Алтруизмът не е на почит?

Мислех да пиша за отношението към алтруистите (след емблематичното изследване) още снощи, но реших да изчакам колегите да пуснат материала. И нещо ми подсказва, че мнозина ще се извъдят, които ще изтълкуват изследването в стил "Алтруистите не ги обичат и това си е". Нещо повече, със сигурност не един и двама ще заявят: "А, сега загрях защо никъде не съм се удържал на работа повече от половин година! Ами аз съм ебахти алтруиста, а те не го ценят".

Естествено. Причината никога не е в теб. И лайното ти все така мирише на "Шанел №5".

И все пак, въпреки че с някои от тезите там съм съгласен, все пак експериментът, доказващ че "алтруистите ги недолюбват" има една голяма греда в окото.

Също така мнозинството от участниците са заявили, че не желаят да работят занапред и с не-егоистичния колега. Те често са заявявали: "Този човек ме кара да изглеждам лош", или че той нарушава правилата.

Ключовата дума в случая е точно "нарушава правилата".

Защото експериментът е давал избор: или да получиш награда за себе си незабавно, при това със стопроцентен шанс, или да повишиш шанса да получиш абстрактна, отложена награда за цялата група след време (която после ще им се такова мамата как да я разделят помежду си). Тъй че авторът на експеримента очевидно не е успял да създаде осезаема, разбираема и желана награда за "групово" поведение, затова най-изгодната стратегия е изглеждала като "хайде не ставай нагъл - и си ползвай личната изгода".

Ако погледнем на този казус от гледна точка на теорията на игрите - ама наистина, съпоставете наградата "незабавно възнаграждение под формата на ваучъри за храна" с наградата "повишаване на шансовете на групата да получи парично възнаграждение". Груповата награда изначално е поставена като почти нереална, да не кажем отсъстваща.

И подставените алтруисти — което е също показателно, защото кой разумен човек би избрал стратегията на алтруист точно в този експеримент? — вредят на групата, като обезценяват разменната валута, откъдето идва и разбирането за "нарушаване на правилата". (И съответно "кара ме да изглеждам лош" — когато валутата е обезценена, а ти се опитваш да търгуваш по стария курс, ставаш "алчен").

Така че реално в този експеримент "алтруистите", както и "алчните", са нанасяли обективни, а не субективни вреди, просто участниците в експеримента не са могли да го разяснят на експериментаторите, а експериментаторите не са в състояние да преценят достатъчно добре какви резултати са получили.

Искате ли една простичка аналогия, понеже станахме твърде суховато научни? Ами ей ви я на: да вземем която и да е онлайн ролева игра от типа на World of Warcraft. Къде са алтруистите в цялата каша? Ами те са в почти всички поддържащи класове, от типа на лечителите.

От гледна точка на масовия играч лечителят жертва способността си да скъса гъза (пардон, анално да доминира) враговете, което, каквото и да си говорим, е основната цел във всяка онлайн ролева игра - и въобще "да си лечител е скучно занимание", но в замяна на това групата печели ("минава нивото или мисията").

И да, подобно поведение автоматично и категорично се възприема като алтруистично, дори и ако мотивите за него са неразбираеми ("Вижте тук как някакъв идиот доброволно се мъчи да играе като лечител, давайки ми възможност да стана любимия ми ловец"). В резултат на това в онлайн ролевите игри лечителите ги носят направо на ръце, а с тях играят основно мили девойки-алтруистки.

Та ако се върнем към въпросния недоизпипан експеримент, "алтруистичното" поведение тук се възприема като "Я гледайте, тук някакъв идиот, който се опитва да се изкара по-чист от изворна вода, ни осра цялата далавера", тоест все едно той просто се прави на "много нещо" и те кара "да се чувстваш лош" на неговия фон.

Добре де, ще кажете - остава въпросът дали мнението на колектива реално има значение. Ами донякъде има, поне в насоката на ефективната съвместна работа по някаква сериозна задача. Само че докато социопатите-алтруисти блъскат и поемат товара на половината от работата, колективът като цяло не обръща чак такова внимание на факта, че те не извършват нужната кунилингвистика спрямо ръководството и "старите кучета" и не тичат охотно по фирмени купони да се натряскват в компания. А след изчерпването на текущата критична потребност от "копачи", които да бачкат, докато останалите "летци" си чешат оная работа, най-често въпросните социопати-алтруисти биват изритани, тъй като "не се вписват в колектива". Освен ако наистина не са хипер-незаменими. Или не направят компромис със себе си.

Очаквате поука накрая? Е, мисля, че можете да стигнете до нея и сами :D

Парченце лимон

Чуй ме - не тъжа, не. Просто това е есента. Просто до вчера още цареше уморителната, безкрайна, не побираща се в рамките на разумното жега, а днес… Днес вече шумят листата отвъд прозореца, вятърът и небето… Не, въпросът не е в листата. А виж, небето… То първо чувства, първо знае, известява за всичко първо. И много ми се иска да се дръпна, да се скрия в най-далечния ъгъл - и просто да си помълча. Ама не, слушай, наистина не тъжа. Не. Просто толкова отдавна не съм седял в този далечен ъгъл. Той търпеливо е чакал завръщането ми, покривайки се с паяжини и меланхолично поглеждайки ме. Защото когато е горещо, ти се иска да лежиш, отпуснал ръце, да говориш и да крещиш, да скачаш и със смях да вадиш от хладилника кубчета лед. Ледените кубчета… можеш да ги раздробиш и да им добавиш лимонада - добре знаеш колко вкусно може да бъде това. И небето - то е съвсем друго. В него се отразяват кубчета лед - и понякога ти се струва, че слънцето напомня огромен, зрял, напиращ да се окаже в ръцете ти, лимон. Когато небето е такова - всичко е различно.

Честно, казвам ти - не тъжа, не. Просто когато започва есента, винаги ми е малко неприятно, некомфортно, нервно, че тя вече никога няма да свърши. И никога повече няма да се налага да вадя лед, и лимонът от днес нататък ще бъде само в чая. Защото е невъзможно да пиеш в ъгъла лимонада - някак си дори е несериозно - в ъгъла, пък лимонада. И е почти невъзможно да разговаряш - защото всичко наоколо сякаш е замръзнало на пауза. Всичко се е изплашило - може би и малко, но се е изплашило. Защото е много страшно да си представяш, че никога повече няма да има друго небе, никога повече няма да има кубчета лед, никога…

Не, после всичко ще ти разкажа, непременно. Дълго ще ти разказвам. Тихо ще разказвам, а облаците ще те галят по главата, рошейки косите ти и успокоявайки те. Ще ти разкажа за това колко е хубаво понякога просто тихо да си седиш в ъгъла, как бавно отстъпва страхът, как се връща усещането за движение. Ще ти разказвам дълго - много, много дълго. Но не сега. Но повярвай ми - не тъжа. Не. Това е просто период на тишина. Период, когато трябва за кратко да затаиш дъх, за да започнеш да дишаш после отново - много по-силно отпреди. За да може всеки дъх да бъде такъв… Като небето, което - виж - внезапно стана толкова синьо, че ти се струва, че може да ослепееш… Парченце лимон в чая, като мълчаливо обещание за продължение. Продължение на всичко - разбираш ли ме? Не, не тъжа - просто понякога толкова ми се иска да се дръпна, да поседя в ъгъла и да помълча…

Иска ми се

Ти си единственият човек, за който искам да харча пари.
И не защото имам твърде много. Просто това, което бих искал да направя за теб, понякога струва твърде скъпо.
Например бих искал да те отведа в Париж. Там ще имаме различни интереси: аз ще гледам улиците и реките, а ти - кафенетата и галериите, и Айфеловата кула. Искам да си наемем етаж във вила (100-200 евро на ден). Искам да палим свещ и да разговаряме, опасявайки се, че няма да се наспим, но пък не можем нищо да направим срещу това, нали? Защото има още толкова неща, които бихме могли да си кажем. Поред да отпиваме от бутилката с алкохол, ти от време на време да мъждиш с цигарата в мрака, а, всъщност ти май напоследък почти не пушиш. Освен след секс.
Понякога да тичаме за чай. И за вино.
Денем да се печем и да плуваме край Сена, а още от време на време да тичаме по делови въпроси, защото понякога цял ден с теб е трудно да мине спокойно. Просто от време на време те прихваща странно настроение - и или тъжиш за нещо, или изгаряш от желание за скандал.
Но, накратко, такова пътуване би ми струвало минимум две-три хиляди евро.
И не бих искал въобще и да се замислям за това ти да плащаш дори и част от това. Защото, първо, нямаш толкова пари. А, второ, все пак това е мое желание - да те отведа в Париж, нали? Не че и ти нямаш това желание, но не това е въпросът.

И да, бих искал да те отведа някъде в нашенския юг - може би Созопол или Ахтопол. Естествено, че ще ти хареса. Даже нещо ще кажеш, и след твоите думи ще видя по нов начин това място. И ти ще се качиш на някоя вишка, а аз... може би няма да се кача.
После ти ще слезеш и оживено ще размахваш ръце, ще говориш на висок глас, ще описваш колко чудесно е било. А аз ще се наслаждавам на твоя глас. И още ще пием минерална вода. На връщане ще ми се иска да ти купя понички и кафе.

Иска ми се да пия с теб коняк. Хубав, стар и скъп коняк, знам, че ще ти хареса. Бих искал да те поканя да отидем в някой хубав ресторант, или да заминем още сега в някое градче в Родопите, където да сме все едно в друг свят - и никой да не ни познава. Искам да те затворя в моя дом - и да ти купувам всичко, което поискаш. За ядене, и не само за ядене. За да усетя повече от твоята радост, която опива и мен.

Да, скъпа моя, моите планове изглеждат наполеонови, и естествено реализацията на е препъва в моето финансово, хммм... неблагополучие. Но това са дреболии. Защото някъде така или иначе ще те отведа. Това ми е адски нужно, защото никога в живота си не съм виждал човек, който толкова да се радва дори на толкова дребни жестове.

Каква история да ви разкажа?

Изглежда сякаш няма нищо по-лесно от разказването на история. Простичка. Линеен сюжет, без извивки и нечаквани обрати, прост като военен виц. Няма нищо по-просто. Такива истории са милион и още една-две, като двойките, които се целуват на задния ред в киното. А сега малко да поусложним задачата. Нека разкажем проста история за провинциален град. Не провинциално градче, където всичко е толкова скучно, че само по себе си се превръща в чеховска трагедия. Нека разкажем история за няколкохиляден град. Провинциален, средно голям, тромав, с крадлива управа и стари автобуси. С история, паметниците на която приличат на гнили обломки от неподдържани зъби. С герои, от които не са останали дори гробове. И да разкажем история за периферните, спални райони, повече наподобяващи гето. Или да ви разправим за малките хора, които като цяло са доволни от живота си: биричка в петък, водчица в събота, секс веднъж на три седмици, че и под одеялото, само и само да ги остави на мира.

Изглежда сякаш всички истории са еднакви. Геният облича простичкият сюжет за враждата на две семейства в тогата на трагедията и залива олтара на високата литература с кръвта на двама влюбени тийнейджъри. Но декор за това не е Мадан, или примерно Димитровград, декорът е Верона. И изглежда, че не е толкова важна средата, колкото самата идея. Но картината без впечатляващи декорации не се получава. Как можеш да минеш заедно с героите по улици, които не са нищо повече от сив фон? Какво служи на автора за почва, за основа, ако не мащабните архитектурни паметници, самите стъпала на които са свидетели на впечатляващи истории? Докато тук си говорим за обикновен спален крайградски район. Простичка, като пластмасова бутилка с евтино вино, местна бандитска тайфа. Ленива полукриминална история за любовта на Марчето и Киро, които биха могли да бъдат гейове и да се оженят, но са гейове от различни райони. Което означава проблеми и война.

Изглежда като да има изход. Трябва просто да се потопиш в детските спомени. В тях са всички отговори. Или чернота и тлен, ужас и мрак. Или светлина и добро, мед и сладолед по петдесет стотинки във вафлена фунийка. Като че ли всичко е добре, има основа, има обстоятелства. Но тогава сюжетът се получава дребнав. За да разкажеш добра история за провинциално детство в такъв град, в който няма за какво да се заловиш, трябва да спазиш закона за премахването. Да бъдеш като избит зъб, премахнат, нежелателен елемент, да се окажеш в състояние на осъзнаване на загубата на някаква важна част от теб. Накратко, да бъдеш столично парче, което има по-широк поглед върху нещата, по-точен. Да имаш по-добър прицел. А за това ти е необходим столичен блясък. Защото както и да го въртим и сучем, столичният блясък се постига по само един начин - с досаден еднообразен труд. Пък и столицата най-често е само груба шкурка, съдираща от обикновения провинциалист цялата му домашност, мекота, наивност, шлифоваща го до такъв предел, когато се оголват не само зъбите и нервите, но и талантът. И осъзнавайки този факт, става някак глупаво да заплашваш столицата с гръм и жупел, седейки си на трикракото столче някъде в Петърч. Но всъщност си говорихме за историите.

Как да се признаеш в любов на град, който не съществува? Как да изградиш декор, който не е в състояние да нарисува нито един художник и сценограф, колкото и гениален да е той? Може би трябва просто да измислиш една любов, да нарисуваш нещо различно от това, което виждаш всеки ден. Да си мислиш, че има не само настояще, което е сега - и което ще бъде и после, а че бъдещето все пак съществува. Чака. Ти нали си вярвал в него като дете? Е, и то вярва в теб сега. Вярва в твоята история. Вярва, че ще намериш за какво да се заловиш и как да го разкажеш. Важното е преди всичко да започнеш. После бъдещето ще покаже - нужни ли са за твоята история разкошни столични декорации, или ти е достатъчен вход с захабена ключалка и надпис на вратата "Развлечения, позвънете", за да увлечеш читателя.

И все пак - каква история да ви разкажа?

Хората с огледала

Photo © Konstantin Gribov

Истината е, че все пак не съм графоман. Напоследък рядко пиша, не хронометрирам битието си, общо взето напоследък не ме вълнуват особено и социалните проблеми. Като цяло мълча, когато съм щастлив. Сгрятите от чашата с горещо кафе ръце не са повод за мен, колкото и да ми се иска да пиша за вълшебството на мига. Сигурно за щастието умело и апетитно могат да напишат други хора, които са по-талантливи - и недотам алчни.

В последните седмици се мяркам тук само епизодично - и най-често когато ми е кофти, когато болката пробива през кожата, прелива от пръстите ми върху клавиатурата и стига до екрана. Еverybody hurts sometimes, но като че ли броят постове при мен с разтворено сърце на показ ме е направил прекалено депресивен и твърде драматичен в очите на някои хора с огледала под мишница.

Човекът с огледало под мишницата не е равнодушна тълпа. Той идва при теб и поставя пред теб това свое огледало. И ти се виждаш в цялата си прелест - в ярката слънчева светлина лицето ти е сиво и бледо, мускулите са ти хилави, тялото ти е провиснало и несъвършено. Виждаш себе си - неправилно живеещ, омачкан, емоционално неуравновесен, понякога пиян, клатушкащ се, почти уродлив - и животът ти започва да ти се струва такъв - пиян, уродлив и клатушкащ се. И това за теб е такъв шок - такова откровение, досещал си се, че може би не всичко ти е наред, но чак пък толкова... а този човек, който е донесъл огледалото, стои близо до теб, елегантен, харизматичен, донесъл ти истината за теб самия - сурова, шибаща те по бузите, но вероятно необходима - и по-добре късно, отколкото никога…

Ти се извръщаш, защото не можеш повече да се гледаш, започва да ти призлява от самия теб, изведнъж обърканият ти разум се хваща за последното, позорно, пулсиращо малко съмнение. Но красивият харизматичен човек, улавяйки в твоя поглед това свенливо съмнение-надежда, се смее гръмко, поклаща глава и казва: не, нищо подобно - напълно и стопроцентово равно е. И внимателно загръщайки огледалото в пърче плат, го поставя отново под мишница. И усмихвайки се, like Jesus to a child, добавя на прощаване: "Постъпвай като мен, постъпвай като мен!". И ти му благодариш за безценния съвет - и въобще за всичко…

Светът е пълен с красиви хора с техните равни огледала - а ти там навсякъде за тях си блед и неуравновесен, как е усещането?

Оттеглих се в пълно офлайн затишие, да не би дори случайно да се погледна. Комфортният режим "само моят свят с един-единствен човек в него" - и нито ред от рийдъра, пълна концентрация върху моята си малка клетка от света. Изключих всички странични дразнители - и сред тях бяхте и вие.

Промените при мен са дълбоки. Не, все така си живея в този град, работя на същото място, дори прическата не съм си променил. Нито човекът до мен е друг - просто всички тези промени стават вътре в мен самия.

Страхът от бъдещето дълго ме караше да се крия в сенките. Страхът от бъдещето, който ме заставяше да мълча, да крия, да пазя части от себе си сякаш затворени в сейф, да бягам, да се доближавам до пропастта и да не скачам, и с времето да съжалявам, че не съм скочил - постепенно всичко това започва да утихва.

Блогът се оказа толкова вторичен за мен, че дори в един момент имаше мисълта въобще да го махна. Все пак, без него тези хора с огледалата нямаше да имат къде да се забавляват.

И все пак... част от вас ми липсваха. Не искам да губя напълно тези, които са ми били интересни, които са ми били близки. Все още дори не съм поглеждал - много ли от вас са останали тук, колко от тях още ме четат. Но за тези, които още са тук… привет. Пак съм тук.

Недоизказаното

Едно от най-големите заблуждения на убедените моралисти е, че на база лъжа не се гради щастие. Огромно количество щастие се е градило, гради се и ще се гради именно на лъжа. По-скоро не точно на лъжа, а на премълчаване, недоизказаност, недостатъчна информираност... във всеки случай на нещо, което така или иначе може да бъде обединено под твърде вулгаризиращото понятие "нечестност".

Като човек, който обича да бъде краен и който все се надява да ми прощават провокативно-безапелационните тези, даже ще подхвърля и нещо повече: както в основата на всяко голямо богатство се крие престъпление, така и в основата на всяко голямо щастие се крие нечестност. Думата "лъжа" някак си пръстите ми не събират смелост да напишат, черно на бяло. Чак толкова убеден циник не съм, сори :)

Впечатлението ми е, че когато стане дума за откровеност, сработва най-страшният и обиден дисонанс от всички възможни. На този, който е "болезнено откровен" му се струва, че събеседникът му ще оцени огромната степен на неговата откровеност - и взаимоотношенията ще преминат на едно радикално, прямо, директно ниво. Но първият извод, който обикновено си прави събеседникът, е горе-долу следният: "Егати, ако той за такова нещо ми разказва, то какво аджеба има още по-ужасно, което премълчава?". И недоверието се засилва дори още повече.

Не убеждавам никого да лъже. Лъжата поне аз я смятам за нещо крайно противно - и вярвам, че тя с нищо не краси лъжеца. Но май с годините ставам все по-склонен да защитавам тезата, че "премълчаването не е лъжа". Нищо страшно няма да не доизкажете нещо докрай. Или поне аз не смятам, че някакви сериозни ответни удари се полагат от съдбата за такова (скромно) прегрешение. Или може би пък е въпрос на доверие в човека до теб?

Казвам това не за друго, а защото понякога изкушението да говориш напълно искрено, прямо - да наричаш всичко с имената му, става твърде силно. Ако не искате да съжалявате после... сдържайте се. Защото в желанието си да не криете нещата от другия, отваряте такива ями на недоверие, в които ще падате с години. Вчера аз самият сторих нещо, което най-добре се определя с думите "грешка, но все пак правилна грешка". И ако сега не съжалявам... това се дължи единствено на факта, че Тази, която е до мен, се оказа човек с главно Ч.

И понеже от известно време ме човърка въпросът за прошката... И по-скоро за това какво е простимо и до каква степен. Преди време съм водил упорити спорове с радикали и от двете страни, които твърдят, че "всичко се прощава", или "нищо не бива да се прощава". Животът обикновено не е правен в съответствие с крайно отвлечени принципи, така че всъщност хората в такива случаи подхождат към прошката с различни мотиви.

Някои са способни да простят всичко - на тези, които обичат. Други могат да простят всичко, ако разбират, или чувстват, че "нанеслият обида" наистина ги обича. Ако го формулираме по-точно: според вторите всичко е простимо не за човек, който обичаш, а за такъв, който те обича. Малко егоистично ми звучи във втория случай. Но пък не е толкова вманиачаване по собствените емоции и изживявания, колкото е при първите.

Впрочем прощаващите заради любовта към другия и тези, които прощават заради любовта към тях самите, рядко са в състояние да се разберат едни други. И са напълно неспособни да се променят. И кой знае защо си мисля, че и не бива да се опитват да се променят...