А мъжете не знаят!

Жените обичат да поговорят, вярно, ако от тях не се иска да хванат веднага бика за рогата. Много често, за да се отпуснат или просто за да се сближат с някой, те кръжат наоколо и постепенно се доближават до същината. Този пример е отлична метафора, показваща как жените изпитват удоволствие от секса. На тях им харесва, когато мъжът не бърза, а известно време кръжи наоколо.

Докато желанието и напрежението й не станат интензивни, жената харесва да я галят сякаш скрито, потайно. Например преди да докосне гърдите й, мъжът трябва да направи няколко заобиколни движения, прокрадвайки се все по-близо и по-близо. После леко да докосне гърдата и веднага да се превключи на раменете, ръцете, а после да се върне и да започне всичко отначало. Вместо директна стимулация на най-чувствителните части от тялото, както обичат мъжете, жената иска да си поиграят с нея или постепенно да се доближат до онова място, където тя жадува да получи ласка. Примерно не бива всеки път просто да сваляте сутиена на жената. Понякога мъжът би трябвало бавно да прокара пръст по вътрешната му страна, после бавно да свали презрамката, изваждайки гърдата навън, а после отново да я прикрие.

Жената иска да си поиграят с нея или постепенно да се доближат до онова място, където тя жадува да получи ласка.

Мъжът може да дразни жената, леко изглезвайки я с ласки, а после отстъпвайки, отново да се върне на изходните позиции. Повторението на този процес само разпалва в нея потребността от близост. Нарастващата страст доставя по-голямо удоволствие и на нея, и на него. Щом мъжът разбере, че възбужда жената, започва да сдържа собствената си страст, за да застави партньорката още повече да изгаря от желание.

"Мъжете са от Марс, жените - от Венера" е най-добрата книга за секса, която не съм чел.

Прегледах я преди време, поради някакви неясни дори за мен самия причини, посмях се на примитивността й и се успокоих.

Но сега чух как позната си спомня за тази книга в стила "чета я и се удивлявам до каква степен всички мъже са еднакви, даже чета откъси от нея на мъжа ми, защото той мен вече/все още не ме разбира, та може пък книгата да я разбере".

И си викам да напиша за нея.


Книгата е добра — направо няма да повярвате! Просто я възприемам така, както ако със сериозен вид ми бяха дали "Как да създадем шрифт във FontLab от нулата за 15 дни" (това е за гийковете, да разберат какво имам предвид).

Или примерно "как правилно да си бършем задника".

ОК, вече сте навършили 35, време е да ви разкрием тайната.

Обилно иронизирайки на тази тема, все пак стигнах до извода, че обикновеният човек™ вероятно не умее да проектира шрифтове - и със сигурност не умее да прави секс.

"Еволюционно" от страна на мъжа целият секс наистина се свежда до доставка на сперматозоидите на посочения адрес, а за това две минути фрикции са повече от достатъчни: за две минути можеш да се убедиш, че си нацелил мястото, "и въобще".

А от страна на жената е дори още по-лесно: отвори краката, лежи и ободрявай партньора с викове.

Виковете по време на съвокупление са характерни само за самките на някои примати, в това число и на човека. Наблюденията върху маготите, вид макаци, показва, че издаваните от самката звуци стимулират самеца да се движи по-енергично и доста по-често да завършва успешно половия акт. С викове самците еякулират в 59% от случаите, а без тях — само в 2%.

Тоест е очевидно, че "добрият секс" е някакво епикурейско - и чисто човешко забавление, от типа на гурманството.

Впрочем, някои могат да ядат цял живот шопска салата и боб. И това не е нещо лошо - "нали все пак засища глада".

Всъщност цялата книга е само за това: че всички тези еднакви мъже имат чисто физиологичен глад, а всички тези тотално различни жени — ажурни психологически конструкции в главата, и за да удовлетвориш женките, трябва да се преструваш, че за тези конструкции по някакъв начин ти дреме.

Ако сте готови да започнете да се преструвате, тази книга е подходяща първа стъпка.

Кафка на плажа

Graphics © Morgana Ehran

Мисля си сега за една от превърналите се в любимите за мен книги на Мураками — "Кафка на плажа". Така се случи, че я прочетох бая отдавна, когато още дори не беше излезла на български, после почти я забравих. После я препрочетох, май две или три години по-късно, и...

Ако прескочим едни или други перипетии на сюжета, мистиката и обратите — в крайна сметка остава една кристално чиста мисъл за празнотата вътре в почти всеки човек, която той запълва по един или друг начин. В нашето време например тя се запълва изключително лесно — потоци ненужна информация буквално ни обливат, просмуквайки се във всяко местенце, където има цепнатина. Но какво запълва нашата празнота, ако не още по-голяма празнота?

Примери не ми се иска да посочвам, но така или иначе ги има предостатъчно. Впрочем сега не знам защо се присетих и за Вонегът с неговите караси и гранфалони. Основно, естествено, гранфалоните. Ненавиждах ги много преди въобще да съм чел Вонегът, признавам си го без чувство за вина. Всички тези "Асоциация на младите фотографи", "Клуб на шофьорите на Honda Civic", всички тези "Алумни асоциация на едикое си училище", "Клуб на завършилите нашата алма матер", или "Форум на жителите на Малък Поровец". Жители сте, да, добре - от това какво следва? И най-важното — защо?

Мисълта ми е, че усещането за празнота ме напуска изключително рядко (отървавам се от нея само в миговете, когато съм с някой, по-скъп ми от всичко на света). И тази пустота обикновено се запълва с въпроси: с правилното нещо ли се занимавам, към правилните неща ли се стремя, с правилни неща ли се запълвам? Не, това не може да бъде наречено криза на някаква възраст, защото е постоянно, константа е.

Има един такъв виц...

Човек умира и се оказва на небето пред небесните порти пред архангела. И го пита:
— Слушай, архангеле, моля ти се, кажи ми: какъв беше смисълът на живота ми?
На което той му отвръща:
— Помниш ли на младини как замина с приятел на почивка?
— Ами ходил съм на почивки, да, и какво от това?
— Отидохте с него в ресторанта на терасата, а на съседната маса седеше едно момиче, помниш ли?
— Ами що-годе помня, не че в подробности... И нататък?
— Тя те помоли да й подадеш от вашата маса солницата. И ти я подаде. Помниш ли го?
— Да приемем... Та къде все пак е смисълът?
— Ето в това.

Ето защо ми харесва тази книга. И понякога си мисля, че по тази тема може да се размишлява почти вечно. И отговор така и не ти идва наум. Може би пък отговорът е именно, че отговор няма.

И може би смисълът е именно в това.

4-часова измама

Обобщената информация не е достъпна. Моля, кликнете тук , за да видите публикацията.

Брак и морал

Чета поста на половинката за изневярата, на свой ред провокиран от този текст - и си мисля за "Брак и морал" на Бъртран Ръсел. Авторът й е получил Нобелова награда за тази книга през 1950 г.

Много "тролска" книга, авторът започва от баналните неща: бракът и моралът са създадени от мъжете, за да се гарантира увереност в собственото бащинство, а моралът се разпространява от църквата чрез религията.

"Ами то щото хората не знаят!"

Като разлага всичко както си требе и откъде какво идва, авторът ненатрапчиво започва да агитира за платонова държава, която изпълнява ролята на бащата (затова семейство не е нужно), а вместо тотално чукане на всичко и всички, що мърдат, предлага евгеника.

Пише при това абсолютно смешно, първо измивайки си ръцете, че "тази утопия ми е толкова противна":

Но ако такава наука все пак би се появила, семейството би изживяло такава катастрофа, каквато не можем да си представим. За да може строго научно да се заемем с отглеждането на нова порода хора, би трябвало във всяко поколение да се подбират два или три процента от лицата от мъжки пол и примерно двадесет и пет процента от лицата от женски пол, предназначени за производство на потомство. Предварително при достигане на възрастта на полова зрялост би се провеждало изследване, според резултатите на което всички кандидати, не отговарящи на поставените изисквания, да се подлагат на стерилизация. В този случай бащата на детето би имал с него такава връзка, каквато има бикът или жребецът, а майката би станала един вид специалистка, професионалист, нямаща нищо общо с другите жени в аспекта на начина си на живот.

Искам да предупредя в аванс, не очаквам нещо подобно някога да се появи в бъдещето; нещо повече, тази утопия ми е толкова противна, че съм против това тя да се осъществи. И все пак, ако погледнем обективно на всичко това, нейната реализация би могла да доведе до забележителни резултати.

И след това няколко десетки страници се разпростира по въпроса колко все пак прекрасна утопия е това - и достига до извода за тоталната необходимост от нея:

Именно затова отказът от старата етика на отношенията между половете и замяната й с нова са жизненоважна необходимост в наше време.

Ако тази нова етика на отношенията между половете се ръководи от научни принципи и бъде лишена от предразсъдъци, то от гледна точка на етичните норми на личното поведение тя преди всичко би трябвало да взема предвид препоръките на евгениката.

Всичко гореизречено за намесата на науката в най-интимните ни чувства не може да не предизвиква чувство на отвращение. Но в оправдание на това можем да кажем, че сме търпели намесата на религията доста по-дълго.

Понякога авторът се отнася и изръсва направо смешни тези — примерно да се избият всички негри, пардон, цветнокожи — е "нежелателно", защото кой тогава ще работи в тропиците?!

От гледна точка на най-високите достижения няма никакво съмнение, че една раса може да има превъзходство пред друга. САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия без съмнение имат много по-голям принос за световната цивилизация, отколкото населвалите тези територии аборигени. Изглежда е напълно справедливо да се смятат негрите за намиращи се на по-ниско ниво от белите хора, макар за работа в тропиците те да са просто незаменими. Тяхното пълно изчезване – дори и да не говорим за това, че би било нехуманно, – би било крайно нежелателно.

Идеите му са забавни, макар авторът да е леко страхлив, така че налага да се измъква с непрекъснати оправдания, но щом са му дали Нобелова награда — значи "не е случайно", книгата може би разкрива нечии интереси, защото като "чисто теоретична" или "научна" книга е доста бедновата и крайно банална, така да се каже.

Примерно ако вземем теорията за "златния милиард", то държавата-бащица и отсъствието на семейства са идеална схема за контрол на раждаемостта: бащицата просто казва "не".

На практика книгата описва "новия морал" и поредица от мерки, които позволяват да се развъждат читави хора в малки количества, а останалите да се стерилизират. <sarcasm> Очевидно именно такива книги си заслужава да бъдат награждавани... </sarcasm>

P.S. Доколкото половинката откоментира, че не съм изтъкнал достатъчно извода от всичко, пояснявам го в прав текст: от 1929 г. насам човечеството не е спряло да се мъчи да измъдри нови модели на брак и морал. Но въпреки това не изглежда светът да се е променил особено. А ако има други изводи, оставям ги на вас :)

Атлас изправи рамене

Най-после дочетох "Атлас изправи рамене". Много добра книга, написана в Америка преди петдесетина години (1957 г.) от руска емигрантка от еврейски произход. "Малко" протяжна, тя е един от най-дългите романи, писани на европейски езици, заявява ни Wikipedia. "Когато научиш жените да говорят, как после да ги заставиш да млъкнат?" — е, тук си имаме работа именно с това.

Photo © Rajesh Pasupathi

Романът приятно съчетава руското класическо многословие с американския навик да набиваш в главата на читателя серийни еднообразни примери като един вид "аргументи" (характерен впрочем най-вече за нехудожествената литература): ако 10 пъти повторим едно и също с различни изрази и разкажем историята на 10 различни хора, значи това е универсално правило!

Книгата разказва как честният Предприемач се бори срещу държавната експлоатация. Естествено, описва се родната за авторката Русия - под маската на "алтернативна" Америка, в която на власт са дошли "социалисти" и са организирали практически щурм да превземат всичко.

Романът напоследък жъне някаква маниакална популярност по нашите ширини - и е очевидно защо: той нагледно показва, че за 50 години в скапания соц нищо не се е променило. Тогава е имало "соц" и ръководна роля на партията, прикрита под формата на грижа за нуждите на народа, докато сега има постсоц и управляващи ченгета, които се прикриват със същото - или не се прикриват с нищо.

Като призив "крайно време е да се махаме оттук", "Атлас" е перфектен.

Книгата е писана с такива резки мазки, че на тях направо можеш да се порежеш. Наоколо има най-малкото титани и богоборци, ницшеанци и прометеи. Като цялата фантастика на духа, книгата "зарежда" и "не те оставя равнодушен". Така де, щом някъде има такива Атласи (пък дори и те да са само в главата на авторката), значи и аз мога да го постигна!

Всичко в книгата е добро и правилно, освен един мъъъъничък недостатък: по абсолютно неясна за мен причина книгата се бори за званието "философска", а позицията на героите — за правото да се нарича "философия на разумния егоизъм", нова, неизвестна никому до този момент - и велика.

Което просто не е вярно.

Авторката реално не ни е казала нищо ново - като идеал се описва баналният анархо-капитализъм, при това с анархистичния му аспект съм що-годе склонен да се примирявам, защото аз самият имам леко анархистични убеждения (може би - th3 horror! - дори със социалистически привкус?), но капиталистическата идея е описана на наивното равнище "Америка като страната на равните възможности".

Всичко е струпано накуп: и протестантският морал, и култът към златния телец, и дори "само в Америка може да се роди забележителният израз „да правиш пари“" — това е почти дословно написано, и "добрата конкуренция", и "свободният пазар" - абе всички клишета, за които можете да се сетите.

Като същевременно капитализмът там е толкова див, че нарушава един от принципите на анархизма — взаимопомощта, замествайки я с "конкуренция", от която, видиш ли, произлизат само ползи.

Естествено, че за 50 години това не просто е "остаряло", а по-скоро е "показало истинската си същност".

В романа са описани Велики Промишлени Деятели, но "правенето на пари" вече е възможно, без да произвеждаш нищо освен допълнителни пари. Конкуренцията за потребителя се е оказала по-евтина от конкуренцията за качество. Конкуренцията въобще води до преразход на ресурси и свръхпроизводство на блага, но хайде няма да задълбаваме в тази насока.

В резултат на което се е получил един такъв по детски идеален свят, в който Промишленият деятел се старае да стане по-добър — например главният герой изобретява невероятен метал — а обществото разбира това със своя "разум" и го възнаграждава с пари.

"Морал" при това някак си не е особено необходим, "разумът" е достатъчен.

В съвременния свят "разумът" се оказва доста хитро нещо: например за притежателите на железници и влакове е изгодно пътниците да ги използват редовно и често - и да ги предпочитат. Изводът е прост: трябва да се понижават цените (нали така, в рамките на великата конкурентна борба), да се повишава качеството, да се използват нанотехнологии.

И печелят всички, особено потребителите.

От друга страна, за някоя фармацевтична компания е изгодно — е, хайде да направим аналогия — продуктите й да се използват редовно и често, и хората да ги предпочитат. Тоест хората постоянно да боледуват и постоянно да се лекуват. Изводът се натрапва сам - от гледната точка на баналния разум.

В съвременния свят корпорациите са като нови държави — както по ниво на влияние, така и по ниво на паразитизъм и принуда.

Но това са дреболии - одата за "правилния" капитализъм, сътворена през 1957 г., има абсолютното право на съществуване, особено като историческо-художествена книга. Още повече че понятието "анархо-капитализъм" се е родило точно през 60-те години. Но никой няма да чете икономистите, а виж една лелка, която е описала всичко това в пищна и ярка форма — защо не.

Романът е писан "от титани за титани" - и всеки лесно може да се постави на мястото на главните герои, защото всеки е над средното ниво.

Ако обаче все пак се замислиш, че не всички могат да бъдат титани, и си зададеш въпроса — каква е ролята на "малкия човек", лесно можеш да разбереш, че авторката е резервирала за него традиционната роля на разумно винтче в машината.

А това вече е наистина смешно, защото именно на това място се разбиват всички утопии.

Как чета

Картинка за привличане на вниманието:

Зарекъл се бях, че ако някой ми подхвърли щафетата за четенето, няма да я пропусна. Така че мерси на Катя за жеста - въпреки че ме сварва в леко неподходящ момент, но пък доколкото ме мързи да превеждам, защо не?

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Принципно не изключвам идеята за ядене и четене едновременно. Поне доскоро така или иначе ядях пред компютъра - и доколкото повечето ми книги чета в електронен вид, няма риск да изцапам нищо. Любимата ми храна за четене? Май нямам такава. Каквото ми се яде в момента, това ще да е. Но пък от известно време по силата на житейски обстоятелства не ям сам - и определено за това време нямам възможност да обръщам внимание на лаптопа.
Но хартиена книга на маса не чета, наистина. В основното училище четях така - и опропастих не една и две книги, например любимия ми Киркегор, с филии с лютеница (срааам, срааам). По въпроса за учебниците обаче няма скрупули. Тях и на хартия бих ги чел, докато ям :D

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Нещо, което да не ми пречи на възприятието. Кафета и чайове са ОК, кола - също, бира или вино обаче - абсурд. Май най-често нищо не пия. Не спазвам специален ритуал от типа "сега да си налея любимото питие и да отворя книгата" - просто нямам време и сили за подобни церемонии :)

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
A: Категорично не. В хартиена книга никога не драскам, а в електронна не виждам смисъл, дори анотации не правя. Имам достатъчно силна памет, ако някой пасаж пък ми хареса, си го хвърлям в текстов файл в хранилището за идейки. Има нещо абсурдно в идеята да се дращи по книгата, чак да ме ужасява не, но не ми е особено приятно после да листя надраскана от мен книга. Отново признавам едно изключение - учебници, особено ако вече са ползвани от други. Тогава не ми пука.

Q: Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
A: Приемаме, че за хартиена книга говорим? С листче, най-често. Може и касова бележка, стига да е достатъчно дълга и тясна. Имах по едно време навика да си отбелязвам мястото с фонокарта (някой още помни ли, че имаше и такива неща?), ама от години нямам такава подръка. Прегъването на листа не го смятам за катастрофа, но лично аз предпочитам да не го правя. Отворена книгата мога да оставя, понякога, ако нямам листче подръка - но гледам да не я обръщам с корицата нагоре, докато е отворена (за да не се скапва книжното тяло).
А в електронните книги - имам си читав четец, който обикновено помни къде точно съм спрял, така че просто с пускането му отваря на правилното място.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: И двете - едното по необходимост, другото за развлечение. Понякога нещата се смесват, де :) Примерно "Психология на влиянието" на Чалдини я четох за кеф, въпреки че е научна. Важното е да ми е любопитно съдържанието, оттам нататък просто се поддавам и нерядко задълбочени научни изследвания са ми по-интересни от художествената литература.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: О-о-о-о, хайде да не се заблуждаваме. Аз съм от онзи тип ужасни читатели, които като хванат книгата, не я пускат, докато не я прочетат или докато до такава степен не им се доспи, че да не мога да възприемам повече. Или докато се отегча до степен просто да загубя интерес. Случвало ми се е да не спя по цели нощи, само и само да допрочета нещо, което ме е "зарибило".

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Мога, макар че често по-късно се връщам - ако все пак виждам, че зад очевидните недостатъци в изказа или стила се крие някакво реално съдържание. Някои книги така съм ги чел на големи паузи, с по няколко изоставяния, пък накрая ми станаха особено любими. Класически образец е "Майсторът и Маргарита", която май съм я захвърлял три или четири пъти, но като я дочетох, изведнъж ми се прииска още веднъж да я изчета цялата.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Понякога, макар че общо взето е рядко. Пък и грамотните книги поне преди имаха приятния навик да изнасят смятаните за непознати думи с бележка под черта... Като се замисля, това май е имало особено голяма роля за общата ми култура сега.

Q: Какво четеш в момента?
A: Единият от томовете на Джордж Мартин от серията "Песен за огън и лед". Понеже лесно ме отегчава, го разнообразявам с "Ако в зимна нощ някой пътник" на Калвино. Всъщност и двете са ми сравнително скучни, но някак си още не мога да се навия да ги зарежа.

Q: Коя е последната книга, която си купи?
A: Сборник с произведения на Уилям Голдинг, който се оказа после, че вече имам.

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Както вероятно вече поясних по-горе, ако ми доскучее нещо, гледам да си отдъхвам от него с друго. Пък и примерно не виждам нищо чудно в това да комбинирам едно научно с едно художествено, внася приятно разнообразие :)

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
A: Да, вкъщи, в леглото, по възможност на здрачаване, макар че чета навсякъде, стига да имам време и да не съм зает с друго.

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
A: Все ми е едно - макар че досега май не съм попадал на читава сериозна поредица, някак си прекалено база за сравнение има между отделните книги от серията; но пък имам кофти навика да подкарам наред някой писател и да не го пусна, докато не открия всичко негово - и после да си кажа "егати, как е възможно да съм толкова смотан, всъщност по-голямата част от книгите му са еднообразни" :)

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
A: Чак на всички не. Имам си един определен кръг от автори, които харесвам - и които смятам, че никому не би навредило да ги изчете, но чак на всички е прекалена генерализация. Пък и малко от приятелите ми се вслушват в моите препоръки, а и не са чак толкова книжни плъхове ;)

Q: Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
A: По автор, обикновено. Макар че, като се замисля, от толкова отдавна чета основно в електронен вид, че просто не си и представям друго организиране, освен в папки с името на автора.

Нямам идея кой вече е отговарял на тази щафета, така че ще карам наслуки. Бих се радвал на отговор как четат Лидия (да се възползвам от случая да й честитя!), Гери, Ива и Марио. Ако обаче нямате време, не ви се занимава да пишете, или просто точно това не ви се споделя, естествено, няма да се разсърдя.

Трансформация

- Но на нас, Боговете, ни омръзва това съвършенство, - продължава той, - затова винаги в крайна сметка стигаме до това да претендираме, че нещо, което го няма, е по-важно от това, което го има - и започва игра. Щом ние с вас решим, че да се намираме край дъската е по-важно от това да се намираме там, където сме в момента, можем да си устроим надпревара. Докато седим и чувстваме своето съвършенство, напълно сме осведомени, че представляваме Създатели, всичко е също толкова важно, колкото и другото. Няма какво да правиш, няма на какво да играеш - и можем известно време да седим в екстаз и да съзерцаваме своя пъп. Но ни става скучно. И решаваме отново да започнем да играем. Аз ще дотичам до тоалетната по-бързо от теб, казвам аз, - и играта започва. Когато започваме да играем, ние отново се качваме на вагонетката.

Робърт се мръщи. Някой задава друг въпрос и замлъква. Робърт казва:

- Имаш предвид, че можем да слезем от вагонетката, запазвайки контакт с това, че... е, че всичко е прекрасно така, както си е?

- Точно. Знам, че звучи странно, но да бъдеш бог ти омръзва. Отбележете, че Боговете и в гръцката, и в нордическата митологии винаги са приемали човешки облик, за да поиграят на някакви игри. Същото са правили и Кришна, и Шива. Дори Иисус се възприема като Бог, временно приел човешки облик.

- И как трябва да играем? - пита Ханк. - Струва ми се, че ни предлагаш да създадем въображаем свят.

- Забравяш: светът и така си е въображаем, - казва Мишел. - Единственият въпрос е чие е въображението. Повечето хора пасивно приемат въображаемите структури и правила на играта на другите. Мъдрият човек създава свои собствени. Всички игри, всички цели, всички събития са създадени от въображението. Можеш или да приемеш света такъв, какъвто са го създали другите, да приемеш техните цели и правила - и да играеш на техните игри, или можеш съзнателно да създадеш свои собствени. И в двата случая обаче ти и единствено ти носиш отговорност за всичко, което се случва.

© Люк Райнхард

Мързелът като защитен механизъм

Върти ми се в главата нещо художествено, което ще пусна скоро тук - но междувременно попаднах на крайно интересно интервю на Сергей Савелиев, автор на книгата "Произходът на мозъка". Не претендирам, че непременно е прав, но… със сигурност провокира размисъл.

Мозъкът действително използва изключително много енергия. Но до една четвърт (а не до една трета, както пише Ларин) от енергията мозъкът използва само когато работи интензивно. След две седмици интензивна работа на мозъка човек може да умре от тотално нервно изтощение, защото организмът просто не успява да осигури енергийно толкова продължителна работа на мозъка.

Затова мозъкът обикновено използва всички свои ресурси, за да не работи интензивно. Поради това мързелът е неотменимо свойство на човека, което се поддържа от специална ендорфинна система. Тоест в продължение на цялата еволюция мозъкът, особено на приматите и човека, се опитва да понижи натоварването си.

Възстановяването на мозъка става приблизително за три пъти повече време от това, което сте отделили за интелектуален труд. Тоест ако 4 сте се блъскали в интелектуални пориви, то 12-16 часа след това трябва да си отпуснете за безделие. Но недейте да копаете траншеи, смяната на типа дейност помага само на комунистите.

Да, знам, че някой ще каже, че това е пропаганда на мързела. И сигурно ще е прав. Обаче виждам много здраво зърно в тези разсъждения - и със сигурност ще чета книгата. За съжаление я открих само в PDF, на руски. Междувременно - още малко цитати:

В последно време се изясняват интересни факти. Оказва се, че разликата между самците на шимпанзетата и мъжете е много по-малка, отколкото тази между възрастния мъж и възрастната жена. Тоест генетичният полов диморфизъм е изразен у човека по-силно, отколкото диморфизмът между мъжа и самеца бонобо.

Фронталният обонятелен мозък, с който мислим, е произлезъл по същината си от половата система. Оттам и този безкраен човешки проблем на сексуалните отношения, който минава като червена нишка през всичко – през самооценката, смисъла на живота, стратегията на поведение…

Ако мисленето беше възникнало на някаква друга основа, може би би било по-добре. Но в резултат на този факт половите мотивации са се оказали базови принципи на мисленето. Това ни прави агресивни, хищни и много неразумни.

Постмодерно

Mona Lisa © Jean-Pierre Khazem

"Always remember you're unique. Just like everyone else"
Alison Boulter

"Only those with no memory insist on their originality."
Gabrielle Chanel

Всичко вече е откраднато, написано, измислено, изсвирено, нарисувано, фотографирано, заснето, облечено, показано, казано, направено…
Слушам за развлечение разни руски парчета от YouTube. Заслушвам се в мелодията на една от легендите на 90-те години - Чайф с "Ой, йо" и нещо ме прихваща, паля Winamp и за кеф превъртам плейлистата, пускам "One" на U2. Преходът е почти незабележим - като от любовта към ненавистта, в буквалния смисъл. Пускам ICQ и подхвърлям едно въпросче на позната, която е голяма познавачка на руската музика от 90-те: те какво, всичките ли са крали един от друг? Вече подозирам отговора: "Не. Просто вариантите поначало са малко. Сега защо ми се правиш на идиот? Все едно не помниш как съм те учила на хармония. Всички използват едно и също, сходни акорди, опитвайки се да направят различни неща."

Някога бях видял (и май дори бях туитил, но ме мързи да ровя, за да линкна точния туит) генеалогично дърво на музикалните стилове, с примери (като натиснеш на името на стила, чуваш звученето). Е, как започва всичко там става особено ясно: Авраам роди Исаака, Исаак роди Иакова… А накрая е просто сгъстила се мъгла, жужащ кошер от направления, отличаващи се от моята непредвзета гледна точка на изкарващ си хляба като музикален журналист - с лекия оттенък на своите пулсации, както една пчела от кошера от друга. Представям си някой по-отракан от мен музикален критик, произнасящ с химнов разпев: "Това е най-новият писък на модата в клубната музика, перфектен образец на ню-електро-минимъл-хипер-техно-хаус" (и аз слушам такъв, спокойно! - б.а.).

Малко лирично отклонение накъм модата, за която не ми дреме особено, но напоследък се оказа, че и тя била едно от нещата, от които мъжете трябвало да разбират. Според някои дори от дамска такава трябвало да имат идея. Близка позната ми разправяше наскоро смешна история - отива тя в някакъв затънтен столичен магазин и пита за клош-панталони. Продавачката я срязва: вие да не сте луди? Клошът отдавна е аут, демоде е от толкова години! След което девойката наминава в именит столичен моден магазин и вижда новата колекция пролет-лято 2009… и voila. Отдавна вече е модно. The attack of the clowns.
Цикличност, тенденции, цитиране… Да, заимстването понастоящем е по-модно да се нарича цитиране.
Модните дизайнери въртят старата латерна: хайде да си спомним 80-те, клиновете и прилепообразните ръкави, а сега да си поиграем на 60-те, копчетата по-кръгли и по-големи, а сега, скъпи дами, пак ще бъдете децата на цветята, и отново ще свалим от тавана древния клош…
Други проповядват "конструктора за дебили". Напълно сериозно съветват дамите този сезон да носят класически жакет от туид, който например да съчетават с червени латексови шорти и каубойски ботуши на платформа, или да комбинират бароков дантелен корсет с галифе и войнишки обувки. Че какво му има? Свежо и оригинално! Подобни съчетания, съзерцанието на които предизвиква у мен - въпреки иначе почти пълното ми безразличие към модата, горе-долу същия физиологичен рефлекс като комбинацията от херинга с разбита сметана, понастоящем е прието да се наричат с термина "еклектика". (Пояснявам за зачудените как знам тези понятия: не ги знам. Взех ги от случайно погледнато модно списание, при това не от тази година. Съветите и комбинациите обаче са напълно реални.)
Но най-ужасни са тези модни гурута, които се опитват да изобретят съвсем новото, каквото до момента не е имало. Амбициозни са, бля. Облеклото на урбанистичното бъдещо човечество. По-скоро това може да се нарече с думите "Апокалипсис ако не сега, то възможно най-скоро". Понякога за забавление и от нямане какво друго разлиствам някое модно списание или хвърлям с ръба на окото поглед към въртящото се наблизо нонстоп (на проектор в градинско кафене!) FTV и си задавам въпроса: какво е вдъхновило точно този творец за създаването на поредната колекция? Чувал с картофи? Ходещ по голяма нужда клошар? Ядрен взрив? И най-важното е, че те наистина сериозно смятат, че това е нужно някому - и дори че с това правят жените по-желани. Като мъж ви го казвам… пълни глупости. Отделно ме сърби да се озъбя на тема нечовешките силуети - имам чувството, че част от съвременните модни дизайнери покрай хомо-предпочитанията си (no offense intended) май никога не са виждали жена в живота си. Особено старателни в това отношение са японците, но хайде, на тях им е простено. Все пак, мосю Диор, умолявам ви, слезте от небесата и им обяснете къде на жените е талията.
Но се отплеснах.

Шокиращо, провокационно, скандално… Скучно.
Не ми допада този вид съвременно изкуство и тази литература, която е на принципа "колкото по-вулгарно, толкова по-добре". Няма да правя списък на авторите, признавам, аз самият съм изгълтал немалко такива говна на младини – все пак като расъл в оранжерия градски добитък ми беше любопитно да се асоциирам някак с разни чужди ми субкултури, да опозная величието на сладкото битие на наркоманите и фрийковете. Но след поредната порция литературен траш, разлиствайки любимия Уайлд, Моъм, Фаулз или недотам любимия, но все пак тачен Павич (бог да го прости), не можех да им се нарадвам, не можех да не правя съпоставка, да не усещам доколко мизерни в сравнение с истинските художници на словото са модните траш-писачи със своите ейсид трипове и извратени секссцени. (Тук малко лицемернича, признавам си. Конкретно срещу извратения секс нямам нищо против :) Ако обаче извадим от скобите ейсид-моментите и all orifices filled up – какво остава? Единични фрази, посредствени и банални описания. Няма я хипнотизиращата магия на словото, няма ги децибелите на емоциите, побрани във върволица от простички букви, няма го дори задължителния за всяка литература хумор; няма я онази зарибяваща красота, от която сноби като мен изпитват интелектуален оргазъм.
Макар да наричат много от любимите ми писатели постмодернисти, всъщност не харесвам постмодерна. От него именно тръгна тази лайняна река. Виж, към модерна имам определено повече вкус. Малко ме е яд, че не съм се родил в тази бурна, стремителна епоха, която наричат с най-различни понятия – френско ар-нуво, виенски сецесион, просто обикновен модерн – изблици, извивки, удар на камшик… Прекрасна епоха, бързо разцъфнала и угаснала, само за около двадесетина-тридесетина години, но оставила толкова наистина прекрасни неща… А по-нататък следва стабилен, отегчителен, безкраен и безпросветен постмодерн, отричащ всичко, гаврещ се с всичко и… безсилен. Постмодернът е измислен от импотенти, няма как да бъде другояче.
Разрушили сте естетическите табута? Изтрили сте границата между елитарно и масово изкуство? Е, благодаря ви, да ви еба майката (да, мога и на вашия език да говоря, иначе не разбирате). Изгаврили сте се с тези, които за разлика от вас, модните бездарници, цял живот занимаващи се основно с личен PR - от рода на Анди Уорхол (тук чувам негодуващи писъци, предполагам?), не са манипулирали с провокации и скандали, но реално всеки в своето си време е предизвиквал в обществото морален шок със своята естественост, искреност, сила, мощ, енергия? (Да, признавам си, и аз им завиждам - не съм чак толкова естествен, искрен, силен, енергичен като тях, за което мога само да съжалявам. И да се старая някой ден да стана поне донякъде такъв.) Ако не се получава, немойте да прикривате голотата си с постмодерна като смутена девственица с чаршаф. Някой идиот дорисувал мустаци на Мона Лиза. Друг - руса коса и характерни форми на бюста. Доста по-съвременна е станала. Свежо!

Постмодернът не носи откровения, съжалявам. Иронично преосмисляне на миналото? Не, това е само старата като света практика на отказ от "старото", когато присмивайки се над положеното като основи от предшествениците си, новото поколение се опитва да създава нещо свое – яко, съвременно, екстравагантно, революционно… Но смешното е, че колкото по-революционно е това "ново", толкова по-бързо остарява, и толкова повече насмешка предизвиква в следващото поколение.
Ако моето мнение имаше тежест, бих казал, че в този момент няма нищо по-остаряло от постмодернизма с неговия страх и безсилие да създава, с тийнейджърско-пъпчивия култ към ексцентричното, скандала, провокацията… В крайна сметка масовият човек, зрител, обитател на Интернет, тоест на практика всички ние тук - все по-трудно се впечатлява и шокира от нещо – вече поне сто пъти всеки от нас е виждал в едър план и гениталии, и трупове, и дефекация, орален и анален секс, повръщня, свръхдози и прочие прелести - и тези "творци", които експлоатират подобни сюжети, честно казано, вече са ми дошли до гуша.
Унил, скучен и банален е и трашът, и изкуството, изградено само на провокацията. Не съм в състояние да го мразя, не го и презирам - безразлично ми е. Подобно "творчество" прилича най-вече на рисуването на мустаци на Мона Лиза.

А всъщност седнах с идеята да пиша рецензия за филм… Но ето че до този момент дори и не споменах името му. Няма и да го направя. Не заслужава и това.

Empire V

Тази рецензия за пелевинския Empire V я започвам няколко дни поред и след това я пращам в небитието. Просто защото усещам, че ме избива на морализаторство, на обяснения за смисъла на живота, целите, които преследваме, и на съпоставки с разни прехвалени четива, които били, видите ли, фундаментални. Да, точно Айн Ранд имам предвид. Но стига, пак започнах да се отплесвам, още от самото начало.

Вампирската тематика очевидно се ползва с небивала популярност напоследък. То не бяха нощни и дневни стражи, Twilight, Underworld и какво ли не още. Към същото би трябвало да причислим и чичо ви Пелевин, още повече че той оре тази нива от години. Неговата митология е неизменно хомогенна отдавна, и само се допълва с още някой и друг допълнителен аспект. В този смисъл Empire V не е нищо, което да не сме виждали до момента. Тя обединява доста теми от предишни негови текстове (при това не задължително най-добрите!) в една обща маса, слагайки ги под общ знаменател, малко в духа на късния Хайнлайн. С произтичащите от това плюсове и минуси. Само че точно в тази книга въпросът далеч не е в сюжета... нито в цинизмите, които тук за всеобща изненада не преливат отвъд допустимите граници.

Тези, които ме познават, знаят, че не съм фанатик на тема печелене на пари - казано другояче, съм достатъчно мързелив и недостатъчно старателен, за да превръщам парите в цел. Опитвам се да бягам от въпроса каква е вашата цел в живота - аз съм стар циник, така че ще помоля тези от вас, за които това не са парите и сексът, да вдигнат ръка и да назоват другото, за което живеят. Няма да питам и удовлетворява ли ви такъв живот. Това си е ваш проблем. Едно ще кажа - тезата за работата, превърнала маймуната в човек - в комбинация с аргумента, че липсата й би го превърнала обратно в маймуна, е силно преувеличена. Но ето че май пак се отплеснах... :)

Empire V е игра с читателя. Игра на дискурси, колкото и вулгарно да звучи тази дума :) Текстът елегантно се гаври с цялата съвременна култура, упс, исках да кажа съвременния карго-култ, в който живеем. И колкото да се иска на някои защитници на "западния" начин на живот да изкарат, че това е правилният и единствен път, постлан с зелени банкноти, Пелевин го хваща, обелва го от гламурната му обвивка, поставя го в чинийката и чака реакцията на зрителя читателя. Истината често боли, така че в случая тя се поднася умерено замаскирана в поредната вампирска трактовка, поръсена с любовна история и аранжирана в гарнитура от асорти приключенски обрати. Под всичко това обаче има простичък анализ на обществената структура като дихотомия на две взаимодопълващи се същности - гламура и дискурса; анализ, не по-малко вулгарен от този в "Борат" или "Бруно", но тази вулгарност е поднесена с такъв финес, че доставя същинско удоволствие.

Макар и привидно лековата заради "вампирския" сюжет, книгата всъщност се занимава с употребата на човека като дойно животно, с обществените механизми, движещи човешката етология. Не, не е правописна грешка, че не пиша психология. Не се самоласкайте. В съвременното общество човешкото поведение е преди всичко етология и рефлекси, по павловски. Сюжетът за простичкия, да не кажем направо примитивен младеж, тръгнал от низините и по силата на случайността превърнал се в по-висше същество, научаващ постепенно "истината за света наоколо", изобщо не е нещо ново, дъвкан е и в "Матрицата", че и в фантастиката от 60-те. Когато обаче включим в сместа солидни количества постмодерна ирония към съвременните културни кодове и обществени механизми, плюс безмилостен поглед върху социалната структура, ситуацията става доста по-различна. Тогава погледът върху формирането на идеалите, ценностите и приоритетите - не само, но основно в постсоц страните, започва да провокира доста размисъл. Какви са резултатите от този размисъл, зависи основно от това кой аспект у вас е надделял - гламурът или дискурсът :)

Точно около тези две понятия се върти основата на цялата религия и система от карго-култове, служещи като основа и унифициращи обществата в глобализирания свят. Практически съм уверен, че почти няма да се намерят хора, които да не си кажат в един момент, че това, което прочитат в Empire V, вече им е идвало наум - но просто са го приемали като даденост, и не са осъзнавали порочната му същина, докато друг не го изрече на глас; а дори и тогава отказват да си признаят, че има нещо гнило в... ясно къде. Пелевин в случая жонглира с хапчетата, подавайки ту червеното (дискурса), ту синьото (гламура), така че човек да пробва и от едното, и от другото - и в съпоставката да открие за себе си света в нова светлина.

Естествено, борци с гламурното и постмодерното има предостатъчно, но всъщност някой предлага ли алтернативи? Отговорът на този въпрос от самия Пелевин е точно какъвто бихте очаквали - не е възможна алтернатива, защото всяка нова конструкция неизбежно ще е част от съществуващия дискурс и ще служи на основната му цел - сублимацията на богатство, а "антигламурното", колкото и да е бунтарско на вид, се комерсиализира също толкова успешно и спомага за лансирането на гламура в най-затънтените места, където традиционният гламур е непостижим.

Изкушавам се да извадя определени откъси от романа (в мой личен превод; не съм в особена възхита от публикувания любителски превод на откъси, но за незнаещите руски той ще свърши някаква работа), достойни за самостоятелно цитиране, особено в частта за "Ума "Б", служещ като огледало на традиционния ум - и отличаващ хората от животните. Очевидно това е абстрактното възприятие, което Пелевин адаптира в контекста на сюжета, така че то там отразява функцията на ума като жлеза за пари, генерираща сублимиран финансов концентрат.

- Разликата между два мерцедеса, в чист вид, са парите. А културната среда, която се състои от тези разлики, - това е кариерата, в която се добиват парите. Тази кариера, както сами разбирате, не е някъде навън, а в главата. Затова и казвам, че хората добиват парите от себе си.
- А как човек може да работи в кариерата, ако тази кариера е в главата му?
- Много просто. В ума "Б" върви непрекъснато абстрактно мислене, което ферментира в паричен концентрат. Подобно на ферментацията във винарския казан.
- А какво е паричният концентрат?
- Разликата между двата мерцедеса е паричният концентрат. Той се съотнася с парите примерно така, както листата на коката - с кокаина. Може да се каже, че парите са пречистен и рафиниран продукт на ума "Б".
- Кажете, а този паричен концентрат случайно не е ли същото, което е гламурът? - попита Хера.
- Правилно разсъждаваш, - отговори Енлил Маратович. - Но паричният концентрат е не само гламур. В пари се преработва практически всяко възприятие, съществуващо в съвременния град. Просто някои негови видове водят до производство на по-големи обеми парична маса от единица информация. Гламурът тук реално е без конкуренция. Именно затова около човека винаги има толкова много гланц и реклама. Той е като детелината за кравите.
- А нима гламур има навсякъде? - попитах аз.
- Разбира се. Само че навсякъде е различен. В Ню Йорк това е автомобилът "Ферари" и тоалетна от някоя си Дона Карън. А в азиатското село това е мобилен телефон с голям екран и тениска с надпис "Mickey Mouse USA Famous Brand". Но субстанцията, същината от това не се променя.

Дискурсът в тази конструкция е опаковка на гламура (и паралелно с това бариера за мисленето на хората). Останалото, добавено върху тази плоскост, вече е доразвиване на същата идея, плюс доизграждане на цялостната "вампирска митология", технически подробности от конструкцията на агрегата М5). Точно тук и е сблъсъкът на идеите на Empire V със стереотипите, усърдно набивани в главите на повечето от нас за всичките години на "прехода" (макар че на практика тези стереотипи са си присъщи за цялото съвременно глобализирано общество).

Всъщност като чиста литература Empire V е твърде слаб, за да заслужава внимание, въпреки че в него има твърде много характерни трикове на Пелевин с игри на думи и смисли, осмиване на съвременни тенденции и мемове; ако очаквате от него увлекателен сюжет, ще ви разочаровам - той става банален и предвидим още от първите страници, и почти няма да има изненади до самия край. Като чисто художествена стойност, той също е твърде далеч от това да бъде шедьовър. Ако обаче бъде четен като "люточушковска" евфемистична философска езоповщина, той предизвиква доста размисъл и, ако използваме класическите съвременни изрази, мощно кърти керамична продукция на завод "Видима Идеал" :)

Разбира се, не се съмнявам, че в момента се вживявам в ролята на въшката, "чийто временен ръст е равен на височината на обекта, върху който тя сере, плюс 0.2 милиметра". Пелевин се ебава здраво с критиците, културолозите, актуалните деятели на съвременното изкуство и гравитиращите около тях куратори, плюс всякакви други съвременни образци от познатия ни ландшафт, които се занимават основно с имитация на раждането на изкуство и смисли, за което логично получават нелоши пари. Да чукна на дървената си глава, по силата на определени обстоятелства, аз съм вън от този кръговрат, за което в последните години изпитвам искрено облекчение. От известно време съзерцавам света в дзен-спокойствие от имагинерния си връх на Фуджи, без да се ангажирам с която и да е обществена идеология или клише (още едно цитатче, пак оттам: "Какви ще са думите няма голямо значение, защото всички думи са равни една на друга - те са просто огледала, в които се отразява умът"). Което и желая на вас, стига да съумеете да се абстрахирате достатъчно много от света и цивилизацията. Пресявайте идеологиите, които ви наливат в главата. Ако, разбира се, ви се занимава и не ви мързи прекалено да го правите :)

Мотивационно

Мотивационно - за писатели и журналисти. Впрочем - и за програмисти.

Такааааа... искам сега да вдигнете ръце и да преброите пръстите си. После да се опитате да размърдате всеки от тези пръстченца. След това поставете ръцете си върху клавиатурата и наберете някаква глупост. Почувствайте се щастливи.

Защо?

Защото е съществувал един човек, който не е могъл да помръдне дори един от пръстите си - нито на ръцете, нито на краката. Не е можел да каже и дума - нито дори да помръдне устни. Всъщност, ако бъдем буквални, той е бил почти стопроцентово парализиран. Единственото, което е можел да направи - е било да примигва с лявото си око.


И така, само с мигане, той е написал книга. Помощничката му бавно произнасяла буквите една по една. Когато чувал нужната, парализираният писател примигвал. Буква подир буква, ден подир ден. Книгата се превърнала в истински бестселър и по нея заснели дори филм, който отнесъл и няколко престижни кинонагради. Но не това в случая е важното.

Този човек се казвал Жан-Доминик Боби.

Преклонете глава - и каквото друго можете - в памет на този герой.

Само с примигване той е успял да напише цяла книга. А какво може да постигне човек, който умее не само да мига?

Схематичен модел на съвременния бестселър

Въпросните изисквания не са измислица, част са от предварителна версия на официален списък с изисквания, разпратен от издателство до сътрудничещите им автори. Кратка извадка от безценното ръководство за писане на шедьоври:

• Език — съвременен, без архаизми, диалектен говор и злоупотреба с каквато и да е терминология. В произведения с исторически уклон са допустими по 1-2 архаизъма на абзац.


• Абсолютно нежелателни са подробни описания, нямащи структуроопределящо значение за сюжета (устройство на скандинавските дракари, схема на сглобяване и разглобяване на пистолет "Томпсън", структура на съсловията в обществото на Древния Рим и т.н.)


• Повествованието трябва да има само една сюжетна линия и линейна структура с максимум действие и минимум разсъждения. Ретроспективата е възможна, ако е силен драматургичен похват, или като изграждащ сюжета елемент, но най-добре е да се избягва напълно.


• Само един главен герой — в краен случай с един или двама спътници. Главният герой никога не загива. Приятелката на героя може да бъде убита, но не бива да бъде измъчвана или изнасилвана.


• Героят е истински мъж - решителен, самоуверен, харизматичен победител. Произведения за неудачници са допустими само ако те се изграждат в структурата на повествованието като мъже.

Оптимална структура:

• в първата глава читателят се запознава с главния герой (и евентуалните му спътници). Обосновава се способността на героя да решава възникналите проблеми и решително да действа в критични ситуации. Персонажът се изгражда максимално психологически достоверно и убедително (студентите, внезапно превръщащи се във велики войни и могъщи магьосници, ги оставете за киното);


• Действието се развива динамично, с резки сюжетни обрати на всеки 2-3 страници: във всяка глава героят се измъква от поредната каша и веднага попада в следващата, от която ще се наложи да намери изход в следващата глава;


• В течение на действието героят трупа "експириънс": концентрира ресурси, развива способностите си, изгражда или повишава статуса си в социалната среда, в която се е озова, и видимо еволюира от началото към финала - приключенията оставят отпечатък върху него, както вътрешен, така и външен;


• Финалът е оптимистичен, почти хепиенд: пълна победа над противника и изпълнение на основната задача (за завършени творби) или междинна победа (за многотомни поредици).

Чудя се защо още си губя времето в четене на блогове. Време ми е да спра да се занимавам с глупости и да се захвана да пиша роман...

Велосипедите са извор на порок

Пазете се, господа. Карането на велосипед поражда порочни мисли:

"Почти аналогично влияние върху половата сфера оказва велосипедът. Велосипедистът се налага да седи на малко седло, което дразни половите органи и влияе на половата психика на спортиста. Във Франция наблюденията върху велосипедистите са обединени в една обща медицинска диагноза, наречена „велосипедна болест“. Но лекарите-велосипедисти твърдят, че при каране на велосипед не им възникват никакви мисли за онанизма. Доктор Фресел, дълго изследвал въпроса за влиянието на велосипеда върху човешкия организъм, не предвижда възможността за възникване на онанистични наклонности у велосипедистите, вследствие на карането на колело. Очевидно физическото напрежение при натиска върху педалите, напрегнатият слух и зрение не дават възможност на професионалните състезатели-велосипедисти да се отдават на размисли за половия въпрос. Разбира се, не е изключено да има и случаи, когато бавното каране на велосипед на безопасно място дава възможност на велосипедиста да се концентрира върху своите полови инстинкти. Аналогично влияние могат да имат и танците, в които главна роля играят чисто външни дразнители. Трябва да отбележа едно явление, несъмнено водещо със себе си различни полови възможности. Имам предвид тези фабрики и заводи, където работниците и работничките се трудят в общи халета; честите им срещи и докосвания водят със себе си много скверни наклонности, които напълно предразполагат към онанизъм."

© Hermann Roleder "Die Masturbation: Eine Monographie for Arzte und Pädagogen", 1927

Като се замисля, май "Велоеволюция" започва да ми звучи като "ВелоПолюция"...

Гениално ръководство за младоженци

Господи, какво ги прихваща някои хора? Да ми подарят Алекс Комфорт?


А пък мен на мен как ми се случи да разгърна точно на това (свободен превод; 18+, така че непълнолетните, ако обичат, да си затворят очите):

Подмишници

Класическо място за целувки. В никакъв случай не ги бръснете (виж "Аромати"). Можете да ги използвате вместо дланите, за да накарате партньора да замълчи по време на оргазъм; ако за това използвате дланта, първо я разтрийте в подмишниците - вашите и на партньора. Подмишницата като място за полово сношение е възможен случай, приложим в някои ситуации. Постъпвайте по същия начин, като при сношението между гърдите (виж "Гърди"), но разполагайте пениса под дясната ръка на партньорката, вкарайте го дълбоко, за да може триенето да бъде не в областта на главичката, а върху основата, както и на всяко друго място, където няма смазка. С лявата ръка жената ви прегръща през шията, дясната й ръка прехвърлете зад гърба и я притискайте с вашата дясна ръка. Партньорката изпитва приятни усещания от докосванията по гърдите; ако тя желае, помогнете й, като притиснете с палеца на крака клитора. Този способ не е много удовлетворяващ, но си заслужава да го изпробвате, ако желаете.

Нямам думи. Имам чувството, че съм изживял по-голямата част от живота си напразно. Особено в частта с палеца на крака. ААААААААА!!!!!1111

И все пак Хъксли е бил прав...

Напоследък все по-често в обсъждането на различни ситуации - по света и у нас - изскача въпросът за Оруел и "1984", където Големият Брат държи всички под око, Министерството на Истината е заето с преписването на историята, а хората живеят на практика в робство. Не че темата и преди не се повдигаше, но акцентът беше основно в анализа на ситуацията по време на "соца".

Ако обаче погледнем истината в очите, все пак май се оказва, че по-прав е бил Хъксли. Неговото "общество на идеалните потребители", масово дрогиращи се с наркотици, гледащи дебилни сериали и чукащи се безразборно, е доста по-близо до съвременната западна цивилизация от тоталитарната антиутопия на Оруел, обитателите на която едва ли някога са виждали нещо по-силно от джина "Победа".

Случайно попаднах на този прелестен комикс на Стюарт Макмилан, сравняващ идеите на Оруел и Хъксли. Естествено, намален е по размери, за да се побере в дизайна, така че цъкнете върху картинката, за да се зареди в цялата си прелест. Все си мисля, че ако повечко хора го видят, ще се размислят за житието и битието си и за това дали вървим в правилна посока. Съвети ми е омръзнало да давам, особено когато никой не ми ги е искал, така че всеки да си вади изводите сам.


Ако на някой е стигнало търпението да разгледа целия комикс (бре, и такива имало!), вероятно са забелязали упоменаването на книгата на Нийл Постман. Каквото и да кажа за нея, все е малко. Отдавна не съм попадал на толкова провокиращо размисъл четиво. За по-мързеливите, които не им се занимава да я търсят, ето я тук (PDF).

1Q84 излезе!

"It's a Barnum and Bailey world,
Just as phony as it can be,
But it wouldn't be make-believe
If you believed in me."
Епиграф към романа

Новата книга на Харуки Мураками "1Q84" (заради огромните обеми издадена в два тома) вече се продава в Япония от четвъртък, но още преди началото на продажбите издателството Shinchosha вече е оповестило допълнителен тираж заради огромните предварителни заявки. Книгата е писана в продължение на цели 5 години и е с обем над 1000 страници на японски, така че преводът й ще се попроточи - най-вероятно ще я видим на английски поне след година. Едва тогава като се хванат "Колибри" да откупуват правата... кога изобщо ще я видим на български, не ми се мисли, като знам практиката на нашите издатели да чакат английския превод и да работят по него... Май в крайна сметка пак ще се чете на руски.

Малко подробности: японското име на книгата звучи като "1-9-8-4", което поражда логично асоциации с едноименната книга на Оруел. В което има известна логика - книгата разказва за любовта между мъж и жена, живеещи в Токио от 1984, където неназована религиозна секта се опитва да контролира човешката психика. Ако избегнем спойлерите - книгата е писана в трето лице от името на жената, която е почитателка на световната история, която пътува из Токио с такси, шофьорът пуска музика и тя разпознава чешка мелодия от 20-те години, което я запраща в мислите й в Чехословакия в тези години на XX век. Единият режим вече е свален, другият още не е дошъл, Кафка е умрял преди две години, хората седят в кафенетата и се радват на мирния живот. И никой още не знае какво ги очаква...

Не мога да се сдържа малко да ви поиздразня любопитството:

Ако импресионистите бяха хасидски евреи

Понеже при Светла видях малък откъс от любимия ми градски невротик, изкушавам се да добавя още. В свободен превод, тъй като не разполагам с българското издание. Ще ме извинявате за евентуалните неточности. Не стреляйте по пианиста, той толкова си може :)

Хасидски притчи с ръководство по тълкуването им, съставено от един изтъкнат учен


Някакъв човек пристигнал в Хелм, желаейки да зададе въпрос на равин Бен Кадиш, най-святия сред равините на деветнадесетия век и вероятно най-великият нудж¹ на средновековието.
- Рави, - попитал човекът, - къде мога да намеря покой?
Великият хасид го огледал от всички страни и казал:
- Обърни се, какво е това зад гърба ти?
Човекът се обърнал - и тогава равин Бен Кадиш яко го треснал по тила с един свещник.
- Стига ли ти този покой или да добавя още? - усмихнал се равинът, оправяйки си кипата.

В тази притча се задава глупав въпрос. При това глупав е не само въпросът, но и човекът, пристигнал в Хелм, за да го зададе. И въпросът въобще не е в това, че той е живял далеч от Хелм, всъщност той е живял близо, но защо, пита се във въпроса, не си е седял вкъщи? И защо му е било да тревожи равин Бен Кадиш - като че равинът не е имал достатъчно свои грижи? Честно казано, равинът по това време бил затънал до уши в дългове на карти, че още и някоя си мадам Хехт се съдела с него за бащинството на нейното дете. И все пак, основният смисъл на притчата е в това, че този човек не си е намерил по-добро занимание от това да обикаля из страната и да лази по нервите на хората. За това именно равинът му разбил главата, което според Тората представлява един от най-изтънчените способи на проява на грижа за ближния. В друга версия на тази притча разгневеният равин после и скочил върху проснатото тяло на този човек и с остра писалка написал върху носа му цялата история на Рут.

*****

Равин Радиц от Полша бил дългобрад човек с много нисък ръст, за него говорели, че присъщото му чувство за хумор вдъхновило немалко еврейски погроми. Веднъж един от учениците му го запитал:
- Към кого Бог се е отнасял по-добре - към Мойсей или към Авраам?
- Към Авраам, - отговорил цадикът².
- Но Мойсей е довел израилтяните в Обетованата земя, - казал ученикът.
- Добре, тогава към Мойсей, - отговорил цадикът.
- Разбрах, рави. Това беше глупав въпрос.
- И въпросът ти е глупав, и ти самият си глупак, и жена ти е мескайт³, и ако не се махнеш от крака ми, въобще ще те отлъча от църквата.

Тук от равина е поискано да произнесе ценностно съждение относно Мойсей и Авраам. Въпросът не е лесен, особено за човек, нито веднъж в живота си не поглеждал в Библията и само преструващ се на неин познавач. И как впрочем да се тълкува безнадежно относителният термин "по-добре" ? Това, което е "по-добре" за равина, въобще не е задължително да е "по-добре" за неговия ученик. Например равинът обичал да спи по корем. Ученикът също обичал да спи на корем - на корема на равина. Проблемът е самоочевиден. Следва да се отбележи и това, че настъпването на крака на равина (което е сторил в тази притча ученикът) е голям грях, сравним според Тората с този, който извършва човекът, галещ хляба маца не за да го изяде, а със съвсем друга цел.

*****

Човек, който никак не успявал да омъжи своята грозна дъщеря, навестил равина Шимел от Краков.
- Тежи ми на сърцето, - казал той на свещеника, - че Бог ми е дал грозна дъщеря.
- Колко грозна? - попитал ясновидецът.
- Ако я сложиш на чиния редом до сардина, няма да различиш едната от другата.
Краковският ясновидец за кратко се замислил, а после попитал:
- А каква сардина?
Сварен неподготвен от въпроса на мъдреца, бащата се позамислил, а после отговорил:
- Ъ-ъ... балтийска.
- Лоша работа, - казал равинът. - Виж, ако беше атлантическа, тогава би имала поне някакъв шанс.

Тази притча ни разкрива трагедията на такива преходни качества като красотата. Възможно ли е било това момиче наистина да е приличало на сардина? Напълно е възможно. Вие виждали ли сте какви мегери бродят сега по улиците, особено по курортите? Но дори и ако е било възможно, нима не всяко творение е прекрасно в очите Божии? И това е нещо напълно възможно, но все пак, ако момичето изглежда по-уместно в консерва с винен сос, отколкото във вечерна рокля, значи тя има големи проблеми. Колкото и да е странно, жената на самия равин Шимел, както казват, приличала на калмар, но само по лице, но и това й качество се компенсирало от присъщия й навик да кашля - макар че как се е получавало така, се затруднявам да разбера.

*****

Равин Цви Хайм Израел - правоверен изследовател на Тората, човек, издигнал изкуството на жалния хленч до нечувани на Запад висини, единодушно бил възхваляван от своите събратя евреи, съставящи една шестнадесета от процента от цялото население на Европа, като най-мъдрия сред хората от Ренесанса. Веднъж, когато той вървял към синагогата, за да отбележи свещен еврейски празник, посветен на деня, в който Бог се отказал от всичките си обещания, една жена го спряла и му задала следния въпрос:
- Рави, защо не ни е позволено да ядем свинско?
- Не е позволено? - изумил се светият човек. - Ех, мамицата му!

Това е една от малкото притчи в хасидската литература, посветени на еврейския закон. Равинът знае, че свинско не бива да се яде, но това не го вълнува, тъй като обича свинско. И малко е, че обича свинско, но и с удоволствие боядисва великденските яйца. Накратко казано, той не дава и пет пари за традиционната вяра, а за завета Господен до Авраам говори като за "празни дрънканици". И макар свинското, забранено от древноеврейския закон, да остава и досега нечисто, някои учени смятат, че Тората просто препоръчва да не се яде свинско в определени ресторанти.

*****

Равин Бомел, учен от Витебск, решил да обяви гладна стачка в знак на протест срещу това, че на руските евреи забранили да носят мокасини извън гетото. В течение на шестнадесет седмици светият човек лежал на твърд матрак, гледайки в тавана и отказвайки да приема каквато и да е храна. Учениците вече се опасявали за живота на равина, но тогава някаква жена се приближила до неговото ложе и навеждайки се към учения мъж, попитала: "Рави, с какъв цвят били косите на Естир?" Светият човек с труд се обърнал на една страна и погледнал лицето й. "Не, помислете си, намерила за какво да пита!, - произнесъл той. - Знаеш ли ти, че главата ми се пръска от това, че шестнадесет седмици не съм слагал и троха в уста?" Чувайки това, учениците на равина отвели тази жена в сукката⁴, където тя започнала да яде като от рога на изобилието и яла до момента, до който не й донесли сметката.

Тук имаме пред нас фина трактовка на проблема на гордостта и тщеславието, изглежда свеждащ се до това, че да се пости е голяма грешка. Особено на празен стомах. Човек не е ковач на своето нещастие, всъщност страданията му са от волята Божия, макар че с какво така са му паднали на сърце се затруднявам да разбера. Някои правоверни племена са вярвали в това, че страданията по същината си са единственият път към пречистването, учените също така описват култа на така наречените Есеи, които когато излизали на разходка, нарочно си блъскали главите в стените. Според последните книги Мойсееви, Бог е милосърден, но трябва да признаем, че на света има множество неща и явления, за които просто не му остава време.

*****

Равин Екел от Занск, притежаващ най-добрата дикция в света, докато някакъв идолопоклонник не му откраднал резониращото бельо, три нощи подред сънувал сън, че ако отиде в Ворки, ще открие там велико съкровище. Прощавайки се с жена си и децата си и обещавайки да се върне след няколко дни, равинът тръгна на път. Две години по-късно го намерили да броди из Урал в компанията на хималайски енот, към който той явно се бил изпълнил с нежни чувства. Измръзналият и прегладнял светец бил доставен обратно в дома му, където роднините успели да го върнат към живота с помощта на топла супа и варено телешко с хрян. След това му дали малко храна. След като обядвал, равинът разказал на близките си своята история: на три дни път от Занск го хванали диви номади. Узнавайки, че той е евреин, варварите го заставили да зашие наопаки всичките им спортни якета и да им ушие панталони. И сякаш това унижение било малко за него, негодниците му влели в ушите сметана и ги запечатали с восък. В края на краищата равинът успял да избяга, но насочвайки се към най-близкия град, той вместо това се озовал в Урал, защото се срамувал да попита минувачите за пътя.

След като разказал своята история, равинът станал от масата и се прибрал в спалнята си, желаейки да се наспи, и директно под възглавницата му лежало съкровището, което той толкова търсил. Обхванат от благоговеен възторг, равинът паднал на колене и възхвалил Господ. Три дни по-късно той отново бродел из Урал, този път преоблечен като мартенски заек.

Посоченият тук шедьовър в свръх-достатъчна степен илюстрира нелепостта на мистицизма. Равинът сънувал един и същи сън три нощи поред. Ако от десетте заповеди извадим петте книги Мойсееви, се получава пет. Да извадим от него братята Яков и Исав и отново ще получим три. Такъв род изчисления докарали великия еврейски мистик равин Ицхак Бен Леви до това петдесет и два дни поред да залага в казиното на двойка и да печели - и все пак в крайна сметка той достигнал до това сега да живее на помощи за безработица.

1. Нудж – досадник (идиш) - б.пр.
2. Цадик – праведник (иврит) - б.пр.
3. Мескайт – грозотия (идиш) - б.пр.
4. Сукка – колиба (иврит) - б.пр.

Дар от съдбата

Вчера при вечерната ми разходка попаднах на няколко изхвърлени книги. Една от тях моментално прикова вниманието ми: Емили Дикинсън - "Стихове", 1971, в превод на Цветан Стоянов. По-стара от мен самия книга, която ме разтърси из основи. Не мога да кажа, че харесвам цялата й поезия, но ви подбрах няколко реда от това, което ми стопли душата. Май и поезията трябваше да пиша в списъка на причинителите на душевни оргазми. Всъщност не, твърде рядко чета нещо наистина заслужаващо си...

Ако моженето беше равно на желанието -
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже.

* * *

Сърцето търси първо удоволствие -
а после да не го боли -
а после малките упойки - със които -
страданията да понамали -

а после да заспи - да спи за дълго -
а после, че ще бъде най-добре -
щом иска неговият Инквизитор -
да има свободата да умре.

* * *

Душата си избира свое общество -
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.

Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал -
нито, че пред леглото и
император е коленичил.

Аз зная - от цяла просторна нация
тя едного ще посочи -
и ще запуши клапите на вниманието си -
като със плочи.

* * *

Казват - лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката - като жилите -
със възрастта се подува.

Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

* * *

Научихме любовта добре -
буквите - думите - първа глава
от книгата - и откровението -
сякаш пресъхна подир това.
И тогава всеки от нас -
видя във другите очи -
светло незнание на дете -
детско незнание - да личи.
Което единият не бе разбрал -
искаше на другият да обясни.
Уви! Голяма е мъдростта -
и истината - с много страни!

* * *

Животът ми два пъти свърши -
преди да се свърши.
Остава да видя дали вечността
трети път ще ме скърши -

по същия начин - без смисъл -
и без пощада.
В раздялата ние узнаваме рая -
и искаме ада.

* * *

Мнозина от собствената си памет -
биха отлетели веднага -
стига да можеха да летят.
Ще гледат птиците с изненада -
свикнали на кротки същества -
които се носят полека -
как бягат човеци - разтреперани -
от душата на Човека.

Препоръчително четиво за истински мъже

В духа на някои последни постове на Bunny за пениса като враг или приятел...


Гет ит хиър енд лърн ит бай харт.

Депресията атакува иззад ъгъла

И понеже така и не мога да заспя, ето един кратък цитат (свободен превод, разбира се):

"Уморен съм - и тотално измъчен. Знаете ли какво ми се иска?
Иска ми се никога, до края на живота ми, да не убия повече нито един човек, все едно кого и защо.
Иска ми се никога да не лъжа. Иска ми се да зная кой лежи до мен, когато се събуждам сутрин.
Иска ми се цяла седмица всеки ден да се събудя на едно и също място. Иска ми се да се оженя за едно момиче с фамилия Бриджис. Не, не я познавате. Но позволете ми да назова името й, защото това ми доставя удоволствие.
И ми се иска да се оженя за нея, защото тя има най-дългите, стройни и красиви крака в света - и аз мога да не я слушам, ако тя говори глупости. Но много ми се иска да видя какви деца биха ни се родили."

Ърнест Хемингуей, "Петата колона"