неделя, октомври 05, 2008

За умните мъже, умните жени и несъвместимостта помежду тях

Многото четене на чужди блогове си вреди отвсякъде на писането в своя. Четеш, размишляваш, от време на време започва едно копаене вътре в себе си... После се замисляш дали има смисъл да споделяш толкова лични неща, преценяваш, че няма смисъл, и всичко спира дотам.

Трябва в случая да благодаря на Енея и Лидия, че ме провокираха достатъчно, за да напиша какво мисля по въпроса. Нямам за цел да защитавам едните или другите, доколкото според мен "и най-умният си е малко прост" (ако бях толкова умен, вероятно щях сега да напиша и кой го е казал, но няма да го направя). Просто в известен смисъл аз също съм страна -учил съм в ФЖМК, работя като журналист и/или програмист, смятам се за донякъде умен (и доста тъп в други насоки), изобщо попадам в идеалния профил на нежеланите и поради интелект, и поради тъпота.

Бъдещ мъж-мечта?

Всъщност стига съм се самоописвал - в крайна сметка, който ме познава, знае какво имам предвид, а малцина непознати четат този блог (ако изобщо някой си прави този труд, за което имам известни съмнения, тъй като не се и престаравам да пиша, освен когато наистина искам да кажа нещо).

Първото, което искам да възразя на която и да е от двете авторки, е до каква степен един човек може да се смята за умен. На мен не ми стигнаха точно две точки на теста, за да бъда член на Менса, но не се комплексирам от това; и честно казано, явих се единствено поради настояването на един приятел, който смяташе, че съм по-интелигентен от него, а той от доста време беше член на въпросната организация. Но дори и да имаш еди-колко си IQ, това само по себе си не говори за нищо. Не говоря за социалната страна на нещата, тя е съвсем отделен въпрос - имам предвид, че в определени ситуации човек просто не е в състояние да прояви иначе наличния в него интелект. Или защото се чувства некомфортно сред определени хора, или защото се притеснява, или защото за него има значение мнението на другите... и така нататък. Причини може да има много.

Отделно от това, вникването в "голямата/малката картина" и това, за което ти говори другият, също е трудно да бъде свързвано с "интелекта". Това в някои случаи - е, добре, в повечето случаи - става по емпатия. Ето че заговорих с "умни" думички, които е по-добре да избягвам :) В някои случаи просто "чувстваш" човека до теб, стига достатъчно дълго да сте общували и да си вложил някакви усилия да го опознаеш. Но дали той те чувства по същия начин, е съвсем отделен въпрос. И колкото и да са умни и двамата, понякога просто няма как да се получи - твърде различни може да бъдат помежду си. Не говоря за интелект, а за идеали, ценности, такива неща... Лично аз нямам проблем да бъда с жена, която е много по-умна от мен. Въпросът е обаче: а тя дали няма да има проблем да бъде с по-глупав от нея мъж?

Личният ми опит е повече от отчайващ. С най-различни жени общувам от около 15 години (доколкото те проявят търпение да комуникират с мен, което впрочем напоследък не се случва чак толкова често). Обективно погледнато, не мисля, че когато и да е през тези 15 години съм имал особени поводи да проявявам интелектуалните си заложби. В повечето случаи поне спрямо мен общуването става според залепен "социално" или в резултат на моментна преценка етикет, който след това се отлепва изключително трудно. Повечето ми лични взаимоотношения с жени се крепят на емоционално разбиране, много психология, поради което разбирам как те се чувстват в съответния момент, и старание от моя страна да проявявам такт, чувствителност (доколкото разполагам с такава - сам ми е трудно да преценя), и осъзнаването и приемането на недостатъците на другия. Нито едно от тези неща няма нищо общо с интелекта. Освен може би старанието... и все пак заложената в теб способност да проумееш определени неща, но това донякъде е и плод на определено възпитание и социална среда. Или пък аз съм разглезен именно от "излишък" на интелект и не мога да проумея, че други нямат това в себе си, де да знам...

Понякога и на мен самия ми е трудно да разбера защо нещата просто не се получават. Сигурно харесвам такива жени, с които нямам шанс; макар че всъщност не се е появила такава, която да ме е харесвала, но да съм я отхвърлил, защото с нея не ми е било интересно. С повечето от тези жени оставаме приятели, с някои от тях поддържаме връзка в продължение на години, след като сме осъзнали, че това между нас просто не е това, което някой от нас (обикновено тя) наистина търси. Сигурно се оказвам в ситуацията на Бениньо, или се държа понякога като идиот, без да го съзнавам. Или прекалено се старая да бъда такъв, какъвто очакват да бъда, и спирам да бъда себе си. Много е трудно да си правиш самоанализ, особено когато човекът насреща просто не иска да ти каже какво го мъчи, защо, как. Пък и нека бъдем реалисти - надали можеш да промениш дотолкова себе си, че жената, която обичаш, да намери в теб след време това, което търси (ако до момента не го е открила, имам предвид). А и заслужава ли си?

Най-дългите ми взаимоотношения бяха в продължение на 5 години. Тя беше моя състудентка от ФЖМК, и колкото и съвестно ми е да го кажа, в някаква степен сигурно нося вина за развода й с тогавашния й мъж. Макар че, като се замисля, едва ли причината е само в мен, макар че тогава (отново го казвам със срам) донякъде тази мисъл ме ласкаеше. Парадоксът в случая е, че никога, никога! не съм спал с нея. Не че не съм го искал. Всъщност донякъде не се осмелих никога да направя сериозната стъпка и да прекрача границата, която според мен тя не желаеше да бъде преминавана. Били сме заедно в добри и лоши мигове, дори и когато й беше особено болезнено след поредното изоставяне от поредния идиот, в който се беше влюбила междувременно. Тръпка определено имаше, не само от моя страна. Но някак си, колкото и да се разбирахме един друг, колкото и да бяхме на едно и също интелектуално ниво (поне така си мисля), колкото и неща да ни свързваха (понякога си мисля, че бяхме като някакво странно платонично семейство), аз просто не бях в интимен план това, което тя всъщност искаше.

Всъщност и аз си имах своите трески за дялане, искрено си го признавам. Обичах я до безумие, и макар сега да съжалявам, в един момент не издържах - след поредната й връзка, която тогава беше на чисто материална основа и тя открито си го признаваше. Не зная какво съм очаквал да се случи, но тогава преминах границата на разбирането на чуждите недостатъци - и казах всичко, което мислех в момента. Много пъти след това съм съжалявал, но връщане назад след това нямаше как да има. Тогава си отидох, тръшвайки вратата, и когато поисках да я отворя наново, тя просто си беше отишла завинаги. Надявам се сега да е щастлива и да е открила това, което търсеше. Макар че, ако някога реши да ме потърси (защото всички нейни координати оттогава вече не съществуват), вратата ми винаги ще е отворена за нея. Но, честно казано, не вярвам това да се случи. Нещата са като в баснята с мечката и брадвата...

Този екскурс в моето лично битие е свързан с основната ми мисъл - и тя е, че интелектът твърде рядко има нещо общо със способността да се разбирате един друг. А дори и наличието на двете невинаги е достатъчно, за да се "откриете" и да бъдете щастливи заедно.

Сега за проблемите с общуването. Сигурно това важи и в двете посоки - както е трудно да тичаш подир някой, който се движи със скоростта на Юсеин Болт, не по-малко зле е да се влачиш като охлюв, когато можеш повече. Натрупва се неудовлетворение, и то в някакъв момент избива под някаква форма. Колкото и да се стараеш да се примиряваш с това, че другият те превъзхожда или е много под твоето ниво, самооценката ти страда. В някаква степен е болезнено да осъзнаваш, че не можеш да догониш другия, и той слиза до твоето ниво. Или че "влачиш" подир себе си някого, който няма желание да те догонва. Аналогиите със спорта не са случайни. Връзката с някой е като бягането заедно - а няма смисъл да отиваш на олимпиада заради едното участие. Разбира се, ако държиш на самооценката си. Няма нужда да си говорим за компенсаторни механизми, но в повечето случаи проблемите с комуникацията с другите са свързани именно със самоуважението. И в някаква степен Лидия проявява именно това.

Всъщност понякога ми се иска да срещна човек, който на практика да ме опровергае. Или да ме превъзхожда дотолкова, че да се налага да слиза до моето ниво (и да го прави охотно), или да ми е толкова добре с него, че за мен да не е проблем да "сляза долу", ако цитираме вечната Миряна. Досега не се е случило, а напоследък и не влагам особено старание да поддържам контактите с хора, които по някакви причини са избрали по-друг път от моя. Това не е високомерие, въпреки че понякога ме обвиняват и в това; просто когато почувствам, че другият(ата) не се чувства комфортно в мое присъствие, се оттеглям. Докато не видя, че се нуждае от помощ - или от мен самия. Опитвам се да съм ненатрапчив, доколкото ми е по силите. Ако това е проблем в общуването, то не е толкова свързано с интелекта, колкото с възпитанието. И със самооценката, за която вече говорих. И с уважението към другите. Че и с цял куп други неща...

Общуването само по себе си ми липсва. Но понякога нежеланието да полагам усилия за поддържането му просто е по-силно. В някаква степен човек се примирява, когато констатира, че е непотребен на тези, на които държи, и му се отщява да търси активно нови - или насила да поддържа отношения, с които усеща, че натоварва другия.

Това обаче, което ме дразни в позицията, че твърде умните не могат да се "слеят с тълпата", е етикетът, който се залепва. И разбирането, подразбиращо се от тази позиция, че той трябва едва ли не да се стреми към сливането с нея. И мисълта, че една връзка има нещо общо с тълпата. Изобщо тази дума "тълпа" ми се струва крайно не намясто. Една връзка е между двама (окей, понякога между повече от двама, но рядко) души, не между единия, другия и "тълпата" (тя нещо като публика на тази връзка ли трябва да е?). Ако ви е добре заедно, тълпата просто е без значение. Разбира се, може би и аз застъпвам позицията, че идеалната двойка е на двама достатъчно зрели, достатъчно интелигентни и достатъчно социално неприспособими хора. Но пък друга връзка и едва ли би ме удовлетворила напълно. А що се отнася до чисто физическата страна на нещата, за нея мога да мина и без жена, която в други отношения не ме удовлетворява. Начините са общоизвестни. Сексът може би за някои да крепи връзката, но аз се нуждая от нещо повече. Дори и между нас никога да няма секс. В леглото нещата могат да се получат и без духовна общност, но животът заедно не се свежда само до леглото. Нали?

Чувствам, че започвам да ставам прекалено подробен, протяжен и скучен. В някаква степен аз съм не по-малък циник от Енея, но не се старая да го крия. Виждам в това някаква суета и снобизъм, които дразнят мен самия, но едва ли ще ги преодолея, доколкото те са част от самия мен. А (поне напоследък) нямам проблеми с това да приемам себе си такъв, какъвто съм.

1 коментара :

Вени Г. каза...

А защо един умен мъж няма RSS фийд?!? Как да следя какво пишеш?!?

Вени ;-)

Публикуване на коментар