Какономика

Глория Ориджи пише за научната концепция, която би подобрила когнитивния инструментариум на всички - и въвежда една интересна нова дума: какономика.

Една важна концепция, спомагаща да разберете защо толкова често животът е скапан, е какономиката - или странното предпочитание към нискокачествената отплата.

Стандартните подходи на теорията на игрите постулират, че когато хората извършват размяна (на идеи, услуги или стоки), всеки от тях желае да получи висококачествен продукт от другите. Нека стилизираме ситуацията по такъв начин, че стоките могат да бъдат разменяни само на две нива на качество: високо и ниско. Какономиката описва случаи, където хората не само имат стандартни предпочитания да получат висококачествени блага и в отговор да осигурят нискокачествени (стандартната паразитна отплата), но и всъщност предпочитат да осигурят нискокачествено благо и да получат в отговор също нискокачествено - тоест те мълчаливо насърчават размяната "некачествено срещу некачествено".

Как въобще е възможно подобно нещо? И как то може да бъде рационално? Дори когато сме мързеливи и предпочитаме да осигуряваме нискокачествен продукт (примерно избираме да напишем материал за посредствено издание, стига това да не изисква от нас да полагаме твърде много усилия), все пак бихме предпочели да работим по-малко и да получим повече - което значи да осигурим ниско качество, но да получим високо качество. Какономиката обаче е различна: в нея не само предпочитаме да предложим нискокачествен продукт - но и предпочитаме в замяна също да получим нещо нискокачествено!

Какономиката е странното, но масово разпространено предпочитание към размяна на посредствени блага - дотолкова, доколкото никой не се оплаква от тях. Вселената на какономиката е такава, в която хората не само приемат немарливостта на другия, но дори я очакват: "Имам ти доверие, че ти няма да спазиш изцяло обещанието си, защото искам да съм свободен и аз да не спазя моето - и да не се чувствам неудобно заради това". Това, което прави тази тенденция интересна и странна, е че във всички какономически размени двете страни изглежда постигат взаимна сделка: официално споразумение, в което и двете страни заявяват намерението си да обменят продукт с високо качество - и същевременно цари негласно единодушие, че отстъпването от това качество не само е приемливо, но и се очаква от другия. Това се превръща във форма на неизказано взаимно съучастие. Така че всъщност никой не мами никого: какономиката се регулира от негласна социална норма за отстъпка от качеството, взаимно приемаме на посредствен продукт, който удовлетворява и двете страни, стига те публично да заявяват, че размяната е на висококачествено ниво.

Ето ви пример: утвърден автор на бестселъри трябва да предаде отдавна просрочения си ръкопис на своя издател. Той има голяма читателска аудитория - и знае много добре, че хората ще купят книгата му само заради името му; а и средният читател така или иначе не чете книгата след първата глава. Издателят му също знае това… Така че авторът решава да осигури на издателя новия ръкопис със зашеметяващо въведение и посредствен сюжет (нискокачествен резултат): издателят е удовлетворен от това и поздравява автора, все едно е получил шедьовър (висококачествена реторика); и двете страни са удовлетворени. Предпочитанието на автора е не само да осигури нискокачествен продукт, но и издателят да му отвърне със същото - например като избягва прекалено сериозното редактиране и директно премине към публикуването. Всеки от двамата вярва в липсата на солидност у на другия - и си затваря очите в името на взаимоизгоден слаб продукт. Когато съществува неформално споразумение за стремеж към ниско качество с взаимна изгода, налице е образец на какономика.

Парадоксалното е, че ако едната от двете страни осигури висококачествен продукт вместо очаквания нискокачествен, другата страна се възмущава от това - като един вид нарушение на взаимното доверие, макар че не го признава открито. В описания пример авторът ще негодува срещу издателя, ако той реши да извърши висококачествено редактиране. Ако издателят в такава ситуация е "достоен за доверие", той би трябвало също да осигури нискокачествена отплата. Обратно на стандартната "дилема на затворника", желанието за повторно взаимодействие с някого е гарантирано само ако той/тя осигурява ниско, а не високо качество.

Какономиката не винаги е нещо лошо. Понякога тя позволява известна негласно договорена отстъпка, която прави живота по-отпускащ за всички. Както ми каза някога един приятел, който реновираше селска къща в Тоскана: "Италианските строители никога не правят това, което обещават - но пък плюсът е, че и те не очакват да им платиш тогава, когато си обещал."

Но основният проблем на какономиката (от древногръцки - икономика на най-лошото) — и причината, поради която тя е толкова трудно за изкореняване колективно безумие, е че всяка нискокачествена размяна на местно ниво поражда равновесие, в което и двете страни са доволни, но всяка от тези размени руши цялостната система в дългосрочен план. Така че заплахата за добрия колективен резултат не идва само от мамещите системата "паразитни консуматори" или от "хищниците", както ни учат масовите социални теории, а и от добре организираните норми на какономиката, които регулират обмяната в негативна насока. Хоросанът на социалната конструкция е не само сътрудничество с положителни резултати: за да разбираме защо животът е скапан, трябва също така да разглеждаме нормите на сътрудничество, целящо локален оптимум за сметка на обща загуба.

Логиката на Ориджи ми напомня за идеите на Ед Йордън отпреди петнадесетина години:

Това, което желае пазарът... е софтуер, който е “достатъчно добър” — т.е. достатъчно евтин, с достатъчно много функции и достъпен достатъчно скоро... и доставен с “достатъчно малко” бъгове. Без нищо изключително, моля; без бъгове, които ще накарат компютъра ми да забие, без бъгове, които ще скапят всички файлове на харддиска. Но ще понеса няколко незначителни бъгове и недоизпипаности в потребителския интерфейс.

На пръв поглед звучи като много правилна мисъл. Но този подход пак има страничен ефект, който се проявява не веднага, а години по-късно.

Въпросът е, че много програмни продукти, радващи се на масово търсене, създадени преди момента, когато тази идея за "достатъчно добър" софтуер е набрала популярност, изглежда не са били с "достатъчно добро", а с "отлично" качество. Но отличното качество струва скъпо, ето защо се е появил и подходът "good enough". Да допуснем, че пазарът приема този подход. Естествено, намират се и отделни бунтовници, които продължават да създават висококачествени продукти. Но връзката между функционалност, качество, срокове и стойност е неумолима; при разработката на продукти не могат да бъдат подобрени всички тези показатели едновременно. По-високото качество изисква или повишение на разходите, или намаляване на функционалността, или удължаване на сроковете. Затова бунтовниците срещу статуквото се оказват губещи в сравнение с тези играчи на пазара, които са възприели подхода "good enough".

Логично, след известно време повечето продукти на пазара губят първоначалното си ниво на качество - естествено не до абсолютната нула. Но се поражда нова, понижена представа какво всъщност представлява качественият продукт. После целият цикъл се повтаря още веднъж - и така нататък. И което е най-неприятният факт - подобни процеси се случват далеч не само в софтуерния бизнес. Замислете се например как функционират редакциите на масмедиите - новината не е задължително да бъде перфектна, само точна и проверена "в степента, в която го позволяват сроковете". Можете да се сетите и сами доколко качествен продукт се ражда от подобен подход... мисля, че като гледаме състоянието на съвременната журналистика, това едва ли изненадва някого.