Ден

Забелязвали ли сте колко наивни са хората, колко не са готови да слушат истината? Нещо повече, готови са да отричат всичко. Най-често хората определят моята мрачна персона като циник и скептик, вместо да чуят аргументите, които премерено, лаконично и точно, като хирург със скалпел - понякога изсипвам в частен разговор. По-често се сдържам, естествено, заради възпитанието си – но понякога се случва и да ги изплюя директно. Реакциите са различни: от недоумение през объркване, агресия, отрицание, до благоговение, но толкова изключително рядко - умен поглед и осъзнаване. С годините май започвам да ценя това все повече.

Сега навън се разсъмва, вече настъпват първите часове на декември 2009, нищо толкова важно не се е случило, просто отново започвам да размишлявам. Колко забавна е гледката, когато се сблъскват два бекраунда. Как хората като урагани нахлуват в животите си, като два правоъгълника, често напасващи се перпендикулярно един на друг - и остава само квадратчето на общите норми и ценности. И е чудесно, когато тези условни граници са комфортни и за двамата. Защото сме личности, умни и съвременни хора, на които е по-лесно цинично да осмеят ъглите и стърчащите рамки на ближния, вместо да ги докоснат, да ги близнат и да ги приемат. Моите собствени ограничения са отдавна известни и изучени – и нямам проблем с това да им се посмеят, или да ги препарират и анализират, но това не прави хората по-близки и с една крачка. Всеки си остава със своите плетеници от проблеми. По-лесно ни е да потънем в самозабрава, отколкото да се разкрием. По-лесно ни е да се въргаляме в кал, после да си измисляме оперетни драми и да плачем и да се тормозим, отколкото да се разголим - и да обичаме и да се наслаждаваме. По-лесно ни е да водим блогове в Интернет, отколкото да говорим с живи хора за реалните - и насъщни проблеми. И колкото по-малки са нашите правоъгълници, толкова по-лесно се напасваме един към друг - колкото по-примитивно е едно същество, толкова повече шансове има да бъде щастливо в дует.

Да плача не ми е твърде присъщо, не и пред хората. Възпитаван съм, че не е прилично, че откритите демонстрации на емоции пред другите са нещо срамно - и дори и досега помня сухите си очи, когато баба ми почина преди 23 години. За първи път в живота си всъщност плаках с горчиви сълзи при една раздяла преди много години - раздяла със един от най-скъпите ми хора, човек, който смятах за част от себе си. Просто стоях на средата на площада пред гара "Подуяне" и не можех да се овладея. Беше едновременно удивително усещане и тотален абсурд. После тя си замина окончателно оттук - и изчезването й не ме трогна така, както раздялата с нея. Тогава за първи път усетих какво е да си напълно свободен, сам, за мен това беше едновременно странно и чуждо чувство. С плюсовете и минусите си, естествено, но сега това няма такова значение… След броени дни ще стана на 33 - и ще посрещна тази дата най-вероятно пуст - духовно, материално, физически и метафизически. Но все пак съм щастлив. И засега оставам с вас, въпреки че кой знае - може би съм пратен сред вас да ви избавя от греховете?

От малък съм късоглед, макар че избягвам да нося очила или лещи. Но оттогава досега едно наблюдение ме възхищава, винаги. Когато на очите избият сълзи, контрастът рязко се повишава, в очите блесва собствена дъга и милиарди слънчеви зайчета преобразяват реалността. Усещането е като да отидеш в гората за гъби след дъжд, когато изведнъж започваш рязко да виждаш всяко листенце на дърветата - и потрепванията му. Наслаждавайки се на тази гледка, вчера следобед към половин час стоях на гарата и очаквах да ми се обадят по телефона. Десетина минути гледах как хората се чакат едни други, двойки се срещат, целуват се и се прегръщат. Как младеж на около 18 целува усмихнато момиче, то засиява с всичките си лунички и рижото огънче в него се разпалва. Спомних си как вече цяла вечност не съм посрещал никого така, и че отдавна никой така не ме е чакал. Следващите двадесетина минути посрещах с отворени обятия всички красиви дами, слизащи от влака. Бързах насреща им с усмивка, с отворени обятия - и понякога целувка по бузата. Само едно-две особено плашливи момичета отскочиха уплашени настрана, повечето просто се опитваха да си спомнят кой може да съм и целуваха бузата ми в отговор. В движение съпровождах действията си с хаотичен поток от думи, звучащи примерно така: колко се радвам да ви видя, невероятно си красива в тези дрехи, колената ви ме побъркват, най-накрая те дочаках... За да не поставям обърканата дама в неловко положение и да не завързвам ненужни познанства, минавах към следващата. Нацелувах половината гара, дге, при това във времената на върлуващ свински грип :)

Не знам и аз защо разказвам това... сигурно защото в един момент една от тези, които се бях устремил да прегърна, просто ме отмина - без да ме погледне въобще. Просто продължи да крачи напред с бързи стъпки - и да плаче. Беззвучно, но горчиво. Изглеждаше ми като филм на забавен каданс, как ме отминава - лицето й и сълзите, събиращи се на брадичката в големи капки, проблясващи, докато падаха на земята; бързият й ход и дългата й коса, която се развяваше зад нея. С парите, които имах в джобовете си, изтичах да купя цветя от най-близката будка и се затичах след нея. Настигайки я, известно време вървях до нея, опитвайки се да поддържам нейното темпо. После заговорих: "Някога и аз имах свои житейски ценности, за които плаках, когато ги изгубих. Няма значение по какъв повод страдаш ти, но ти завиждам, че можеш просто да си вървиш по улицата и да плачеш с глас. Всъщност не, лъжа, завистта също е силно чувство, каквото не съм способен да изпитвам днес…" Вероятно бих продължавал до безкрайност, но спрях на средата на думата, тъй като тя се спря и през сълзи ме изгледа с учудване. "Изглеждаш ужасно, лицето ти е цялото подуто от сълзи", подхвърлих аз, подадох й цветята и си тръгнах, докато любопитството й се сменяше с недоумение. Тя просто ги пусна в близкото кошче.

Всъщност осъзнавам защо толкова не ми се спи, защо сега седя и мислите ми витаят в мъгла. Защото този следобед явно беше ден на сълзи. Защото около час по-късно седях на една пейка сред плочите в Орландовци - до човек, който смятам за един от малцината ми приятели. Тръгнал от табула раза... и реализирал мечтите си другаде. Но оставил частици от себе си тук. Частиците, които така и вече не може да оплаче със сълзи. Частиците минало. И за мое облекчение, не се наложи да говоря. Просто беше достатъчно да стоя до него, да помълчим заедно, след което той да се обърне и да си тръгне - все така безмълвен, както дойде. Взе си довиждане просто с здраво ръкостискане. Без да продума за Нея. За което мога да му бъда само благодарен. Не зная какво прочете по лицето ми, но искрено се зарадвах, че не се налага да се опитвам да лавирам, да се измъквам, или да говоря полуистини. Не зная дали щях да съумея в този ден.

Някак си прекалено много неща се случват днес. Хора, които са изчезнали задълго, се появяват отново, други, замлъкнали в миг на идиотски изречени от мен слова, отново проговарят; хора пристигат и си отиват - и всичко прилича на една огромна гара, където всеки бърза за някъде и се спира само за кратко. Ден за равносметки? Ден за промяна? Или просто преломен момент? Не зная. Нямам и желание да гадая. Просто се радвам, че животът продължава. И че съм с един ден по-стар. Като че ли вътрешно усещам как метрономът на живота започва да върви в ритъм largo. И това само ме радва.