Няма бъдеще

Няма бъдеще. Въобще. Няма го нито в заглавията на вестниците, нито в анонсите на телевизионните новини, нито в научните разработки. Но преди всичко го няма в писателските фантазии. В светлите глави на разказвачите няма бъдеще. Няма светъл, блестящ свят, където човек да е щастлив. На приказката за щастието не вярва никой. Вече поне двадесет години никой не вярва в благополучния край на събитията. В най-добрия случай всички някой ден ще умрем, в най-лошия ще умрем по-скоро, отколкото ни се иска. А ако нещата са такива - каква е разликата има ли бъдеще или не? Щастието е ефимерна субстанция, не можеш да го пипнеш, да го пресметнеш, да отделиш фермент, да го синтезираш. Можеш да ползваш заместители, които бързо водят до вече известния резултат: всички ще умрем някой ден.

Бъдеще няма. Нашето бъдеще е картина с преобладаващо сив оттенък. Фантастите, рисували макар и леко наивна, но светла, красива картина на бъдещето, повярваха в близкия всеобщ край. Масовото съзнание пък размножава невероятни недоносчета, болни, безволеви, жалки, стремящи се да открият щастието в материалното изобилие. Даже детето на Супермен в известния блокбъстър е болезнен астматик, който не вярва в силите си. Масовата истерия по успеха, преди всичко по материалния успех, е изкривила съзнанието на човека до такава степен, че е най-лесно да пожелаем на цялото човечество по-скоро да изчезне. Дали пък именно заради това плодът на фантазиите на съвременните писатели са впечатляващите картини на Армагедон? Дали поради тази причина така силно звучи гласът на тези, които желаят на човечеството всепланетно аутодафе - само за да рестартират програмата, наречена "Човешка цивилизация" с надеждата, че сега вече всичко ще проработи така, както трябва?

Отговарящите за надеждата за безоблачно и спокойно бъдеще сега са в една и съща оркестрина с тези, които пророкуват на човечеството големи беди и нещастия в най-близките дни. Картината на света някак си започва да изглежда унила и безнадежна. Безнадеждността дебне зад всеки ъгъл, като уличен бандит изскача от тъмните входове, отнемайки заедно с чантата и мобилния телефон и надеждите и мечтите за спокойно, щастливо бъдеще за нас и нашите деца. Няма бъдеще. Това е мит. Фикция. С бъдещето е време да плашим децата. Ако предстоящото наистина е само всяка следваща секунда от настоящето, създаваме си твърде мизерно бъдеще.

Всъщност се получава, че други идеали освен материалното изобилие в момента човечеството реално няма. Ситият живот на заека - към това се стреми средностатистическият обикновен човек. Може би пък точно затова основният спътник на съвременния човек е самотата, а на рамото вместо ангел-хранител дебне инфарктът на миокарда? Кризата на средната възраст значително се е подмладила - защо ли? Откъде въобще се взема тази прословута криза? Дали не е от тези краища на света, където успехът стои над всичко - и да е дошъл сега при нас да зимува на топло? И разделението на човечеството на господари на живота и многомилиардно стадо хамстери, съдбата на които е "да похапнат, поспят и умрат" някак е повлияло на ситуацията с писателските фантазии? Затова ли няма бъдеще, защото не се вижда алтернатива на потребителското общество, на безучастното стадо, проявяващо признаци на вълнение само при опасност да бъде откъснато от хранилката?

Бъдеще няма. Защо? Питайте пропагандистите, рекламистите, представителите на масмедиите, журналистите, политиците, музикантите, писателите, художниците, поетите. Питайте уличния чистач за бъдещето. Може би той ще каже, че след есента ще дойде зима, ще падне сняг, ще има повече работа, а ще бъде ли той щастлив? Един дявол знае, ако доживеем, ще разберем. Но все повече ми се струва, че точно това - да доживеем - няма да се случи. Или няма за какво. Защото няма бъдеще. А може би работата е само в атмосферата - и в пътя през тръните към звездите, където поне има бъдеще? Смешно, глупаво, наивно, но все пак така желано?