Мисли за...

В момента ме е обхванало някакво неразбираемо настроение. Понякога хората казват, че съм твърде различен от типичния мъж. Може пък и да си е така. Ако я нямаше тази прекомерна чувствителност, дори сантименталност или на моменти сълзливост, бих бил това, което е редно да бъда - мъж тип "каменно сърце с вени, в които тече смола". Но не мога реално да разбера какво означава да си такъв. Какво означава да бъдеш каменен, да си равнодушен, какво е усещането, когато най-накрая ти избива на повърхността - когато наистина много си пил, или в моментите, които не можеш да търпиш повече?

Какво е да бъдеш друг? По-малко чувствителен, по-груб и дори жесток. Какво е да бъдеш грапав на пипане? Какво е да слушаш за себе си "ти си като здрав кремък", вместо "ти си като плюшено мече". Вероятно бих бил по-твърд и много по-строен, ако в сърцето си имах по-плътно покритие, непропускащо нищо отвън. Ако имах калъфка за душата от кевлар. Уви, това надали е нещо, което бих могъл да бъда. На моменти дори ми се струва, че е трябвало да се родя жена. Но пък тази мисъл веднага ме хвърля в същински ужас: защо би му била на света още една нещастна дебелана?

Не зная как да се боря с двойнствеността на своята природа. От една страна, понякога се задушавам от желание за нежност, от друга - бих повикал за помощ само в най-краен случай, защото имам огромното желание да прекърша гръбнака на събитията сам, да гриза плътта на този живот и сам да напипам артерията, за да се вкопча в нея и да засмуча живителни сокове. Но понякога тези вътрешни противоречия просто ме разкъсват на части. Надявам се от тези противоречия да се роди нещо смислено, нещо, което да води към истината. Жалко, че вече не си водя хартиен дневник - иначе вероятно бих писал много в него, и бих късал безразборно страници. Докато сега всички тези запратени в небитието чернови от блога не оставят дори и следа подир себе си, по която да си припомня какъв съм бил, какво съм искал да кажа или изкрещя преди - но така и не съм събрал смелост да го изрека.

Един мой приятел е идеалист. Той твърди, че ако хората се обичат един друг и са решили, че ще бъдат заедно - завинаги, то главите им по вълшебен начин се преобразяват и от този момент побират единствено мисли за другия. Може би и малко за служебните ангажименти, защото с любимия раят може да бъде и в дупка, и дори на улицата - но само с нежност няма да се нахраниш. А мислите за всички останали мъже и жени – за бившите любими, за симпатичната съседка от петия етаж, за интересния минувач, за чаровния студент, изглеждащ като обожавания отскоро актьор и т.н. – просто вече не се вместват вътре.

Все едно преди образът на любимия и свързаните с него мечти са били нещо твърдо - и макар да са заемали голямо, централно място, но все пак някъде по ъгълчетата е оставало малко пространство, което някак може да бъде отделено за нещо друго. А от момента, когато сте вплели пръсти и сте си признали най-важното, мислите ви изведнъж стават пластични като вода - и запълват всеки сантиметър, до самия връх. И сега вече ще ходите изпълнени докрай с щастие и взаимност, без да обръщате ни най-малко внимание на всички останали.

И дори ако Боби, с който поняко сте си мечтали двамата да пиете кафе, или дори сте го виждали в някои свои неприлични сънища... или примерно така и недоизстраданата отпреди любов... в един момент ви каже нещо мило – което преди би ви развълнувало и вероятно за кратко би ви изкарало от равновесие - сега то ще се оттласне от повърхността, от табелката "Няма свободни места" и ще падне в краката ви, без дори да предизвика леки кръгове по повърхността. И спомените за отминали срещи, за прекрасни мигове, прекарани някога преди с някой друг, вече не че са точно забранени, но са захвърлени в архива - и трайно, завинаги са забравени; и дори няма да пробляснат като отражение на повърхността.

Сега си мисля: а всъщност в кой момент периферното ни зрение започва да забелязва останалите? От кой миг мисълта за бившите – и евентуално съпоставката с тях (в общи линии неизбежна) – означават леко, но все пак осезаемо недоволство, и не дай боже, съжаление? Защото в началото, в периода на влюбването, всичко е съвършено – и седим, хванали се за ръце, потъваме в очите на другия и ходим внимателно, опасявайки се да не разлеем своето щастие… Но това за някои хора трае твърде кратко време. Един ден ние се събуждаме, целуваме любимия по бузата, набързо отпиваме от чашата кафе, която така и никога не допиваме, обличаме се, излизаме на улицата, отиваме на лекции - и благодарно кимваме на симпатичния непознат, задържал вратата на автобуса, отговаряйки на неговата усмивка – безгрижно, без каквато и да е задна мисъл… но я забелязваме.

И въздушната, ефирна тишина отвътре, нарушавана от само една-единствена мелодия – вашата песен – се разлива в многогласието на целия свят, който и дотогава както обикновено ви е заобикалял, но вие не сте го забелязвали. Все така крачите с вплетени пръсти (и може би възнамерявате да крачите така и занапред?), но вашият пашкул се разтваря. В този момент обикновено отново ви откриват забравените приятелки - и се оказва, че от сто години не сте виждали цял куп прекрасни хора, за които – какъв срам! – нито веднъж не сте се сещали от безкрайно дълго време.

Дали този миг е началото на края? И другите хора, просмукали се в мислите ви, са първата крачка към изневярата? Дали е болезнено за любимия, ако съзнава, че от време на време мислите за някой друг – приятелски, с неясна симпатия или спомняйки си за това, което някога е било?

Може би да, може би не. Невъзможно е да живееш вечно в пашкул - дори оказвайки се на необитаем остров, където няма никой друг - защото за мислите не съществуват нито стени, нито ключалки.

Но както обикновено, всичко зависи от това - подобни моменти да бъдат с мяра...