Малките трохички

Наскоро четох пост в нечий блог (жалко, че не мога да се сетя точно къде) за обикновените, обичайни, ежедневни неща, за чудесните мили дреболии, от които се гради щастието. Беше ужасно трогателно — и почувствах как ме убоде нещо около сърцето. Но побързах да промърморя на самия себе си: "Естествено, те едва сега се събират… за тях всеки миг е пръв, и дори обичайното белене на картофи — само да е заедно — може да се превърне в чудесно приключение, което после дълго ще си спомнят".

А после изведнъж се замислих: а кой и какво пречи да се чувстваш така и с изминаването на времето? Защо сърцето трябва да спира само в началото — от начина, по който тя те е погледнала, от това, което ви е хрумнало — и обикновената ситуация изведнъж да се обърне на съвсем друга страна, да покаже кадифената си същност, която виждате само вие… и преди заспиване, лежейки под завивката, да прехвърляш в главата си изглеждащите сякаш най-незначителни думи, да се наслаждаваш се на тях върху езика — и да ти се иска незабавно да притиснеш, да смачкаш от прегръдка другия и да говориш, говориш, говориш за любов.

А после… ние винаги бързаме за някъде, леко сме издразнени, малко засегнати, защото винаги има някое "но", някое недоразбиране, някакви несъвпадения, че и въобще всичко това се е случвало хиляди пъти — и ти отново си забравила, колко пъти ще те моля?… Нежността не се дява никъде — тя просто се опакова в целофаново пакетче; за да не я повредиш, защото не е задължително да се лигавите всеки ден, всичкото това гукане започва да изглежда почти пошло, не е ли така, а ти самият гледаш крадешком чуждата нежност и се питаш: "А с нас какво става?".

А наистина какво става с нас? Да, един до друг сме вече не стотици, а хиляди — скоро може би ще станат милиони минути, но времето не е гума, то не трие нищо, неуморно и решително. Само някои от нещата избледняват леко — и не от движението на стрелките на часовника, а от вятъра, докосванията и праха за пране. И от сълзите, проронени заради нещо, за което в един момент тотално си забравил — а то изведнъж изниква отнемайкъде и се оказва, че може почти да разруши цялата вселена, в която съществуваш. И тогава се запитваш… А наистина, какво става с нас?

За миг се изключвам от ежедневната суета и си спомням как ние — не "някога", а миналата седмица… готвихме заедно, как се притискаха телата ни под горещите струи, как аз й подавах нещо от зеления шкаф, докато тя ме наблюдаваше с лека усмивка - и как ме гледаше като напълно чужд човек, прочитайки няколко реда, написани от мен преди повече от година, как я прегръщах на заспиване, описвайки й всичко, заради което съм се превърнал в това, което съм, и колко се боя от това, в което бих могъл да се превърна някой ден, как забил устни в рамото й снощи на свой ред се просълзих, защото донякъде винаги съм бил просто ревльо… и не спрях да я гледам чак до зори.

И запъхнатата далеч в мен, но изведнъж освободена нежност ме души с прозрачна вълна — и изисква от мен още в този миг да разкрия как се чувствам. След малко тя ще си дойде, аз ще застана на вратата, ще я погледна и ще си помисля: "Как се нарича усещането, когато човек е тук, редом, до теб — няма да избяга никъде, а сърцето ти се свива, все едно ви предстои най-страшната разлъка". Защото снощи тя бе на сантиметри разстояние, но някъде там, в съня — не с мен. И сега, когато най-после е тук, ще бъде залята от водопад думи и прегръдки. Може да съм стар войник, който не знае много думи за любов, но ако сподавяш в себе си нежността, оправдавайки се със заетостта и отлагайки емоциите за по-нататък, няма защо да мрънкаш: "Естествено, те едва сега се събират…" — защото ето го щастието, до теб, разтворено във въздуха, зависещо само от нас — дали ще го събираме трохичка по трохичка, или няма да го забелязваме. Или, което е още по-страшно, ще го рушим, без да подозираме.

Атлас изправи рамене

Най-после дочетох "Атлас изправи рамене". Много добра книга, написана в Америка преди петдесетина години (1957 г.) от руска емигрантка от еврейски произход. "Малко" протяжна, тя е един от най-дългите романи, писани на европейски езици, заявява ни Wikipedia. "Когато научиш жените да говорят, как после да ги заставиш да млъкнат?" — е, тук си имаме работа именно с това.

Photo © Rajesh Pasupathi

Романът приятно съчетава руското класическо многословие с американския навик да набиваш в главата на читателя серийни еднообразни примери като един вид "аргументи" (характерен впрочем най-вече за нехудожествената литература): ако 10 пъти повторим едно и също с различни изрази и разкажем историята на 10 различни хора, значи това е универсално правило!

Книгата разказва как честният Предприемач се бори срещу държавната експлоатация. Естествено, описва се родната за авторката Русия - под маската на "алтернативна" Америка, в която на власт са дошли "социалисти" и са организирали практически щурм да превземат всичко.

Романът напоследък жъне някаква маниакална популярност по нашите ширини - и е очевидно защо: той нагледно показва, че за 50 години в скапания соц нищо не се е променило. Тогава е имало "соц" и ръководна роля на партията, прикрита под формата на грижа за нуждите на народа, докато сега има постсоц и управляващи ченгета, които се прикриват със същото - или не се прикриват с нищо.

Като призив "крайно време е да се махаме оттук", "Атлас" е перфектен.

Книгата е писана с такива резки мазки, че на тях направо можеш да се порежеш. Наоколо има най-малкото титани и богоборци, ницшеанци и прометеи. Като цялата фантастика на духа, книгата "зарежда" и "не те оставя равнодушен". Така де, щом някъде има такива Атласи (пък дори и те да са само в главата на авторката), значи и аз мога да го постигна!

Всичко в книгата е добро и правилно, освен един мъъъъничък недостатък: по абсолютно неясна за мен причина книгата се бори за званието "философска", а позицията на героите — за правото да се нарича "философия на разумния егоизъм", нова, неизвестна никому до този момент - и велика.

Което просто не е вярно.

Авторката реално не ни е казала нищо ново - като идеал се описва баналният анархо-капитализъм, при това с анархистичния му аспект съм що-годе склонен да се примирявам, защото аз самият имам леко анархистични убеждения (може би - th3 horror! - дори със социалистически привкус?), но капиталистическата идея е описана на наивното равнище "Америка като страната на равните възможности".

Всичко е струпано накуп: и протестантският морал, и култът към златния телец, и дори "само в Америка може да се роди забележителният израз „да правиш пари“" — това е почти дословно написано, и "добрата конкуренция", и "свободният пазар" - абе всички клишета, за които можете да се сетите.

Като същевременно капитализмът там е толкова див, че нарушава един от принципите на анархизма — взаимопомощта, замествайки я с "конкуренция", от която, видиш ли, произлизат само ползи.

Естествено, че за 50 години това не просто е "остаряло", а по-скоро е "показало истинската си същност".

В романа са описани Велики Промишлени Деятели, но "правенето на пари" вече е възможно, без да произвеждаш нищо освен допълнителни пари. Конкуренцията за потребителя се е оказала по-евтина от конкуренцията за качество. Конкуренцията въобще води до преразход на ресурси и свръхпроизводство на блага, но хайде няма да задълбаваме в тази насока.

В резултат на което се е получил един такъв по детски идеален свят, в който Промишленият деятел се старае да стане по-добър — например главният герой изобретява невероятен метал — а обществото разбира това със своя "разум" и го възнаграждава с пари.

"Морал" при това някак си не е особено необходим, "разумът" е достатъчен.

В съвременния свят "разумът" се оказва доста хитро нещо: например за притежателите на железници и влакове е изгодно пътниците да ги използват редовно и често - и да ги предпочитат. Изводът е прост: трябва да се понижават цените (нали така, в рамките на великата конкурентна борба), да се повишава качеството, да се използват нанотехнологии.

И печелят всички, особено потребителите.

От друга страна, за някоя фармацевтична компания е изгодно — е, хайде да направим аналогия — продуктите й да се използват редовно и често, и хората да ги предпочитат. Тоест хората постоянно да боледуват и постоянно да се лекуват. Изводът се натрапва сам - от гледната точка на баналния разум.

В съвременния свят корпорациите са като нови държави — както по ниво на влияние, така и по ниво на паразитизъм и принуда.

Но това са дреболии - одата за "правилния" капитализъм, сътворена през 1957 г., има абсолютното право на съществуване, особено като историческо-художествена книга. Още повече че понятието "анархо-капитализъм" се е родило точно през 60-те години. Но никой няма да чете икономистите, а виж една лелка, която е описала всичко това в пищна и ярка форма — защо не.

Романът е писан "от титани за титани" - и всеки лесно може да се постави на мястото на главните герои, защото всеки е над средното ниво.

Ако обаче все пак се замислиш, че не всички могат да бъдат титани, и си зададеш въпроса — каква е ролята на "малкия човек", лесно можеш да разбереш, че авторката е резервирала за него традиционната роля на разумно винтче в машината.

А това вече е наистина смешно, защото именно на това място се разбиват всички утопии.

Жените са по-добри от мъжете

Не съм женомразец, честна дума. Даже обратно - абсолютно вярвам в това, че жените като цяло са по-добри от мъжете.

Съдете сами: ако един мъж е тъп, той е много по-лош от тъпата жена. По правило той представлява ограничено агресивно говедо, способно да провокира у другите само болка и страдание, докато тъпата жена може да стане нелоша домакиня, идеална любовница (глупостта е минимална, но не и достатъчна характеристика), актриса, моделка, ватман, шафнер, лекар, учител - и да всява у хората разум и вяра в добротата и вечните ценности.

Ама проблемът все пак е, че мъжете и жените са тъпи по различен начин. И точно заради това няма как да намерят общ език. Този специфичен тип тъпота, който доминира сред представителите на нежния пол, на английски се нарича ignorance - незнание, неведение, като често към него върви от само себе си думичката "блажено".

Женската тъпота е неведение и незнание, простичка и банална липса на познания, плюс липса на желание да придобива такива. Оттам растат и корените на всички истории за юзърите от женски пол, които няма как да им набиеш нещо в главата като знание. Защото те дори и не се опитват да разберат.

Мъжката тъпота е агресивна, повмирисана на тестостерон (сърдечно благодаря за което на пениса и останалите вървящи с него екстри) - и което е най-важно, действена. Тя е еквивалентът на това, което на английски се нарича stupidity. (Ако отворите който и да е речник и погледнете там какво точно значи stupid, повечето му значения се дефинират именно чрез действия: "…неинтелигентно или невнимателно поведение").

Затова любимата тактика на жените, когато нямат идея какво да правят, е да намерят човек, който знае - или просто да чакат, докато всичко се размине, а любимата тактика на мъжете е да тичат хаотично наоколо и спешно да правят някаква абсолютна дивотия, за да не стоят със скръстени ръце.

Но всъщност мисълта ми беше друга. Ако един мъж е умен, той за съжаление като цяло е по-добър от умната жена. Умните мъже изобретяват атомни бомби, айфони и струнни теории на относителността. Докато умните жени... те примерно откриват празници като 8 март, първи летят в космоса в ролята на първи жени в космоса - и помагат на съпруга си да открие радиацията; и 19 пъти по-рядко от мъжете получават Нобелова награда.

За щастие светът е изграден така, че кретените в него са в пъти повече от умните хора. А тъпата жена е по-добра от тъпия мъж, от което следва…

Да, точно това, което се опитвах да докажа от самото начало: жените са много по-добри от мъжете.

Пояснение за алтернативно надарените: това беше сарказъм (хаштаг #лопата)

Мисли за...

В момента ме е обхванало някакво неразбираемо настроение. Понякога хората казват, че съм твърде различен от типичния мъж. Може пък и да си е така. Ако я нямаше тази прекомерна чувствителност, дори сантименталност или на моменти сълзливост, бих бил това, което е редно да бъда - мъж тип "каменно сърце с вени, в които тече смола". Но не мога реално да разбера какво означава да си такъв. Какво означава да бъдеш каменен, да си равнодушен, какво е усещането, когато най-накрая ти избива на повърхността - когато наистина много си пил, или в моментите, които не можеш да търпиш повече?

Какво е да бъдеш друг? По-малко чувствителен, по-груб и дори жесток. Какво е да бъдеш грапав на пипане? Какво е да слушаш за себе си "ти си като здрав кремък", вместо "ти си като плюшено мече". Вероятно бих бил по-твърд и много по-строен, ако в сърцето си имах по-плътно покритие, непропускащо нищо отвън. Ако имах калъфка за душата от кевлар. Уви, това надали е нещо, което бих могъл да бъда. На моменти дори ми се струва, че е трябвало да се родя жена. Но пък тази мисъл веднага ме хвърля в същински ужас: защо би му била на света още една нещастна дебелана?

Не зная как да се боря с двойнствеността на своята природа. От една страна, понякога се задушавам от желание за нежност, от друга - бих повикал за помощ само в най-краен случай, защото имам огромното желание да прекърша гръбнака на събитията сам, да гриза плътта на този живот и сам да напипам артерията, за да се вкопча в нея и да засмуча живителни сокове. Но понякога тези вътрешни противоречия просто ме разкъсват на части. Надявам се от тези противоречия да се роди нещо смислено, нещо, което да води към истината. Жалко, че вече не си водя хартиен дневник - иначе вероятно бих писал много в него, и бих късал безразборно страници. Докато сега всички тези запратени в небитието чернови от блога не оставят дори и следа подир себе си, по която да си припомня какъв съм бил, какво съм искал да кажа или изкрещя преди - но така и не съм събрал смелост да го изрека.

Един мой приятел е идеалист. Той твърди, че ако хората се обичат един друг и са решили, че ще бъдат заедно - завинаги, то главите им по вълшебен начин се преобразяват и от този момент побират единствено мисли за другия. Може би и малко за служебните ангажименти, защото с любимия раят може да бъде и в дупка, и дори на улицата - но само с нежност няма да се нахраниш. А мислите за всички останали мъже и жени – за бившите любими, за симпатичната съседка от петия етаж, за интересния минувач, за чаровния студент, изглеждащ като обожавания отскоро актьор и т.н. – просто вече не се вместват вътре.

Все едно преди образът на любимия и свързаните с него мечти са били нещо твърдо - и макар да са заемали голямо, централно място, но все пак някъде по ъгълчетата е оставало малко пространство, което някак може да бъде отделено за нещо друго. А от момента, когато сте вплели пръсти и сте си признали най-важното, мислите ви изведнъж стават пластични като вода - и запълват всеки сантиметър, до самия връх. И сега вече ще ходите изпълнени докрай с щастие и взаимност, без да обръщате ни най-малко внимание на всички останали.

И дори ако Боби, с който поняко сте си мечтали двамата да пиете кафе, или дори сте го виждали в някои свои неприлични сънища... или примерно така и недоизстраданата отпреди любов... в един момент ви каже нещо мило – което преди би ви развълнувало и вероятно за кратко би ви изкарало от равновесие - сега то ще се оттласне от повърхността, от табелката "Няма свободни места" и ще падне в краката ви, без дори да предизвика леки кръгове по повърхността. И спомените за отминали срещи, за прекрасни мигове, прекарани някога преди с някой друг, вече не че са точно забранени, но са захвърлени в архива - и трайно, завинаги са забравени; и дори няма да пробляснат като отражение на повърхността.

Сега си мисля: а всъщност в кой момент периферното ни зрение започва да забелязва останалите? От кой миг мисълта за бившите – и евентуално съпоставката с тях (в общи линии неизбежна) – означават леко, но все пак осезаемо недоволство, и не дай боже, съжаление? Защото в началото, в периода на влюбването, всичко е съвършено – и седим, хванали се за ръце, потъваме в очите на другия и ходим внимателно, опасявайки се да не разлеем своето щастие… Но това за някои хора трае твърде кратко време. Един ден ние се събуждаме, целуваме любимия по бузата, набързо отпиваме от чашата кафе, която така и никога не допиваме, обличаме се, излизаме на улицата, отиваме на лекции - и благодарно кимваме на симпатичния непознат, задържал вратата на автобуса, отговаряйки на неговата усмивка – безгрижно, без каквато и да е задна мисъл… но я забелязваме.

И въздушната, ефирна тишина отвътре, нарушавана от само една-единствена мелодия – вашата песен – се разлива в многогласието на целия свят, който и дотогава както обикновено ви е заобикалял, но вие не сте го забелязвали. Все така крачите с вплетени пръсти (и може би възнамерявате да крачите така и занапред?), но вашият пашкул се разтваря. В този момент обикновено отново ви откриват забравените приятелки - и се оказва, че от сто години не сте виждали цял куп прекрасни хора, за които – какъв срам! – нито веднъж не сте се сещали от безкрайно дълго време.

Дали този миг е началото на края? И другите хора, просмукали се в мислите ви, са първата крачка към изневярата? Дали е болезнено за любимия, ако съзнава, че от време на време мислите за някой друг – приятелски, с неясна симпатия или спомняйки си за това, което някога е било?

Може би да, може би не. Невъзможно е да живееш вечно в пашкул - дори оказвайки се на необитаем остров, където няма никой друг - защото за мислите не съществуват нито стени, нито ключалки.

Но както обикновено, всичко зависи от това - подобни моменти да бъдат с мяра...

Какономика

Глория Ориджи пише за научната концепция, която би подобрила когнитивния инструментариум на всички - и въвежда една интересна нова дума: какономика.

Една важна концепция, спомагаща да разберете защо толкова често животът е скапан, е какономиката - или странното предпочитание към нискокачествената отплата.

Стандартните подходи на теорията на игрите постулират, че когато хората извършват размяна (на идеи, услуги или стоки), всеки от тях желае да получи висококачествен продукт от другите. Нека стилизираме ситуацията по такъв начин, че стоките могат да бъдат разменяни само на две нива на качество: високо и ниско. Какономиката описва случаи, където хората не само имат стандартни предпочитания да получат висококачествени блага и в отговор да осигурят нискокачествени (стандартната паразитна отплата), но и всъщност предпочитат да осигурят нискокачествено благо и да получат в отговор също нискокачествено - тоест те мълчаливо насърчават размяната "некачествено срещу некачествено".

Как въобще е възможно подобно нещо? И как то може да бъде рационално? Дори когато сме мързеливи и предпочитаме да осигуряваме нискокачествен продукт (примерно избираме да напишем материал за посредствено издание, стига това да не изисква от нас да полагаме твърде много усилия), все пак бихме предпочели да работим по-малко и да получим повече - което значи да осигурим ниско качество, но да получим високо качество. Какономиката обаче е различна: в нея не само предпочитаме да предложим нискокачествен продукт - но и предпочитаме в замяна също да получим нещо нискокачествено!

Какономиката е странното, но масово разпространено предпочитание към размяна на посредствени блага - дотолкова, доколкото никой не се оплаква от тях. Вселената на какономиката е такава, в която хората не само приемат немарливостта на другия, но дори я очакват: "Имам ти доверие, че ти няма да спазиш изцяло обещанието си, защото искам да съм свободен и аз да не спазя моето - и да не се чувствам неудобно заради това". Това, което прави тази тенденция интересна и странна, е че във всички какономически размени двете страни изглежда постигат взаимна сделка: официално споразумение, в което и двете страни заявяват намерението си да обменят продукт с високо качество - и същевременно цари негласно единодушие, че отстъпването от това качество не само е приемливо, но и се очаква от другия. Това се превръща във форма на неизказано взаимно съучастие. Така че всъщност никой не мами никого: какономиката се регулира от негласна социална норма за отстъпка от качеството, взаимно приемаме на посредствен продукт, който удовлетворява и двете страни, стига те публично да заявяват, че размяната е на висококачествено ниво.

Ето ви пример: утвърден автор на бестселъри трябва да предаде отдавна просрочения си ръкопис на своя издател. Той има голяма читателска аудитория - и знае много добре, че хората ще купят книгата му само заради името му; а и средният читател така или иначе не чете книгата след първата глава. Издателят му също знае това… Така че авторът решава да осигури на издателя новия ръкопис със зашеметяващо въведение и посредствен сюжет (нискокачествен резултат): издателят е удовлетворен от това и поздравява автора, все едно е получил шедьовър (висококачествена реторика); и двете страни са удовлетворени. Предпочитанието на автора е не само да осигури нискокачествен продукт, но и издателят да му отвърне със същото - например като избягва прекалено сериозното редактиране и директно премине към публикуването. Всеки от двамата вярва в липсата на солидност у на другия - и си затваря очите в името на взаимоизгоден слаб продукт. Когато съществува неформално споразумение за стремеж към ниско качество с взаимна изгода, налице е образец на какономика.

Парадоксалното е, че ако едната от двете страни осигури висококачествен продукт вместо очаквания нискокачествен, другата страна се възмущава от това - като един вид нарушение на взаимното доверие, макар че не го признава открито. В описания пример авторът ще негодува срещу издателя, ако той реши да извърши висококачествено редактиране. Ако издателят в такава ситуация е "достоен за доверие", той би трябвало също да осигури нискокачествена отплата. Обратно на стандартната "дилема на затворника", желанието за повторно взаимодействие с някого е гарантирано само ако той/тя осигурява ниско, а не високо качество.

Какономиката не винаги е нещо лошо. Понякога тя позволява известна негласно договорена отстъпка, която прави живота по-отпускащ за всички. Както ми каза някога един приятел, който реновираше селска къща в Тоскана: "Италианските строители никога не правят това, което обещават - но пък плюсът е, че и те не очакват да им платиш тогава, когато си обещал."

Но основният проблем на какономиката (от древногръцки - икономика на най-лошото) — и причината, поради която тя е толкова трудно за изкореняване колективно безумие, е че всяка нискокачествена размяна на местно ниво поражда равновесие, в което и двете страни са доволни, но всяка от тези размени руши цялостната система в дългосрочен план. Така че заплахата за добрия колективен резултат не идва само от мамещите системата "паразитни консуматори" или от "хищниците", както ни учат масовите социални теории, а и от добре организираните норми на какономиката, които регулират обмяната в негативна насока. Хоросанът на социалната конструкция е не само сътрудничество с положителни резултати: за да разбираме защо животът е скапан, трябва също така да разглеждаме нормите на сътрудничество, целящо локален оптимум за сметка на обща загуба.

Логиката на Ориджи ми напомня за идеите на Ед Йордън отпреди петнадесетина години:

Това, което желае пазарът... е софтуер, който е “достатъчно добър” — т.е. достатъчно евтин, с достатъчно много функции и достъпен достатъчно скоро... и доставен с “достатъчно малко” бъгове. Без нищо изключително, моля; без бъгове, които ще накарат компютъра ми да забие, без бъгове, които ще скапят всички файлове на харддиска. Но ще понеса няколко незначителни бъгове и недоизпипаности в потребителския интерфейс.

На пръв поглед звучи като много правилна мисъл. Но този подход пак има страничен ефект, който се проявява не веднага, а години по-късно.

Въпросът е, че много програмни продукти, радващи се на масово търсене, създадени преди момента, когато тази идея за "достатъчно добър" софтуер е набрала популярност, изглежда не са били с "достатъчно добро", а с "отлично" качество. Но отличното качество струва скъпо, ето защо се е появил и подходът "good enough". Да допуснем, че пазарът приема този подход. Естествено, намират се и отделни бунтовници, които продължават да създават висококачествени продукти. Но връзката между функционалност, качество, срокове и стойност е неумолима; при разработката на продукти не могат да бъдат подобрени всички тези показатели едновременно. По-високото качество изисква или повишение на разходите, или намаляване на функционалността, или удължаване на сроковете. Затова бунтовниците срещу статуквото се оказват губещи в сравнение с тези играчи на пазара, които са възприели подхода "good enough".

Логично, след известно време повечето продукти на пазара губят първоначалното си ниво на качество - естествено не до абсолютната нула. Но се поражда нова, понижена представа какво всъщност представлява качественият продукт. После целият цикъл се повтаря още веднъж - и така нататък. И което е най-неприятният факт - подобни процеси се случват далеч не само в софтуерния бизнес. Замислете се например как функционират редакциите на масмедиите - новината не е задължително да бъде перфектна, само точна и проверена "в степента, в която го позволяват сроковете". Можете да се сетите и сами доколко качествен продукт се ражда от подобен подход... мисля, че като гледаме състоянието на съвременната журналистика, това едва ли изненадва някого.