Безчувствеността като житейска позиция

Отново съм провокиран, този път от най-новия пост на Логанлон, засягащ нашумелия случай с... дори не знам как да го нарека, хайде да бъде ненормалника, който си храни змията с котета. Всъщност реакцията ми беше провокирана дори от самата позиция на Логи, но коментарите още повече ме накараха да реша да си кажа какво мисля. (Съзнателно не поставям линк към съответното клипче, ако толкова сте загорели да гледате насилие над безпомощно същество, къш от моя блог, да се разберем отсега!)


Първото, което ми направи впечатление, е гледната точка за предаването като "блудкаво, фалшиво драматично и лигаво-сълзливо". Предварително правя уточнението, че не съм го гледал, и дори да имах тази възможност, със сигурност щях да се въздържа (въпреки че изключително много уважавам Патрашкова). В този случай ме шокира това, че хората се интересуват повече от естетическите качества на предаването, или от това дали е опасно за змията (sic!) това, че я хранят с котета. Малцината, които се осмеляват да изкажат мнение, че това е преди всичко жестоко, биват осмивани като хора с "примитивни рефлекси". И някак си се пропуска дребната подробност, че емпатията сама по себе си е това, което е твърде голяма част от социалното съ-съществуване. И че без нея, както и без спазването на някои базови норми на поведение човек просто се превръща в социопат.

Тук бих могъл да се впусна в дълга лекция защо д-р Хаус, колкото и да е симпатичен, е нещо зло. Бих могъл да продължа с масмедийните аналогии и да спомена сериала Dexter, който сам по себе си е не по-малък пример за публично легитимиране на социопатията като нещо атрактивно. Не виждам обаче смисъл да го правя. Който има глава, да мисли, както казваше една моя учителка преди доста години.

Учудва ме, не, всъщност по-скоро ме отвращава цялостния тон на коментарите към този пост. Той показва една цялостна нечувствителност към болката на по-слабия, една демонстрирана жестокост като житейска позиция, която би била разбираема, ако това беше групичка пубертети. Каквито в по-голямата си част те видимо не са. Още по-зле обаче ми звучи прагматизмът в обсъждането, че подобна храна би могла да "навреди" на змията, възхищението от змиите като цяло (граничещо с оправдаване на иначе отвратителната постъпка) и очевидните провокации, че да не харесваш змиите е "гейско". Общо взето оставам с усещането, че четенето на коментари към блогове е до голяма степен сравнимо със своеобразно Интернет реалити-шоу. Седиш, преценяваш психическите нагласи на коментиращите и започваш да си изграждаш относително правдива картинка за хората наоколо. Може би не съвсем репрезентативна, и все пак...

Налага се да уточня: не съм котковъд. Въпреки че това не ми пречи да помагам на някои дворски котки с остатъците от храната на масата си, а понякога да им давам дори залъка от устата си, ако виждам, че са наистина гладни. Не съм и сред истеричните защитници на правата на животните, съществуването на каквито права - както забелязвам - някои впрочем настойчиво отричат. Не обсъждам дали съществуват такива права, по-скоро се опитвам да кажа, че е въпрос на лична етика да не причиняваш на по-слабите от теб зло. Може и да изглежда елементарно за някои, но смятам, че правилният подход към хората, нещата наоколо, животните и изобщо всичко е да се опитваме да направим света поне малко по-добър. В консуматорско общество това логично звучи тъпо на мнозина, но нейсе, нека си е за тяхна сметка. В крайна сметка, дори и да не вярваме в кармата, все пак определени постъпки тежат на съвестта, стига да не ползваме силни заглушители на гласа й, разбира се.

Това, което ме изненадва неприятно, е масовата нечувствителност към чуждото страдание - било то човешко или котешко. Започвам да съзнавам, че не съм в състояние да се чувствам комфортно сред такива хора. Иска ми се да вярвам, че това не е представителна извадка, че това в голямата си част са така излюблените в коментарите за Интернет форумите "влечуги" (каква логична асоциация с коментиращите поведението на едно влечуго, дало на друго влечуго да изяде коте! - б.авт.). Кой знае защо обаче имам сериозни съмнения по този въпрос. Личните ми контакти разкриват твърде често същото отношение към другите и света като цяло. А оттук до въпроса "Камо грядеши" май остава само една стъпка...

Ох, хайде стига съм морализаторствал. Просто явно осъзнавам, че очевидно съм възпитаван в един друг дух, и че българските реалии от време на време ми идват малко в повече.