четвъртък, август 05, 2021

Тогава ще заживеем щастливо

Искате ли да ви разкрия тайната на нечовешката си толерантност към всякакви прояви на човешко поведение? (За формалистите: при условие, че тези прояви не са ми цъфнали с полицейска палка на вратата).

Еволюционната психология е прекрасна лъженаука. На всеки въпрос тя дава отговора "Ами защото просто така се е получило исторически в продължение на стотици хиляди години". Супер удобно: примерно 2% от историята на човечеството е документирана някак, за останалите 98% може само да се предполага какво се е случвало.

Твърдят, че през тези стотици хиляди години хората са живели в племена, и оттогава насам се делят на нормални (собственото определение на много народи често се превежда именно така: "нормални", или "хора") и чужди ("странен", "странник", "чужд" и "чужденец" в много езици също са свързани думи), че и понякога не-хора.

Причините да се ненавиждат не-хората са били чисто прагматични: оцеляване. Те ще дойдат и ще изядат храната ни (и ще ни отнемат работните места, да).

Храната отдавна почти не е дефицитна, особено ако разкулачим буржоазията, но оттогава насам така са свикнали хората, и с никаква култура това не се премахва: така или иначе пак ще има "ние" и "те", просто разделението е по цвят на кожата, по политически пристрастия, по отношението към ваксинациите и маските и прочие.

Ако си човек — значи си ксенофоб.



Моята тайна, естествено, е в това, че не съм човек. А свръхчовек :D

Някъде до 18-годишна възраст смятах хората за отделен вид. Тоест разделението свой-чужд минаваше по границата аз-останалите хора. Тоест бях ксенофоб към всички! После, естествено, чрез титанични усилия се примирих със съществуването на хората като вид. Така или иначе нямам друго земно кълбо. А пък вече дали насреща има момче, момиче, черен, бял, или някакъв още цветнокож — за мен няма никаква разлика. Всички те ми се струват еднакви!

Само че тези странни хора кой знае защо не постъпват по същия начин. Те дори в рамките на борбата за толерантност първо се разделят на групи, после почват "абе ти нашата група уважаваш ли я". И така до безкрайност.

(Не че имам предвид, че вместо black lives matter трябва да се казва all lives matter, точно обратното: black lives matter, защото това изтъква известна несправедливост: чернокожите и до сега ги убиват повече и по-успешно от белите. И "пропагандата" на LGBT също е нужна: колкото повече Netflix снима сериали за гейове с церебрална парализа (не се бъзикам, сериалът се нарича Special), толкова повече хората свикват просто с това, че има и такива. Въпросът не е да се направи това "нормално", никой не посяга на вашите 93%, а "привично", за да не се тригърва ксенофобията. (На същия принцип, не работи стратегията "ама хайде тихомълком да се чукат в спалните си и да не се афишират". Напротив — по-добре всички да знаят.)

Това, което ме учудва, е че всеки път се започва наново. Сякаш хората не се поддават на приучване! Може да се направи веднъж и да мирясаме. Признахме ли жените за хора? Разрешихме ли им да сключват брак? Хайде сега да го разрешим и на гейовете. Появило се е ново малцинство? Бам-бам — да му дадем целият пакет от полагащи се права за три дни. Е сега примерно любими ми станаха sex workers. Дори не им позволяват да си отворят сметки в банки! Естествено, още 10 години борба, и ще ги признаят за нормални хора, ще им дават не само здравни, но и трудови книжки. Ама защо да чакаме десет години?

Накратко, хората би трябвало вместо куп различни грехове, тип расизъм, мизогиния, хомофобия, трансфобия и прочие, да се борят с ксенофобията. И всеки път да казват "оф, пак ли тя бе, не я разпознах в новия ѝ облик".

Да разделим всички на ксенофоби и нормални, да изгорим ксенофобите на клада — и тогава ще заживеем щастливо.

сряда, януари 06, 2021

Непоносима

Знаеш ли, тя е просто непоносима. Понякога ми се иска да я удуша. И е инатлива като магаре, даже повече. Дори не инатлива - упорита. Ако нещо си навърти на пръста, и танкова колона няма да я откаже. Какво тук значи някаква си колона срещу нейното "не" - ще си намръщи челото, устните на тънка ивичка, и просто тихо ще каже "Не". И след това нищо не можеш да направиш. Но това е нищо. Толкова е безцеремонна - без да мисли за каквото и да е, за последствията. И не е до липса на такт, в смисъл, има си го когато е нужно, но ако реши - "Не ставаш, брат!" - ей така, директно във физиономията. И нито един мускул няма да ѝ трепне на лицето. Спокойна като смок. Най-ужасното е, че обикновено е права - наистина, права е, но кой постъпва така?! Тя продължава да запазва спокойствие, а може да докара човек до истерия - с това си спокойствие. Или например, бързаме за някъде. Аз нервнича, не си намирам място, а тя спокойно отива да се изкъпе, после сяда да се гримира - "кво толкова паникуваш, ще успеем навреме - аз приключвам ей сега". И въобще не бърза, и дреме ѝ, че направо ще се побъркам. После, също толкова спокойно, си избира рокля... И пак - "стига си нервничил, ще успеем навреме". И най-странното е, че наистина стигаме навреме - не мога да го проумея. И уж се гримира, оправя, облича... И все пак стигаме навреме. Или, айде, ако не навреме, fashionably late. Никога не съм разбирал това - как ѝ се получава това. И като си говорим за инат и упоритост, понякога такива номера прави.... Поканили са ни на събитие, разбираме се да се срещнем направо там. И тя идва по дънки и кецове. Всички останали - изтипосани в рокли, със скъпи бижута, тя по кецове. И се усмихва - "и какво от това, въпреки всичко съм по-яка от всички тях, взети заедно". И докато те гледа - в очите ѝ рота... не, по-скоро батальон дяволчета. Даже не дяволчета, ами същински дяволи. И си е вярно. Разбираш ли, най-поразителното е, че в тези кецове я заглеждат всички - направо център на вниманието е. И тя се усмихва, флиртува неангажиращо - иде ми просто да я утрепя. А тя със своето "Ама как така, скъпи, само твоя съм" направо ме доубива - контролен изстрел в главата. И е абсолютно невъзможно да прецениш - сериозно ли го казва това, или се гаври с теб. Или, примерно, като почне - "трябва да направим ремонт", "трябва да изкараш шофьорски курс". Ако ще да се гръмнеш, не се отказва. И всичко при нея е "завинаги" - ако се разсърди, гледа през теб като през празно пространство. Сякаш изобщо не съществуваш. Може да не ти заговори с часове и дни. Направо на моменти ми се иска да я утрепя. Но понякога ми се и приисква да не говори. Разбираш ли, тя всичко обръща наопъки. Аз казвам нещо, тя присвива очи и задава уточняващ въпрос. Уж е същото, което съм казал, ама всъщност е точно наопъки. Въобще не съм имал това предвид, а става ужасно. Приисква ми се завинаги да замлъкна и да не казвам нищо освен "да" и "не". Всичко - абсолютно всичко - може да извърти по своя начин. Не проумявам как успява. И знае, че не това съм имал предвид, ама все пак присвива очи, набърчва нос с луничките и гледа очаквателно - а да те видя сега как ще се измъкнеш. Или лежи и гледа някъде - и мълчи. Усмихва се. Не можеш да разбереш за какво си мисли - дали за служебни неща, дали за списъка си за шопинг, дали за... Дори не искам да мисля за какво още може да мисли в този момент. А като не издържиш и попиташ, винаги - "за нищо, просто така...". И отново мълчи и се усмихва. Непоносима е, разбираш ли, непоносима.... Защо ли?! Знаеш ли... Без нея е някак... тъмно... Тя прави живота по-светъл.


вторник, януари 05, 2021

11



 Лежим си.

- Скъпи, - прегръща ме като голямата лъжичка, - помниш ли кой ден е утре?

- А? - леко се напрягам аз, - какво? какъв ден? къде? Богоявление? Мъжкото хоро?

- Стига де, - смее се тя, - направо ще се обидя, честна дума!

- Помня бе, помня. - не се обръщам и пробвам с намеци. - и кво, утре ли е?

- Какво утре? - ехидно пита тя.

- Ми.. денят, нима е утре?

- Какъв ден? - не се предава тя.

- Еми нашият ден, когато бяхме в Студентски, - избухвам в смях и се обръщам.

- Я, ти да видиш, - учудва се тя, - помниш значи. Хубаво. Ама ми е интересно, - замислено продължава да си развива мисълта, - какъв подарък ми се полага, че толкова години те търпя?

- Ама аз вече съм ти направил подарък! - смея се аз, - не съм те утрепал още! Знаеш ли какъв подарък е това! Ако те бях очистил, както пишеха класиците, щяха да ме хвърлят в затвора, ама вече щях да съм излязъл на свобода, за добро поведение.

- Да бе! - тя широко отваря очи и се прави на ужасена, - АЗ! Аз! Аз не те утрепах! Аз ти направих подарък! Мен щяха да ме хвърлят в затвора и да ме освободят предсрочно за добро поведение!



- Скъпа моя, - ласкаво я прегръщам и преминавам към трагичен шепот, - това, че не си ме убила, несъмнено е подарък. Но ще те огорча. Прости ми, скъпа, но с прискърбие, искрено между другото, се налага да отбележа, че за нищо на света не биха те освободили предсрочно. Не умееш да се държиш добре. Не умееш, и точка по въпроса, - нежно я галя по главата, докато тя трескаво размишлява как да се добере до чугунения тиган. Далеч е, в кухнята под всички останали съдове, мамка му. - Така че аз бих излязъл на свобода, и аз не съм те убил, стига спори!

- Ебахти гадняра! - хили се тя, - как може да си такъв гадняр, как изобщо те търпя?

- Как ме търпиш? Честно?! Ми не знам. Аз не бих изтърпял.

събота, април 25, 2020

Жената и биополето


Ако сте говорили с леки жени (проститутки, моделки, държанки, порноактриси, нимфоманки, абе курвички с една дума), вероятно сте забелязвали една едва доловима обща черта в тях — и говоря не за поведението, било то вулгарно или прелъстително (в този случай нещата са ясни), или характера (той може да бъде всякакъв) — не, става дума за своеобразна мрачна аура, тайнствено биополе, което едновременно очарова и отвращава.

Когато се намираш до момиче, броят на партньорите на което е преминал отвъд, условно казано, трицифрено число, ти се струва, че тя не е точно човек, а по-скоро същество от друга планета, пришълка — и въпросът, отново казвам, не е в конкретните думи и постъпки, а в чисто инстинктивни усещания. Следващия път се загледайте по-внимателно, и в опушения поглед на представителката на тази социална общност ще откриете всеобемаща празнота, вакуумна бездна — и, веднъж разпознавайки този поглед, опознавайки го отблизо, ще се научите безпогрешно да идентифицирате на радара си такива жени. Жените със знаменития поглед на хилядата хуя.


Дълбоко съм убеден, че всяка разновидност на slut shaming произлиза единствено и само от мъжка слабост, и кресливото "Курва!" в 90% се състои от безпомощна обида. "Курва!" е последният аргумент на фрустрирания самец, бяло знаме, кърпа, хвърлена на ринга на любовната игра. В либералния западен свят на развитите комуникации и официализираното равенство на половете, където безмилостната невидима ръка на пазара на запознанства и отношения определя цена на всеки участник, а броят партньори е потенциално неограничен, човек може да вини единствено себе си. В такъв свят мъжът, който сериозно се опитва да сочи на жената "мястото ѝ" и я съди за нейните избори, е просто неудачник-фантазьор, който рита срещу ръжена на реалността.

Всичко е точно така, и така и трябва да бъде. Нещо повече, жените, които с лекота подхождат към секса, свободно говорят за секс и го практикуват, тези жени, за които тази тема въобще не е Тема с главно Т, а просто нещо подобно на разговор за времето или професионален навик — са хиляди пъти по-интересни от задръстените девойчета, които се свиват в надежда за награда за добро поведение (newsflash: няма такива награди, и никой не ги раздава). И да, не по-малко жалък е мъжът, опитващ се да получи от приятелката си вълнуващото число на брояча — по-зле от това е само таящият се на дъното въпрос "Обичаш ли ме?" или зададеното след признанието "А ти?"

Всичко си е така, да. Но има един проблем. Безразборният секс, колкото и да ни е неприятно да го признаем, все пак по някакъв начин руши човешката душа. И мъжката, и женската.


Въпросът не е в това, че погледът на хилядата хуя постоянно изучава околното пространство в търсене на следващия — в края на краищата дали ще ти изневерят, с редки патологични изключения, зависи единствено от самия теб. Но всичко, което искате да предложите на такъв човек — любов, емпатия, преданост, чувство за партньорство, планове, надежди, интереси — всичко ще пропада в тази обвита с пушек бездна и безследно ще изчезва там, защото на чуждопланетните пришълци не им е писано да обичат земляните. С пришълки може да си прекарваш приятно времето, даже е чудесно да го правиш, но ако се изпуснеш и паднеш в клопката на този дълбоко специфичен чар (толкова привличащ определена категория мъже), ще замръзнеш в царящия там вакуум.

неделя, май 26, 2019

Как да се справим с раздялата в 10 стъпки, и един странен трик


Тъй като текстовете без числа в заглавието напоследък не вървят, реших да се пробвам в този прекрасен жанр на кликбейт listicles. На каква тема, личи от километри.


Не претендирам, че съм някакъв експерт (и без това съмнително достижение), но и не се определям като тотален новак в това. Зад гърба си имам няколко неимоверно трудни раздели, след които трябваше в продължение на месеци да се сглобявам от отломките на това, което съм бил (в някои случаи, дори години). Нищо чудно да ми предстои скоро да го правя още веднъж. И колкото и да не ми се иска да го кажа, с всеки следващ път ми е доста по-лесно. Опитът си е опит. Тук и сега, вече знам какво да правя, за да се оправя по-бързо.

Един от моите приятели нарича такива раздели “лична Хирошима”. След тях в теб няма нищо друго освен изгорена земя и много дълго време изглежда, че ще е така завинаги. Въпреки това, рано или късно, но задължително пониква първа трева, а след това всичко останало ще си дойде по реда.

Това е искрен и честен списък, без ирония и бъзици. В него изреждам стъпки, които някога са ми помогнали. В някои аспекти все още ми помагат. До някои от тях съм узрял сам, някои са предложени от приятели, трети са резултат от четене и разговори със специалисти. Вероятно няма никакви уникални прозрения, няма и нищо ново. Но понякога е важно някой да ви каже отстрани това, което и без това знаете от доста време.

Започвам с уговорката, че разделите са различни. В зависимост от това, което човекът е значил за вас, загубата му ще бъде или нещо смазващо, или поне ще причини временен дискомфорт от факта, че няма кой да ви изпере чорапите. Може да хленчите чисто по инерция, играейки показно ролята на човек с разбито сърце, въпреки че в действителност след няколко дни ще започнете да дишате с видимо облекчение.

Списъкът е предимно за онези, които, изправени пред принудителна самота, напълно искрено не знаят как да живеят и какво да правят със себе си. На тази фраза мнозина ще свият рамене, и ще кажат: и по-лоши неща се случват в живота. За незапознатите сигурно изглежда като глупаво преувеличение, но ако никога не сте изпитвали подобно нещо, какво разбирате всъщност? Всеки си има своя собствена болка.



0.

Бих искал да кажа, че първата стъпка е най-трудна, но не е. Всички стъпки са трудни. Цената, която се плаща за за щастливи моменти, винаги е непропорционално висока. Но първата стъпка е първата, защото е най-важната.

Позволете си да изживеете този миг. Колкото и силно да е желанието е да забутате болката някъде на тавана, да се събудите на следващия ден и да продължите така, сякаш нищо не се е случило, демонстрирайки на целия свят, че нищо не ви засяга, че сте стомана и кремък, трябва да се заставите да изпитате всеки оттенък на тази болка. Ако, разбира се, болката е истинска.

В почти всички култури съществуват традиции, свързани със смъртта - определени ритуали, ясна последователност от най-често безсмислени действия, определени периоди от време, отредени за регламентирано оплакване. Целта на тези традиции е точно да позволи на хората да приемат и да преживеят загубата, да интегрират тежкото събитие в своята лична история, да я направят част от себе си. Only by accepting you can let go. Може да звучи като високопарна баналност, но от това не става по-малко вярно.

Затова позволете си да пострадате. Няма нищо лошо в това, че ви боли и че искате да крещите, или да плачете с горчиви сълзи. Съжалявайте се, ругайте се, слушайте тъжна музика, давете се в алкохол, но от самото начало се договорете със себе си колко време си давате за това. Отпуснете си седмица, две, един месец, ако искате, но определете точен ден, когато ще спрете, и си го отбележете в календара. Помислете си за ритуал, който да изпълните на този ден. Изгорете снимката, полейте се с ледена вода, тичайте голи през моста, каквото и да е, но този ритуал за вас трябва да стане символ на това, че сте приели загубата и сте пуснали човека да си тръгне от живота ви.



1. Не оставайте сами

Колкото и да ви се иска да се наврете в ъгъла и да хленчите, издърпвайте се за косата от къщи. Обадете се на приятелите си, натрапете се някому на гости, в най-лошия случай посетете групи за подкрепа или кръжоци по интереси. Да, в началото няма да можете да говорите за нищо друго освен за другия и за връзката ви, за стотен път предъвквайки същите изглеждащи ви като ключови събития, и приятелите ви определено ще им дойде до гуша от това, но това не е страшно. Затова са приятели. И ако не могат да го понесат, ще си намерите нови.

Незнайно защо се смята, че е важно да се справите с всичко самостоятелно, че силните хора нямат нужда от никого. Което е пълни глупости. Хората сме социални животни, а другите около нас са ресурс, без който не може да се живее, особено в трудни моменти, когато често всички предвидени за деня сили стигат само за да станете от леглото. Отново, няма нищо срамно в това, че ви се иска да си го излеете, и че търсите одобрение и подкрепа.

2. Скрийте всичко, което ще да ви напомня за него/нея

Остатъците от престоя му/ѝ във вашия дом, подаръци, сувенири, артефакти от съвместни пътувания. Не, не изхвърляйте нищо, нито го връщайте. Лично аз вярвам, че връщането на подаръци е жестоко и подло. Но имате право за известно време да се избавите от ненужни напомняния.

По-късно, когато го преодолеете донякъде, можете отново да използвате подарената самобръсначка, да сложите онзи шал или да върнете на рафта сувенира, който ви напомня за нея/него. Нормално е. Нещата най-често престават да означават това, което очакваме, че ще означават. Но сега, когато всичко вътре се счупва при най-малкото споменаване на това име, не се нуждаете от никакви допълнителни дразнители.


3. Изчистете телефона от всички снимки

Всички тези стотици и стотици снимки. Не забравяйте, че само част от историята ви е запечатана на тях, и колкото по-дълго ги гледате, толкова повече ще се заблуждавате, че това е била преди всичко щастлива история. Никой не фотографира сълзи, скандали, неоправдани упреци, предателства. Снимките са стоп-кадри, извадени от контекста, докато между тях има хиляди и хиляди незаснети кадри без радост, без усмивки. Затова започнете начисто, или в този случай, с празен фотоалбум на телефона си.

Не казвам да изтриете всичко (дори и да е най-добре, най-често това е просто невъзможно), но е важно тези снимки да не са на една ръка разстояние. Копирайте ги на компютъра, прехвърлете ги на архивен диск, който да скриете в дълбините на шкафа, изтрийте всичко от "облака". Някой ден може да искате да ги погледнете пак. Най-вероятно няма да поискате, но самата възможност ще ви позволи да не пасувате на тази стъпка.

И да, между другото, говоря за всички снимки. Дори една невинна фотография на чиния със супа или арт-кадър на празна пейка в парка лесно ще ви върне към това време и място. Затова Camera Roll трябва да остане девствено чист. А и това е голям символ на началото на новия етап от живота ви.

4. Изтрийте кореспонденцията ви

Следващата стъпка обикновено е по-трудна, но е още по-необходимо да я направите, ако наистина смятате да се възстановявате в обозримо бъдеще. Изтрийте цялата си кореспонденция. Навсякъде. В whatsapp, viber, facebook, skype, във всички останали месинджъри.

Ако отново не ви стига силата да натиснете Delete, кореспонденцията също може да бъде архивирана, но е важно тя да не е достъпна за безкраен анализ във всеки момент, и за търсене на пропуснати намеци и мигове, когато сте можели да кажете или направите нещо различно, за да спасите нещата. Всички тези букви на екрана сега не означават нищо. Дори и преди те са значили доста малко, да не говорим за сега. Няма по-сигурен да си прецакате душевния мир от това да препрочитате диалози от миналото.


5. Махнете го/я от приятелите си

Отново, навсякъде, във всички социални мрежи. Някои го правят от самото начало, но ако като мен се боите, че този жест ще бъде разгледан като истерично затръшване на врати, недостойно за един истински мъж, и затова стоически търпите всички ъпдейти, отбелязвания, снимки от ивенти и други публични демонстрации колко му/ѝ е чудесно и без вас, време е да спрете.

Въпросът вече не е в това кой какво ще си помисли за вас. Вие сте скъсали и едва ли ще мислят добри неща за вас. Така че майната им на позите, по-важно е да се погрижите за психичното си здраве. Може сърцето да изглежда сякаш ще изскочи от гърдите в момента на изтриването, но заклевам се, ще изпитате облекчение буквално след няколко минути.

6. Престанете да влизате в социалните му/ѝ профили

Практиката показва, че премахването от приятели обикновено не спира ритуалния ежечасен рефреш на всички достъпни страници с неговото/нейното име. Вътрешният ви истеричен Шерлок Холмс със сигурност ще продължи да търси (и най-важното, да намира) скрит смисъл във всяка нова профилна снимка във Facebook или Viber, да рови профилите на общи приятели в търсене на улики, да анализира многозначителни тагове, с които щедро е поръсен поредният пост в Instagram. И отново и отново ще падате на дъното, без да си оставите какъвто и да е шанс. Ако продължите да чоплите раната, маловероятно е тя да заздравее скоро — по-скоро ще се възпали с още по-тежки последствия.

Затова трябва да си забраните да го правите. За съжаление, до голяма степен това е въпрос на воля. Има технически варианти за блокиране на достъпа до определени страници, но ако не можете да се договорите със самия себе си да не ходите там, всички те са само временни решения. Помнете: колкото по-малко знаете, толкова по-спокоен сън ще имате. Не ви е нужно да виждате снимките на цветя, които е получила, нови тагвания на стари постове, или благодарности към бившия за това, че е по-добър от вас.

Ако не ви се получава да речете и отсечете, че няма да го правите, и продължавате да се поддавате, позволявайте си мигове на слабост, но ги регламентирайте. Например, веднъж седмично в продължение на не повече от половин час. Това, естествено, са половинчати мерки, но също е вариант. Само помнете, целта е пълен информационен вакуум. Може да чешете вече заздравели белези, но не и кървящи рани.


7. Не търсете срещи

Спрете да минавате всеки ден покрай дома или офиса му/ѝ. Стига с патрулирането по известни маршрути, забравете за любимите ви клубове и ресторанти. Проблемът тук не е дори, че вероятността за среща е нищожно малка. Просто няма никакъв смисъл.

Надявате се, че когато ви види, отново ще си спомни безкрайната ви любов? Или смятате, че такава „случайна“ среща ще ви даде причина да се завтечете и да го/я залеете с признания? Не, като куче, което е догонило преследвания автомобил, ще се объркате и няма да намерите какво да кажете или направите. Ако наистина ви е останало нещо неизказано, винаги можете да се обадите или да пишете, но нещо ми подсказва, че няма вече нищо за говорене.

Същото се отнася и за неговите/нейните чувства към вас. Повярвайте ми, няма да видите нищо на лицето ѝ/му, освен раздразнение, и това отново ще ви разкъса отвътре. Ако там е останало нещо, отдавна вече ще знаете за него.

8. Не пишете. И не отговаряйте

Шибани месинджъри. Достъпност и дистанцираност на диалозите, възможност винаги да запазиш за себе си последната дума, двусмислието на точки и емотикони, измамно пространство за намиране на „правилните думи“.

Можете да се измъчвате взаимно доста дълго с мълчаливи разговори, но ако и двамата се намирате тук и сега, всичко вече е казано. Затова трябва да спрете да пишете. Това важи и за писма и публични постове "уж като за всички". Ако желанието да говорите е толкова голямо, пишете на приятели, пишете в тефтер, но не и на другия. Всяко такова послание само ласкае самолюбието му.

И не отговаряйте. По-добре е, разбира се, незабавно да го/я блокирате навсякъде, където има само такава възможност, но пак, малцина имат силата да го сторят. Така че просто се владейте, ако получите случайно съобщение „oops, wrong window“, привидно светски поздрав за празник, или друго послание. Ако човекът искаше да бъде тук с вас, щеше да тук с вас. Ако иска да ви върне, ще намери достатъчно подходящи думи. Но тук вече е необходимо ясно да съзнавате доколко искате да се връщате назад. Не забравяйте, че трябва да мине достатъчно време, преди потенциалният ви разговор да бъде поне донякъде конструктивен.


9. Без „ами ако“

Престанете да репетирате диалозите си, реални и въображаеми. Престанете да си казвате, че все още може да мине време и той/тя да се върне при вас. Скъсали сте, you're at your final destination.

Не можете да върнат нещата в началото. Твърде много неща са се натрупали — обиди, взаимни упреци, такива неща не отминават толкова бързо. Всяко продължение ще продължи точно до първата невинна караница, когато всичко отново ще излезе на бял свят, "и помниш ли, когато…". Дори и ако наистина имате шанс, трябва да не оставяте никаква надежда в главата си. Отказвайки се сега да пуснете човека, вие постоянно влачите цялата си история подир вас, която, както виждате, вече веднъж е приключила. Нейното продължение ще завърши по абсолютно същия начин.

Без римейкове. Ако ѝ е писано да се случи втора част, тя ще бъде независима история, със собствен сюжет, където и двамата ставате нови герои.

10. Направете нещо ново

В главата ви има магнитна намотка, и тя цикли по същите епизоди от близкото минало. Единственото, което можете да направите, е да презапишете нещо ново отгоре. Ето защо, сега преди всичко ви е нужно ново изживяване: каквото и да е, но да е ярко, необичайно, запомнящо се. Имате нужда от нови истории, които да искате да разказвате на приятелите си, вместо… знаете какво.

Изберете каквото и да е занимание, но нещо, с което не сте се занимавали преди. Нещо, за което отдавна сте мечтали, но не сте стигнали до него. Или просто се заставете да приемете някакви предложения от приятелите си, бъдете временно "yes man".

Ски, гмуркане, спелеология, бродиране, каквото и да е. Това, което е важно, е новостта на усещанията, необичайните за вас действия и сцени. Това няма да ви излекува за една нощ — само времето лекува. Но времето ще минава по-бързо, докато се занимавате с нещо, вместо да седите на задника си и да хленчите.

И не подценявайте важността на новите истории. Докато имате въртяща се на repeat една и съща история в главата си, всички истории, които можете да разкажете, дори и по напълно невинни поводи, със сигурност ще засягат съвместното ви минало, превъртайки времето назад. За оздравяване, времето трябва да върви само напред.


"Един странен трик"

И накрая, ще споделя една интересна практика, която може да ви подкрепи във време, когато всичко останало не работи.

Изчакайте момента, в който ще бъдете „на позитив“. Колкото и зле да са нещата, разпръскването на облаците със сигурност ще настъпи, макар и само за кратко. Например след среща с приятели или интересен филм изведнъж ще усетите, че ви е по-лесно да дишате. Още на следващата сутрин отново ще бъдете смазани от бетонна плоча, но за няколко часа ще изглеждате като жив човек.

В този момент включете диктофона на телефона, отидете на няколко метра от другите и поговорете със себе си. Представете си, че пред вас е дете или тийнейджър, на който му е тежко, и вашата задача е да го успокоите и да го подкрепите. Обърнете се към него на "ти", кажете му, че го разбирате. Че знаете защо се чувства така, и че това е напълно нормално, че не е слабост, а естествени емоции на човек, преживяващ загуба. Не му се карайте за сополите или малодушието, ако не се е удържал и е писал. Предупредете го, че не минава бързо, но че не е сам, че има приятели, които са готови да помогнат, а вие сте там, и че вие ​​също ще го подкрепите във всеки един момент.

Няма нужда специално да се подготвяте, да пишете реч, просто говорете с телефона, сякаш успокоявате приятел в нормален разговор.

Вероятно ще е странен, неловък запис, но не го правите за страничен слушател. Правите го за себе си, и няма от какво да се срамувате. Слушайте го възможно най-често, всеки ден, особено в моменти, когато е най-тежко. Дори ако в началото ви се повдига от това, което чувате, на десетия път ще почувствате как като че ли нещо се е променило - вече не слушате себе си, а просто обичан човек. И ще започнете да се чувствате малко по-лесно след всяко прослушване. Знам, че всичко това звучи глупаво, но понякога най-глупавите неща се оказват най-ефективни. Освен това, какво имате още за губене? Когато сте зле, няма грешни средства.