1Q84 излезе!

"It's a Barnum and Bailey world,
Just as phony as it can be,
But it wouldn't be make-believe
If you believed in me."
Епиграф към романа

Новата книга на Харуки Мураками "1Q84" (заради огромните обеми издадена в два тома) вече се продава в Япония от четвъртък, но още преди началото на продажбите издателството Shinchosha вече е оповестило допълнителен тираж заради огромните предварителни заявки. Книгата е писана в продължение на цели 5 години и е с обем над 1000 страници на японски, така че преводът й ще се попроточи - най-вероятно ще я видим на английски поне след година. Едва тогава като се хванат "Колибри" да откупуват правата... кога изобщо ще я видим на български, не ми се мисли, като знам практиката на нашите издатели да чакат английския превод и да работят по него... Май в крайна сметка пак ще се чете на руски.

Малко подробности: японското име на книгата звучи като "1-9-8-4", което поражда логично асоциации с едноименната книга на Оруел. В което има известна логика - книгата разказва за любовта между мъж и жена, живеещи в Токио от 1984, където неназована религиозна секта се опитва да контролира човешката психика. Ако избегнем спойлерите - книгата е писана в трето лице от името на жената, която е почитателка на световната история, която пътува из Токио с такси, шофьорът пуска музика и тя разпознава чешка мелодия от 20-те години, което я запраща в мислите й в Чехословакия в тези години на XX век. Единият режим вече е свален, другият още не е дошъл, Кафка е умрял преди две години, хората седят в кафенетата и се радват на мирния живот. И никой още не знае какво ги очаква...

Не мога да се сдържа малко да ви поиздразня любопитството:

Depresado

Наболели размисли без особени претенции.

1. Депресивните хора, такива като мен, по същината си са страшни егоисти. Елементарен факт - те смятат, че хората не им обръщат достатъчно внимание - или поне не толкова, колкото смятат, че са достойни да получават. Нещо повече, те смятат, че цялото внимание на хората трябва да бъде насочено към тях. Те ще го отричат до последно, ще казват, че няма нищо такова. Не им вярвайте - истината е, че те отчаяно се нуждаят от това внимание. Факт.

2. Депресивните хора, такива като мен, в голямата си част си падат мазохисти. Това особено важи за тези, които са пребивавали в такова униние твърде дълго. Толкова дълго, че просто забравят какво е да се радват - и вече не са в състояние без нечия помощ да се върнат към състоянието, когато животът им е бил в по-голяма степен позитивен и весел. Нека кажем просто, че са минали отвъд своя point of no return. Не ми противоречете, всеки има такава точка, след която връщане няма. Достатъчно е да си изпуснеш юздите за прекалено дълго време - и вече си в пропаст, от която не можеш да излезеш. А хората са такива кофти същества, които имат склонността да се приспособяват към всичко - по принцип. И човекът се приспособява към своето униние - и дори започва да изпитва удоволствие от него. Да се превръща в мазохист. Той ще се преструва, че силно иска да се измъкне от това униние и от всичко останало, но всъщност всичко това е част от самата игра. Част от процеса на изпитване на удоволствие от болката. Болката, предизвикана от осъзнаването на собственото състояние. Те ще казват (понякога дори и ще мислят), че искат да излязат от това състояние, но в голямата си част те просто не го искат. Те са мазохисти и за тях е удоволствие да страдат. Ще се дърпат, ще отричат и ще заявяват, че няма такова нещо. Не им вярвайте. Това просто е факт.

3. Депресивните хора могат наистина да търсят изход, но рядко за самите себе си. Виж, за някой друг или заради някой друг ще го сторят на сто процента. Те имат голямо желание да запушат амбразурата с тялото си заради нечие чуждо щастие. Те могат да се опитват да станат нормални и жизнерадостни - и даже могат действително да станат такива, ако човекът, заради който така се стараят, им помага. Но най-вероятно този човек просто няма да му се занимава да го прави. Най-вероятно ще му омръзне да чака момента, когато депресивният човек ще се измъкне от своето състояние - защото да се общува с депресивен човек не е лесна работа. Даже бих казал, че е свръх-тежко. Защото, намирайки някой близък, който като че ли има желание да го изслуша - депресивният човек започва да товари нещастника насреща, разказвайки му за своите проблеми. Не всеки е в състояние да изтърпи такова нещо. Още по-малко са тези, които биха издържали подобно нещо с месеци. За съжаление (или може би за щастие?), такива са фактите.

4. Депресивният човек може лесно да тръгне по пътя на себеразрушението. Тоест да реши окончателно да доунищожи живота си. Това се случва, когато вече всичко върви по нанадолнището и нещата се получават абсолютно противоположни на това, което се е планирало. При това той може даже да се смее и да злорадства над това как всичко се руши пред очите му. И да изпитва удоволствие, разбира се. Иначе защо би го правил? Ако в такъв момент не го спрете - той наистина ще разруши всичко докрай. Или, ако извади късмет, нещо в главата му може да просветне и той да осъзнае в каква каша може да се окаже - и каква каша вече е забъркал. В общи линии, хората на стадия на саморазрушението се смятат за кофти копелета - и на ваше място бих предпочел да се съглася с тях, защото иначе ще счетат за свой дълг да се заемат да доказват колко кофти копелета са всъщност. Факт.

5. Висшият етап на депресивния човек е спокойният и трезв гуру. Той най-вероятно успешно е преодолял всички досегашни стадии на депресията и е постигнал велики успехи в управлението на своите мисли и емоции. Той не изпуска юздите и не дава изява на болката си. Той се е отрекъл от миналото и живее в настоящето. Освен това той е мъдър. Достатъчно мъдър, за да избягва тези клопки, в които е попадал преди. Такива хора остават сами, но са способни да извличат полза от това. Вероятно те наистина са най-свободни… Но на практика такива хора не съществуват. Ако някой казва, че е такъв - не му вярвайте. Той лъже.

Всичко е точно както трябва да бъде

"Don't wait; life cannot be postponed"
Irvin Yalom

В продължение на години чаках в живота ми да се случат някои събития, за да бъда най-после щастлив. Примерно ето какво си мислех, гледайки тавана ми под терасата: някой ден ще се захвана и ще го оправя сам, или ще се изнеса на квартира и когато при мен идва жена, няма да се паникьосва при вида на дивашкия вид на тавана ми. Е, тогава най-после личният ми живот ще започне да се подрежда и ще открия щастието.

И все пак някак си се получи така, че се случва да бъда щастлив без всичко това, макар всъщност нищо кой знае какво да не се е случило. Таванът все така си виси от протеклата тераса отгоре, съседите отгоре редовно го поливат, отдолу дъщерята на съседите дъни як рап, новият ми дом не е и почвал да се строи, а когато бъде построен, ще е с бетонен под, и вероятно тогава бих си мислил - каква жена при такъв под, и така и вероятно бих си умрял сам.

Всъщност въпросът не опира до жената. От известно време си имам нещо като мантра - когато ме прихване паника или ми стане зверски тежко, си казвам – всичко върви точно както трябва. В тези думи се крие потресаващо доверие към принципите на действие на вселената. Научих това от един човек преди години, когато ми изглеждаше, че падам в истинска бездна - и че няма нищо, за което да се захвана; нито храст, нито дума, нито нечия протегната ръка. Казвах си тези думи, когато ми ставаше нанагорно, и малко по малко светът се променяше.

И сега понякога ми се случва да се събуждам с чувството, че нищо не съм постигнал. Че всички вече са женени или поне живеят с някого, а аз все така продължавам да съм сам. Че всички имат това, което искат, а аз отново го нямам. Че всички са заминали, а аз оставам. И тогава, преди да стана от леглото, си казвам, че всичко върви именно така, както трябва. Важното е да не оставяш без внимание бъдещето си - в смисъл да се виждаш там щастлив и удовлетворен. Но пък и съвсем настоятелно да го държиш под око също не е особено на добре.

Сега се замислям, че в по-голямата част от живота си хората непрекъснато отлагаме. Първо си мислиш, че истинският живот започва в училище. Когато станеш по-голям, по-самостоятелен. Попадайки в училище, осъзнаваш, че всъщност и това още не е животът - истинският живот е някъде там, след края на училището; когато станеш студент и пораснеш още. А времето ти в училище - то е все още упражнение, репетиция преди основната ти роля, преди истинския живот. Но и като студент истинският живот ти изглежда все още в бъдещето - все едно е някъде зад ъгъла. Не, казваш си, истинският живот би трябвало да започне тогава, когато започнеш работа и изкарваш пари. Но - какъв парадокс! - и тогава той не започва.

В крайна сметка, когато нямам връзка, все пак я имам, защото - ако не друго - връзката ми е с целия свят. Защото всъщност, ако перифразирам думите на един любим писател, все се канех да живея, а в крайна сметка се оказа, че през всичкото това време съм живял. И наистина живея, откакто спрях да се страхувам - от себе си, от чувствата и желанията си. И ценя всеки миг от живота си, защото зная, че той повече няма да се повтори. Напоследък се стремя да правя именно това, от което се страхувам най-много. Защото какво друго е животът, ако не това да преодоляваш собствените си граници?

Бахти, на самия себе си започвам да звуча като Пауло Коелю. Ето това е кофтито да не пишеш на трезва глава... Нищо де, ще ме изтърпите и малко философстващ. Пък и да се надяваме, че скоро тези щастливи наивници от кръстовището ще престанат да броят до 12 :)

КАТ - как се прави социална реклама :D

Интернет е зло! Тъкмо ти хрумне да напишеш нещо сериозно, дълбоко, философско, и като минеш през блогрола и видиш... руска социална реклама за КАТ! Текстът е просто култов, особено за хора, които назнайват руски, но и без превод практически всичко се разбира чудесно:

Залезът на легендите

Не искам да бъда лош пророк, още повече че харесвам Sony Ericsson. Това обаче, което виждам напоследък, ми говори, че в близко бъдеще сериозните играчи на този пазар ще станат с един по-малко. Което е жалко, но, боя се, неизбежно.

Кратка хронология:

• Анонс на 12-мегапикселен камерафон - за първи път в историята на фирмата под кодово име, вместо индекс (дори Xperia имаше поне едно X1, от кумова срама). Активен ПР шум около него, снимки, ограничен ексклузивен достъп до устройството, който да подхранва любопитството (дори аз клъвнах!)
  
• Слухове за оттегляне на Ericsson и изкупуване на дяла им в фирмата от Sony.
  
• Снощи: анонс на 5-мегапикселен геймърски телефон (отново прототип под кодово име), 8-мегапикселен телефон, служещ като медиа-екстендер на PlayStation 3 (някой да се съмнява, че отново е прототип под кодово име?), и повторен анонс на Idou под поредното кодово име. Всичките устройства от този анонс са пъхнати в съвсем нова серия, всичките до едно са реално поне на половин година разстояние от реална готовност за пазара, нито едно от тях реално не е предназначено за масовите потребители... Някой или е идиот, или тези анонси са само прах в очите.
  
• Последна вест, която окончателно предизвиква дълбок размисъл. Sony Ericsson преминават към microSD слотове за въпросните устройства, вместо да принуждават юзърите като досега да ползват собствения си затворен формат M2. WTF?!

Само на мен ли ми намирисва на паника?

Че в фирмата нещата не вървят на добре, се знае отдавна. Първият титаничен провал, колкото и иначе да звучеше интересно, беше Xperia. Анонсирана предсрочно, съответно на няколко пъти отлагана, реално непожънала пазарен успех експериментална разработка, която трябваше да си остане на чертожната маса. Някой да вижда сходства със сегашните анонси? Това не са модели, които да се очаква да донесат пари - борбата е единствено за имидж. Аналогиите с Motorola започват да стават прекалено очевидни, сори.

А във време на глобална криза подобни експерименти не водят до нищо добро - просто тогава се лансират достъпни продукти от ниския и средния клас, които да удържат пазара, докато хората се опаричат достатъчно за нови "флагмани". Nokia вече се усетиха и пуснаха евтини и достатъчно функционални модели от S40 серията, от Eseries, нещо ми подсказва, че в близко бъдеще ще има и евтин Nseries апарат. Samsung и LG пък от година-две бълват достъпни модели на конвейр. Така че с риск да бъда лошия вестоносец, май предстои голяма част от активите на Sony Ericsson (50%?) да преминат доста изгодно за сегашното ръководство в други ръце. После сегашните шефове в фирмата ще литнат с златните си парашути към Бахамите, а наследилите ги ще трябва да почват реално от нулата - ако въобще не погребат цялата фирма.

Последната реална надежда на Sony Ericsson би трябвало да е W995, заради надеждната доказана марка Walkman, която вече е вадила фирмата от ямата. Макар че при сегашните цени едва ли и той ще се радва на особена популярност - а дори и това да се случи, и той е от твърде висок клас, за да крепи фирмата дълго. Плюс това сегашните анонси буквално ще го закопаят окончателно. Реално погледнато, вчерашните устройства няма да видят бял свят по-рано от следващата пролет, което дава време на конкурентите просто да се намърдат на освободения пазар и да си го поделят безнаказано. Отделно се говори, че ако не получат сериозни инвестиции в разработка, Sony Ericsson ще поемат по пътя на Motorola с закриване на част от поддържаните платформи, преход изцяло към Symbian плюс прехвърляне на всичко от ниския клас към Sagem като подизпълнители. Идиоти в ръководството? Или просто димна завеса? Не знам.

Не че вече е време да готвим венците за погребението на Sony Ericsson (надеждата умира последна), пък и ми е искрено жал да давам съвет да избягвате продуктите им, защото това само ще ги досъсипе. Но ако още не сте се досетили, в дългосрочен план покупката на Sony Ericsson телефон ще е бая кофти инвестиция. Ако фирмата въобще оцелее, сервизните разходи за сегашните модели ще бъдат просто астрономически. Така че - сори, пичове, и аз вдигам ръце. Ще ви помня с добро. Освен ако изведнъж на акционерите им светне лампата и настане чистка по горните етажи... което ме съмнява.

Язък.