In The Death Car

Има един устойчив мит, че отношенията, веднъж започнали, после се развиват нанякъде. Или поне доста хора вярват в това и твърдят, че това се случва.

Ако се загледаш, при тези, които говорят това, въпросните отношения кой знае защо винаги се развиват не към по-добро. Вчера още ме гледаше в очите – а сега се зазяпва нонстоп където не трябва. Или въобще ѝ е счупил ръката тези дни. А всичко толкова добре беше започнало...

Тези, при които всичко е наред, напротив, говорят обратното – а при нас всичко си е като в първия ден! Десет години – и още си е като в първия ден. Тоест при тях, слава богу, нищо не се развива.

Всъщност при никого не се развива. Отношенията си започват и си остават точно такива, каквито са и в първия ден, до самия им край. Просто те се възприемат различно от всяка от договарящите се страни. И този, който възприема това така наречено развитие – е винаги пасивната страна, винаги жертвата. Активната, доминираща, контролираща страна нищо подобно не усеща – и много правилно.

Двама пътуват в колата. За този, който е на кормилото, всичко е наред – той си пътува и при него всичко си върви. От време на време намалява, от време на време изпреварва или заобикаля препятствие. Или дава газ. Или отваря прозорец, за да изпуши цигара, пуска радио, за да е малко по-забавно. През това време на пътника му е по-трудно. Ту залита, ту нещо го запраща нанякъде, ту му пускат студ, ту изведнъж в ушите му блъска музика. Той вече се е уморил да подскача от всичко. Никаква стабилност, постоянно развитие.

Ако питаш всеки от тях как е минало пътуването, шофьорът ще каже – ми пътуване като пътуване, всичко си беше нормално. А пътникът ще потрепне и ще се свие като бито куче. Седнал е уж в красива кола, а после като се почна, направо му е противно да си спомня!

Мъж и жена се запознават. Мъжът казва – обичам те, но няма да се оженя. Пет години вече обича и не се жени. За него нищо не се е променило, всичко си е като в първия ден. За жената тези пет години са пълни с приключения. Първо обичаше, толкова обичаше! А после взе – и не се ожени! Ето как ужасно се развиха нещата! А уж нищо буквално не го предвещаваше!

Мъж и жена се запознават. Какъв кошмар, казва жената. Добре де, нека за известно време да го бъде. Не, това е непоносимо. Да върви на майната си. За жената нищо не се е променило – кошмар си е било, кошмар си е и останало, всичко си е като в първия ден. Тя е потърпяла малко и е теглила майната. За мъжа слънцето е угаснало от такова коварство на съдбата. Първо всичко е било чудесно, после всичко е станало гадно. Е нали ме обичаше? Защо изведнъж ми казва да ходя на майната си?

Мъж и жена се запознават. Мъжът първо леко я тресва по главата, после по-силничко по черния дроб, после я изхвърля от балкона. Всички казват – бе с какъв си се хванала, идиотко, още от първия ден си личеше. А тя през бинтовете говори - не бе, той преди беше добър, страстен. А той въобще не е забелязал нищо, той винаги така си живее.

Мъж и жена се запознават, той я поизмъчва малко, а после тя си отива. Седи сега и разказва на приятелките си: ама той от самото начало си беше такъв, още от първия ден, виждах го, виждах го! А той междувременно разправя на приятелите си: тя толкова се промени през последната година!

Отношенията се развиват за тези, които ги зарязват, обиждат, нараняват и убиват. Иначе самите отношения ни най-малко не се развиват, те се получават готови и завършени.

И нищо не може да се направи по въпроса. Когато в една кола пътуват двама души, единият от тях винаги е пътник.

Gone Girl

Напоследък рядко пиша тук, особено пък за кино. Но Gone Girl все пак просто нямаше как да го пропусна.

Кой е Дейвид Финчър, предполагам, няма нужда от обяснение, така че минавам към същината. Ако случайно не знаете кой е той, IMDB ще ви даде достатъчно респектиращ списък от предишни негови филми, мен не ми се занимава. Едно ще кажа - Gone Girl с нищо не отстъпва на най-добрите му неща.

Има добри филми, чудесни филми и... Филми с главна буква. Макар че не съм шофьор... да направим такава аналогия: има BMW, Audi, Mercedes-Benz. А има и Bentley и споровете свършват дотам (ако някой помни рекламната война, ще се досети какво имам предвид). Но се отплеснах.

Филмът с главна буква се отличава от просто добрия филм така, както луксозният автомобил от обикновения - с отношението към детайла. И Финчър е направил прекрасен филм. Как? Никаква компютърна графика. Никаква стрелба и екшън. Само актьорска игра, на която вярваш. Филмът върви повече от 2 часа и половина, а се гледа на един дъх. Дори второстепенните герои са отработени перфектно (особено адвокатът Танър Болт и детективът Ронда Бони), за главните роли пък да не говорим. Филигранна актьорска работа.

Какво имаме като сюжет? Брачната двойка Ник (Бен Афлек) и Ейми Дън (Розамунд Пайк) празнува петата годишнина от сватбата си. Празнува всъщност е малко преувеличено. По-скоро прекарва.

Но нещо потръгва не както трябва...

Стоп, да се преразказва Финчър е проява на абсолютно лош вкус. Затова и няма да го правя. Ще поразмишлявам, стараейки се максимално внимателно да заобиколя всички тайни на сюжетните обрати. Уважавам правото ви да изпитате удоволствие от самостоятелното му гледане. Ако искате да изпитате максимален кеф, първо си го дръпнете или отидете на кино да го гледате, и после се върнете да си дочетете.

Тъй, още ли сте тук? Добре, продължаваме. Самата история е изтъркана до крайност. Кой ли не е снимал филми за брачни двойки в криза? Колкото щеш такива има. Той е гад, тя е добрата. Или той е добрият, а тя е завършена кучка. Плюс сюжет за трудностите на живота, стечението на обстоятелствата, няколко резки обрата и финал с намек за изтъркани клиширани истини. Ако филмът се позиционира като трилър, режисьорът може да направи маниак единия от съпрузите, да поръси малко кръв, да добави някакво разследване. В особено хитрите трилъри жертвата и маниакът могат да разменят местата си. Всичко това сме го виждали отдавна.

Финчър като професионален фокусник запретва ръкави и показва. Ето нормален свестен тип - раз. Ето нормално добро момиче - две. Започват връзка. Не вулгарна или пошла, а красива. Достойна. Поставяме героите... къде?... правилно, в брака и да си живеят дълго и щастливо. Чакаме пет години. И накрая получаваме сюжет, от който да те побият тръпки.

И най-болезненото във филма е, че всички герои в него са абсолютно нормални. Има някои нюанси на миналото, които сами по себе си, поотделно, изглеждат безобидни, абсолютно в границите на нормата, но когато се насложат един върху друг, подготвят почвата. Но далеч не за "промяна на фазата".

Има един особено важен момент в тази двойка – Ник и Ейми Дън. Тя е момиче от Ню Йорк, самостоятелно, умно, силно. Той е просто момче от Мисури. Ни най-малко не е глупав, нищо подобно. Просто не е на нивото на Ейми.

Та така, историята реално е за това до какво може да доведе ситуация, когато умна жена, сключила брак с прост мъж леко... кхм... е започнала да скучае и е престанала да вярва в любовта му. Финчър показва тъмната страна на обикновена умна жена, която се е заиграла в представите си за живота, за който е достойна. Нормална жена, разбрала за не най-достойните и красиви постъпки на мъжа си, които разрушават идеалната картинка на брака й. Баракудата, която дреме в нея. Която дреме във всяка жена. И която се събужда, ако мечтата й е разрушена – умишлено или неволно.

Мъже! Да, тези, които са на мнение, че трябва леко да се опасявате от жените. Това е филм точно за вас. Страховете ви ще се въплътят тотално на екрана.

Жени! Да, тези, които считат, че са по-умни от много мъже и не всеки е достоен за вас. Този филм е и за вас. Понякога не трябва да си задавате въпроса "Абе защо той изчезна безследно след първата среща?". И не трябва да вдигате пиянски тостове "Нека плачат тези, които не са ни получили, нека пукнат тези, които не са ни пожелали". В някои случаи раздялата е най-доброто решение и за двамата. И е по-добре от "аз го изваях от това, което имаше, а после каквото си беше, това и...". И такива филми има.

Саунтракът е безупречен. Кастингът също. Розамунд Пайк пък е направо попадение в десятката. Идеална е за тази роля, с нейното мило, донякъде "синтетично" лице.

Оценка 10 от 10. Задължителен за гледане.

P.S. Да, мъже, не забравяйте. Само вашата любов, ежедневна, неотслабваща любов - тя е единственото, което приспива във вашата умна жена баракудата. Не го забравяйте.

P.P.S. Като мине достатъчно време, за да премисля достатъчно филма и да го гледам още веднъж, май ще пиша второ ревю. Но като за първо впечатление и това е достатъчно.

Убийте надеждата в себе си

В последните няколко месеца се опитвам да открия в себе си причината, поради която не ми достига твърдост, за да взема решение и да направя правилната стъпка. При това да предприема, общо взето, очевидна стъпка. Преди тези месеци имаше няколко години, в рамките на които може да се проследи цяла траектория от причини и следствия, довели до сегашната ситуация. В случая става дума за работата, но принципът се отнася към всичко в живота, затова ще пропусна подробностите. Гледам се и изпадам в недоумение. Защо в мен заглъхва намерението, защо вътрешните ми решения се отлагат, защо през цялото време съм в очакване на нещо? Какво ме превръща в безформено "нещо"? Зная "как", зная "защо", зная "заради какво", но нищо не предприемам.

Защо блокирам?

Спомних си един филм. "Хищникът". Моментът, когато спецчастите стрелят из джунглата по невидим враг. Не че той е толкова невидим. Просто хората очакват да видят не това, затова и не го виждат. Вниманието им просто е насочено в погрешната посока.

Та така и в моя случай. Не в правилната посока е насочено вниманието ми. Търся врага в привичния образ, търся негативен блок, а всъщност си имам работа с нещо, преструващо се на приятел. Положително убеждение.

И едва преди няколко дни най-после ми просветна, а тази вечер окончателно се убедих. Прозрях. Всичко се оказа толкова просто...

НАДЕЖДАТА.

Това е нещото, което не ми дава да се помръдна, да взема решение и да реализирам намеренията си.

"Всичко някак ще се подреди". "Трябва да стане вече по-добре, само да почакам още малко". Хората дори го възпяват.

I believe you'll outlive this pain in you heart
And you'll gain such a strength from what is tearing you apart
Oh, oh I believe I believe that
It's going to be alright

Точно случай, когато силно и изключително опасно деструктивно убеждение се преструва на положително, подкрепя се от общественото мнение и като коварна змия се увива около сърцето, стискайки го в задушаващите пръстени на страха, но нашепващо на ума напълно разумни съждения.

Разбрах в цялата ѝ дълбочина фразата: "Убий надеждата в себе си". И определено се присъединявам към тази позиция. Преди да вземате решения и да се опитвате да правите каквото и да е, убийте в себе си надеждата. Без колебания. Дори ще ви подскажа как.

Прави се простичко, нужна е само честност пред самия себе си. Разкажете на себе си фактите от живота си за последните няколко седмици, месеци или години, в които присъства това, от което желаете да се отървете. Само фактите. Никакви интерпретации, тълкувания и представи какво мислите или чувствате във връзка с това. А сега си кажете "така ще бъде винаги, до смъртта ми" и поживейте известно време в това състояние. Как ви се вижда? Противно, нали? Ето истинският вид на вашата надежда, точно това е тя. И нищо друго. Затова я убийте.

Убивате това, което е вътре във вас:
1. когато го виждате в истинския му облик;
2. не му позволявате да продължи да прави това, което е правило досега.

Това е.

Липсата на надежда не означава отчаяние - това е изтъркан шаблон на полярното мислене. Липсата на надежда води до пренасяне на опората от външния свят (надявам се на нещо) вътре във вас самите (всичко зависи единствено от мен). Което ти отваря свобода на избора и свобода за действие. Не се налага дори да търсиш в себе си решителност и сила, за да вземаш решения – всичко това вече си го има, просто силата престава да ти изтича през деструктивни убеждения. И решенията и постъпките се получават естествено, с лекота.

Конгруентност на общуването

Посвещава се на конгруентността на общуването.

— Защо убихте мъжа си?
— Той открадна моите родители.

Вътрешният Принудителен Психотерапевт удивено повдигна вежди.

— Пояснете?
— Ами, нали разбирате, случва се. Раждаш се, завъждат ти се родители. С тях не ти е много добре, но без тях пък - съвсем. Биологичният договор те задължава, че и социалният също. На тях също не им е някак си твърде прекрасно, "очаквахме не точно това". Не пълен провал, естествено, "и така си те обичаме" (когато се държиш добре). После малко по малко порастваш, преминаваш от кърма на бургери от "Мимас" в петъците след работа.

И ти идва времето да се омъжиш.

Отново, нищо особено специално не се очаква. Някакъв мъж все пак ще ти се падне. Но внезапно, за да им е гадно на всичките ти врагове, той се оказва идеален мъж, бъдещ баща и син на родителите ми, какъвто те никога не са имали. Накратко казано, "родителите ми си изгубиха ума и се влюбиха в него".

Притежавайки изначално прозорец на внимание колкото една златна рибка, родителите незабавно изхвърлят дъщерята от вниманието си, както и от ръцете си, и изцяло концентрират любовта си върху мъжа — на дъщеря им, не своя.

Озадачената от това събитие дъщеря...

— Забранено е да се говори за себе си в трето лице! — забрани Вътрешният Принудителен Психотерапевт.
— Озадачена от това събитие, аз известно време се опитвах да се удържа, но когато разбрах, че той даже им отговаря с някаква взаимност, изпаднах в депресия за цели два часа и четиридесет и осем минути.

— ... след изтичането на които и се е случило убийството? — търпеливо се обади ВПП.
— Да.

— И как се случи то?
— Ами, нали знаете, той винаги казваше: "Не наричай моя фалос „пишле“, това просто ме убива!".

— И вие го нарекохте така?
— И аз го нарекох така.

Есен

 Всякакви сходства
с реални лица и събития
са тотално съвпадение

Те винаги се караха. Винаги. Не че не умееха другояче, но тя имаше избухлив характер, а той беше твърде обидчив. Още от първия ден, когато за първи път се запознаха, когато и на двамата им спря дъхът, когато разбраха, че са се намерили един друг. Даже тогава - защото тя веднага изсумтя: да бе, нищо особено не е, изобщо не е моят тип, а той, естествено, отговори със същото, изпъчвайки гърди и изсумтявайки. В караници мина първата им среща... После втората...

Продължавайки да се карат, те се нанесоха да живеят заедно и винаги се смееха, като ги питаха как успяват да го правят - защото знаеха, че с никой друг не се карат. Само помежду си. Защото даже да дишат при раздяла им беше тежко. Тя се смееше. Винаги се смееше. Той се гордееше - никой друг нямаше такава жена, и тя се караше само с него. И той вече не помнеше, а и не искаше да помни какво е било, когато нея я е нямало. Карайки се, решиха да се оженят. Дори на сватбата се караха - но всички свикнаха и всички им завиждаха. Не защото искаха да се карат, а защото искаха такава жена и такъв мъж, с които така да се карат - като с никой друг. И да се смеят след това. Да се смеят гърлено - така, както умееше само тя. И някой като него да гледа с обожание, когато някоя като нея се смее така...

Но веднъж тя наистина се скара с него, а той действително ѝ се обиди. И те спряха да се карат. И станаха образцова двойка - бяха пределно вежливи и усмихнати, защото повече не се караха. И тя все по-рядко се смееше гърлено...

Той не се караше с нея, когато тя си събираше багажа, не се караше, когато я изпращаше до таксито, не се караше, когато казваше, че всичко е наред. Усмихваше се, когато махаше след нея... Усмихваше се, когато се качваше в апартамента с празния гардероб. И едва качвайки се и виждайки още веднъж празния гардероб, той разбра окончателно: вече няма с кого да се кара, което означава, че вече и няма с кого да се усмихва... Той си наля голяма чаша уиски, запали цигара, въпреки че не пушеше, и излезе на балкона - оставаше му само да чака....

Всичко ще бъде наред

Woman in the rain © berdaku

Тя седеше на барплота. Изглеждаше невероятно беззащитна. Тесните черни презрамки на роклята се впиваха в раменете ѝ. Гърбът ѝ реагираше на всяка нейна мисъл, ту напрягайки се, ту отпускайки се. Косите, небрежно събрани на странна конструкция на главата, изскачаха и падаха на раменете. Навела глава, тя разглеждаше малко петънце на барплота. Потъркваше го с пръст. Но изглежда го правеше машинално. Гледаше някъде вътре в дълбините - там, където това петънце е само декорация. Замислено, машинално, въртеше кичур от изскочилите коси на пръст, сякаш в такт с манипулациите с петънцето. Машинално движеше пепелника. Изглеждаше сякаш не може да реши дали да запали или не. Внезапно пролича, че е взела решение. Тя рязко се изправи; гърбът ѝ се изпъна като струна, тя извади незнайно откъде цигара и запалка и запуши. Димът, обкръжил я, миришеше на току-що направено силно кафе. Оживя, изпълзя от небитието, реши се. Младият барман, който я наблюдаваше внимателно, почувства промяната и незабавно се приближи:

- Какво желае тази прекрасна непозната? Не, не отговаряйте, ще отгатна сам.

Тя напрегнато се усмихна и внимателно изгледа бармана, продължавайки да изпуска ароматен, силен дим. Гърбът ѝ се напрегна, тя изглеждаше като застинала кошута - нервна и донякъде беззащитна.

- Мартини! - барманът гордо се усмихваше. Той се стараеше да разбере и се гордееше с това, че изглежда бе успял.
- Джин с тоник, - тихо се обади тя. Усмихна се, с обичаен жест отмести кичура от лицето и за втори път повтори, малко по-силно - Само джин с тоник.

Барманът се усмихна, с привично движение извади чаша, изтри я и щедро наля вътре джин - в чаша, предназначена за уиски. Два пръста, както и би трябвало. Доля тоника и премести чашата към нея. Тя гледаше със застинал поглед прозрачната течност и внимателно галеше стените на чашата с крайчетата на пръстите си.

- Нещо случило ли се е? Аз съм страхотен слушател, може да ми разкажете всичко, каквото пожелаете - особено когато разказва такава прекрасна непозната.

Тя го изгледа с удивление. Гърбът, за кратко отпуснал се, се изпъна отново. Отпи голяма глътка, внимателно постави чашата точно върху петънцето и леко прокара показалец по устната си - по горната, и го задържа в ъгълчето ѝ.

- Не бива толкова прекрасно момиче да мълчи. - барманът се усмихваше, откривайки пред погледа й равни, белоснежни зъби.

Рязко вдигайки чашата, тя я допи наведнъж. На лицето ѝ се появи гримаса; гърбът й, изглежда, потрепери.

- Всичко ще бъде наред, нали? - тя внимателно и сериозно гледаше бармана.
- Естествено, не се съмнявам. А защо - сега не е ли наред всичко? - той се опитваше да влезе в тона, но разбираше, че не успява. Просто действаше опипом, опитвайки се да намери нужната тоналност.
- Това не е важно, - сериозно въздъхна тя, - защото всичко ще бъде наред - какво значение има какво е сега?
- Философ, - донякъде като въпрос, донякъде като констатация, откоментира барманът.
- Не, просто пореден случаен минувач, - тя се усмихна, искрено, от цялото си сърце, озарявайки барплота. - Благодаря...
- За какво?! Впрочем не ми отговаряйте - ще изчезне загадката, а така...

Тя леко скочи от високия стол, небрежно наметна на рамене широкия, снежнобял шал и тръгна към изхода. Отвори тежката врата, замря за миг, рязко се обърна, приближи се и целуна бармана по бузата.

- Благодаря!

Без хляб и пощада

Ако страшно ти е провървяло и си попаднал на свястна жена - една такава умна, добра, красива, успешна победителка, с която ти е хубаво и спокойно, и тя дори те е обикнала, тоест вече ти е съвсем хубаво и спокойно, а после тази умна, добра, красива, успешна победителка започва да минава край теб, без дори да те докосва, не се обръща, когато влизаш, и въобще се старае да не те гледа много-много - това значи, че е спряла да те харесва. Какво толкова... случва се.

Най-гадното в това е, че отново ти е не-хубаво и не-спокойно, и даже ти е още по-кофти отпреди, но никаква измама няма в това; както и преди си живееш с умна, добра, красива, успешна победителка - просто са ти отнели всъщност само една дреболия. А това, че именно тази дреболия е била по-важна за теб от всичко друго - това няма как да си го подшиеш към делото и няма за какво да й се сърдиш, просто ти е някак много тъжно.

Когато избираш жена, която не е забележителна с нищо, но виждаш в нея потенциал - значи се надяваш, разчиташ, вярваш в нея, и от това ти е малко по-малко кофти от обикновено, и разчиташ, че още съвсем мъничко - и ще ти стане съвсем не-кофти. И когато тази жена, на която са дали такъв кредит, не само че остава никоя, но и не те жали и не държи на теб - това значи, че не те обича, даром те е погубила.

Редом с нея ти е гадно и горчиво, но да я виниш всъщност няма за какво. Защото ти си заложил на неподходящ кон, а от нейна страна никаква измама не е имало, освен евентуално съвсем минимална - кредита тя не ти го е върнала, преглътнала го е изцяло и не се е задавила. Получила е мъж, за който дори не е имала правото да претендира, и си живее и занапред както преди. Може да я презираш, но да й се сърдиш, наистина, просто няма за какво.

А понякога се случва да избереш жена, която няма нищо и никога няма да ти даде нищо, защото е толкова добра с теб, че дори от това само почти спира да ти е гадно. Никакви кредити и никакви аванси, нищо не очакваш от нея, вземаш я такава, каквато е, само заради добротата й. Е - тогава, когато такава жена, от която общо взето изобщо не се е очаквало да има някакви претенции към теб - защото нормално не би имала шанса дори и да те сънува - когато такава жена започва да ти се зъби и да ти вика, това означава просто, че е изнагляла.

И тук вече може да й се сърдиш, защото тази жена действително те е измамила, защото единствената й ценност е била фалшива, защото този чек не е бил обезпечен с нищичко.

А може би просто е спряла да те харесва. При бедните, включително и бедните духом, нещата не са много по-различни, отколкото при богатите, а твоите чувства не вълнуват нито едните, нито другите.

Шепот в мрака

"Замалко, ама."

Ако пушехме, сигурно щяхме да се виждаме един друг като червени точки в мрака. В нощта има една странна свежест и особена, почти есенна тъмнина, която с лекота поглъща звездите. На улицата мирише на влага и гъби, на зрели ябълки, обсипали дърветата и накланящи клоните към земята. Макар че уж е още рано за ябълките - есента още не е настъпила, въпреки постоянния дъжд, създаващ илюзията, че сме някъде в края на октомври.

Ако пушехме, щяхме да се виждаме един друг като червени точки - и можеше да мълчим и да наблюдаваме как проблясват звезди на края на цигарите, при всяко дръпване. Тя обаче ги спря отдавна, а аз никога не съм ги почвал; бихме се изгубили, бихме се разтворили безследно в мрака, ако мълчахме. Бродим по мократа от дъжда трева и разговаряме. Странно е някак – след толкова години като че ли можем да говорим за всичко. Не да преразказваме накратко съдържанието на миналия си живот, не да открехваме внимателно сърцето, най-важното - това, което трябва другият да знае, но за някои винаги ще си остане тайна. Просто разговаряме. Сега вече може да почукаш на всякакви врати, или по-скоро вече знаем кои врати не си струва да отваряме, за да не изпопадат от тях върху главите ни прашни кутии, закачалки, стари обувки и прочие неизхвърлени боклуци.

Странно е някак - да не се боиш да питаш, да не би да чуеш нежелан отговор, или въобще нищо да не чуеш. Да не се опасяваш, че ще изглеждаш лишен от такт. Или празноглав. Или повърхностен. Или че ще изръсиш някоя глупост. Не е нужно да се безпокоиш дали няма да засегнеш опасна тема – много от тях отдавна са открити и отбелязани на картата, а други, досега неизлезли на бял свят (знам, че ги има)… – нима няма да намерим в себе си търпение и деликатност, за да не отидем твърде далеч?

Разговаряме, и си мисля: какво хубаво още се крие зад завоя, до който още не съм стигал? И се усмихвам.

Не пушим, затова изобщо не се виждаме в мрака. Но се чуваме един друг.

Което е много по-важно.

Пътят напред

Photo © Amanda van der Merwe

Очите ѝ блестят, но видът ѝ е объркан - защото е свикнала той да е до нея. Ако ще да закрива слънцето – той винаги би се отместил, ако забележи, че го прави. Или съзнателно ще го закрие, създавайки нужната в този момент сянка. Но сега тя е сама и затова стъпва леко, внимателно, нерешително, макар под краката ѝ да няма примерно висящ мост, а най-обикновена кална златишка пътечка, и да няма нито една пропаст в полезрението ѝ. Върви напред - самотна и леко присвита фигура - потискайки в себе си желанието непрекъснато да се оглежда. Напомня си, че трябва да се старае да стане по-силна - така де, няма той винаги да я съпровожда, защитавайки от всевъзможни опасности и несгоди. Припомня си, че вече не гука по детски, изкривявайки думите, и не върти копчетата на ризата му, защото всъщност отдавна е пораснала. Избива я на смях (естествено, смее се на самата себе си). Прихва и разтърсва глава, сякаш е кихнала, след което вдига глава към слънцето. Походката ѝ става по-твърда и уверена.

И в този момент той я догонва, с широки и бързи крачки, поема си дъх и избърсва чело:

- Извинявай, малката, - защото тя естествено е малка, особено до него - забравих дали заключих вратата и се наложи да се върна. Тук не ти е София, никой няма да влезе ей така, естествено, но човек трябва да се пази, за да го пази и Господ.

И тя се смее звънливо, подскача, посяга да му разроши косата, а после се обръща и тръгва с гръб напред - къде се дяна внимателността и неувереността ѝ? – за да го гледа, да го вижда, а и защото баща ѝ винаги ѝ е забранявал, а той няма да ѝ забрани. Естествено, той ѝ разрешава далеч не всичко и се мръщи за това-онова, особено ако тя се самозабравя, и не може да се каже, че винаги му харесват нейните капризи, но какво да се прави – така и не се е наиграла, и така са се наредили нещата: той е големият, тя – малката. А той наистина е голям, скоро установи, че е станал над сто килограма, докато тя напоследък може да се скрие в кашон от телевизор - особено с тези тренировки, които прави в последно време - и неведнъж той я хваща, вдига я на ръце и я носи накъдето пожелае, а тя, заливайки се от смях, се съпротивлява. Защото, естествено, тя си е възрастна. И дори доста сериозна. А всички тези изпълнения са само опит да се удържа в границите на ролята - роля, ненатрапена всъщност от никого, просто така са се наредили нещата.

И тя действително има нужда от неговата подкрепа – защото понякога все пак ѝ се иска да се отпусне и да остави някой друг да се грижи за нещата наоколо. Защото преди са ѝ попадали някакви неориентирани хипстъри – които се е налагало тя да води подир себе си, да се грижи за тях, да ги закриля. Докато не среща Него – и той я хваща в ръцете си, за да я сложи грижовно на дланта си, да я погали леко, с пръст, и да издуха прашеца върху нея.

В началото тя дори плачеше – както плачат хора, преминали през голямо изпитание, през шок, и в крайна сметка спасили се - и оправяше размазания си грим, упреквайки самата себе си "Такава съм глупачка.. колко съм глупава!". И честно казано, така и не можа да свикне. Боеше се, че ако се огледа – току-виж той вече е изчезнал, и всичко е както преди, както обикновено – "Какво толкова, като си сама, ще се справиш, всички живеят така, сами". И потискаше в себе си желанието да се огледа наоколо.

Затова изведнъж тя става сериозна, обръща се на сто и осемдесет градуса и тръгва, както вървят обикновените хора – не назад, а напред. Защото трябва да се върви напред, нали?

Той се замисля за миг: "Да не ми се обиди нещо?", и забързва крачка, за да я догони – лесно е, нейните две крачки се равняват на една негова. И така вървят един до друг: той – гледайки към нея, наблюдавайки я внимателно, тя – прехапала устни, за да не гледа непрекъснато в широкото му, загрижено лице.

И е абсолютно невъзможно да определиш, кой на кого е по-нужен.

Ти никога няма да бъдеш щастлив

Във връзка с един днешен текст на Нора се сетих за една чернова от миналата година.

Сега вече не гледам на нещата по този начин, но все пак... иска ми се да я споделя.

И аз не знам защо.

Ти никога няма да бъдеш щастлив, защото не умееш да се радваш на малките неща и на това, което е тук и сега - и винаги искаш нещо по-голямо, нещо различно, и всъщност дори не можеш да формулираш какво точно. Хората, изпитващи удоволствие от една добра вечеря или сън, ти се струват извънземни, нещо нереално, ти просто физически не си в състояние да разбереш и споделиш тяхната мотивация - и отдавна мечтаеш да измислят най-после таблетки, заместващи и едното, и другото. Не искаш да купуваш нищо, в моловете започва да ти се повдига, надпреварата за нови електронни джаджи ти предизвиква прозявка, а оправянето на падналата завесата в спалнята се превръща в потребителски подвиг. Никога не си мил прозорците на къщата си - и не помниш кога за последно си гладил нещо. Касиерите в McDonalds те познават по име и физиономия, а печката я пускаш само за да си запалиш цигарата. 

Ти винаги си тръгваш пръв, защото винаги си мислил, че си достоен за нещо по-добро, а после те се омъжват и избират музика за сватбеното парти - и ти казват, че са я видели на улицата, и че тя никога не е изглеждала толкова щастлива - още по-малко, когато е била с теб. Ти все още незнайно защо събираш за спомен дреболии в кутия от обувки Camel Active, макар че всеки път, когато я отваряш, те не предизвикват у теб никакви емоции, нула, zero, nilch, просрочени консервирани сливи в кошницата за отстъпки. Ти много пиеш, малко ядеш, и ходиш за суджу в 3 часа през нощта. Не помниш кога за последно си правил секс трезвен, или нещо те е трогвало до дълбините на душата ти. 

Ти кой знае защо все още пишеш в този блог, макар че хората, които са ти били интересни, отдавна не пишат. Теб пък те четат хора, които не си виждал от години. Казват ти, че на нещата трябва да се гледа по-позитивно, и всеки път като чуеш това, на лицето ти се появява саркастична гримаса. Хора, чийто живот е по-беден и скучен от твоя, кой знае защо са хиляди пъти по-щастливи от теб. Вероятно твоят живот ти изглежда отвратителен, но определено не се разстройваш от този факт.

Ти... си аз.

Готвим се за лятото

Преди време се бях разговорил с колежка (която отдавна вече не работи при нас, но това е друг въпрос) на тема "седмичните диети са измама за наивници". Сега понеже попадам на всякакви безумни текстове онлайн на тема "Грозната истина за отслабването", се присетих за този разговор и ме досърбя да си кажа как според мен е правилно.

Логично, конкретен адресат на този текст няма, нито претендирам за абсолютна правота - всеки е в правото си да е несъгласен с мен, или да вземе само една малка част от това, което съм споделил тук и да го използва както прецени за добре. Не съм треньор по фитнес, нямам и амбициите да ставам такъв - тъй че се допитайте до по-големи специалисти и не приемайте на вяра всичко, което четете в Интернет :)

(Бележка за тези, които са ме виждали IRL: това, че знам, че нещо е правилно, не значи, че непременно го спазвам... :D)

За да изглеждаш яко (и да се чукаш яко), и на мъжете, и на жените са нужни четири неща: кардио, силови упражнения, йога и най-трудното — "по-малко ядене".

По ред на важността:

1. По-малко ядене

Тук всичко е ясно. Всяка временна диета се възприема от организма като "трябва да изчакаме, властелина ни го е прихванало нещо". Изчакваме — и си отяждаме. И така в затворен кръг.

Ако всеки ден до края на оставащия ви живот си недояждате само по 100 калории, ще губите излишното тегло бавно, но "завинаги" (просто няма да има откъде да се вземе).

"Диетата" трябва да бъде постоянна. Всяка непостоянна диета трябва да бъде балансирана, или просто иначе още по-бързо ще откинете копита. Гугълнете примерно за диетата DASH. Там има прости и логични препоръки, от типа на "използвайте месото само като незначителна част от хранителния режим" и "стига сте яли чиста захар".

Забравете за какъвто и да е екстремизъм, от типа на суровоядство. Или Дюкан. Или "лечебен глад"/"детокс". Няма да ви уча кои диети са ок и кои не са, разчитам, че имате достатъчно разум в главите си да гугълнете и да проверите какви са кофти последиците от една или друга "даваща магически резултат" нашумяла програма .

2. Кардио

Кардиото едва ли не го проповядват като "задължително за отслабването". Кардиото не "гори мазнини" само по себе си; за една тренировка максимум да изгорите толкова калории, колкото можете да компенсирате с маааааааааааааалко парченце шоколад.

Изходът? Метода "по-малко ядене" никой не го е отменял, но ако към него се добави и кардио, ще отслабнете два пъти по-бързо. Да, все пак много-много бавно, но също завинаги.

Тоест кардиото — това е като "правилната диета", тоест също е занимание за цял живот.

От кардиото има милион други ползи — например по-добре ти става оная работа! Тя става заради притока на кръв, кръвта идва от сърцето, а сърцето на гръцки за тези, които не подозират, е "καρδιά".

Подобрява се цветът на кожата, спираш да се задъхваш и да се потиш като кон по време на секс и си в състояние да издържиш без сериозни проблеми секс-маратон, сравним по продължителност с програмата ти от упражнения.

Походката престава да бъде полюшваща се, приисква ти се да тичаш, да скачаш и да пееш.

Появява се и способност да разбираш езика на животните. (Добре де, някои си я имат и без кардио, тук шмекерувам :))

Кардиото просто и банално "ускорява метаболизма" и почваш да се чувстваш жив човек. Ето и цялата полза.

3. Силови упражнения

И тъй взехме торба говна, изтръскахме от нея говната чрез първите две точки. Получихме едно такова вяло торбенце, което като че ли не е дебело, но не е и от най-приятните за ръката и окото. В краен случай ще стърчат кости, върху които ще е опъната кожа.

Силовите упражнения — особено за жените — не оформят теглото, а релеф от твърда мускулна тъкан. Именно върху този релеф красиво се опъва кожата. Ако няма мазнина, огромна мускулна маса не е нужна, достатъчно е просто вече съществуващите мускули да не са вяло говно. Ако съществуващите мускули и без това са си ок, просто върху тях има и някое друго килце, силовите упражнения не е задължително да са много, но все пак трябва да ги има.

За тези редки късметлии, които се боят да не би да се "пренапомпат", най-добре да захванат упражнения със собственото тегло — от тях няма как да се пренапомпат, защото това тегло не се повишава.

("Пренапомпват се" всъщност основно хората, които не са успели да спрат навреме и са увеличавали нонстоп вдиганото тегло. И са зобили анаболи, естествено).

4. Йога

В най-добрата книга за фитнеса за дебили (The Navy SEAL Physical Fitness Guide) е написано, че "фитнесът" е сума от различни характеристики, всяка от които може да бъде оценена поотделно. А не една характеристика, от типа на "мускулест тип — супер, мацките са ти в кърпа вързани".

Характеристиките впрочем са такива: Agility, Cardiorespiratory endurance, Balance, Muscular endurance, Coordination, Muscular strength, Speed, Body composition, Power, Flexibility, Reaction time.

Както лесно можете да се досетите, йогата качва поне три характеристики от списъка.

Защото йогата далеч не е само духовно развитие, дагоева, но и поне +10 към чисто прагматични показатели от типа на "баланс". Ако жената иска да бъде като "котенце", а не като "хипопотамче", с баналното отслабване нищо няма да се постигне, нужна е точно гъвкавост, например.

"Слабата крава още не е сърна", именно.

Плюс че се откриват възможности за нови пози в секса.

За мъжете йогата пък е начин да свалят готини мадами, който не е толкова позорен, колкото са примерно танците или сайтовете за запознанства.

Кофти аспектът на диетите и фитнеса

С една дума: трябва много воля. И вътрешна мотивация - ако опреш до това да търсиш мотивацията извън себе си, вече си прецакан - значи изкушението е толкова силно, че трябва някой да те бута, за да му устояваш. От което не следва, че не ти е нужна подкрепата на партньора и семейството например - ако той/те не вярват, че ти можеш да го направиш, това като минимум ти усложнява задачата в пъти.

Втората драма е търпението - ако си тръгнал с идеята да влезеш във форма в точно определен срок, всяко претегляне на кантара се превръща в мини-драма - "ами ако сега не съм свалил(а) достатъчно и губя набраното до момента темпо?". А, и още нещо - пиенето на противозачатъчни забавя свалянето на килограми. Което ни връща към казаното по-горе - "завинаги" е доста дълго време, тъй че резултатите няма как да се получават бързо.

Трети, най-осезаем минус, е осъзнаването, че веднъж хванал се на хорото, ако се пуснеш, се връщаш там, където си бил в началото. С други думи, или трябва да си готов да не спираш упражненията в продължение на години (за което осезаем плюс е те да не изискват твърде много време и да могат да се намъкват във всякакви периоди, така че да можеш все пак да ходиш на работа и да спиш!), или да приемеш, че след като веднъж достигнеш желаната цел, все пак малко трябва да му поотпуснеш края и да си позволяваш някои радости от живота, дори и те да са нездравословни. Да напомням ли старата поговорка: "Воденето на целесъобразен и здравословен начин на живот ще удължи жалкото Ви съществуване" :D

Трябва ли ви диета/фитнес? 

Ако не се харесвате, когато се гледате в огледалото - категорично да. И все пак бъдете реалисти за това, което очаквате да постигнете. Ако изначално телосложението ви не е идентично с това на Кейт Мос, колкото и да се стараете, ще оставате неудовлетворени от резултатите. А, и моля ви се, спрете най-после да цитирате прословутата й фраза за това как нищо не можело да се сравнява като вкус с усещането да бъдеш слаб. Разбирам, че имате нужда да си внушите, че сладките неща не са толкова привлекателни, но номерът не е да се самозалъгвате, а да съзнавате, че макар все пак те да са безумно изкусителни, добрата физическа форма е по-приоритетна за вас от добрия вкус - и сте готови да ядете всякакви повърни, само и само да я постигнете. Ако и това не е добра мотивация - здраве му кажи.

Защо блогосферата в сегашния й вид трябва да умре

Основната разлика на съвременната блогосфера™ от старата топла лампова не са спам-ботовете в коментарите, поръчковите текстове или туитъроблогърските сбирки, които напоследък стават все по-туитърджийски и все по-малко блогърски. Главната разлика е в това, че в съвременната блогосфера е практически невъзможно да се запознаеш с човек, с който да намерите общ език.

Преди 8-10 години, когато в блогосферата се мотаеха стотина български писачи, основно работещи в рекламно-издателския бизнес, можеше да флиртуваш в коментарите дори със затворени очи - вероятността да се насадиш на контрольорка от СКГТ или шофьор на такси беше нищожно малка; можеше максимум да се насадиш на трипер, и то едва ли. В такива практически лабораторни условия по-голямата част от блогърите отдавна се изчукаха и дори се изпожениха помежду си във всичките възможни комбинации - и на тяхно място така би постъпил всеки друг.

Но първопроходството е едно, а тълпата - друго; аз примерно винаги съм бил предпазлив да въртя отношения на този терен; двата ми ранни опита да превръщам онлайна в IRL завършиха крайно неприятно. Е, последният ми опит опровергава тезата ми :) Но в този случай човекът е не толкова маниакален блогър, колкото просто наистина стъпил на земята и мислещ човек, което променя доста нещата.

Номерът е, че хората, особено жените (но не само те), реагират силно на текст. По-добре устен, но и писменият върши работа. Основната грешка е в сбъркания постулат, че а) от текста можеш да разбереш много за човека и б) блог-постовете са само малка видима част, върхът на, кхм... айсберга на сложната натура на въпросния блогър.

Формално погледнато, точка А не е чак толкова грешна. Ако потребителят пише "Отидохме с жената до Lidl, купихме мезета на примоция", основното за него вече като цяло сте го разбрали. Точка Б също съдържа частица истина: ако текстът започва с думите "Отново нощувах в изтрезвителя", вероятно останалите аспекти на тази личност ще откривате няколко години и е добре, ако историята не приключи в травматологията.

Хората, обаче, и особено жените, рядко четат житейски истории, те четат т.нар. интересни блогове, робувайки междувременно на същите тези заблуди. Прочитайки при някого прилично есе или хумореска, те си представят какви несметни съкровища съдържа авторовата душа и колко весело ще бъде с него в леглото впоследствие.

Само че те не се досещат за една малка тайна. Всичко, което авторът е имал да каже, може и вече да го е казал с въпросния пост. И това да не е върхът на айсберга, а да е целият айсберг (и не е едноименната салата, която да има слоеве, ако перифразираме Шрек). В някои случаи това не е черешката върху тортата, а цялата сладкарница. Човекът, който в свободното си време безплатно пише за зайчета, нищо интересно няма да ви съобщи нито в леглото, нито в трамвая - целия себе си той, ще прощавате, че ви убивам илюзиите, вече е вложил в изкуството.

Има още няколко нюанса. Ако човекът е професионален публицист, т.е. съчинява текстове в своето издание целодневно, а след вечеря, неспособен да се удържи, се самореализира и себеизразява и в социалките, аз само бих се обезпокоил от подобна маниакалност. Оттам направо една ръка разстояние остава до израза "моето творчество". Ако той, наопаки, си кисне примерно в IT отдела на някоя фирма за добив на ценни метали, а в свободната си минутка тича по организирани за блогъри събития и публикува в блога си огнедишащи репортажи - това показва, че той се е родил в семейство на социалистически инженери, където са му внушили, че да си журналист е страхотна, престижна професия, не е като да стърчиш пред чертожната дъска. Младеж/девойка с такъв културен бекграунд няма да ви хареса в леглото нито преди, нито след, гарантирам ви го. (Освен ако се е избавил навреме от този бекграунд, което става само със съдействието на стъпил на земята и мислещ партньор, но това граничи с фантастиката.)

Юзърите, пишещи безплатно филипики на тема политика, въобще не ги разглеждаме, опасявайки се за бъдещото потомство и психичната му наследственост, а сред потребителите с Y-хромозома броят им е потресаващ. Пишещите за политика за пари - още по-малко, хора с такива доходи гарантирано нищо интересно няма да ви разкрият.

В крайна сметка стигаме до парадоксален извод. Ако човек пише в блога си много и страстно - това е практически гаранция, че с него не бива да си имате работа. Ако пише малко, рядко и неохотно,  съществува все пак някаква вероятност той да е що-годе свестен човек. Свестността на кандидата по такъв начин се оказва обратнопропорционална на активността му в блогосферата™. В контекста на тази логика внезапно обаяние придобиват девствено чистите блогове - зад всеки от тях теоретично може да се крие нормален човек, занимаващ се с нормални неща.

А истинските принцове и принцеси пък хептен и идея си нямат, че съществуват всички тези ваши интернети.