Ежедневието

"Ако ви се струва, че някой си позволява твърде много,
значи отказвате на себе си твърде много"

Той казва:

- Колегите ме канят на пейнтбол, ще дойдеш ли с нас?

Тя отговаря:

- Като че ли не… май…

- Да не би да се опасяваш, че ще ти останат синини? Тогава ще кажеш, че аз съм те стиснал. Здраво. Пък и кой освен мен ще ги види, а? А? А? – добавя той игриво.

Тя обаче не е в настроение за шеги. Мисли си: "Нима е толкова неясно, че искам да отида, колко много го искам? Ако ще на пейтбол, или на конни надбягвания, или дори на ръгби. Някъде, ако ще и на пичка си лелина, само да се махна от къщи. По-надалеч. Нови впечатления, смяна на обстановката, блясък в очите… Колко можеш да се пържиш в едно и също… Как може той да не го вижда? Дотолкова да не ме разбира и да не чувства? Изобщо останало ли е нещо между нас, ако така…".

- Сигурна ли си, че не искаш? – пита той, не съвсем разбирайки какво точно влага в тази фраза – надежда или съмнение. Той определено знае, че иска да се позабавлява малко - и може би пък и наистина няма смисъл да я мъкне със себе си. Защото ще се наложи да я учи на всичко.

Тя отговаря "не", устните й са стиснати. Той вижда, че тя е засегната, но не разбира защо. Нали той й е предложил да отидат заедно? А би могъл да я постави пред свършен факт ("отиваме с колегите да стреляме") или да излъже нещо красиво, което тя никога не би могла да провери.

А може би… мисълта го осенява – тя иска той да тръгне. Сам. Защо? Някакви тайни планове ли има? Иска с някой да се срещне, докато той там тича разпенен? С кой? С някой състудент? С ухажор от социалните мрежи? С този, новия, за който тя (подозрително) малко говори. Твърде малко, видите ли, го познава, няма и какво да каже… Освен, че "не е в неговата категория". Тя, която има такова око за хора и ситуации - и умее да изръси такива невероятни лафове, че да се задавиш от смях - дори в градския транспорт, привличайки погледите на пътниците, които са постоянно недоволни… Радва се човекът, забавно му е - когато животът е толкова тежък!

- Тогава и аз никъде няма да ходя, - решава той. И се тръшва редом на леглото, сякаш се е наканил да прекара остатъка от дните си не само с нея, но с нея на това легло.

- Не, ти отиди. Върви, - тя се старае да контролира гласа си, за да не премине във вик. Това би било твърде просто – подсказка за деца от предучилищна възраст. Истерия, сълзи – и той ще разбере, че нещо не е наред, ще започне да разпитва и… тя сама ще си каже всичко. Ще му обясни, ще му разкаже. Колко е трудно да се въртиш в колелото на рутината – будилник, настроен на един и същи час, противна, но прилично платена работа, проблеми в семейството, които стават все по-тежки с всяка изминала година, традиционните филми от "Замунда" вечер, секс всяка нощ и по няколко пъти на ден през уикендите, напиване с приятелки веднъж месечно, пътуване до морето веднъж годишно… шибано ежедневие! Как ако заседнеш в барабана на пералнята, няма как да се измъкнеш от него, докато не свърши програмата - само да успееш да си поемеш въздух, когато той те изхвърли на повърхността.

Тя се самосъжалява. Гласът й става твърде равен и той, естествено, чува това и забелязва, че нещо не е наред.

- Не искам да се забавлявам сам, без теб. Несправедливо е, - и се усмихва.

Това е добра фраза, точно каквото е нужно. Сълзите все пак избиват на очите. Но това са съвсем други сълзи – радостни, спокойни. Обезоръжени.

- Защо така, бе душо, - той я хваща за ръце. – Както поискаш, така ще бъде.

Вече може и да се съгласи. Или примерно да отидат на кино. "Шерлок Холмс" върви вече втора седмица, скоро ще го спрат, а пейнтболът никъде няма да се дене.

През пролетта май дори е по-добре.

Водата дълбае камъка

Един античен атлет (доколкото помня, се казваше Милон) носил всеки ден на раменете си теле, започвайки още от момента, когато телето било съвсем малко. Телето незабелязано раснело, а атлетът ставал все по-силен.

С течение на времето атлетът започнал без проблем да носи всякакви бикове, удивлявайки тълпата.

Жените често използват подобни методи в нашия с вас не-героичен живот - примерно след сватбата жените незабелязано качват по 25-40 грама тегло на ден, правейки отговора на въпроса "Скъпи, а ако надебелея, ще спреш ли да ме обичаш?" безсмислен, тъй като за да отговориш на такъв въпрос, трябва като начало да си го зададеш. А тук не е ясно, кога и къде да теглиш чертата: плюс 20 грама — това "вече надебеляла" ли е, или още не?

В резултат на това годините незабелязано минават, на раменете се появява крава, а тълпата незнайно защо не се удивлява.

(Този блог-пост няма да бъде завършен без упоменаването на факта, че моята половинка е изключение - и е безкрайно умна и красива).

А мъжете не знаят!

Жените обичат да поговорят, вярно, ако от тях не се иска да хванат веднага бика за рогата. Много често, за да се отпуснат или просто за да се сближат с някой, те кръжат наоколо и постепенно се доближават до същината. Този пример е отлична метафора, показваща как жените изпитват удоволствие от секса. На тях им харесва, когато мъжът не бърза, а известно време кръжи наоколо.

Докато желанието и напрежението й не станат интензивни, жената харесва да я галят сякаш скрито, потайно. Например преди да докосне гърдите й, мъжът трябва да направи няколко заобиколни движения, прокрадвайки се все по-близо и по-близо. После леко да докосне гърдата и веднага да се превключи на раменете, ръцете, а после да се върне и да започне всичко отначало. Вместо директна стимулация на най-чувствителните части от тялото, както обичат мъжете, жената иска да си поиграят с нея или постепенно да се доближат до онова място, където тя жадува да получи ласка. Примерно не бива всеки път просто да сваляте сутиена на жената. Понякога мъжът би трябвало бавно да прокара пръст по вътрешната му страна, после бавно да свали презрамката, изваждайки гърдата навън, а после отново да я прикрие.

Жената иска да си поиграят с нея или постепенно да се доближат до онова място, където тя жадува да получи ласка.

Мъжът може да дразни жената, леко изглезвайки я с ласки, а после отстъпвайки, отново да се върне на изходните позиции. Повторението на този процес само разпалва в нея потребността от близост. Нарастващата страст доставя по-голямо удоволствие и на нея, и на него. Щом мъжът разбере, че възбужда жената, започва да сдържа собствената си страст, за да застави партньорката още повече да изгаря от желание.

"Мъжете са от Марс, жените - от Венера" е най-добрата книга за секса, която не съм чел.

Прегледах я преди време, поради някакви неясни дори за мен самия причини, посмях се на примитивността й и се успокоих.

Но сега чух как позната си спомня за тази книга в стила "чета я и се удивлявам до каква степен всички мъже са еднакви, даже чета откъси от нея на мъжа ми, защото той мен вече/все още не ме разбира, та може пък книгата да я разбере".

И си викам да напиша за нея.


Книгата е добра — направо няма да повярвате! Просто я възприемам така, както ако със сериозен вид ми бяха дали "Как да създадем шрифт във FontLab от нулата за 15 дни" (това е за гийковете, да разберат какво имам предвид).

Или примерно "как правилно да си бършем задника".

ОК, вече сте навършили 35, време е да ви разкрием тайната.

Обилно иронизирайки на тази тема, все пак стигнах до извода, че обикновеният човек™ вероятно не умее да проектира шрифтове - и със сигурност не умее да прави секс.

"Еволюционно" от страна на мъжа целият секс наистина се свежда до доставка на сперматозоидите на посочения адрес, а за това две минути фрикции са повече от достатъчни: за две минути можеш да се убедиш, че си нацелил мястото, "и въобще".

А от страна на жената е дори още по-лесно: отвори краката, лежи и ободрявай партньора с викове.

Виковете по време на съвокупление са характерни само за самките на някои примати, в това число и на човека. Наблюденията върху маготите, вид макаци, показва, че издаваните от самката звуци стимулират самеца да се движи по-енергично и доста по-често да завършва успешно половия акт. С викове самците еякулират в 59% от случаите, а без тях — само в 2%.

Тоест е очевидно, че "добрият секс" е някакво епикурейско - и чисто човешко забавление, от типа на гурманството.

Впрочем, някои могат да ядат цял живот шопска салата и боб. И това не е нещо лошо - "нали все пак засища глада".

Всъщност цялата книга е само за това: че всички тези еднакви мъже имат чисто физиологичен глад, а всички тези тотално различни жени — ажурни психологически конструкции в главата, и за да удовлетвориш женките, трябва да се преструваш, че за тези конструкции по някакъв начин ти дреме.

Ако сте готови да започнете да се преструвате, тази книга е подходяща първа стъпка.

Избор

Как човек избира друг човек?

По очите, по думите, по аромата.

А най-вероятно... всъщност не го избира никак. Съдбата ни сблъсква като майорана с лимонена киселина – в супа, на вкус, сблъсква ни в тъмна стаичка, където се опознаваме опипом, извивките в падини, безтегловно движение надолу по влажната кожа, опознаване с крайчетата на пръстите. И гледай колкото искаш, ако искаш отваряй широко очи, или обратно, присвий ги – нищо няма да забележиш, няма да видиш. Защото дишаме с целувки, рисуваме лице и история, които не са съществували, и сме готови предварително да си обясним всичко и да замажем с коректор там, където нещата не са каквито трябва.

А после изгрява слънце – постепенно, меко, и образът на този, който е до теб, се проявява, като върху фотолента - или понякога, което е доста по-лошо, внезапно просто светва лампата и voila, поздравления! Това е Той. Или Тя.

Не сте го очаквали? Струвал ви се е някакъв различен?

Ами какво да се прави, тъмнината решава вместо нас, а сумракът обича да лъже, такъв си му е характерът.

И едва тогава започва изборът – по размер, имотно състояние, родословие, хиляди точки можеш да гравираш върху камъка - и всички те ще изглеждат правилни.

Но най-важното е да се чувстваш до другия не като принц или просяк, като коте или куче, като главен или слуга, като top или bottom, а просто като себе си. Ако не ти се иска нищо да доказваш, ако не си оправяш машинално маската, с която уж си привикнал, и която ти стои удобно на лицето, но...

Ако не ти се налага да се владееш, да си максимално концентриран, можеш да се поотпуснеш и просто да живееш.

И ако имаш желание, дори да се направиш на хулиган, или ако имаш огромна нужда от това, да си помрънкаш с мярка.

Ако в отговор той не завърта пръста до слепоочието, не тръшва вратата и не мълчи, превръщайки се в камък отвътре – значи си намерил животворния извор.


И второто, много важно – умението и готовността да споделяте времето си и живота си. Защото ако за един човек щастието е да готвите на четири ръце, да се разхождате със сплетени длани, да се въргаляте на дивана, притискайки се плътно като две парчета тесто – 24 часа в деня, ако има начин...

Но ако другият през това време беззвучно се блъска, чупейки крилата си, в клетка от нежност, мечтаейки си поне за малко да остане насаме, в тишина, или може би дори в пустота, която не е вакуум и не те примамва като огън пеперуда... И иска да полети, да развее опъстрените си с шарки крила, и да примами други погледи, други крила, друго внимание... да усети, че е желан и харесван от още хора...

Ако другият научи за това, може да го счете за изстиване на чувствата, коравосърдечие, или (пази боже!) липса на любов.

Та добре е все пак тази потребност един от друг да бъде приблизително равна, иначе единият от двамата непременно ще се наложи да държи желанията си под ключ, защото за любимия какво няма да сториш? Но пък и колко можеш да се възпираш безболезнено?

Така че просто е добре да приемеш, че единият може да танцува и да се върти – а другият, ако не може да нацели стъпките и ритъма, няма нищо лошо просто да постои отстрани и да погледа. Или да се поучи на някоя и друга стъпка, стига все така да е живо желанието...