, приятел. Понапъни се малко!" Ако не помогне - трясваш го отгоре по дървения корпус - ако не можеш да го оправиш, поне ще си излееш душата. А сега какво? Обаждаш се в сервиза и ти го подменят, ако е в гаранция. Или си купуваш нов плосък панел. Без съжаление. Защото старият е остарял толкова бързо, че дори и не успяваш да се привържеш към него.

Много добре сме овладели изкуството да не влизаме в отношения с вещите.

Макар че ако се замислим, още по-рано ние просто сме се научили да не влизаме в отношения със света. И за това сме измислили вещите. Вещите са били създадени, за да влизаме в по-малък контакт с околната среда. Лопатата е нужна, за да не пипаме с ръце калта. Дрехите са нужни, за да не псуваме лошото време. Автомобилът поема върху себе си функциите за взаимодействието с пространството. Той се движи, докато ние вътре в него не се движим наникъде. Започнахме по-малко да зависим от средата и все повече от вещите, които ни защитават от тази среда. И започна да става някак си кофти. Защото природата е като майка - от нея логично няма къде да се денеш. Тя е като майка - и затова е по-авторитетна, по-силна, и при желание може направо да те нашляпа по задника. Но да зависиш от вещите? От творенията на собствените си ръце? Ей това вече е някак си кофти.

Затова вещите трябва да се подменят често. За да не успяваш да привикнеш към тях. За да не започнат да се превръщат в ценност. За да не тъгуваш, когато се налага да ги погребваш. Мимолетна радост от покупката, мимолетна тъга от повредата. Еднократни чувства към еднократни вещи.

Еднократните вещи ни правят еднократни хора. По-точно такива ни правят гигантски механизми, управлявани от еднократни хора. Още по-точно казано, правят го гигантски механизми, управлявани от компютър, управляван от еднократен човек. Ние никога няма да узнаем името му и няма да видим лицето му. Затова ни е лесно да изхвърлим пластмасовата си чиния в контейнера за боклук. Жълтия контейнер, не забравяйте. За да я рециклира поредният гигантски механизъм, управляван от компютър, управляван от еднократен човек.

Вещите на тази планета са твърде много, за да се отнасяме към тях по някакъв особен начин. И хората на планетата са много. А аз съм само един-единствен. И жената, която обичам, също е само една-единствена. И ако след няколко хиляди години оцелеят потомците на тези, които през XXI век са се просмукали в живота през порите на китайските презервативи, иска ми се да вярвам, че те ще намерят нещо, което ще остане след мен. Например един-два мои гени сред половината останали на планетата блондини. И камък от мумифицираното парче месо, което сготвих преди две седмици. Защото това е всичко, което съм успял да създам нетленно до този ден.

А какво ще остане няколко хилядолетия след вас?