tag:blogger.com,1999:blog-215017222024-03-19T14:23:06.962+02:00Непоносимата лекота на прозаичното битиеБезстрастни размисли на градския невротикАспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.comBlogger572125tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-56788081835813800382022-11-18T02:55:00.000+02:002022-11-18T02:55:24.875+02:00Вчера, днес, утре<p>Човек свиква с всичко. Всеки труден път ще ти изглежда по-лесен, когато го изминеш втори път. И след това още един и още един, и все едно си го вървял цял живот, нали? Казват, че същото е и с раздялата - колкото повече остаряваш, толкова повече раздели имаш зад гърба си — и толкова по-лесно е да преживееш следващата. Болката от загубата се притъпява, белезите загрубяват, закоравяваш, ставаш по-малко уязвим. Но защо с всеки следващ път става все по-болезнено?<br><br>Залозите бяха толкова високи този път. Този път трябваше да бъде първият и последният. Главният. Единственият. Последната спирка, дългоочакваният щастлив край, към който се стремеше толкова дълго в предишните епизоди. Целият ти път, целият натрупан багаж, всичко най-накрая придоби смисъл в момента, в който тя каза „да“.<br><br>Но днес отново си тук, седиш пред екрана и се опитваш да събереш мислите си в свързани редове от текст, да поговориш със себе си, защото това е малкото, което помагаше преди. Само че не се получава както трябва - защото не слушаш себе си.<br><br>Ти отново си станал най-добрата версия на себе си. Този път най-добрата. Към момента на вашата среща, най-накрая осъзна най-важното в една връзка - няма тази, единствената. Има само тази, с която избираш да бъдеш. Да бъдеш тук, сега и утре. Разбира се, не можеш да избереш този, който да обикнеш, но можеш да избереш да останеш с този, който обичаш. Вярно, това се оказа недостатъчно. Защото не можеш да избираш тези, които не избират теб.<br><br>Отново и отново, ти се влюбваш в тези, които не искат или не могат да останат с теб. Защо не си научи урока, че е невъзможно да задържиш някой, който изначално не е твой, че една любов не стига за двама, колкото и да я изцеждаш като лимон? Що за нездравословна форма на мазохизъм е да си поставяш непостижими цели, за да се съсипеш по пътя към тях? Защо толкова се мразиш?<br><br>Когато гледаш човека през розови очила, всички червени флагове изглеждат просто като флагове. Всичко беше пред очите ти от първия ден, а ти гледаше, но не виждаше. Помниш ли думите ѝ, че те е избрала съзнателно, защото си бил различен от тези, които преди са ѝ разбивали сърцето? Или че няма да търси друг, но ако някой друг я намери, ще се остави да бъде намерена? Или че не можеш да я разбереш така, както иска да бъде разбрана? Виждаше ли, че бе достигаш нейната летва, която с всеки ден се вдигаше все по-високо? Колко често долавяше с периферното си зрение разочарованието ѝ от направения някога избор? Дори това скъпоценно „да“ тя ти даде далеч не веднага, и впоследствие ти казваше, че всъщност за нея то не е било от такова значение.</p><p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgnnIMyd_oBWbjRryZKJ0hum38iK3010qKWvCEvoOyJ3Dko0rbB2hdRRZZ6F_7ASlS6WWQa6BpqN2WN-vR3cDeWI4F8hZUWKrDeuN1jBCSGdMOlXLedvWdRQmKOpoEASf4Jqdr6ideIjtPqqXbmYfumqg-KQmpAdZ9kneZdAKFI5I8fBbtsqQ/s800/1645902319.jpeg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="800" data-original-width="800" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgnnIMyd_oBWbjRryZKJ0hum38iK3010qKWvCEvoOyJ3Dko0rbB2hdRRZZ6F_7ASlS6WWQa6BpqN2WN-vR3cDeWI4F8hZUWKrDeuN1jBCSGdMOlXLedvWdRQmKOpoEASf4Jqdr6ideIjtPqqXbmYfumqg-KQmpAdZ9kneZdAKFI5I8fBbtsqQ/w400-h400/1645902319.jpeg" width="400"></a></div><p> </p><p>Впрочем, тя беше честна с теб — ти лъжеше самия себе си. Тя докрая не каза, че ти си всичко, което ѝ е нужно. Не го каза до последния миг, а точно това беше всичко, което искаше да чуеш, за да остареете заедно, нали? Но тя остана честна, защото не вярваше в теб. Или в себе си до теб. Или във вас двамата. Няма значение всъщност. Да, тя искаше да излъже себе си, но не успя. За разлика от теб. Най-накрая приеми простичкия факт – ти я обичаше, но тя ти <i>позволи</i> да я обичаш. <i>You were not the one, you were something different.</i><br><br>Но ти си наивен влюбен идиот, не чуваш нищо и не искаш да си спомняш всичко, което всъщност винаги си знаел. Сякаш си в мъгла. Седиш и гледаш постовете, снимките и видеата, които сам си сглобявал старателно, така че животът ви в тях да изглежда като безкраен празник, и си казваш, че не може да свърши така, че все пак е било истинско. За теб поне - със сигурност. Гледаш снимките и усмивките и се самоубеждаваш, че е била щастлива с теб. Разбира се, защо не? В епизодите можем да бъдем щастливи с всеки. Щастието не е състояние, а момент, точка по линията на времето. Добре е, ако има достатъчно такива точки, и е добре, ако за другия те са свързани конкретно с теб, а не с това, което си направил или подарил. А снимките не са нищо повече от стоп кадри, извадени от контекста, между тях хиляди и хиляди фреймове без радост, без усмивки.<br><br>И днес, дори след всичко, което тя ти каза и не ти каза, не оставяш глупавата надежда, че след време ще види всичко в нова светлина и ще осъзнае колко си ѝ скъп. Самоубеждаваш се, че трябва да ѝ дадеш това време; чакаш съобщение, писмо, позвъняване на вратата, запетая на екрана, каквото и да е наистина. Просто знак, че тя има нужда от теб. В студа тичаш да проверяваш пощенската кутия сутрин, стряскаш се от вибрацията на телефона, потрепваш по улиците, забелязвайки силует като нейния. Боиш се, че тя няма да може да престъпи гордостта си, но се убеждаваш да чакаш, защото всички щастливи двойки, които познаваш, са минали през подобни, често дълги раздели, защото true love waits.<br><br>Осъзнай го. Ако тя искаше да е с теб, тя щеше да е с теб. Ако искаше да е с теб, щеше да е с теб. Ако искаше да е с теб, щеше да е с теб. Никаква гордост никога не е спирала никого, когато става дума за истински чувства. Любовта винаги е по-силна от гордостта, не е ли това най-добрият лакмус? В крайна сметка това е нейно решение. В края на пътя, тя направи своя избор - и трябва да приемеш какво точно означаваш за нея.<br><br>Но ти настойчиво чакаш продължението. Или по-скоро все още си в тази връзка, все още си с нея, все така броиш смяната на календара, избираш подарък за рождения ѝ ден, събуждаш се и заспиваш с нея, водиш безкрайни диалози в ума си, планираш бъдещето ви. Да ти разкажа ли как свършва историята?<br><br></p><p style="text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjYqLja-Y-DAacHkqhQS1m5au8HBvWZflFJPy9Vm77YdPSFDZwKemwGzGxQB3lqMoFaQXF3XhYEA28eQdrPSLrPNePxrD3DYhOHGRWJjntEbVpYnFbAzpshEfm16AoPddfQhB4u9ntC4fTi5w8aCBN75TkzUKTFenwftHecvvlJVULlJocdYA/s1241/DSc1Dw6W4AEru5b.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1225" data-original-width="1241" height="395" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjYqLja-Y-DAacHkqhQS1m5au8HBvWZflFJPy9Vm77YdPSFDZwKemwGzGxQB3lqMoFaQXF3XhYEA28eQdrPSLrPNePxrD3DYhOHGRWJjntEbVpYnFbAzpshEfm16AoPddfQhB4u9ntC4fTi5w8aCBN75TkzUKTFenwftHecvvlJVULlJocdYA/w400-h395/DSc1Dw6W4AEru5b.jpg" width="400"></a><br></p><p><br>Ще се разделите. По разбираема само за теб причина ще изтриеш всичко от Facebook с изключение на видеото от сватбата. Ще пуснеш само един пост за нея с текста на поредна песен, която не я вълнува, и ще поискаш прошка, макар че ти самият няма да разбираш за какво. Наистина искаше да станеш по-добър, но вече си pretty good version of yourself и това се оказа недостатъчно. Ще се заставиш да изтриеш чатовете ви, за да не ги човъркаш във всеки свободен миг в търсене на това, което си могъл да направиш по-добре. Ще прехвърлиш всички снимки на архивния хард и ще си изчистиш телефона.<br><br>Ще се разделите. Тя ще свали пръстена и ще се почувства облекчена, сякаш е успяла да избяга от дълъг плен. Ще каже, че едва е издържала през последната ви седмица заедно, че това е било най-ужасната седмица в живота й. Ще изтрие всички снимки с теб от Facebook и Instagram. Ще изтрие снимките на твоите букети. Ще се раз-тагне от твоите видеоклипове. Ще си инсталира пак Tinder и ще продължи да се оглежда за по-добър вариант да отваря хоризонтите си, но без угризения на съвестта. Ще си махне всичките лайкове от твоите постове, ще изтрие коментарите ти, ще постави десетки нови тагове някъде в миналото, като малки надгробни плочи, символи на факта, че всичко е отминало. #nosecondchance, #sunsetofus, #itsover, #neverasbefore, #whenthesoulknows, #followyourintuition и #chance, и най-накрая ще разбереш какво означават те. Ще напише поредната глава в Unfinished Business, макар и вече отдавна да не пише в блога. И ще добави към някоя много стара снимка благодарностите си към някой бивш за това, че не е бил като теб. Бил е по-добър. И, разбира се, ти ще видиш всичко това.<br><br>В порив на гняв ще изтриеш споделените ви албуми в Google Photos – последната нишка, която ви свързва. Ще циклиш нонстоп на Sea Change и Sleep Well Beast. Ще си забраняваш да влизаш във всички социалки, но няма да издържиш и ще оставиш ново послание в същия пост само за нея, с надеждата, че тя ще влезе в профила ти и ще го прочете. Ще започнеш да го довършваш всеки ден в продължение на седмица, докато се превърне в безкрайно платно от признания, упреци и молби, но тогава ще си спомниш, че тя никога не е имала нужда от всичко това (или по-скоро има нужда, но от нещо съвсем различно, и от друг човек), а писането никога не ти е помогнало в дългата ви история, след което ще изтриеш всичко, оставяйки на мястото му зеещата празнота на черна дупка.<br><br>А после ще се срещнете случайно. Тя ще влезе в заведението, където обядваш. Ще улови объркания ти поглед, само леко ще вдигне ръка за неловък поздрав и веднага ще се извърне, за да изскочи на улицата, където ще въздъхне с облекчение - вече няма нужда да се преструва. И в този миг ще прочетеш по лицето й точно това, от което толкова си се страхувал. <a href="http://acnapyx.blogspot.com/2019/05/unloved.html">Нелюбов</a>.<br><br>И ще изчезнеш. По-късно ще попаднеш на нова нейна снимка от някой празник, в приятелски кръг. Буца ще заседне на гърлото ти и ще се почувстваш сякаш са те изрязали от тази снимка, трябва да си на нея, но вече те няма. Всъщност никога не те е и имало.<br><br>Oh wait, това вече се случи. Вие вече се разделихте. <br></p><div align="center"><iframe allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture" allowfullscreen="" frameborder="0" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/qkNa5xzOe5U" title="YouTube video player" width="560"></iframe></div>Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-64700049863913736522021-08-05T09:18:00.008+03:002021-08-05T09:28:36.277+03:00Тогава ще заживеем щастливо<p>Искате ли да ви разкрия тайната на нечовешката си толерантност към всякакви прояви на човешко поведение? (За формалистите: при условие, че тези прояви не са ми цъфнали с полицейска палка на вратата).</p><p>Еволюционната психология е прекрасна лъженаука. На всеки въпрос тя дава отговора "Ами защото просто така се е получило исторически в продължение на стотици хиляди години". Супер удобно: примерно 2% от историята на човечеството е документирана някак, за останалите 98% може само да се предполага какво се е случвало.</p><p>Твърдят, че през тези стотици хиляди години хората са живели в племена, и оттогава насам се делят на нормални (собственото определение на много народи често се превежда именно така: "нормални", или "хора") и чужди ("странен", "странник", "чужд" и "чужденец" в много езици също са свързани думи), че и понякога не-хора.</p><p>Причините да се ненавиждат не-хората са били чисто прагматични: оцеляване. Те ще дойдат и ще изядат храната ни (и ще ни отнемат работните места, да).</p><p>Храната отдавна почти не е дефицитна, особено ако разкулачим буржоазията, но оттогава насам така са свикнали хората, и с никаква култура това не се премахва: така или иначе пак ще има "ние" и "те", просто разделението е по цвят на кожата, по политически пристрастия, по отношението към ваксинациите и маските и прочие.</p><p>Ако си човек — значи си ксенофоб.</p><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgs8gGWrkOnCyccFIHzeF7xheJBf5X_rvjIg5_sEpTE1tPECF1N0MAH0XuVvBhCcUVqFSmpK-bR161tGVCDXYqOPpRJqjRbos9gwEGse0KfEKxaYJBaysfirIXnH4-sC-veN_z-/s630/8545469_3.png" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="630" data-original-width="630" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgs8gGWrkOnCyccFIHzeF7xheJBf5X_rvjIg5_sEpTE1tPECF1N0MAH0XuVvBhCcUVqFSmpK-bR161tGVCDXYqOPpRJqjRbos9gwEGse0KfEKxaYJBaysfirIXnH4-sC-veN_z-/w400-h400/8545469_3.png" width="400" /></a></div><br /><p>Моята тайна, естествено, е в това, че не съм човек. А свръхчовек :D</p><p>Някъде до 18-годишна възраст смятах хората за отделен вид. Тоест разделението свой-чужд минаваше по границата аз-останалите хора. Тоест бях ксенофоб към всички! После, естествено, чрез титанични усилия се примирих със съществуването на хората като вид. Така или иначе нямам друго земно кълбо. А пък вече дали насреща има момче, момиче, черен, бял, или някакъв още цветнокож — за мен няма никаква разлика. Всички те ми се струват еднакви!</p><p>Само че тези странни хора кой знае защо не постъпват по същия начин. Те дори в рамките на борбата за толерантност първо се разделят на групи, после почват "абе ти нашата група уважаваш ли я". И така до безкрайност.</p><p>(Не че имам предвид, че вместо black lives matter трябва да се казва all lives matter, точно обратното: black lives matter, защото това изтъква известна несправедливост: чернокожите и до сега ги убиват повече и по-успешно от белите. И "пропагандата" на LGBT също е нужна: колкото повече Netflix снима сериали за гейове с церебрална парализа (не се бъзикам, сериалът се нарича <a href="https://www.netflix.com/bg/title/80987458" rel="external nofollow">Special</a>), толкова повече хората свикват просто с това, че има и такива. Въпросът не е да се направи това "нормално", никой не посяга на вашите 93%, а "привично", за да не се тригърва ксенофобията. (На същия принцип, не работи стратегията "ама хайде тихомълком да се чукат в спалните си и да не се афишират". Напротив — по-добре всички да знаят.)</p><p>Това, което ме учудва, е че всеки път се започва наново. Сякаш хората не се поддават на приучване! Може да се направи веднъж и да мирясаме. Признахме ли жените за хора? Разрешихме ли им да сключват брак? Хайде сега да го разрешим и на гейовете. Появило се е ново малцинство? Бам-бам — да му дадем целият пакет от полагащи се права за три дни. Е сега примерно любими ми станаха sex workers. Дори не им позволяват да си отворят сметки в банки! Естествено, още 10 години борба, и ще ги признаят за нормални хора, ще им дават не само здравни, но и трудови книжки. Ама защо да чакаме десет години?</p><p>Накратко, хората би трябвало вместо куп различни грехове, тип расизъм, мизогиния, хомофобия, трансфобия и прочие, да се борят с ксенофобията. И всеки път да казват "оф, пак ли тя бе, не я разпознах в новия ѝ облик".</p><p>Да разделим всички на ксенофоби и нормални, да изгорим ксенофобите на клада — и тогава ще заживеем щастливо.</p>Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-13427715431047451742021-01-06T16:15:00.006+02:002021-01-06T16:20:50.761+02:00Непоносима<p>Знаеш ли, тя е просто непоносима. Понякога ми се иска да я удуша. И е инатлива като магаре, даже повече. Дори не инатлива - упорита. Ако нещо си навърти на пръста, и танкова колона няма да я откаже. Какво тук значи някаква си колона срещу нейното "не" - ще си намръщи челото, устните на тънка ивичка, и просто тихо ще каже "Не". И след това нищо не можеш да направиш. Но това е нищо. Толкова е безцеремонна - без да мисли за каквото и да е, за последствията. И не е до липса на такт, в смисъл, има си го когато е нужно, но ако реши - "Не ставаш, брат!" - ей така, директно във физиономията. И нито един мускул няма да ѝ трепне на лицето. Спокойна като смок. Най-ужасното е, че обикновено е права - наистина, права е, но кой постъпва така?! Тя продължава да запазва спокойствие, а може да докара човек до истерия - с това си спокойствие. Или например, бързаме за някъде. Аз нервнича, не си намирам място, а тя спокойно отива да се изкъпе, после сяда да се гримира - "кво толкова паникуваш, ще успеем навреме - аз приключвам ей сега". И въобще не бърза, и дреме ѝ, че направо ще се побъркам. После, също толкова спокойно, си избира рокля... И пак - "стига си нервничил, ще успеем навреме". И най-странното е, че наистина стигаме навреме - не мога да го проумея. И уж се гримира, оправя, облича... И все пак стигаме навреме. Или, айде, ако не навреме, fashionably late. Никога не съм разбирал това - как ѝ се получава това. И като си говорим за инат и упоритост, понякога такива номера прави.... Поканили са ни на събитие, разбираме се да се срещнем направо там. И тя идва по дънки и кецове. Всички останали - изтипосани в рокли, със скъпи бижута, тя по кецове. И се усмихва - "и какво от това, въпреки всичко съм по-яка от всички тях, взети заедно". И докато те гледа - в очите ѝ рота... не, по-скоро батальон дяволчета. Даже не дяволчета, ами същински дяволи. И си е вярно. Разбираш ли, най-поразителното е, че в тези кецове я заглеждат всички - направо център на вниманието е. И тя се усмихва, флиртува неангажиращо - иде ми просто да я утрепя. А тя със своето "Ама как така, скъпи, само твоя съм" направо ме доубива - контролен изстрел в главата. И е абсолютно невъзможно да прецениш - сериозно ли го казва това, или се гаври с теб. Или, примерно, като почне - "трябва да направим ремонт", "трябва да изкараш шофьорски курс". Ако ще да се гръмнеш, не се отказва. И всичко при нея е "завинаги" - ако се разсърди, гледа през теб като през празно пространство. Сякаш изобщо не съществуваш. Може да не ти заговори с часове и дни. Направо на моменти ми се иска да я утрепя. Но понякога ми се и приисква да не говори. Разбираш ли, тя всичко обръща наопъки. Аз казвам нещо, тя присвива очи и задава уточняващ въпрос. Уж е същото, което съм казал, ама всъщност е точно наопъки. Въобще не съм имал това предвид, а става ужасно. Приисква ми се завинаги да замлъкна и да не казвам нищо освен "да" и "не". Всичко - абсолютно всичко - може да извърти по своя начин. Не проумявам как успява. И знае, че не това съм имал предвид, ама все пак присвива очи, набърчва нос с луничките и гледа очаквателно - а да те видя сега как ще се измъкнеш. Или лежи и гледа някъде - и мълчи. Усмихва се. Не можеш да разбереш за какво си мисли - дали за служебни неща, дали за списъка си за шопинг, дали за... Дори не искам да мисля за какво още може да мисли в този момент. А като не издържиш и попиташ, винаги - "за нищо, просто така...". И отново мълчи и се усмихва. Непоносима е, разбираш ли, непоносима.... Защо ли?! Знаеш ли... Без нея е някак... тъмно... Тя прави живота по-светъл.<br /><br /><br /></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><iframe width="500" height="300" src="https://www.youtube.com/embed/PQZhN65vq9E" frameborder="0" allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture" allowfullscreen></iframe>Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-6117472116766818052021-01-05T23:59:00.001+02:002021-01-06T16:47:15.170+02:0011<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiZALsXIjqxK2onzc4yHdfmtd4p5Djd9vOaZpQ80wd9L38idxMCwZbz1aqL-JiKS-Vi1gYzasBYO8QNtuA_2eMsa7iwv5WIBF2d4pCiD3nrlRBnXCETYeslN79QtuT94ZnQUOvC/s500/61GwZcT8OwL._SY500_.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em; outline-width: 0px; user-select: auto;"><img border="0" data-original-height="500" data-original-width="500" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiZALsXIjqxK2onzc4yHdfmtd4p5Djd9vOaZpQ80wd9L38idxMCwZbz1aqL-JiKS-Vi1gYzasBYO8QNtuA_2eMsa7iwv5WIBF2d4pCiD3nrlRBnXCETYeslN79QtuT94ZnQUOvC/w400-h400/61GwZcT8OwL._SY500_.jpg" width="400" /></a></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><p> Лежим си.</p><p>- Скъпи, - прегръща ме като голямата лъжичка, - помниш ли кой ден е утре?</p><p>- А? - леко се напрягам аз, - какво? какъв ден? къде? Богоявление? Мъжкото хоро?</p><p>- Стига де, - смее се тя, - направо ще се обидя, честна дума!</p><p>- Помня бе, помня. - не се обръщам и пробвам с намеци. - и кво, утре ли е?</p><p>- Какво утре? - ехидно пита тя.</p><p>- Ми.. денят, нима е утре?</p><p>- Какъв ден? - не се предава тя.</p><p>- Еми нашият ден, когато бяхме в Студентски, - избухвам в смях и се обръщам.</p><p>- Я, ти да видиш, - учудва се тя, - помниш значи. Хубаво. Ама ми е интересно, - замислено продължава да си развива мисълта, - какъв подарък ми се полага, че толкова години те търпя?</p><p>- Ама аз вече съм ти направил подарък! - смея се аз, - не съм те утрепал още! Знаеш ли какъв подарък е това! Ако те бях очистил, както пишеха класиците, щяха да ме хвърлят в затвора, ама вече щях да съм излязъл на свобода, за добро поведение.</p><p>- Да бе! - тя широко отваря очи и се прави на ужасена, - АЗ! Аз! Аз не те утрепах! Аз ти направих подарък! Мен щяха да ме хвърлят в затвора и да ме освободят предсрочно за добро поведение!</p><p><br /></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi0qc__Rx0hSL8nd2N-yraukNycHPyW0B3IJ2wLLZnhpOpJtmHxB3yfJ9hTnaTBYFs7QjJfvxOxLL3c5z78LJaMYp9uSciqCIR-cMYuBqTuhlBLFSc2n94iCrqzYwnYoZKw0Nqd/s400/how-tf.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="387" data-original-width="400" height="388" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi0qc__Rx0hSL8nd2N-yraukNycHPyW0B3IJ2wLLZnhpOpJtmHxB3yfJ9hTnaTBYFs7QjJfvxOxLL3c5z78LJaMYp9uSciqCIR-cMYuBqTuhlBLFSc2n94iCrqzYwnYoZKw0Nqd/w400-h388/how-tf.jpg" width="400" /></a></div><br /><p>- Скъпа моя, - ласкаво я прегръщам и преминавам към трагичен шепот, - това, че не си ме убила, несъмнено е подарък. Но ще те огорча. Прости ми, скъпа, но с прискърбие, искрено между другото, се налага да отбележа, че за нищо на света не биха те освободили предсрочно. Не умееш да се държиш добре. Не умееш, и точка по въпроса, - нежно я галя по главата, докато тя трескаво размишлява как да се добере до чугунения тиган. Далеч е, в кухнята под всички останали съдове, мамка му. - Така че аз бих излязъл на свобода, и аз не съм те убил, стига спори!</p><p>- Ебахти гадняра! - хили се тя, - как може да си такъв гадняр, как изобщо те търпя?</p><p>- Как ме търпиш? Честно?! Ми не знам. Аз не бих изтърпял.</p>Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-29439990970515485452020-04-25T19:04:00.003+03:002020-04-25T19:17:45.654+03:00Жената и биополето<br />
Ако сте говорили с леки жени (проститутки, моделки, държанки, порноактриси, нимфоманки, абе курвички с една дума), вероятно сте забелязвали една едва доловима обща черта в тях — и говоря не за поведението, било то вулгарно или прелъстително (в този случай нещата са ясни), или характера (той може да бъде всякакъв) — не, става дума за своеобразна мрачна аура, тайнствено биополе, което едновременно очарова и отвращава.<br />
<br />
Когато се намираш до момиче, броят на партньорите на което е преминал отвъд, условно казано, трицифрено число, ти се струва, че тя не е точно човек, а по-скоро същество от друга планета, <i><a href="https://acnapyx.blogspot.com/2017/01/level-3.html">пришълка</a></i> — и въпросът, отново казвам, не е в конкретните думи и постъпки, а в чисто инстинктивни усещания. Следващия път се загледайте по-внимателно, и в опушения поглед на представителката на тази социална общност ще откриете всеобемаща празнота, вакуумна бездна — и, веднъж разпознавайки този поглед, опознавайки го отблизо, ще се научите безпогрешно да идентифицирате на радара си такива жени. Жените със знаменития <i><a href="https://www.urbandictionary.com/define.php?term=thousand%20cock%20stare" style="outline-width: 0px !important; user-select: auto !important;" target="_blank" rel="external nofollow">поглед на хилядата хуя</a></i>.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjrX9YKcnzhKS_WKEqe27WISNB5cc_Yh868KcM7Iyrq2LqR4nwTiLtihDGFC8755ZLxtz2UbA6RdeI5hTMMcs9qbw1iKGeVU8ISwRUC0HAs_0AOQnOcG4SpyT7_4NkqRkiSga_I/s1600/w2b7eLnEiFxl.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="594" data-original-width="581" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjrX9YKcnzhKS_WKEqe27WISNB5cc_Yh868KcM7Iyrq2LqR4nwTiLtihDGFC8755ZLxtz2UbA6RdeI5hTMMcs9qbw1iKGeVU8ISwRUC0HAs_0AOQnOcG4SpyT7_4NkqRkiSga_I/s400/w2b7eLnEiFxl.jpg" width="390" /></a></div><br />
Дълбоко съм убеден, че всяка разновидност на slut shaming произлиза единствено и само от мъжка слабост, и кресливото "Курва!" в 90% се състои от безпомощна обида. "Курва!" е последният аргумент на фрустрирания самец, бяло знаме, кърпа, хвърлена на ринга на любовната игра. В либералния западен свят на развитите комуникации и официализираното равенство на половете, където безмилостната невидима ръка на пазара на запознанства и отношения определя цена на всеки участник, а броят партньори е потенциално неограничен, човек може да вини единствено себе си. В такъв свят мъжът, който сериозно се опитва да сочи на жената "мястото ѝ" и я съди за нейните избори, е просто неудачник-фантазьор, който рита срещу ръжена на реалността.<br />
<br />
Всичко е точно така, и така и трябва да бъде. Нещо повече, жените, които с лекота подхождат към секса, свободно говорят за секс и го практикуват, тези жени, за които тази тема въобще не е Тема с главно Т, а просто нещо подобно на разговор за времето или професионален навик — са хиляди пъти по-интересни от задръстените девойчета, които се свиват в надежда за награда за добро поведение (<i>newsflash: няма такива награди, и никой не ги раздава</i>). И да, не по-малко жалък е мъжът, опитващ се да получи от приятелката си вълнуващото число на брояча — по-зле от това е само таящият се на дъното въпрос "Обичаш ли ме?" или зададеното след признанието "А ти?"<br />
<br />
Всичко си е така, да. Но има един проблем. Безразборният секс, колкото и да ни е неприятно да го признаем, все пак по някакъв начин руши човешката душа. И мъжката, и женската.<br />
<br />
<div align="center"><iframe width="560" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/Co0tTeuUVhU" frameborder="0" allow="accelerometer; autoplay; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture" allowfullscreen></iframe></div><br />
Въпросът не е в това, че <i>погледът на хилядата хуя</i> постоянно изучава околното пространство в търсене на следващия — в края на краищата дали ще ти изневерят, с редки патологични изключения, зависи единствено от самия теб. Но всичко, което искате да предложите на такъв човек — любов, емпатия, преданост, чувство за партньорство, планове, надежди, интереси — всичко ще пропада в тази обвита с пушек бездна и безследно ще изчезва там, защото на чуждопланетните пришълци не им е писано да обичат земляните. С <i>пришълки</i> може да си прекарваш приятно времето, даже е чудесно да го правиш, но ако се изпуснеш и паднеш в клопката на този дълбоко специфичен чар (толкова привличащ определена категория мъже), ще замръзнеш в царящия там вакуум.Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com10tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-50686959193557400132019-05-26T20:11:00.000+03:002019-05-26T22:02:49.197+03:00Как да се справим с раздялата в 10 стъпки, и един странен трик<br />
Тъй като текстовете без числа в заглавието напоследък не вървят, реших да се пробвам в този прекрасен жанр на кликбейт listicles. На каква тема, личи от километри.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjQI5seyunUaCI9qBXuX0D_p5WK3Fb-dzTX7EQWVHCmy9pOFkuYOgkKhnWU5fzwVNg0pbukBiO-Vx9mRVPbUPDS1tnMV5eNmDMJ1lyP9gzSC2plBR0YXngE7R7UGRorK9Qt84Ql/s1600/10sep-1.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="330" data-original-width="330" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjQI5seyunUaCI9qBXuX0D_p5WK3Fb-dzTX7EQWVHCmy9pOFkuYOgkKhnWU5fzwVNg0pbukBiO-Vx9mRVPbUPDS1tnMV5eNmDMJ1lyP9gzSC2plBR0YXngE7R7UGRorK9Qt84Ql/s1600/10sep-1.jpg" /></a></div>
<br />
Не претендирам, че съм някакъв експерт (и без това съмнително достижение), но и не се определям като тотален новак в това. Зад гърба си имам няколко неимоверно трудни раздели, след които трябваше в продължение на месеци да се сглобявам от отломките на това, което съм бил (в някои случаи, дори години). Нищо чудно да ми предстои скоро да го правя още веднъж. И колкото и да не ми се иска да го кажа, с всеки следващ път ми е доста по-лесно. Опитът си е опит. Тук и сега, вече знам какво да правя, за да се оправя по-бързо. <br />
<br />
Един от моите приятели нарича такива раздели “лична Хирошима”. След тях в теб няма нищо друго освен изгорена земя и много дълго време изглежда, че ще е така завинаги. Въпреки това, рано или късно, но задължително пониква първа трева, а след това всичко останало ще си дойде по реда. <br />
<br />
Това е искрен и честен списък, без ирония и бъзици. В него изреждам стъпки, които някога са ми помогнали. В някои аспекти все още ми помагат. До някои от тях съм узрял сам, някои са предложени от приятели, трети са резултат от четене и разговори със специалисти. Вероятно няма никакви уникални прозрения, няма и нищо ново. Но понякога е важно някой да ви каже отстрани това, което и без това знаете от доста време. <br />
<br />
Започвам с уговорката, че разделите са различни. В зависимост от това, което човекът е значил за вас, загубата му ще бъде или нещо смазващо, или поне ще причини временен дискомфорт от факта, че няма кой да ви изпере чорапите. Може да хленчите чисто по инерция, играейки показно ролята на човек с разбито сърце, въпреки че в действителност след няколко дни ще започнете да дишате с видимо облекчение. <br />
<br />
Списъкът е предимно за онези, които, изправени пред принудителна самота, напълно искрено не знаят как да живеят и какво да правят със себе си. На тази фраза мнозина ще свият рамене, и ще кажат: и по-лоши неща се случват в живота. За незапознатите сигурно изглежда като глупаво преувеличение, но ако никога не сте изпитвали подобно нещо, какво разбирате всъщност? Всеки си има своя собствена болка. <br />
<br />
<hr />
<b><br /></b>
<b>0.</b><br />
<br />
Бих искал да кажа, че първата стъпка е най-трудна, но не е. Всички стъпки са трудни. Цената, която се плаща за за щастливи моменти, винаги е непропорционално висока. Но първата стъпка е първата, защото е най-важната. <br />
<br />
Позволете си да изживеете този миг. Колкото и силно да е желанието е да забутате болката някъде на тавана, да се събудите на следващия ден и да продължите така, сякаш нищо не се е случило, демонстрирайки на целия свят, че нищо не ви засяга, че сте стомана и кремък, трябва да се заставите да изпитате всеки оттенък на тази болка. Ако, разбира се, болката е истинска. <br />
<br />
В почти всички култури съществуват традиции, свързани със смъртта - определени ритуали, ясна последователност от най-често безсмислени действия, определени периоди от време, отредени за регламентирано оплакване. Целта на тези традиции е точно да позволи на хората да приемат и да преживеят загубата, да интегрират тежкото събитие в своята лична история, да я направят част от себе си. Only by accepting you can let go. Може да звучи като високопарна баналност, но от това не става по-малко вярно. <br />
<br />
Затова позволете си да пострадате. Няма нищо лошо в това, че ви боли и че искате да крещите, или да плачете с горчиви сълзи. Съжалявайте се, ругайте се, слушайте тъжна музика, давете се в алкохол, но от самото начало се договорете със себе си колко време си давате за това. Отпуснете си седмица, две, един месец, ако искате, но определете точен ден, когато ще спрете, и си го отбележете в календара. Помислете си за ритуал, който да изпълните на този ден. Изгорете снимката, полейте се с ледена вода, тичайте голи през моста, каквото и да е, но този ритуал за вас трябва да стане символ на това, че сте приели загубата и сте пуснали човека да си тръгне от живота ви. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgwNbCUvt682sYqQvFOp7MCYZqRS-JxIoxPfWg6MfjG7KMRw8mLB13LgTGL_zgwN3HV_mBEnsWsD2kThn38Am13WiVcp0zFHJOkSKnEEmw_cGf0XlKh4MceUnsjA6bUOmrllfYI/s1600/10sep-2.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="263" data-original-width="630" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgwNbCUvt682sYqQvFOp7MCYZqRS-JxIoxPfWg6MfjG7KMRw8mLB13LgTGL_zgwN3HV_mBEnsWsD2kThn38Am13WiVcp0zFHJOkSKnEEmw_cGf0XlKh4MceUnsjA6bUOmrllfYI/s1600/10sep-2.jpg" /></a></div>
<br />
<br />
<b>1. Не оставайте сами</b><br />
<br />
Колкото и да ви се иска да се наврете в ъгъла и да хленчите, издърпвайте се за косата от къщи. Обадете се на приятелите си, натрапете се някому на гости, в най-лошия случай посетете групи за подкрепа или кръжоци по интереси. Да, в началото няма да можете да говорите за нищо друго освен за другия и за връзката ви, за стотен път предъвквайки същите изглеждащи ви като ключови събития, и приятелите ви определено ще им дойде до гуша от това, но това не е страшно. Затова са приятели. И ако не могат да го понесат, ще си намерите нови. <br />
<br />
Незнайно защо се смята, че е важно да се справите с всичко самостоятелно, че силните хора нямат нужда от никого. Което е пълни глупости. Хората сме социални животни, а другите около нас са ресурс, без който не може да се живее, особено в трудни моменти, когато често всички предвидени за деня сили стигат само за да станете от леглото. Отново, няма нищо срамно в това, че ви се иска да си го излеете, и че търсите одобрение и подкрепа. <br />
<br />
<b>2. Скрийте всичко, което ще да ви напомня за него/нея</b><br />
<br />
Остатъците от престоя му/ѝ във вашия дом, подаръци, сувенири, артефакти от съвместни пътувания. Не, не изхвърляйте нищо, нито го връщайте. Лично аз вярвам, че връщането на подаръци е жестоко и подло. Но имате право за известно време да се избавите от ненужни напомняния. <br />
<br />
По-късно, когато го преодолеете донякъде, можете отново да използвате подарената самобръсначка, да сложите <i>онзи </i>шал или да върнете на рафта сувенира, който ви напомня за нея/него. Нормално е. Нещата най-често престават да означават това, което очакваме, че ще означават. Но сега, когато всичко вътре се счупва при най-малкото споменаване на <i>това </i>име, не се нуждаете от никакви допълнителни дразнители. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhjStotE7SYS_PO7rRYDtKVYNG5nXS9x7IGgj81WkosgeGLCQyNU_SYQt7DO86FhMkzzNyTuaNXQFvGAa6ZKzrwKu7A8q0Yxl4D91pD7-H-qSt1QvqDhb9j5ikQZ-ZGLZLFPYYr/s1600/10sep-3.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="263" data-original-width="630" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhjStotE7SYS_PO7rRYDtKVYNG5nXS9x7IGgj81WkosgeGLCQyNU_SYQt7DO86FhMkzzNyTuaNXQFvGAa6ZKzrwKu7A8q0Yxl4D91pD7-H-qSt1QvqDhb9j5ikQZ-ZGLZLFPYYr/s1600/10sep-3.jpg" /></a></div>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<b>3. Изчистете телефона от всички снимки</b><br />
<br />
Всички тези стотици и стотици снимки. Не забравяйте, че само част от историята ви е запечатана на тях, и колкото по-дълго ги гледате, толкова повече ще се заблуждавате, че това е била преди всичко щастлива история. Никой не фотографира сълзи, скандали, неоправдани упреци, предателства. Снимките са стоп-кадри, извадени от контекста, докато между тях има хиляди и хиляди незаснети кадри без радост, без усмивки. Затова започнете начисто, или в този случай, с празен фотоалбум на телефона си. <br />
<br />
Не казвам да изтриете всичко (дори и да е най-добре, най-често това е просто невъзможно), но е важно тези снимки да не са на една ръка разстояние. Копирайте ги на компютъра, прехвърлете ги на архивен диск, който да скриете в дълбините на шкафа, изтрийте всичко от "облака". Някой ден може да искате да ги погледнете пак. Най-вероятно няма да поискате, но самата възможност ще ви позволи да не пасувате на тази стъпка. <br />
<br />
И да, между другото, говоря за всички снимки. Дори една невинна фотография на чиния със супа или арт-кадър на празна пейка в парка лесно ще ви върне към това време и място. Затова Camera Roll трябва да остане девствено чист. А и това е голям символ на началото на новия етап от живота ви. <br />
<br />
<b>4. Изтрийте кореспонденцията ви</b><br />
<br />
Следващата стъпка обикновено е по-трудна, но е още по-необходимо да я направите, ако наистина смятате да се възстановявате в обозримо бъдеще. Изтрийте цялата си кореспонденция. Навсякъде. В whatsapp, viber, facebook, skype, във всички останали месинджъри. <br />
<br />
Ако отново не ви стига силата да натиснете Delete, кореспонденцията също може да бъде архивирана, но е важно тя да не е достъпна за безкраен анализ във всеки момент, и за търсене на пропуснати намеци и мигове, когато сте можели да кажете или направите нещо различно, за да спасите нещата. Всички тези букви на екрана сега не означават нищо. Дори и преди те са значили доста малко, да не говорим за сега. Няма по-сигурен да си прецакате душевния мир от това да препрочитате диалози от миналото. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhtjS4ozGVvaZQM_Nr5RKzdEhLYInmkuGOFxlvNvqcgTDPsjL2VgqSCudh_x3dK4Okaygz4paT4ILgbZrC-Y_Hb70G0KgnuPwxoxiQ1IGgjtMjdH-JxL5Qhr0oDumn0DPhJhihK/s1600/10sep-4.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="263" data-original-width="630" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhtjS4ozGVvaZQM_Nr5RKzdEhLYInmkuGOFxlvNvqcgTDPsjL2VgqSCudh_x3dK4Okaygz4paT4ILgbZrC-Y_Hb70G0KgnuPwxoxiQ1IGgjtMjdH-JxL5Qhr0oDumn0DPhJhihK/s1600/10sep-4.jpg" /></a></div>
<br />
<b>5. Махнете го/я от приятелите си</b><br />
<br />
Отново, навсякъде, във всички социални мрежи. Някои го правят от самото начало, но ако като мен се боите, че този жест ще бъде разгледан като истерично затръшване на врати, недостойно за един истински мъж, и затова стоически търпите всички ъпдейти, отбелязвания, снимки от ивенти и други публични демонстрации колко му/ѝ е чудесно и без вас, време е да спрете. <br />
<br />
Въпросът вече не е в това кой какво ще си помисли за вас. Вие сте скъсали и едва ли ще мислят добри неща за вас. Така че майната им на позите, по-важно е да се погрижите за психичното си здраве. Може сърцето да изглежда сякаш ще изскочи от гърдите в момента на изтриването, но заклевам се, ще изпитате облекчение буквално след няколко минути. <br />
<br />
<b>6. Престанете да влизате в социалните му/ѝ профили</b><br />
<br />
Практиката показва, че премахването от приятели обикновено не спира ритуалния ежечасен рефреш на всички достъпни страници с неговото/нейното име. Вътрешният ви истеричен Шерлок Холмс със сигурност ще продължи да търси (и най-важното, да намира) скрит смисъл във всяка нова профилна снимка във Facebook или Viber, да рови профилите на общи приятели в търсене на улики, да анализира многозначителни тагове, с които щедро е поръсен поредният пост в Instagram. И отново и отново ще падате на дъното, без да си оставите какъвто и да е шанс. Ако продължите да чоплите раната, маловероятно е тя да заздравее скоро — по-скоро ще се възпали с още по-тежки последствия. <br />
<br />
Затова трябва да си забраните да го правите. За съжаление, до голяма степен това е въпрос на воля. Има технически варианти за блокиране на достъпа до определени страници, но ако не можете да се договорите със самия себе си да не ходите там, всички те са само временни решения. Помнете: колкото по-малко знаете, толкова по-спокоен сън ще имате. Не ви е нужно да виждате снимките на цветя, които е получила, нови тагвания на стари постове, или благодарности към бившия за това, че е по-добър от вас. <br />
<br />
Ако не ви се получава да речете и отсечете, че няма да го правите, и продължавате да се поддавате, позволявайте си мигове на слабост, но ги регламентирайте. Например, веднъж седмично в продължение на не повече от половин час. Това, естествено, са половинчати мерки, но също е вариант. Само помнете, целта е пълен информационен вакуум. Може да чешете вече заздравели белези, но не и кървящи рани. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgmAFWEbJdTQxnLA7TQ-2pONZ46wH9AETGpVVouuOwXTEPRyeTkluEA5uwC5N8duwulO7mfxvSQA1k5I7ggbELrS1IyX13QRGGDbGqAzCn_1jog2F_uDwQBh9cG-MbMkCMfOCEx/s1600/10sep-5.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="263" data-original-width="630" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgmAFWEbJdTQxnLA7TQ-2pONZ46wH9AETGpVVouuOwXTEPRyeTkluEA5uwC5N8duwulO7mfxvSQA1k5I7ggbELrS1IyX13QRGGDbGqAzCn_1jog2F_uDwQBh9cG-MbMkCMfOCEx/s1600/10sep-5.jpg" /></a></div>
<br />
<b>7. Не търсете срещи</b><br />
<br />
Спрете да минавате всеки ден покрай дома или офиса му/ѝ. Стига с патрулирането по известни маршрути, забравете за любимите ви клубове и ресторанти. Проблемът тук не е дори, че вероятността за среща е нищожно малка. Просто няма никакъв смисъл. <br />
<br />
Надявате се, че когато ви види, отново ще си спомни безкрайната ви любов? Или смятате, че такава „случайна“ среща ще ви даде причина да се завтечете и да го/я залеете с признания? Не, като куче, което е догонило преследвания автомобил, ще се объркате и няма да намерите какво да кажете или направите. Ако наистина ви е останало нещо неизказано, винаги можете да се обадите или да пишете, но нещо ми подсказва, че няма вече нищо за говорене. <br />
<br />
Същото се отнася и за неговите/нейните чувства към вас. Повярвайте ми, няма да видите нищо на лицето ѝ/му, освен раздразнение, и това отново ще ви разкъса отвътре. Ако там е останало нещо, отдавна вече ще знаете за него. <br />
<br />
<b>8. Не пишете. И не отговаряйте</b><br />
<br />
Шибани месинджъри. Достъпност и дистанцираност на диалозите, възможност винаги да запазиш за себе си последната дума, двусмислието на точки и емотикони, измамно пространство за намиране на „правилните думи“. <br />
<br />
Можете да се измъчвате взаимно доста дълго с мълчаливи разговори, но ако и двамата се намирате тук и сега, всичко вече е казано. Затова трябва да спрете да пишете. Това важи и за писма и публични постове "уж като за всички". Ако желанието да говорите е толкова голямо, пишете на приятели, пишете в тефтер, но не и на другия. Всяко такова послание само ласкае самолюбието му. <br />
<br />
И не отговаряйте. По-добре е, разбира се, незабавно да го/я блокирате навсякъде, където има само такава възможност, но пак, малцина имат силата да го сторят. Така че просто се владейте, ако получите случайно съобщение „oops, wrong window“, привидно светски поздрав за празник, или друго послание. Ако човекът искаше да бъде тук с вас, щеше да тук с вас. Ако иска да ви върне, ще намери достатъчно подходящи думи. Но тук вече е необходимо ясно да съзнавате доколко искате да се връщате назад. Не забравяйте, че трябва да мине достатъчно време, преди потенциалният ви разговор да бъде поне донякъде конструктивен. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgC7rx1QGAGH3z76NZ2gv20Hd2K1PaWEZcsH_VOhUcs_XP58lA8AyhSFxDj6TXhZ8jxh1Kdza0oP7C9fOKBBbBl777X-su_-VAjy0toWAmzVqtwdq2qHI2gNVRlctpNIE8rUrFL/s1600/10sep-6.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="263" data-original-width="630" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgC7rx1QGAGH3z76NZ2gv20Hd2K1PaWEZcsH_VOhUcs_XP58lA8AyhSFxDj6TXhZ8jxh1Kdza0oP7C9fOKBBbBl777X-su_-VAjy0toWAmzVqtwdq2qHI2gNVRlctpNIE8rUrFL/s1600/10sep-6.jpg" /></a></div>
<br />
<b>9. Без „ами ако“</b><br />
<br />
Престанете да репетирате диалозите си, реални и въображаеми. Престанете да си казвате, че все още може да мине време и той/тя да се върне при вас. Скъсали сте, <i>you're at your final destination</i>. <br />
<br />
Не можете да върнат нещата в началото. Твърде много неща са се натрупали — обиди, взаимни упреци, такива неща не отминават толкова бързо. Всяко продължение ще продължи точно до първата невинна караница, когато всичко отново ще излезе на бял свят, "и помниш ли, когато…". Дори и ако наистина имате шанс, трябва да не оставяте никаква надежда в главата си. Отказвайки се сега да пуснете човека, вие постоянно влачите цялата си история подир вас, която, както виждате, вече веднъж е приключила. Нейното продължение ще завърши по абсолютно същия начин. <br />
<br />
Без римейкове. Ако ѝ е писано да се случи втора част, тя ще бъде независима история, със собствен сюжет, където и двамата ставате нови герои. <br />
<br />
<b>10. Направете нещо ново</b><br />
<br />
В главата ви има магнитна намотка, и тя цикли по същите епизоди от близкото минало. Единственото, което можете да направите, е да презапишете нещо ново отгоре. Ето защо, сега преди всичко ви е нужно ново изживяване: каквото и да е, но да е ярко, необичайно, запомнящо се. Имате нужда от нови истории, които да искате да разказвате на приятелите си, вместо… знаете какво. <br />
<br />
Изберете каквото и да е занимание, но нещо, с което не сте се занимавали преди. Нещо, за което отдавна сте мечтали, но не сте стигнали до него. Или просто се заставете да приемете някакви предложения от приятелите си, бъдете временно "yes man". <br />
<br />
Ски, гмуркане, спелеология, бродиране, каквото и да е. Това, което е важно, е новостта на усещанията, необичайните за вас действия и сцени. Това няма да ви излекува за една нощ — само времето лекува. Но времето ще минава по-бързо, докато се занимавате с нещо, вместо да седите на задника си и да хленчите. <br />
<br />
И не подценявайте важността на новите истории. Докато имате въртяща се на repeat една и съща история в главата си, всички истории, които можете да разкажете, дори и по напълно невинни поводи, със сигурност ще засягат съвместното ви минало, превъртайки времето назад. За оздравяване, времето трябва да върви само напред. <br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhT_iVrzKv1ZRS8rEWlj4gK7PnAsaik0U6ofNVrS6JRlXiPJ5i7fhSTW1NxXmW9JUiPyy0PfBpYELS4-yw92kbaqcRdmgiFmlAf5Fs_W42-3S0SRhAYuxUJYYTMyuyeoiP-3ORF/s1600/10sep-7.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="263" data-original-width="630" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhT_iVrzKv1ZRS8rEWlj4gK7PnAsaik0U6ofNVrS6JRlXiPJ5i7fhSTW1NxXmW9JUiPyy0PfBpYELS4-yw92kbaqcRdmgiFmlAf5Fs_W42-3S0SRhAYuxUJYYTMyuyeoiP-3ORF/s1600/10sep-7.jpg" /></a></div>
<br />
<b>"Един странен трик"</b><br />
<br />
И накрая, ще споделя една интересна практика, която може да ви подкрепи във време, когато всичко останало не работи. <br />
<br />
Изчакайте момента, в който ще бъдете „на позитив“. Колкото и зле да са нещата, разпръскването на облаците със сигурност ще настъпи, макар и само за кратко. Например след среща с приятели или интересен филм изведнъж ще усетите, че ви е по-лесно да дишате. Още на следващата сутрин отново ще бъдете смазани от бетонна плоча, но за няколко часа ще изглеждате като жив човек. <br />
<br />
В този момент включете диктофона на телефона, отидете на няколко метра от другите и поговорете със себе си. Представете си, че пред вас е дете или тийнейджър, на който му е тежко, и вашата задача е да го успокоите и да го подкрепите. Обърнете се към него на "ти", кажете му, че го разбирате. Че знаете защо се чувства така, и че това е напълно нормално, че не е слабост, а естествени емоции на човек, преживяващ загуба. Не му се карайте за сополите или малодушието, ако не се е удържал и е писал. Предупредете го, че не минава бързо, но че не е сам, че има приятели, които са готови да помогнат, а вие сте там, и че вие също ще го подкрепите във всеки един момент. <br />
<br />
Няма нужда специално да се подготвяте, да пишете реч, просто говорете с телефона, сякаш успокоявате приятел в нормален разговор. <br />
<br />
Вероятно ще е странен, неловък запис, но не го правите за страничен слушател. Правите го за себе си, и няма от какво да се срамувате. Слушайте го възможно най-често, всеки ден, особено в моменти, когато е най-тежко. Дори ако в началото ви се повдига от това, което чувате, на десетия път ще почувствате как като че ли нещо се е променило - вече не слушате себе си, а просто обичан човек. И ще започнете да се чувствате малко по-лесно след всяко прослушване. Знам, че всичко това звучи глупаво, но понякога най-глупавите неща се оказват най-ефективни. Освен това, какво имате още за губене? Когато сте зле, няма грешни средства. <br />
<br />
<iframe allow="accelerometer; autoplay; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture" allowfullscreen="" frameborder="0" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/AMYvSE3MmPM" width="560"></iframe>
Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-18723318797652537972019-05-17T23:15:00.002+03:002019-06-30T10:42:39.755+03:00Петте езика на нелюбовта<br />
Колко подобни истории съм чувал? Симпатичен, умен, изкарва добри пари, в леглото привидно всичко е наред. Или красива, от добро семейство, грижовна, интелигентна, дори доста умна, прави мусака и чудесни свирки. Тоест е на хартия всичко е перфектно - прекрасен вариант за сериозни отношения и може би нещо повече, но все пак нещо не е както трябва.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiLB1kMni28e5xrSainhDI32IyhdAUptEbELjkENzpnxYM2wyfQGWACdS_o4tJisBwj81v4R-Rp_d6weMVhcE-8bifF5YBm2OhueQ7C9lwOiOr-G9sJWOfj6a1Vy3H2pUjxAzm5/s1600/500-elevator.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="330" data-original-width="330" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiLB1kMni28e5xrSainhDI32IyhdAUptEbELjkENzpnxYM2wyfQGWACdS_o4tJisBwj81v4R-Rp_d6weMVhcE-8bifF5YBm2OhueQ7C9lwOiOr-G9sJWOfj6a1Vy3H2pUjxAzm5/s320/500-elevator.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
На тези думи моите приятели обикновено замлъкват, осъзнавайки колко глупаво звучат. И наистина, питам се аз, какво не им достига? В края на краищата преди срещата с това ново име, с месеци, ако не и с години са разправяли как всички наоколо са тъпанари и пълни задници, и че е почти невъзможно да срещнеш нормални хора в наши дни. И ето изведнъж, насреща има хубаво и свястно момче / момиче, с повечето желани плюсове.<br />
<br />
Всеки си има свой собствен списък от изисквания към бъдещия си избраник или избраница. Всички тези "стегнат задник, дълга шия и мускулести рамене", и други задължителни параметри. Списъкът се актуализира с всеки нов човек, който допускаме в живота си, макар и само за кратко. Като опциите при покупка на автомобил - ако предишният ти автомобил е имал подгряване на волана и вентилация на седалките, в следващия те също трябва да присъстват, иначе все едно си направил стъпка назад. Но би било добре, ако се добавят нови екстри, в противен случай няма прогрес. А закъде сме без прогрес?<br />
<br />
Та така е и с хората. Опитът ни дава безценна колекция от нездрави изисквания към бъдещия човек до нас. Като погледнем назад, от всички предишни изстискваме само това, което сме харесвали в тях, от всеки по нещо, и всички тези бонуси задължително се очакват в следващия, но вече в съвкупност. Без минуси, естествено. Опитвайки се да подходим трезвомислещо към въпроса за избора, искаме за себе си в следващия епизод само най-доброто. Не може да се сваля летвата, така де.<br />
<br />
И се получава, че ако преди са били достатъчни красива усмивка и чувство за хумор, то с годините се добавят още много нови неща. Твърде много. Една от бившите е имала ненадминат музикален вкус? Страхотно, влиза в списъка. Друга е била самостоятелна, с добра кариера, умеела е чудесно да прави масаж? Хайде и това в списъка. Още една, със супер стройна фигура и дълги крака, умееща и обичаща да се поддържа? Прекалено е хубаво, за да може следващия път да се мине без това.<br />
<br />
Може би затова и ни е толкова трудно да срещнем или дори да забележим някой наистина заслужаващ си, заради такива идиотски списъци в главите ни?<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiUrZHYcazW6uTsKNIsW1_kMXJfQlwDp39J3Lgdxq9jiAJsP8vqYdyz9ClOIsOGiUTPFQmSG09gyd_2gAflpNdUrD8NFC6oRYKil0U7nHatroh-hBHEvR4bCu_sRM8Jew1T9053/s1600/500-bed.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="263" data-original-width="630" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiUrZHYcazW6uTsKNIsW1_kMXJfQlwDp39J3Lgdxq9jiAJsP8vqYdyz9ClOIsOGiUTPFQmSG09gyd_2gAflpNdUrD8NFC6oRYKil0U7nHatroh-hBHEvR4bCu_sRM8Jew1T9053/s1600/500-bed.jpg" /></a></div>
<br />
<hr />
<br />
Но тъпото тук е друго. Убедени сме, че избираме с ума си, паникуваме заради скъпоценни колекции от завишени очаквания, самоубеждаваме се, че с възрастта най-накрая сме осъзнали това, което искаме и заслужаваме, и че сме се научили да уважаваме себе си. Но всъщност това просто не сработва. Никога не сработва. А примерите на приятели, които не разбират какво не му е наред на поредния нов човек, ясно го показват. Особено когато този човек наистина е покрил повечето от точките в списъка. Но я няма тръпката, и това е всичко. Шибана химия.<br />
<br />
В резултат на това всички такива отношения неизменно се превръщат в нещо дълбоко извратено, независимо колко обещаващо е изглеждало в началото. Сценарият е еднакъв винаги и навсякъде. Първо се появяват първите леки нотки на съмнение: абе наистина ли това е правилният човек? Че нещо изведнъж виждаш в него твърде много неприятни минуси. Нищо фатално, естествено, но горчивият привкус започва да се трупа. Странното е, че в този момент никой не осъзнава, че ако човекът наистина <b>е</b> твоят, ако това е истинско чувство, тогава всички подобни недостатъци в началото би трябвало да ти изглеждат просто като мили странности, или дори плюсове.<br />
<br />
Съмненията скоро прерастват в открито раздразнение, във все по-открити упреци по всякакви незначителни поводи. И точно тогава тези списъци излизат на бял свят. Колкото и да си заслужава реално човекът, по отделни параграфи той просто не пасва, и тези точки от списъка неочаквано за всички се оказват супер критични за щастливия съвместен живот. В края на краищата, не бива да се сваля летвата. На всички искрено им се иска тези минуси да не съществуваха. Струва им се, че ако този нов човек започне да прави всичко, което е правил наистина обичаният бивш, то ще успеят да обикнат и този. И се започват нови упреци, и човекът се старае, но усещането не се променя, напротив, нещата изглеждат още по-фалшиво.<br />
<br />
Човекът, отхвърлян по толкова методичен и директен начин, или бързо разбира всичко и си тръгва, или обратното — затъва и се влюбва още по-силно, и от това става още по-дразнещ. Колкото повече се старае, толкова повече изисквания изникват към него. Като някакъв вътрешен самосаботаж, се заемаш да провериш кога най-накрая ще се пречупи, за да можеш да му кажеш спокойно в очите: ето, виждаш ли какво се оказа — не вълшебник, а въздух под налягане, разказвач на празни приказки.<br />
<br />
Всички претенции и упреци са истински в момента, в който ги изричаш. Никой не измисля такива неща умишлено, всичко се получава напълно автоматично. И причината, поради която ще се разделите, също ще бъде напълно реална за другия в съответния момент. Хората отстрани ще свият рамене — за такива неща хората обикновено не се разделят, ти също в бъдеще ще погледнеш назад и няма да разбереш какво е било това, но в този момент всичко винаги е истинско. Защото така се защитаваме. Не можеш да се договаряш със самия себе си.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjlTrfoJXNp-GneVWMq27VzEEI3vYs-gjwGw8fiFNAjRNxEaQsyNU0BZXHtfoFrPDA4p1gm2aAqTG_Ky1FjJzvoSE05Dx3fzlMb-1hwUl8or-vS3aemhh82Mst4uw2y4ciNPEqN/s1600/500-roof.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="263" data-original-width="630" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjlTrfoJXNp-GneVWMq27VzEEI3vYs-gjwGw8fiFNAjRNxEaQsyNU0BZXHtfoFrPDA4p1gm2aAqTG_Ky1FjJzvoSE05Dx3fzlMb-1hwUl8or-vS3aemhh82Mst4uw2y4ciNPEqN/s1600/500-roof.jpg" /></a></div>
<br />
<hr />
<br />
Гледайки отстрани, винаги съм се опитвал да разбера: как така? Наистина ли е толкова непоносимо да бъдете заедно, нима всичко добро, което е налице, не помага, не променя отношението към човека? Приятелите свиват рамене. “Не разбирам как се получава така. Привидно всичко наистина е наред, но колкото повече време минава, толкова повече въпроси си задавам, толкова по-досаден и дразнещ ми е”. Питам — защо тогава не му го кажеш директно, защо да не спрете да се мъчите взаимно? И тук обикновено се стига до баналните изтъркани фрази: “Еми не е лош вариант, свестен човек е, ценя го. Може би, ако потърпя, с времето ще свикна и ще го обикна”.<br />
<br />
Ами не, няма да свикнеш и няма да го обикнеш. Никога. Невъзможно е човек да избира и обича само с главата, ако сърцето от самото начало не е трепнало. Колкото и да се самоубеждаваш, че човекът е свестен и че след известно време всичко ще бъде прекрасно, сърцето със сигурност ще намери начин да си каже своето. И ще става все по-зле. Всичките тези глупави упреци, неоснователно раздразнение и несъзнателно отблъскване на човека са точно гласът на това сърце.<br />
<br />
Има само два възможни завършека на такива истории. Или връзката стига до точката на пълен абсурд, когато оплакванията и претенциите достигат своя апогей, и след това всичко свършва по някакъв повод, буквално изсмукан от пръстите, просто защото човек вече не може да издържа… Или пък се появява поредната “клетка на обществото”, както ги наричаха в соца — от онези, които понякога виждаме на обществени места и се чудим как изобщо хората са стигнали до това: зла и жестока жена, пилеща на главата на съпруга си в някой магазин, че не може да намери точно тези краставици, които са ѝ нужни, докато тя го чака с детето. Никой от тях не е искал да се окаже в такива роли, но „ще потърпя и с времето ще го обикна“.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEinnOA0B9yZN03wZfBVZvGSFtZ3fu60mC1jbfGMSC1gBhrSR6-j5vahXvRfPxQ7n68Glw15cjJgY9Zu8Gmr9FdqgnLsQM4BnrMInFgF0_xzMb8BY0zR3_0kxUuCR2ntbacpm9Vy/s1600/500-bench.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="263" data-original-width="630" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEinnOA0B9yZN03wZfBVZvGSFtZ3fu60mC1jbfGMSC1gBhrSR6-j5vahXvRfPxQ7n68Glw15cjJgY9Zu8Gmr9FdqgnLsQM4BnrMInFgF0_xzMb8BY0zR3_0kxUuCR2ntbacpm9Vy/s1600/500-bench.jpg" /></a></div>
<br />
<hr />
<br />
Бил съм свидетел на много подобни опити от моите приятели да изберат подходящ вариант за себе си единствено с главата си, и това никога не е водило до нищо добро. Никога. В най-тежките случаи връзката се проточваше с години, с противен и грозен край, когато хората бяха като счупени. Но всички тези нагледни примери не ми помогнаха, когато аз се оказах от другата страна.<br />
<br />
И сега, когато идвам на себе си, се опитвам да намеря някои отговори в минали епизоди, в казани и написани думи, в жестове, в снимки, но никъде няма нищо ново. Всичко си е било ясно от самото начало, просто аз съм искал да се излъжа. Успокоява ме само едно - разбирането, че никой не е виновен, there’s no guilty party. Понякога просто се получава, че ти избираш, но не избират теб. И никакви количества думи, действия, подаръци, изненади, жестове, пръстени и други усилия не могат да променят това. И когато тя все пак срещне онзи, който наистина да обича безрезервно, той може и да не прави дори малка част от това, което ти си правил. И да не покрива списъка ѝ с очаквания дори наполовина. Може дори да е пълен задник, но с него ще бъде щастлива по такъв начин, по който никога не е била с теб, въпреки всичките ти старания. Ти никога не си имал шанс, защото тя към теб е изпитвала чувство, обратно на любовта: нелюбов.<br />
<br />
<hr />
<br />
<i>Tom: You never wanted to be anybody's girlfriend, and now you're somebody's wife?</i><br />
<i>Summer: Surprised me too.</i><br />
<i>Tom: I don’t think I’ll ever understand that. I mean, it doesn’t make sense.</i><br />
<i>Summer: It just happened.</i><br />
<i>Tom: Right, but that’s what I don’t understand. What just happened?</i><br />
<i>Summer: I just... I just woke up one day and I knew.</i><br />
<i>Tom: Knew what?</i><br />
<i>Summer: <a href="https://www.youtube.com/watch?v=bGaztzbzTpg">What I was never sure of with you.</a></i><br />
<br />
<iframe allow="accelerometer; autoplay; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture" allowfullscreen="" frameborder="0" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/qkNa5xzOe5U" width="560"></iframe>Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-38825645707115499642019-02-19T20:18:00.001+02:002019-03-07T19:48:52.053+02:00⁂<br />
Събуждаш се, отваряш очи, спираш алармата, дремеш известно известно време, вкопчил се в откъслеците от сънища. За няколко минути всичко е наред, всичко е както обикновено. Докато не си спомняш.<br />
<br />
На работа ту се заравяш в рутина, ту изведнъж губиш концентрация, забравяйки кой ден от седмицата е и губейки се във времето. Още веднъж изравяш в паметта си детайли, докато те залива противна паника, и ти става все по-трудно да дишаш. После отново идваш на себе си, продължаваш да говориш с колеги, да се шегуваш, да се смееш; оставяш се да забравиш за известно време.<br />
<br />
Нямаш апетит, но се заставяш да излезеш на обяд, уж да се разсееш малко. През целия ден чувстваш убийствена слабост; вечер след работа лежиш на дивана повече от час, не можеш да направиш нищо, гледаш тавана, гледаш пода, гледаш телефона, скролваш Twitter. По незнайна причина отиваш на майната си за един жалък сандвич, превърташ песните на плеъра, опитваш се да намериш нещо подходящо, но не дослушваш нито една песен докрай.<br />
<br />
Не искаш да виждаш никого, да говориш с никого, но същевременно се чувстваш неимоверно самотен. Не се самосъжаляваш, още по-малко ти е нужно чуждо съжаление. Повтаряш си, че нещата ще се оправят. Пускаш първия попаднал ти филм и се изключваш за няколко часа.<br />
<br />
След това, преди заспиване, отново и отново превърташ последния разговор в главата си, после предпоследния, после всичко останало, което спомените услужливо ти подават. Спомняш си събития, места, имена, вглеждаш се в лица. Мислиш за всички грешки, които си допуснал. Питаш се грешки ли са били, можело ли е и трябвало ли е да направиш нещо другояче, да кажеш други думи или просто да замълчиш. Усещаш се, че вероятно не би променил нищо, дори и да имаше този шанс, но това не ти носи облекчение.<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiGav6p0hc3-JD1qa8BvG3nB7m1Ee3THJy-UxCNHdWLlVZQiqSFGeMf85QkYPbu3_0atF5ksW2Uqgt3iDCyTaXGntxnMF0E954mDi_vORrqJc8lbKP1P2y_FknOQFmx_2LhINwd/s1600/640x640_b6511477-dfe6-4788-8bb4-af4674d0663b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="640" data-original-width="640" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiGav6p0hc3-JD1qa8BvG3nB7m1Ee3THJy-UxCNHdWLlVZQiqSFGeMf85QkYPbu3_0atF5ksW2Uqgt3iDCyTaXGntxnMF0E954mDi_vORrqJc8lbKP1P2y_FknOQFmx_2LhINwd/s320/640x640_b6511477-dfe6-4788-8bb4-af4674d0663b.jpg" width="320" /></a></div>
</div>
<br />
Липсваш ми.<br />
<br />
<iframe allow="accelerometer; autoplay; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture" allowfullscreen="" frameborder="0" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/C2f-xIQF2ro" width="560"></iframe>Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-32847727944724138062017-08-28T18:06:00.000+03:002017-08-28T18:08:42.286+03:00Music to Make Love to Your Old Lady ByГрупа приятели-музиканти, които досега ми бяха непознати (с изключение на Майк Патън), но сега имам намерението да изслушам всичко, което са правили, са се събрали като своеобразна мета-супергрупа и са записали един-единствен албум, наречен <b><a href="https://open.spotify.com/album/4cJSjRnQTXkzbXuwcZKsbA" target="_blank" rel="external nofollow">Lovage: Music to Make Love to Your Old Lady By</a></b>. Направили са го още през 2001, така че може би всички вече са наясно с това, и аз идвам на партито с шестнайсет години закъснение.<br />
<br />
<div align="center">
<iframe allowfullscreen="" frameborder="0" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/X6mAIR9-vgI" width="560"></iframe></div>
<br />
Трип-хоп стилистиката прави тази музика идеална за правене на любов с вашата Old Lady By, ако успеете да игнорирате факта, че целият албум е самопародия на целия жанр.<br />
<br />
Нивото на пародия напомня Lazlow в <a href="https://en.wikipedia.org/wiki/Grand_Theft_Auto:_Vice_City_Official_Soundtrack_Box_Set" target="_blank" rel="external">GTA: Vice City</a>, където реални песни от определен жанр са разредени с коментари на диджей, създавайки напълно реална, но гротескна картина.<br />
<br />
Примерно в песента <a href="https://www.youtube.com/watch?v=X6mAIR9-vgI&t=1216s" target="_blank">Herbs, Good Hygiene and Socks</a> се пее за венерически болести и колко често трябва да си сменяш чорапите. А в <a href="https://www.youtube.com/watch?v=X6mAIR9-vgI&t=1020s" target="_blank">Lies and Alibis</a> се пее, естествено, за лъжи и алибита, като всичкият текст на песента се състои от три думи — както и бихте предположили, "lies and alibis", повтаряни нонстоп. Текстовете така или иначе никога не са били силна страна на трип-хопа, <i>wink wink</i> (поздрав, Hooverphonic!), но от друга — абе вие наистина ли сте готови да правите любов на фона на Lies and Alibis?<br />
<br />
Как да проверите, мисля, се досещате и сами: ако ви се получи да правите любов на фона на този албум, то мацката (най-малкото) не разбира английски (или ирония). Ако не ви се получи, сте намерили истинско съкровище, така че в никакъв случай не я чукайте, а се женете и правете деца.Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-58136801661544004492017-07-23T15:25:00.000+03:002017-07-23T16:10:00.834+03:00Привързаност<br />
Напоследък установявам, че с хората ми е… скучно. Формулировката “скучно ми е с тях, защото ми се струва, че знам всичко” е по-разбираема за повечето, но същевремено е и крайно неточна.<br />
<br />
По отношение на много неща, дори и да не знам точните “термини”, усещането ми често е като да се намирам сред деца в 3-4 клас. Децата наоколо говорят за някакви банални глупости, а аз усещам единствено самота.<br />
<br />
Какво се прави в такива случаи?<br />
<br />
Възможните решения на проблема са няколко.<br />
<br />
<b><i>Първо</i></b><br />
<br />
Може да започнеш да мразиш всички, да се чувстваш като непризнат гений, да се заяждаш в коментари под постове, да ехидничиш и да проявяваш агресия по всякакви начини. Приблизително пак там се позиционира и вариантът “да теглиш черта на хората и обществото и да станеш отшелник”.<br />
<br />
И в това “решение” можеш да си останеш задълго, ако нямаш досег с чувствата си, ако ~хората те дразнят~, но изобщо не разбираш защо. “Защото са тъпанари, защо”.<br />
<br />
Така де, няма и съмнения в това. Тъпанари са си. Тоест наистина, естествено, че са тъпанари, но това няма нищо общо с конкретния проблем. Внимание, спойлер: вече уточних, че проблемът е самотата. И следва рационализацията “с тъпанари не общувам, затова и съм самотен”. Но има едно голямо “но”.<br />
<b><i><br /></i></b>
<b><i>Второ</i></b><br />
<br />
Можеш да признаеш пред себе си, че не всички хора са тъпанари и да започнеш да търсиш умни хора, които знаят нещо, което ти не знаеш. Това е солидна стъпка напред по отношение на първия вариант. Защото например — отново спойлери — може да разбереш, че въпросът далеч не е само в интелекта. Но да допуснем все пак, че е там. Критерият за “подходящост” на хората в такъв случай е IQ-то им и новостта, а главното взаимодействие — обменът на нещо ново. “Кажи ми нещо, което не зная”.<br />
<br />
Затова например е приятно да прекарваш време с хора, които са по-възрастни от теб, и е разбираема обратната ситуация — когато си намираш протеже.<br />
<br />
Още един критерий несъмнено е издържането на някакъв тест. Например човекът ще ми пасне, ако разбере всички мои бъзици. Или ако може да ме изтърпи. Или е чел същите книги, които и аз. Оф, това вече става опасно близко до “търся си близнак”.<br />
<br />
Вторият вариант е по-добър от първия, но остава любопитството с какви глупости се занимават хората, когато не обменят нова информация.<br />
<br />
<b><i>Трето</i></b><br />
<br />
Третият вариант засега е недостатъчно изучен от науката. Но ето какво до момента съм успял да изясня:<br />
<br />
Това е чувство, което изпитваш към места и неща, които ти самият си избрал.<br />
Това е чувството, което си изпитал към първото си куче или котка, преди тя да умре.<br />
<br />
Как да го наречем?<br />
<br />
Някаква вътрешна топлота.<br />
<br />
Обикновено цари студ, а тук — топлота.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEja-ZfFhMZGi12arqOUiP4GkBMTp0ZtHzKVm_VVP0uD3_UD3VsL9Tbo5NdgQlMyruTjGRDJYri57saJCeIaOar0XfxzYgaGrrr8mC59xABanOH_g4IUMAUkpGiLPHxb0edJitY3/s1600/grumps.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="500" data-original-width="732" height="271" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEja-ZfFhMZGi12arqOUiP4GkBMTp0ZtHzKVm_VVP0uD3_UD3VsL9Tbo5NdgQlMyruTjGRDJYri57saJCeIaOar0XfxzYgaGrrr8mC59xABanOH_g4IUMAUkpGiLPHxb0edJitY3/s400/grumps.jpg" width="400" /></a></div>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
Естествено, това не е “любов” — според Фром любовта е “активен интерес към живота и развитието на този, който обичаме”.<br />
<br />
Добре. Да бъде просто “топлота”. Или дори “привързаност”.<br />
<br />
Е, оказва се, че това чувство можело и хората да го изпитват по отношение на други хора.<br />
<br />
Wait, let it sink in.<br />
<br />
Как го правят — нямам никаква представа.<br />
<br />
Има три хипотези.<br />
<br />
<ol>
<li>“На мен нещо не ми е наред”. Не си заслужил, <i><a href="https://twitter.com/rummyanaa/status/888776188700893191" rel="external" target="_blank">groznius si malkos</a></i>, не ти е писано.</li>
<li>“На тях нещо не им е наред”. Същото “всички те са тъпанари”.</li>
<li>“Нещо в комуникацията и отношенията ни не е наред”.</li>
</ol>
<br />
“Да обичаш — значи да искаш да докосваш” (приписва се на <a href="http://www.nytimes.com/1988/08/11/theater/learning-about-chekhov-s-magic-from-a-soviet-theater-wizard.html" target="_blank">Станиславски</a>). “Никой не ме обича” в този случай е именно “никой не ме докосва, никой не го ебе за мен, кво става с мен, не ги касае”. Което всъщност е опасно близо до “нищо не ме касае”, което както знаем е взаимен процес (“<i><a href="https://www.youtube.com/watch?v=MImNGJNcvIc" target="_blank">Don't let yourself get attached to anything you are not willing to walk out on in 30 seconds flat</a></i>”).<br />
<br />
И пак стигаме до същото.<br />
<br />
Но да се върнем към котенцата, кученцата, вещите и местата.<br />
<br />
Имах натрапчивата идея да посетя стаята в блока в Студентски град, където съм ходил бая дълго преди години. Естествено, там сега живеят съвсем непознати хора. Да вляза, да кажа “тук са минали години от живота ми”? Ако доразвия мисълта си — да си вкарам в bucket list-а всички места, които са ми свързани с много спомени. Асмата на “Горнобанско шосе”. Тераската върху гаражите край Морската градина. Балкончето с изглед към големия двор край Перловската река. Там също май вече живеят други хора? “Градовете ще ни надживеят всичките” — като отговор на въпроса “как и защо с градовете се градят отношения?”.<br />
<br />
“Хората са шумни и смъртни”, ако търсим разликата.<br />
<br />
По въпроса със смъртността не можем да направим нищо, така че да преминем към шумността.<br />
<br />
Според хипотезата ми привързаност се изгражда с времето, в рамките на което ти и обектът на привързаността ти сте в досег.<br />
<br />
Направо си проси употребата на английското exposure. Оттам и being exposed и времето, в което нещо влияе на друго нещо (“<a href="http://www.dictionary.com/browse/exposure" target="_blank">a laying open or subjecting to the action or influence of something</a>”). В българския има “експозиция” (в музея и фотографията), във фотографията експозицията е време и процес, в което върху светлочувствителния елемент пада светлина, като оставя отпечатък.<br />
<br />
Exposure, because <a href="https://en.wikipedia.org/wiki/Imprinting_(psychology)" target="_blank">imprinting</a>. That’s why.<br />
<br />
Пак тук е мястото на една хипотеза за устата. В “Пътеводителят на галактическия стопаджия” пришълецът от друга планета си мисли, че хората толкова много говорят, защото се страхуват устата им да не се слепнат. Другата му идея, по-хуманна (или може би обратното?) — ако цитирам: “<i>Ако не мърдат постоянно устните си, мозъците на човешките същества започват да работят</i>”.<br />
<br />
Та хипотезата ми бие приблизително в същото: общувайки, хората <b>не създават контент</b>. Те не “обменят информация” и не казват нищо важно, или полезно, или дори осмислено.<br />
<br />
Когато кучетата лаят нощем, предават ли те някаква важна информация? Или просто “Аз съм тук, а вие? О, и вие сте тук, супер!”.<br />
<br />
Жабите в блатото, квакайки, ~привличат самки~. “Аз съм тук! Ето ме! Готов за чифтосване”. Тук съм, <i>cogito</i>.<br />
<br />
В понятията на exposure, те просто увеличават времето, в рамките на което се изгражда тази привързаност. Тоест хората разговарят основно за да може у околните да се създава усещането, че те не са празно място. Ей, тук има някой! Я да се привържем към него.<br />
<br />
Когато двама души дълго разговарят (или просто взаимодействат) един с друг, те си стават близки. Съдържанието на разговора не е толкова важно.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgg7TFXo_KvhPJ1jKtweXz1pY2toEd8Gaa2PCUJNUk_D6tav6pDdcmB7qPChGW12u6N5VDxWSdwtm3ZdBGJumrkbJrok36WR-xvcE_XYktMze95iKkFzfG4uTKUS6SjgWllJzWq/s1600/smalltalk.png" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="977" data-original-width="684" height="640" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgg7TFXo_KvhPJ1jKtweXz1pY2toEd8Gaa2PCUJNUk_D6tav6pDdcmB7qPChGW12u6N5VDxWSdwtm3ZdBGJumrkbJrok36WR-xvcE_XYktMze95iKkFzfG4uTKUS6SjgWllJzWq/s640/smalltalk.png" width="448" /></a></div>
<br />
Тази хипотеза ни е нужна не за да обиждаме хората, а за да оправдаем някак не-хората. Да приемем, че имаме човек с увреждане на привързаността. Да приемем, че той не се привързва към хората. Тогава всичкото социално квакане ще се възприема от него като празни дрънканици.<br />
<br />
А не-празни дрънканици би било нещо “информативно” (ако при този човек е нарушена емоционалната сфера) или нещо много дълбоко и лично (ако не е нарушена), което се споделя само с близките хора.<br />
<br />
И така, при запознанство от новия човек бързо ти доскучнява, тъй като той упорито не спира да “дрънка глупости” и не преминава към “нормални разговори”. А да “дрънка глупости” той не спира, защото му е нужно време, за да свикне с теб и да се “отпусне”. Демек exposure.<br />
<br />
<a href="https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/736x/d8/bc/84/d8bc84c8429d00a3cf95a6e8380c9380--the-magicians-quentin-the-magicians-quotes.jpg" target="_blank">“I bond fast. Time is an illusion”</a>.<br />
<br />
“Смятам този човек за близък от днешния ден”, — мога да кажа аз, и да го направя. Не знам как.<br />
<br />
Струва ми се обаче, че други начини да го правя при мен не работят. Например не мога да си позволя (защо и как е съвсем отделен въпрос) да се привързвам към човека “по естествен път”, но умея да изграждам близост (и да я разграждам).<br />
<br />
Някои хора може да заподозрат, че това не е истинска близост и привързаност, тъй като е “твърде бързо”. Или примерно има хора, които бързо се влюбват в мечтата си, “измислят си всякакви неща”, а после се разочароват. Това е друго — търсене на спасител в другия, мисия да откриеш <i>идеалната цица</i>. Ние обаче си знаем, че спасението е невъзможно. Death is the most certain possibility (<a href="http://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S2405883116300077" target="_blank">Хайдегер</a>).<br />
<br />
Може да се каже, че умея да градя близост, но не разбирам напълно привързаността. Което потриса “обикновените” хора, защото е по-лошо и от необвързващ секс.<br />
<br />
Което ме води към текущия проблем. Как да търпиш човека, докато той свикне с теб? “Как да търпиш една жена 15 години, докато тя най-после се отпусне и стане човек?”.<br />
<br />
Или, ако се върнем към началото и го погледнем с нови очи, разбираме, че не “тъпите хора говорят глупости”, а просто “хората дружат”.<br />
<br />
Поддържат връзки, ква-ква, и това е всичко.<br />
<br />
А ти просто завиждаш!Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-72765270660792278852017-07-18T23:46:00.003+03:002017-07-18T23:54:03.038+03:00Give a Sign<i><br /></i>
<i>If you're suffering, it's because you're telling yourself a story that isn't true, but you believe it.</i><br />
<br />
Имам потресаваща по безполезността си дарба. Всеки ден, в някакви случайни моменти, се прехвърлям в алтернативна реалност, като го правя толкова сръчно, че дори аз самият не го забелязвам. Рисувам си колоритни образи, които естествено нямат нищо общо с реалността, но аз все пак вярвам в тях, все едно те наистина са реални. Но за да стане ясно за какво говоря, хайде да започна по-отдалеч.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEivNPy2wj2dD4v4DOv06NRcu93pQ1wV_tKslADp_fVpbdpcjC7Ko733QlN6ZwjglPjV9NCn_xYzlbqDKrXLClgiaYZt2Mg20twNKNt9oCyQsVwAWJwAGrKFZoFKmJ4MU0vuHxb2/s1600/sea-sips1.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="920" data-original-width="866" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEivNPy2wj2dD4v4DOv06NRcu93pQ1wV_tKslADp_fVpbdpcjC7Ko733QlN6ZwjglPjV9NCn_xYzlbqDKrXLClgiaYZt2Mg20twNKNt9oCyQsVwAWJwAGrKFZoFKmJ4MU0vuHxb2/s320/sea-sips1.jpg" width="300" /></a></div>
<br />
<br />
В отношенията с противоположния пол винаги съм се опитвал нищо да не правя "просто ей така". Още от първото обаждане на първото момиче, което поканих на среща за първи път.<br />
<br />
Сегашното поколение на Google не може въобще да си представи какъв късмет има. Тогава нямах в арсенала си социалки, нямах дори шибаните есемеси. Не можеше, прикривайки се зад монитора, спокойно и методично да сондираш почвата, без да произнесеш на глас нито дума, без риск да изръсиш някоя глупост, без да се боиш да не изглеждаш натрапчив. Налагаше се да набираш с треперещи от вълнение пръсти шест цифри, след което да чуеш груб мъжки глас от другата страна на слушалката. “Ало, може ли Т. на телефона?” “Привет, айде да излезем?” “Чудесно, айде на Царевец в седем?”<br />
<br />
Или когато, мъртвопиян, записвах на салфетка телефона на момиче в клуба, на сутринта нямах никакъв шанс да проверя струва ли си да ѝ звъня, защото не можех да си спомня как е изглеждала, че и името не помнех, защото бях пропуснал да го запиша. Никакви инстаграми, и — опази боже — селфита във фейсбуци, за да оценя подобаващо кандидатката. Впрочем имаше и насрещен плюс — момичето също не можеше да бъде сигурно коя от вчерашните пиянски мутри ѝ звъни, така че шансовете се изравняваха. Но се отплесвам, не за това ставаше дума всъщност.<br />
<br />
Тогава, преди за първи път да набера заветния телефонен номер, който помня и до този момент, пуснах като фон “<a href="https://www.youtube.com/watch?v=Q1YipLB-rQQ" target="_blank">She</a>” достатъчно силно, за да се чува “<i>Me, I'll take her laughter and her tears / And make them all my souvenirs</i>”. Така че да се чува точно в този момент, когато я канех на среща. Защо? Един дявол знае. “<i>May be my treasure or the price I have to pay</i>”, вероятно.<br />
<br />
Оттогава десетки, стотици, може би хиляди дреболии са съпътствали всяка моя стъпка. Понякога съм оставял непретенциозни съобщенийца на страници на книги, които съм подарявал, пускал съм песни “с послание”, оставял съм цветя пред врати, рисувал съм върху снега. Във всеки жест са се крили многобройни знаци и символи, и съм очаквал тези, за които всичко това се е правило, да ги прочетат.<br />
<br />
Днес нищо не се е променило. И скрити признания в някоя и друга книга, и специалните песни, и случайните подаръци, всичко това си остава част от мен. Музиката в клипове, които съм монтирал преди години, видеа в презентации на съвсем скучни теми. Ако щете, почти няма постове в този блог, които да са писани просто ей така. И подбраните тук илюстрации и песни също не са случайни, разбира се. Нужно ми е адски много време, за да наситя всеки пост тук с количеството дребни детайли, което е приемливо за мен. Затова и пиша рядко. Но всичко това са обичайни дреболии. Не че не достигам нови върхове на безумието, но това е тема за съвсем друг пост.<br />
<br />
Майната му, че всички тези красиви, хаотични и често наивни символи и знаци са се разчитали в най-добрия случай в една трета от случаите. Това никога не ме е спирало, не ме спира и няма да ме спира. Не в това е проблемът.<br />
<br />
Проблемът е в това, че практически винаги подсъзнателно очаквам подобни постъпки от тези, чиито имена изведнъж са станали за мен нещо повече от просто набор от букви.<br />
<br />
Преди съм чакал звука от потракване на токове зад гърба ми, когато, изпращайки я до тях, съм се връщал към къщи. Или съм седял половин час на пейките пред входа на блока ѝ, в очакване тя да забележи и да слезе да ме целуне още веднъж.<br />
<br />
Сега, когато примерно се озовавам на гарата, се пренасям в паралелен свят, в която тя решава да ме изненада. Защото именно това бих направил сега. Заглеждам се в лицата на хората насреща, с надеждата да ме очаква изненада. Защото съм устройвал такива неочаквани посрещания. Когато се качвам по стълбите, някъде в периферията на съзнанието си очаквам да видя неочаквано нейната усмивка. С подобен трепет поглеждам към хладилника, с копнежа нещо да се крие под магнитчетата върху него.<br />
<br />
Търся послания във всичко, във всякакви нови снимки, статуси, в шибаните <a href="http://i.imgur.com/qKb3azG.jpg" target="_blank">съобщения</a>. И, естествено, в <a href="http://i.imgur.com/omirbxi.png" target="_blank">музиката</a>.<br />
<br />
Няколко пъти, когато неочаквано съм бил изненадван по такъв начин, в секундите преди това съм успявал да се пренеса в тази паралелна вселена.<br />
<br />
Вероятно разбирате накъде бия. Всеки път измислям някакви дреболии, романтични глупости, които да са присъщи само на мен. Виждам ситуациите така, както аз бих постъпил на мястото на човека срещу мен. Представям си себе си във връзка със самия себе си.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgaSUOasWPeUlY9fuilBmYP_TGucakhyYRyupqL6NYXCVTRq4oR04WRzBIDUN8U-FhWLehCF9KIA3ChyphenhyphenDSnIiJBjqiOqbloKVj4X0u6VDtSwzbLwrygiF2mmaSXIvNCHmqGuilr/s1600/sea-sips2.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="578" data-original-width="650" height="284" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgaSUOasWPeUlY9fuilBmYP_TGucakhyYRyupqL6NYXCVTRq4oR04WRzBIDUN8U-FhWLehCF9KIA3ChyphenhyphenDSnIiJBjqiOqbloKVj4X0u6VDtSwzbLwrygiF2mmaSXIvNCHmqGuilr/s320/sea-sips2.jpg" width="320" /></a></div>
<br />
<br />
При това положение надали ще има изненадани, че разочарованията от реалността ме преследват почти на всяка крачка. Но не мога да виня за това никой, освен самия себе си. Аз съм си виновен, че измислям тези приказки, само аз съм виновен, че си позволявам <i>да не пазя сили</i> <i>for the swim back</i>, да <a href="http://acnapyx.blogspot.bg/2016/02/jump-from-cliff.html" target="_blank">скачам от скалата</a> в бездната на паралелните светове, където всичко е различно. Глупаво е да се <a href="http://acnapyx.blogspot.bg/2014/09/no-bread-no-mercy.html" target="_blank">сърдиш</a> на някой за това, че не ти е прочел мислите. Винаги ми се струва, че ако дам пример как може да бъде, ако предложа правила на играта, човекът отсреща ще разбере. Понякога е сработвало, но рядко. Хората в основната си част се боят да застанат голи на площада.<br />
<br />
Макар че, както ми подсказва опитът, всеки си има своите приказки и своите паралелни светове. Цялата разлика между нормалните хора и шантавите като мен е в това, че те не се опитват да <a href="http://acnapyx.blogspot.bg/2013/12/the-desperate-kingdom-of-love.html" target="_blank">превръщат мечтите в реалност</a>. Те просто консумират това, което им дават.<br />
<br />
<div align="center">
<iframe allowfullscreen="" frameborder="0" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/NbaxDmETR_M" width="560"></iframe></div>
Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-65575379173729709772017-01-07T22:23:00.002+02:002017-01-07T22:24:20.172+02:00Трето ниво<br />
- Да, заповядайте, седнете. Свободно е. Кафе ли? Да, с удоволствие. Не успях да закуся. Да, по време на полета ще дадат кафе, знам. Но тук е по-хубаво. Тук като цяло е хубаво. Защо да е неуютно? Ами да, нито тук, нито там. Прекрасно е така. При вас това се нарича “вкъщи”, знам. Не, не кафенето на летището, естествено, че не. Това чувство.<br />
<br />
- Не, не половинката ми ме изпращаше. Много сте наблюдателен. Да, и аз ви забелязах. Не, любим човек. Чудесен човек. Разделихме се днес, всъщност. Не, не за седмица. Завинаги. Но още не го знае.<br />
<br />
- Нищо не се е случило, просто дойде моментът. Ние винаги сами знаем кога е настъпил моментът. И можем сами да решаваме. Тези, които са на първо или на второ ниво - те нищо не решават. Аз съм на трето, ние можем.<br />
<br />
- Трудно е за обясняване. Наистина ли ви е интересно? Разбирате ли, ние не сме като всички други. Умеем едно нещо, нещо много важно. Можем да правим така, че човекът да се чувства така, както винаги е искал да се чувства. Неразбираемо ли звучи?<br />
<br />
- Ето вие, например, искате да се чувствате сякаш сте най-добрият? Че ви обичат и никога няма да ви изоставят? Че вече не сте сам, че повече не се налага никъде да бягате, че сте дошли където сте искали? При вас това се нарича - “аз съм вкъщи”. Като в ръцете на мама? Може и така да се каже.<br />
<br />
- Ами, това го има у нас. Не, не са ни учили, такива се раждаме. Просто ние сме създадени за това. Ето вижте, в телефона си имам фенерче. Включвам го и го насочвам към вас. И вие се оказвате в това... поле? в този лъч? И в него сте съвсем различен, и за вас всичко е съвсем различно. Такова, каквото сте искали. Горе-долу така работи, но не е в телефона. А вътре в мен.<br />
<br />
- Аз съм трето ниво, мога да го изключвам. Страхотно е. Така имам заряд за няколко души. Първо ниво не могат така, те се включват само веднъж и това е. Докато не се изчерпат. И лъчът им е по-слаб. А на десето въобще нито да се включваш, нито да се изключваш не е нужно, то само си грее на всички страни, залива всички наоколо. Но такъв е имало досега само един.<br />
<br />
- Малко сме, да. И малцина знаят за нас. Не, не е тайна. Просто - защо? Не, мерси, вино не искам, още едно кафе, моля.<br />
<br />
- Не, никой не ми посочва, сам избирам. Не знам. Някак си виждам на кой има нужда да му дадеш. Не, реално всички имат нужда, но не мога да се разкъсам, така че да има за всички. И без това нямам чак толкова много в себе си, трето ниво съм, не пето. Просто виждам. Гледам човека и виждам какъв ще стане, ако го заредя със себе си. А стават просто поразителни! Такива, каквито трябва. И после, когато всичко приключи, са други завинаги.<br />
<br />
- Естествено, че не разбират. Защо им е? Те си мислят, че просто най-после им е провървяло. После изобщо нищо не мислят, просто живеят. Не, естествено, че не го ценят. На нас това не ни е нужно. Ние не изпитваме глад. Защо ни е хляб, ако ние самите сме хляб?<br />
<br />
- О, това много рядко се случва. Такива съвпадения са почти невъзможни. Но ми харесва, че помислихте за това. И аз често съм мислил за това. Имах една любима. Прекрасен човек. Аз я избрах. Или поне така си мислех. Но с нея нещо не беше както трябва. Прегръщах я и не можех нищо да направя. Просто се залепвах за нея и лежах като в топла вана. И да се откъсвам от нея беше като да излезеш от гореща вана на студа навън. Сякаш са те изключили от система. Така разбрах, че и тя е от нашите.<br />
<br />
- Не, това не може, не. Не сме създадени за това.<br />
<br />
- Не, мерси. Ще се оправя, нямам багаж. Никой не ме посреща. Още не е време за това.<br />
<br />
- Не, и това не. Вече казах - още не е време за това.Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-64250203457705296902016-12-13T00:42:00.000+02:002016-12-13T00:47:30.101+02:00Знаци и суеверия<br />
Когато една жена я сполети любовта, не ѝ идва наум да търси някакви признаци дали наистина е така, защото това няма как да го сбъркаш с нещо друго.<br />
<br />
Първо, повишава се общият тонус. Тя започва да подскача като млада кобилка и да извърта глава без остеохондрози. Светът наоколо ѝ се вижда не просто годен за обитаване, а дори нелишен от чар. Освен това тя започва да си похапва добре, което също се отразява добре на самочувствието. Заради това жената стига до извода, че в живота ѝ се е случило нещо приятно, а от приятните неща познава най-вече влюбването - тоест би трябвало да е то, така де.<br />
<br />
Вторият симптом е в това, че жената започва много да мисли. Околното пространство се изпълва със знаци и символи - локвата кой знае защо е нашарена от ивици от бензин, враната не случайно е кацнала на кашпата, а колата е затрупана от сняг очевидно не просто ей така, а поради някакъв дълбок смисъл. Всички тези послания имат нужда от разшифроване, така че понякога буквално няма кога жената да си седне на задника. Оптиката също се променя в посока художествено преувеличение. Салатата има отблясък на оникс и нюанси на аквамарин, което несъмнено означава, е всичко ще е чудесно и щастието съществува.<br />
<br />
Мъжът, провокирал това умствено разстройство, на този етап не се подлага на никакъв анализ и се описва с икономичната формула "страхотен е". В крайна сметка жената не е враг на самата себе си. Първо, тя се опасява да не пропъди очарованието. Второ, всичките ѝ сили отиват за съзерцание на ониксово-аквамариновата салата и няма как да се разкъсва между няколко неща. Ако се превключи на съзерцание на любимия, зрителният ефект е същият като със салатата - няма значение какво е това, но господи, колко е красиво.<br />
<br />
Ако любимият не успее да се изнесе своевременно от пейзажа, любовта получава въплъщение, да не кажем развитие. То се изразява в това, че любимият се внедрява в жизненото пространство, изтласквайки от него ониксово-аквамариновата салата и други възвишени впечатления, и след известно време накъдето и да погледнеш, навсякъде виждаш него. Тази промяна на ландшафта обикновено е малко неочаквана за жената. Тя вече се е настроила да се любува на цветовете на сакурата, а изведнъж вместо сакура някакви такива други неща.<br />
<br />
Попаднал неочаквано на фокус, любимият предизвиква у жената нов изблик на интелектуална активност, и сега тази активност е от съвсем друг род. В зората на отношенията всяко глухарче ѝ е вещаело щастие, което душата не може да побере, и избраникът във връзка с това се е приемал само като общи очертания. Сега, когато фигурата на избраника е застанала с целия си гигантски ръст отсреща на помещението, а щастието никакво го няма, жената излиза от състоянието на сладко объркване и започва да размишлява по-прагматично. А именно: не е ли прибързала с преценката си.<br />
<br />
Това ли е или не е, а само ѝ се е сторило, или е било това, но вече е приключило? И как да го разбере, по какви признаци и символи? Защото ако не е това, мисли си жената, напразно си губим времето. А ако все пак е това, що е такова смотано, скучно и тъпо? Ей тези въпроси жената си задава на себе си, а понякога и на околните, ако не са успели да се скрият овреме.<br />
<br />
Всъщност няма нищо сложно в това, ако не се обърква форматът. Ако ви вълнува дали пичът е подходящ за мисия от рода на съвместно притежание на пералня и може ли да му доверите изнасянето на боклука - то личността на заподозрения наистина има някакво значение. Ако говорим за любов, то експлоатационните му характеристики са абсолютно маловажни. Най-често жената се терзае от въпроса това ли е или все пак не е, когато именно е в партньорство с мъж, който формално не може да упрекне в нищо – не я бие, изнася боклука, подава палтото, отваря вратата, а все пак някак си ѝ се повдига от него. Ако говорим за любов, а не за ипотека – безполезно е да се вглежда в него. Трябва да се вглежда в себе си.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhwZPOnf6GcImBGUubpLUD_4n2JYPgpzXfOHobJbcNbytZ70oFxfMokmjYZYMi5uTxItjHo9Ja5G6bupe2d4Amjebk8skExfzSharU5aVDK5ajEIxteCQ0-LdnMFgQsz6F4yvPi/s1600/15317844_1125957104120072_5466688588364488684_n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhwZPOnf6GcImBGUubpLUD_4n2JYPgpzXfOHobJbcNbytZ70oFxfMokmjYZYMi5uTxItjHo9Ja5G6bupe2d4Amjebk8skExfzSharU5aVDK5ajEIxteCQ0-LdnMFgQsz6F4yvPi/s400/15317844_1125957104120072_5466688588364488684_n.jpg" width="266" /></a></div>
<br />
Има пет надеждни признака, че все пак не е това, и че рубините в салатата само са ти се привидели, а ако поне два от тях се налице, то салата няма да има и с този човек на нищо по-интересно от ипотека не можеш да разчиташ. Всички тези признаци са физически, телесни – по простата причина, че тялото е неподкупно и с ипотека не можеш да го излъжеш.<br />
<br />
<b>Не е любов, ако ти е неприятно да го гледаш. </b>Не в смисъл да не искаш да му виждаш очите въобще, а в това, че сам по себе си видът му не те радва. Ако гледайки мъжа, прагматично си отбелязваш какво да поправиш в него, да го заведеш на фризьор и на глас му нареждаш да си глътне корема и да си смени чорапите. Това не е любов, това е мебел.<br />
<br />
<b>Не е любов, ако не можеш да понасяш звука на гласа му. </b>Може въобще да не слушаш какво там си мърмори, но ако въобще те дразни самият факт, че гласът му звучи, ако ти се струва, че той крещи или мрънка, даже когато ти обяснява пътя - това просто не е твоят мъж, природата се е погрижила да ти го покаже, слушай я.<br />
<br />
<b>Не е любов, ако са ти неприятни докосванията му. </b>Ако толкова неловко те прегръща, че губиш равновесие и забиваш нос в бодливия пуловер, докато междувременно си си прищипала косата неясно с какво - не той има проблеми с координацията, а ти имаш проблем с него. Ако не можеш да заспиш под едно одеяло с него, ако ти е горещо, неудобно и ти пречат всички части на тялото му, включително ушите - не е това, и никога няма да бъде.<br />
<br />
<b>Не е любов, ако те дразнят нещата му. </b>Ако целта на чистенето е да унищожи всички следи от неговото съществуване. Ако те дразни, че заема твърде много място, ако не се вписва в твоята естетика, ако чистиш не заради него, а след него - значи в твоя свят той е чужд, и това не се лекува.<br />
<br />
<b>Не е любов, ако след среща се чувстваш така, сякаш си била на конно състезание и най-после можеш да си поемеш дъх. </b>Ако се чувстваш като след тежък труд - значи е било труд. От любовта не се уморяваш. Просто не е това.<br />
<br />
Можеш да минеш и без признаци. Ако една жена се терзае от въпроса това ли е или не е - със сигурност не е.<br />
<br />
Друг е въпросът, че когато жената не се терзае от този въпрос и твърдо е уверена в това, че е точно любов - в девет от десет случая също не е. Но това вече е съвсем отделна тема.Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-29282639929975363822016-11-17T19:09:00.002+02:002016-11-17T23:06:12.982+02:00This is not a test<br />
Неотдавна осъзнах нещо много важно. За мнозина моето прозрение може да изглежда банално и високопарно, но се учудвам, че не съм стигнал до него по-рано.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjdVm79C_Jc8hpLGHcBKG98GWgtMGs5LO7IGNKHgNgxfafRtkqJ_Twoqek2oDBrcD-wK8Ji13pEv9u-AfbeFLg4do9ZBTfAGErv1KTVX0FMahUp9p1sWm3Cs_xMzpL9tpuXTjBg/s1600/highfidelity.png" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="215" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjdVm79C_Jc8hpLGHcBKG98GWgtMGs5LO7IGNKHgNgxfafRtkqJ_Twoqek2oDBrcD-wK8Ji13pEv9u-AfbeFLg4do9ZBTfAGErv1KTVX0FMahUp9p1sWm3Cs_xMzpL9tpuXTjBg/s400/highfidelity.png" width="400" /></a></div>
<br />
Животът е това, което се случва в момента. Всяка минута, всеки безсмислен и празен момент, независимо дали е чакане на току-що заминал автобус или търсене в супермаркета на мляко с по-дълъг срок на годност, всичко това е животът. Това не е подготовка, не е репетиция, не е перон на гарата преди дълго пътуване, а точно този, истинският живот, за който е прието да се готвиш, но не и да го живееш.<br />
<br />
До един момент ми се струваше, че истинският живот ще започне някъде след следващия завой. Като дете, че и по-късно, обикновено оправдавах глупавите си постъпки с това, че като стана възрастен, ще е различно. Всичко ставаше сякаш не наистина. Влюбвах се, губех си разума, градях планове, разбивах си сърцето с илюзии, но всеки път като режисьорски коментар зад кадър ме грееше мисълта, че следващия път всичко най-после ще се случи наистина.<br />
<br />
Мина предостатъчно време, детството ми отдавна приключи, но обещаният от мен на мен самия възрастен живот така и не дойде. Вместо него имаше само поредица от хаотични и почти несвързани помежду си събития, оставящи ми странен послевкус. Нима всичко това се е случило с мен? Ако да, за какво ми е такъв багаж? За какъв истински живот съм се готвил?<br />
<br />
И така, докато все пак осъзнах, че животът отдавна вече е наоколо. Какво ти отдавна, винаги си е бил. Не е имало никаква подготовка. This is not a test. Всички написани писма, изпратени или не, всички чути песни, любими и не толкова, всички изречени думи, глупави и не особено, всички постъпки, достойни или нелепи — всичко това е животът.<br />
<br />
Разочарованията, неуспехите, мъката — те също са животът. Без тях няма радост от успехите и еуфория от нови имена. Всеки от нас е съвкупност от своите грешки и взети решения. Рядко съм попадал на някой, който да е нещо повече.<br />
<br />
Познавам много хора, които така и никога не се решават на нещо важно, като искат да се подготвят малко по-добре, чакат вълшебен подходящ момент, безкрайно отлагат плановете за вдругиден, до началото на “истинския” живот. Осъзнайте го: никога няма да бъдете по-готови от сегашния момент. Няма защо да се боите да направите крачка и да поемете по “големия път”, какъвто и да е той за вас. Така или иначе отдавна вървите по него. Още от първия ви ден. Това е вашият път, ничий друг.<br />
<br />
Едно момиче, което познавах, оправдавайки бездействието си, обичаше обречено да повтаря, че нищо няма да постигне в живота си. Но животът не е цел, не е резултат, в него няма какво да постигнеш и до какво да стигнеш. Можеш само да го изживееш. Животът е път, движение. Всичко, което се случва в този момент, е животът. Както и всичко, което се случва след него.<br />
<br />
Важно е да помните едно-единствено нещо. Всичко, което сега ви заобикаля — хората, работата, мислите, плановете, всичко това остава с вас завинаги. Но това е само част от пътя, който ще изминете. Никога няма да можете да промените вече случилото се, то винаги ще има значение, винаги ще остава важно. Но само тогава, в това време.<br />
<br />
А още утре имате свободата да направите каквото пожелаете, и това по никакъв начин не обезценява миналото ви. Затова и са толкова глупави и измислени всичките ви навици и принципи, старателно колекционирани вкусове и предпочитания.<br />
<br />
Питали са ме вече защо винаги бързам, защо правя това, което правя, и какво ще правя, когато идеите и посоките ми се изчерпат. Въпросът обаче е, че те никога не се изчерпват. И ако има нещо наистина глупаво, то е да консервираш емоции и чувства в идиотската надежда, че ще ти свършат работа по-късно, защото сега се опасяваш, че моментът не е най-подходящият. Всеки момент е подходящ.<br />
<br />
Животът реално не е и път; понякога по него има разклонения, но никога — пътни знаци и табели. Животът е безкрайно поле до хоризонта.<br />
<br />
<div align="center">
<iframe allowfullscreen="" frameborder="0" height="360" src="https://www.youtube.com/embed/dXLpXu9T7j0" width="640"></iframe></div>
Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-91628397175485793152016-02-14T08:51:00.000+02:002017-07-10T00:18:21.874+03:00Скок от скалата<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg0Y-YflTYKTUHyBMXPWnnwNqem5iiFr9LJpHVrtE2pPLsUn7-VkGn-Wa0WjR-pSNOuzRs1dgQVAazFcrW8xReKSznywgrClh82cFtJ9ui7xJ7w5Cbx68MzrsOYhTDqVO3VLwg3/s1600/CbMB_VyW0AABQA7.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="323" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg0Y-YflTYKTUHyBMXPWnnwNqem5iiFr9LJpHVrtE2pPLsUn7-VkGn-Wa0WjR-pSNOuzRs1dgQVAazFcrW8xReKSznywgrClh82cFtJ9ui7xJ7w5Cbx68MzrsOYhTDqVO3VLwg3/s400/CbMB_VyW0AABQA7.jpg" width="400" /></a></div>
<br />
Любовта никога не е случайна. Любовта е осъзната, любовта е усилие, лично твое решение, макар рядко да успяваш да го осъзнаеш преди момента, когато вече е твърде късно. There’s a moment, there’s always a moment, right?<br />
<br />
Винаги има момент, когато се отдаваш без остатък на това чувство, решаваш, че това е Тя, затваряш си очите за неща, които би трябвало да виждаш, игнорираш всички “но”. Любовта е идиотска усмивка на лицето, загуба на паметта, помътване на разсъдъка. Това е прословутият скок или крачка напред от скалата, както щете го наричайте.<br />
<br />
Стоейки над пропастта, вглеждайки се в мъглата, в толкова познати, но кой знае защо винаги непознатите очертания долу, знаеш със сигурност какво точно те чака. После, след време, рядко успяваш да си спомниш тази последна стъпка, след която се оказва твърде късно. От височината ти се вие свят, причернява ти пред очите, но правиш тази крачка сам, никой не те бута.<br />
<br />
Винаги се разбиваш. Разликата е само в продължителността на падането. Е, и в периода на рехабилитация впоследствие, когато се събираш частица по частица и кой знае защо отново се оказваш горе на скалата.<br />
<br />
И не, колкото и единствена да ти се струва тя, тя не е единствената. Не е и последната, ако бъдем цинични докрай. Но ние сами избираме в какво да вярваме.<br />
<br />
Всеки път се учудвам, че очевидната вторичност на емоциите и преживяванията не спира, не предпазва от поредното падане. От това с какво сляпо упоение и порив се отдавам на съвсем ново самоповторение. Защото не съм забравил, помня още как беше преди, с Онази, и с Тази - другата, преди. И добре помня (и някъде все още е записано всичко, подробно), как точно по същия начин се задавях от емоции, боях се да я изгубя или да не я получа никога, как се разпадах на части от безпомощност, когато ми се струваше, че всичко е изгубено, че никога повече няма да бъде така. Че няма да бъде истинско.<br />
<br />
Но, оказвайки се очи в очи с поредното бъдещо разочарование, с някакво сляпо упорство отново и отново не спирам да си повтарям, че този път всичко е различно.<br />
<br />
Като наркотик или алкохол, след който на сутринта неизбежно те чака чудовищен махмурлук и изгубен празен ден, но всеки път обръщаш в гърлото си първата чаша, изшмъркваш първата магистралка, и вече не можеш да спреш. И никакви спомени за главоболието и прегръдките на "белия трон" не са в състояние да засенчат вторичното, но същевременно парадоксално ново чувство, когато всичко - <b>абсолютно всичко</b> - отива на заден план. You just get so fucking high.<br />
<br />
Може би смисълът е точно в това всеки път да вярваш като че ли е първият, като че ли тя е единствената. Защото любовта не търпи условия, кавички и предпазливост, тя може да бъде само истинска. Скок с осигурително въже на гърба не би бил същият. Само необратимостта на крачката в пропастта прави полета наистина чист.<br />
<br />
<div align="center">
<iframe allowfullscreen="" frameborder="0" height="321" src="https://www.youtube.com/embed/Zwt4s9G9GQc" width="560"></iframe></div>
<br />
Гледам тези редове и не вярвам на самия себе си. Всичко това е самоизмама, лъжа, преструвка. Опит да се успокоиш, да се примириш с обстоятелствата, с реалността. Всички тези разговори за plenty of fish in the sea, за следващия влак са пълни глупости. Всеки път е уникален и никога повече няма да се повтори. Днешната комбинация от събития, думи, постъпки, усмивки, съобщения, планове, съвпадения, вечери, този безумен коктейл от емоции и преживявания – никога няма да можеш да получиш нещо подобно. Всяко ново име в живота ти те променя безвъзвратно, и следващия път на скалата ще се окаже съвсем друг човек, не ти. Впрочем всичко това е вярно само в тези редки случаи, когато чувството е истинско.<br />
<br />
И проблемът е в това, че знам, че то е истинско, живо. И даже когато хората наоколо те съветват да забравиш, да теглиш майната, да си отидеш, когато съзнаваш, че не те чака нищо освен остри камъни, когато виждаш, че ей сега ще се разбиеш, плаши те далеч не предстоящата болка. Не искам отново да се променям, не искам да ставам друг, защото не знам какъв ще стана следващия път, защото днес съм станал най-добрата версия на себе си, човекът, който винаги съм искал да бъда.<br />
<br />
Даже когато всички ми повтарят, че нещата са същите като преди, и рано или късно ще забравя, и всичко ще е наред, докато още се смея сам на себе си и се шегувам с тези си изживявания, разбирам само едно. Да, всичко отминава. Но тук и сега, it is fucking real, и го знам със сигурност. Колкото повече остаряваш, толкова по-ясно разбираш кога е истинско, и кога не. И не съм готов да се откажа от това, да го убия и да го излея в тоалетната. Можеш да си отрежеш ръката, и отрязаното задължително ще заздравее, и можеш да живееш без ръка, може би дори в някакви моменти да забравиш, че изобщо я е имало, нали? Но няма да бъдеш същия като преди. С всеки път от теб остава все по-малко.<br />
<br />
Понякога завиждам на тези, които никога не са се влюбвали. Вероятно има някаква прелест в това да оставаш един и същ човек през целия си живот, да не отдаваш половината от себе си на друг, да оставаш цял. Но не съм готов да разменя мястото си с тях. Защото нищо не може да се сравнява с магията на свободното падане след скок със затворени очи. Всеки от тях в някакъв момент от миналото си се е изплашил, отстъпил е, обърнал е назад в моментта, когато е трябвало да вземе решение – защото е нужна огромна смелост дори само за да вдигнеш крак над пропастта. Но съм сигурен, че момент е имало. Защото винаги има момент.<br />
<br />
Но също така и помня добре колко време ми отне това отново да се кача на тази скала, да направя последната крачка. И добре разбирам, че с всеки следващ път е все по-трудно, че в някакъв момент страхът от падането най-накрая ще надделее над емоциите, ще се откажа, ще се обърна, и ще се върна обратно. И че повече няма да бъде така. Няма да бъде истинско.<br />
<br />
Но знаете ли какво? Хубавото на това да пишеш, е че имаш шанса сам да напишеш какъв да е краят на историята.Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-59763102650730285672015-08-29T15:42:00.002+03:002015-08-29T15:49:43.885+03:00За изневерите<br />
Имам си една стара теория на популярна тема - защо партньорите изневеряват, или по-скоро защо НЕ изневеряват. Разправял съм я на доста хора, най-вече в мъжка компания. Теорията всъщност е хипер-простичка. Не изневеряват само защото ги мързи. Обяснявам накратко. Ще говоря за мъжете, после ще се опитам да направя лека корекция и за жените.<br />
<br />
Живее си една щастлива двойка. Живее от има-няма 6 години, да речем. Той се прибира от работа вкъщи, целува я по бузата. Отива в спалнята, преоблича се в домашни дрехи - видял и по-добри времена анцуг, избеляла тениска (някога тя е била супер, и много й е харесвала, но времето си върви, тениската е прана милион пъти, да се облича пред хората е срамно вече и се е преквалифицирала в категорията "домашни"). Отива в кухнята, вечерят, разговарят или не разговарят (в зависимост от настроението, естествено - ако например денят е шибан, всичко на света те дразни и ти се иска да няма никой наоколо, какви ти разговори? Или примерно денят е прекрасен, толкова неща са се случили, получил си бонус, обещаното повишение е на косъм, птичките пеят, отпуската наближава - що да не поговорим?), а после... А после, по правило, се разотиват по разни ъгли и всеки си се занимава с каквото го влече в тишина. Не, в никакъв случай не твърдя, че така е или трябва да бъде при всички и винаги - генерализирам, естествено. Той си седи на дивана, сменя каналите и си пие бирата в тишина и на спокойствие. Тя примерно в съседната стая си говори с приятелка по телефона или примерно седи увлечено в социалките или определени форуми, отстоявайки своите методи и принципи на приготвяне на дроб-сарма или връзване на моряшки възли - и двамата, колкото и ужасно да звучи, са щастливи от това. Не, те са добра двойка, много се обичат, стоят стабилно един зад друг, но има моменти, когато е хубаво да си поседиш сам, в своята собствена компания, в тишина.<br />
<br />
Африканските страсти, дори и да ги е имало, са отминали отдавна. Те са щастливи с едно такова тихо, спокойно щастие, което го има при стабилните, чудесни двойки. Може да си седят по различните стаи колкото им се прииска, после пак да се срещнат например в хола, да обсъдят някой филм или книга, да обсъдят плановете за утре, паралелно да обсъдят ситуацията с децата (тъкмо учителката се е оплакала, че оценките на по-голямата дъщеря са отчайващо зле, а по-малката се дере така, че просто не може да се трае!), да се отпуснат, да кръстосат крака, да не си гълтат корема (през деня и без това им е дошло до гуша да го правят, поне тук с облекчение да отпуснат започващия да расте търбух), гръмогласно да се смеят, ако им се иска, да сумтят, дори да злобеят малко, да се скарат (че как без това, нали е ебахти скуката), а после естествено да се помирят (е кво сега ми се дуеш, престани, айде стига де, приключвай - окей, гад и боклук съм, айде да ходим на дивана). После може да пийнат по един сайдер (е къде сега да ходим, верно, късно е вече и ме мързи - цял ден съм препускал като кон, дай да си отворим по едно кенче със сайдер или бира, да гледаме някой филм - или да не гледаме, а да си поговорим. Ако искаш, облечи си красивата рокля - ще е все едно сме излезли някъде, само не ме гони от дивана, наистина, скапан съм просто. Утре, честна дума, ще идем някъде. Айде може би не утре, следващата седмица, обещавам - честна пионерска!). После лягане, естествено - късно е вече, а утре задачки колко щеш - да се обадиш за интервю на един, да се разбереш с друг, да оставиш компа на сервиз (май мониторът му е почнал да сдава багажа), да купиш продукти, нещо да забъркаш за вечеря - и деня си мина, направо нямаш търпение да се прибереш и да си сложиш разтегления анцуг, да се пльоснеш на дивана, да отвориш бирата и да се насладиш на спокойствието (утре! утре гарантирано ще идем някъде! да, права си - роклите си имат права, но и аз си имам също права - и съм по-важен от роклите, не се сърди, скапан съм, наистина. Утре! Непременно утре!).<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhX6Hu5SYHsCTmJXQQNHt2No2E97RqP2b9O273ykO_ULhAr6qwH1KWTe8L9FomQfBdVgQDSeD1NJAGL-JEubaVh_t15XtmL3lNB3_aGjGLXezXGMpHR-PQl2P1p6-rlJwl6cg9w/s1600/infidelity.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="213" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhX6Hu5SYHsCTmJXQQNHt2No2E97RqP2b9O273ykO_ULhAr6qwH1KWTe8L9FomQfBdVgQDSeD1NJAGL-JEubaVh_t15XtmL3lNB3_aGjGLXezXGMpHR-PQl2P1p6-rlJwl6cg9w/s400/infidelity.jpg" width="400" /></a></div>
<br />
И сега, след всичко това, може и да поговорим за изневерите. Какво всъщност е съпружеската измяна? Смяна, на усещанията и възприятията - нова кръв, свежи емоции, дъга, искри, страсти, Отело и Хамлет. Възторг, пръски от шампанско, иха-уха. Кой вярва в това? Да, вероятно всичко това също го има. Но измяната е преди всичко промяна. Тоест, нова жена. Такава, която категорично не е съгласна на анцуг, на 'дай да си поседим на дивана с бутилка бира', на 'аз ще подудна малко, просто не съм в настроение, но после задължително ще поискам прошка, а ти потърпи малко'. И за чий всъщност да се съгласява на нещо такова? При нея има роман, страсти, нови емоции. Нужни са й цветя, ресторанти, страстни прегръдки под луната, пламенни целувки, глътнат корем, комбинация от галантност и животинска агресия, четене на Бродски на брега на морето, съпътствано от седене на топло одеяло, на което има стогодишна бутилка бордо, плетена кошничка с плодове, от него се носи необикновеният аромат на любимия й парфюм, той леко я прегръща и все рецитира, рецитира, не забравяйки да долива от виното и нежно да я целува по шията. Никакви дивани, никаква бира вкъщи, никакви изтъркани от пране тениски - просто забравете.<br />
<br />
Иначе изневярата е ужасна и болезнена, точно както я показват в киното. Тъжно е да я гледаш, още по-тъжно е да я изживяваш. И тогава какво имаме? Имаме това, което категорично не искаме да имаме - пълен отказ от мързел. Какъвто и да е - физически или морален. Не може да проявяваш мързел, когато ухажваш жена - просто ще й писне и ще си отиде. И в общи линии ще е в правото си. Защото мераклии колкото желаеш да излизат с нея и да й свалят звезди. За какъв кур тогава ще й е този ленивец?<br />
<br />
Затова и не изневеряват - защото ги мързи. Помислете си: вместо уютна вечер, когато може нищо да не правиш, да се отпуснеш, всичко да е познато, привично, всичко това трябва да го заменяш за: тичане, купуване на цветя, седене в костюм, с изправен гръб, никакво отпускане, усмихване, слушане, говорене. Да говориш! Това е много важно. С жена, особено с нова жена, трябва да говориш - само така можеш да я увлечеш и омаеш. Да говориш дълго, с увлечение и страст, и после, не по-малко, може би дори и повече, с увлечение и страст да слушаш. Да слушаш! Жената, особено нова, трябва да я слушаш. Да слушаш и да помниш какво е казала, за да не се окажеш в неловка ситуация, като каже: е как, аз още преди седмица ти казах. Да помниш! Задължително да помниш. Да помниш какво е говорила, както и какво ти си говорил, кога сте се запознали, кога е рожденият й ден, какви цветя обича. Да помниш това, което помниш за своята жена (което си запомнял с години, всъщност запечатал от повторенията, а не толкова запомнил, но винаги може да помолиш за прошка, да целунеш и примерно щом се е случил такъв конфуз, наистина някъде да отидете) - всичко това да го помниш и за другата. И всичко това в замяна на нещо призрачно, непотвърдено от времето, водещо незнайно къде и даващо незнайно какво. Еми как да не те домързи бе, дагоева.<br />
<br />
За жените може да се каже същото. Да, естествено, кой не обича да извърти поглед към тавана и да разказва как страстта вече не достига, как преди всичко е било различно: пламенни целувки под луната, вино, полумрак, сантиментален филм (оф, как се казваше бе, мътните го взели?) - всичко беше иху-аху. А ако директно вземеш и заговориш за това фронтално - давай, още сега тръгваме! Обличай се, слагай си най-красивата рокля, ще идем в най-добрия ресторант, ще поръчаме стогодишно бордо, ще пием и ще се разхождаме по брега, прегръщайки се. Ще гледаме звездите и ще си говорим. Звучи прекрасно, звучи изумително. Но за това трябва (след работния ден, родителската среща, скандала със съседите) да станеш, да се облечеш, някъде да ходиш, нещо да правиш, да харчиш безумни пари за някакво идиотско вино (когато отдавна вече си си харесала невероятна рокля!) и още на всичкото отгоре да се разхождаш по брега - пясъкът попада в сандалите, краката болят, токчетата засядат, сандалите (любими!) още малко и ще бъдат безнадеждно съсипани. Ама какви ги дрънкаш, бе скъпи, дай да си поседим вкъщи - да гледаме някой филм и да поговорим. Пък и аз трябва на Гери да звънна, и на нашите също, и във форума и чата да загледна. Айде утре, какво ще кажеш?<br />
<br />
Тази теория досега съм я разказвал на няколко мъже - колеги и приятели. Вечер, след уморителен работен ден, сме седнали в бара и пием бира, или ром с кола. Някои от тях водят трайните си приятелки - с красиви рокли и високи токове, естествено (като няма да са вкъщи, макар и да е в мъжка компания, подразбира се, че трябва да изглеждат по-добре от всички, нали?), докато мъжете в повечето случаи са в каквото им падне - тениски, дънки и кецове. Първо спорят с мен. Впрочем дори в самото начало спорят достатъчно вяло. Към средата започват съгласно да кимат, отпускат се, кръстосват крака и на лицата им се четат спомени за анцузи и диван.Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-69735433433939006602015-08-25T10:08:00.004+03:002015-08-25T10:17:05.446+03:00Продължавай да вярваш<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
<a href="https://40.media.tumblr.com/5992452da507a5c5426a33beade7bdf2/tumblr_nrkki4AhVy1uzw2dno1_1280.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="425" src="https://40.media.tumblr.com/5992452da507a5c5426a33beade7bdf2/tumblr_nrkki4AhVy1uzw2dno1_1280.jpg" width="640" /></a></div>
<br />
–
И какво мислиш?<br />
–
Тя е влюбена. Казва, че ѝ липсвам. Казва, че ѝ е интересно с мен. Чака ме. Настойчиво ме вика да отида при нея.<br />
–
Пич, това е чудесно. Най-важното е да продължаваш да вярваш на думите ѝ.<br />
–
Просто ми завиждаш.<br />
–
Естествено. Завиждам на твоята младост. Пич, само на твоята възраст може да се вярва в любовта на една жена.<br />
–
Тя е честна с мен!<br />
–
Естествено. Пич, за това са и нужни жените, за да вярваме. Тежко на жената, която не умее да играе на любов. Тя ще си умре в самота и нищета. Основното ѝ предимство не е между краката, дори и да го използва майсторски. Основното предимство на жената е искреността. Ти просто си длъжен да вярваш, че
именно
ти си този – единственият, който е събудил чувствата ѝ, добрал се е до златното ѝ сърце, видял е в нея истинската жена. За това умение я обичат и ценят. За това умение ѝ посвещават стихове, песни, снимат филми, мътните го взели! За това ги обичаме. За това обещание за щастие. За сянката, призрака на любовта. За прелестния образ на светица, облечена в одеждите на грешница. Продължавай да вярваш, пич. Ти още имаш нещо, което си готов да дадеш за призрака на нейната любов. Така че сподели с нея своя хляб и трапеза, друже, не пести, ако тя си върши работата както трябва. Все пак това не е просто секс, това е спектакъл. И ако примата в него е добра, ще се върнеш, и то неведнъж. Затова ти завиждам. Ти още им вярваш. А аз...Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-13191873998467465262015-07-29T14:06:00.001+03:002015-07-29T16:06:29.554+03:00Обида<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/736x/8a/a5/e8/8aa5e873deb788585be0d66007af8298.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/736x/8a/a5/e8/8aa5e873deb788585be0d66007af8298.jpg" width="290" /></a></div>
<br />
<br />
Скъпи,<br />
<br />
както вече, вероятно, искрено се надявам, си забелязал, не разговарям с теб. Вече три дни. Силно се надявам, че си го забелязал, а не си помислил, че просто изведнъж ми се е приискало да помълча и да те оставя на мира. Не ми се иска да те оставя на мира, но не мога нищо да ти кажа. Не разговарям с теб. Много добре знаеш защо. Това, което стана преди три дни, ми нанесе тежка психическа травма. Не знам как повече да живея така, не знам как изобщо да разговарям изобщо с теб след това, не знам как да те погледна. Това, че идвам и лягам до теб в леглото, не означава нищо. Към изключително тежкото ми емоционално състояние не е нужно да се добавя и травмирано физическо. Можеш да не се хилиш. Не опошлявай момента! Изтрий веднага тази идиотска усмивка от лицето си! Сигурна съм на сто процента, че дочитайки до това място, ти все още си три реда назад. Алоу! Още не съм приключила. Та така. Или ти ще дойдеш - дори бих казала на колене, но ми е жал за коленете ти и не ми се дават пари за проктолог - или не знам даже какво ще правя. Да разговарям с теб дотогава нямам намерение. Разбра ли ме? Не, сериозно - разбра ли? Ако си разбрал, би кимнал. Сега кимаш просто така. Само защото съм казала да кимаш. Ако беше разбрал - би кимнал искрено, от сърце. Но ти това принципно не можеш да направиш - как да кимнеш от нещо, което нямаш?! Ако имаш какво да кажеш, преди да се наканиш да искаш прошка, в никакъв случай не се приближавай - остави писмо под микровълновата, ще погледна. Само не го напъхвай твърде надълбоко. Че отново ще падне рафтът, а аз с теб не разговарям - кой ще го оправя? Ти без подсказка и ръчкане нищо няма да направиш. Разбра ли? Под микровълновата - загря ли? Гледай да не сбъркаш, щото няма да търся из целия апартамент. В смисъл, ще търся, естествено, но още повече ще се разсърдя, и тогава край. Не питай на какво край. Още и аз самата не знам.<br />
<br />
Прегръщам те (<i>задраскано</i>), целувки (<i>задраскано</i>), да пукнеш дано (<i>задраскано</i>) <br />
В общи линии, това е.<br />
<br />
<br />
<br />
Скъпа,<br />
<br />
чудесно, че ми написа всичко това. Естествено, забелязах, че стана малко по-тихо, но в общи линии и като цяло не мога да се оплача. Обстановката вкъщи е приятна както винаги. Чисто е, има храна в хладилника, компютърът е свободен. Знаеш ли, когато сега написах всичко това, изпитах безпокойство - къде си изобщо? Впрочем, ако не мога вече да ти го кажа, го пиша - палачинките са пресолени. Тези, които бяха в хладилника на втория рафт. Палачинки са, нали съм разбрал правилно? Вероятно съм те засегнал. Вероятно съм ужасно виновен. Готов съм да моля за прошка и да си посипя главата с пепел. Но... Първо, не се обиждай, скъпа, но с коленете се занимава не проктологът, а ортопедът. Не ме разбирай неправилно, изобщо не твърдя, че си глупачка. Честна дума. Престани. На всеки може да се случи. Наистина не твърдя, че си глупачка. И че си необразована също не твърдя. Да, скъпа, абсолютно си права - знаех от самото начало какво си вземам на главата. Не, не се отказвам. Да, все още много те обичам. Не си чопли кожата по стъпалата. Сериозно. Веднага престани да я чоплиш. За бога, нали вчера ходи на педикюр! А, чудесно. Второ, не би ли могла да ми напомниш с какво конкретно ужасно, до червата, повече от всичко на света, животно такова, съм те обидил този път? Ровя из главата събитията от последните четири дни и нищо не си спомням. Дай да ти разкажа какво помня, а ти незабавно ме поправи. Значи тъй. Преди четири дни, по мои сметки, трябва да се е случило именно тогава - три дни ти с мен вече не разговаряш, съдейки по твоето писмо, а преди пет дни помня със сигурност, че ме помоли да не ти преча - беше пуснала поредния епизод от тъпия руски сериал, а междувременно отговаряше нещо някому в уотсап. И четеше нещо във фейсбук, някой беше написал някакви простотии, ти се беше увлякла да си пишеш в уотсапа и не можеше да се откъснеш. И рече да не ти преча. Помня, със сигурност. Та така. Преди четири дни се върнах от работа. Ти (както винаги) беше на компютъра, стана, поговорихме малко, вечеряхме (впрочем докато не съм забравил - беше много вкусно, не се подмазвам, казах, не се подмазвам, ще ти кажа, когато започна да се подмазвам). После говори по телефона с баща ти. После май с още някой, Явор май - ако не бъркам, говори с него час и половина. Не те упреквам. Знам, че положението е трудно, знам, че моментът е преломен. Казах, не те упреквам. Търпеливо чаках, между другото. Даже не заспах. И нещо обсъждахме на някаква тема, което си говорихте. Но конкретно какво - не помня. А после май отидохме да спим. Слагам писмото под микровълновата - на самия край. За бога, не се качвай на табуретката, люлее се. Качи се на стол. Ще оправя табуретката, ще я оправя. Не ми пили нонстоп - казах, че ще я оправя.<br />
<br />
Целувам те, предварително много се разкайвам (е сега вече се подмазвам). Писмото остави до телефона. Днес има мач. Впрочем купи ли бира? Окей, мълча. Много ми липсваш!<br />
<br />
<br />
<br />
Скъпи,<br />
<br />
дори не знам какво да ти кажа. Бе ти гавриш ли се? Знам за ортопеда. Написала съм го погрешно. Да, сбъркала съм няколко букви. Все едно на теб не ти се случва. Естествено, че помня - безкурпулно, как да забравя. И още, крещеше, което е най-важното, че съм глупачка. Помниш ли твоето безкурпулно?! Не ме учи как да живея. Именно да живея. Това, между другото, е част от живота. А ти имаш алцхаймер. Глупак. По-добре мълчи, още съм ти много сърдита. Впрочем, като си говорим за глупаци... Това, което изяде, идиот такъв, беше тиквичка в смес от соли от Мъртво море и други козметични подправки. Как изобщо си го изял? Това е ужасна гадост. Ивет ме посъветва да го забъркам - рече, че помагало срещу бръчки. Именно тиквички. Те са по-свежи от останалото. Откъде да знам от какво останало? От зелето, може би. Бира искаш?! Бе ти съвсем изнагля! Аз с него не разговарям, той за бира ме пита. Виждали ли сте нещо такова, питам? Не, не винаги съм на компютъра, хич даже! И не, не гледам сериали! Вместо това говоря с теб! Да, така говоря. Кво ми дуднеш, понякога, много рядко, ми се налага да седна на компа - току-виж там има нещо интересно. И не, не си пиша нонстоп в уотсап. Изобщо не е нонстоп, общо се събира към половин час максимум. Не, това не означава, че ти си ми по-малко интересен. Но ти си постоянно тук, с теб имаме цяла вечност пред нас. Не ми прави такива физиономии. Аз, между другото, се обидих първа, тъй че я не поемай ти щафетата. Още съм ти много обидена. А ти дори не разбираш защо. Как след това да разговарям с теб? И как няма да е вкусно - аз тия пълнени гъби цяла вечер ги правих. Любимите ти, между другото, със сирене. Какво от това, че само това съм сготвила за последната седмица? Ако се заяждаш, и гъби няма да има повече. По-добре оправи табуретката, че паднах от нея. Едва после прочетох. Мислех, че вече си я оправил. Бирата, между другото, е в хладилника. Но ако я пиеш без мен - ще те убия! Най-добре не се приближавай, честно. Така и не разбрах - възнамеряваш ли да искаш прошка?<br />
<br />
Глупак. Писмото остави до компютъра. Не мога повече да седя в стаята.<br />
<br />
<br />
<br />
Скъпа,<br />
<br />
правилно ли разбирам, че вече не помниш за какво конкретно си се обидила? Можеш да не си признаваш, няма значение. Искам прошка. Да, аз съм гъз, неправ съм. Как можах? Прости ли ми? Ако искаш, може да ми простиш утре - че днес има мач. Тъкмо си мисля, трети ден ме боли коремът. Защо си ги оставила там? Не, не ям всичко наред. Не ям! Бях гладен, как не разбираш. Не, не правя разлика между маска от тиквички и ядене от тиквички. Тиквичките, скъпа, са храна! Само при Ивет и прочие твои пачи те се превръщат в маска. Не, Ивет много ми харесва, честно! Кво, искаш да се закълна ли? Кълна се. Чудесна е Ивет, само дето идеите са й някакви странни. Нямаш бръчки, скъпа, прекрасна си! Не, ако би сложила противогаз, бих забелязал. Казвам ти - бих забелязал. Прости ли ми? Представяш ли си, днес Стоян домъкна в офиса сом! Жив! Вчера го ловил на язовира. Да, правилно си се досетила, вони от него вече. Слушай, когато така гордо седиш на дивана, ужасно ми се иска да те ощипя. Не съм вулгарен, как можа да си го помислиш? Просто си неотразима - дори и по халат! Подмазвам се. Но все пак е истина. Прости ли ми?<br />
<br />
Айде моля те, прощавай ми по-скоро. Че умирам за бира. Целувам те, прегръщам те, зайче мое, рибке моя - как да те нарека, че да се засмееш? О! Табуретчице моя! Не, не си дебела! Казвам ти категорично - не си дебела. Изобщо. Абе ти кого слушаш? Ивет? Да бе, тя е дебела! Добре де, и тя не е дебела. Но ти със сигурност не си дебела. Моята тревичка! Не, не си дърво. Не си боклук. Много си умна. Най-умната. Слушай, уморих се. Айде вече да се помирим? Писмото го остави до бирата.<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
<br />
Скъпи,<br />
<br />
естествено, без съмнение, помня за какво се обидих. Помня, казвам ти. Не, няма да навлизам в подробности. Изобщо нищо няма да кажа. Какво да ти разправям, ти така или иначе никога не слушаш, а когато слушаш, чуваш не това, което ти казвам. Ето и сега. Помня, казвам ти. Е, не съвсем. Добре, айде да пием бира. Да беше съжалил, а? Три дни, чуваш ли - три! дни! - мълчах. Добре, не се подмазвай, в смисъл, ела тук и се подмазвай, че толкова неща имам да ти разкажа. Вместо теб с Ивет три дни поред разговарях, толкова неща се натрупаха. Ти къде?! Не всичко ще ти разкажа, само част! Една десета! Върни се веднага - иначе няма да има бира!<br />
<br />
Целувам те. Чакам те в хола на дивана. Сега ще ти разкажа всичко. Твоята тревичка.Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-20133842026238904112015-05-29T00:50:00.003+03:002017-07-10T00:22:18.928+03:00Време за обятияПреди време ме питаха за секса - обичам ли го, ако го обичам, много или малко го обичам. (Да, знам, безумно е. Все едно да питаш човек обича ли въздуха.)<br />
<br />
Освен да кажа, че като начало не мога да търпя тази дума. Вероятно бих нарекъл това "обятия". Ако сексът може да бъде наречен с тази дума - да, обичам го.<br />
<br />
Когато се оказвате в леглото с даден човек, за да докажете нещо, или за да го победите, или от скука, или от тъга, или защото "така трябва" – вие не прегръщате този човек. Вие го докосвате с ръце и се триете в него с дадени части от тялото си, но в общи линии правите това в пълна самота. Този човек понякога дори ви пречи, защото вие си решавате личния проблем, а той нещо междувременно се мота там, нещо прави, пречи и прочие.<br />
<br />
Докато ако човека ти се иска да го прегърнеш, дори и ако никакво легло не се очертава или все още не се очертава – тогава да, това вече е секс, при това именно такъв, какъвто си трябва.<br />
<br />
Защото обятията винаги означават добри чувства. А истинският, "правилен" секс е именно добри чувства, а не някакви други, също много важни, но не и добри.<br />
<br />
Някога си мислех, че тялото и духът служат за абсолютно различни неща и въобще пребивават в различни светове. Тялото беше разменна монета за земни, маловажни, евтини неща. В сравнение със скъпоценната душа, тялото не струваше нищо, а до душата не допусках никого. На всичко случващо се гледах малко отвисоко. Впрочем доста чувствах тогава, но това не бяха добри чувства. Беше предимно чувство за превъзходство и чувство за самота.<br />
<br />
Така е винаги, когато не прегръщаш човека, а решаваш върху него своите проблеми.<br />
<br />
Сега гледам на това другояче – и общо взето не виждам между душата и тялото никаква разлика. Не че цената им се е изравнила, или душата се е обезценила, или нещо подобно. Но с тялото започвам да си служа доста по-внимателно. От друга страна, да си крия душата под ключ също нямам причини. Защото повече не се боя за нея.<br />
<br />
Затова вече не се боя да прегръщам.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiMDBUyFNEKxiCWUWfbAZiOdLH_JRz4VvByspRBAfoHcMoWeXshhze5Kz4O0G1GtwTm2zGMda67aJ8FbIib66sDM8xh9V0kX3FcmkzmKgCNqn7jUZz9CijRwD6gN0rBtXH9qJZb/s1600/eec0590.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="530" data-original-width="252" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiMDBUyFNEKxiCWUWfbAZiOdLH_JRz4VvByspRBAfoHcMoWeXshhze5Kz4O0G1GtwTm2zGMda67aJ8FbIib66sDM8xh9V0kX3FcmkzmKgCNqn7jUZz9CijRwD6gN0rBtXH9qJZb/s1600/eec0590.jpg" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
Така че сега обичам секса.Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-22756194067908324102014-12-28T11:18:00.003+02:002014-12-28T11:22:57.802+02:00In The Death Car<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://33.media.tumblr.com/aaed07b4796973da2dc1f927377114de/tumblr_nh9qceyCc81su9uo7o1_500.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="300" src="https://33.media.tumblr.com/aaed07b4796973da2dc1f927377114de/tumblr_nh9qceyCc81su9uo7o1_500.jpg" width="400" /></a></div>
<br />
Има един устойчив мит, че отношенията, веднъж започнали, после се развиват нанякъде. Или поне доста хора вярват в това и твърдят, че това се случва.<br />
<br />
Ако се загледаш, при тези, които говорят това, въпросните отношения кой знае защо винаги се развиват не към по-добро. Вчера още ме гледаше в очите – а сега се зазяпва нонстоп където не трябва. Или въобще ѝ е счупил ръката тези дни. А всичко толкова добре беше започнало...<br />
<br />
Тези, при които всичко е наред, напротив, говорят обратното – а при нас всичко си е като в първия ден! Десет години – и още си е като в първия ден. Тоест при тях, слава богу, нищо не се развива.<br />
<br />
Всъщност при никого не се развива. Отношенията си започват и си остават точно такива, каквито са и в първия ден, до самия им край. Просто те се възприемат различно от всяка от договарящите се страни. И този, който възприема това така наречено развитие – е винаги пасивната страна, винаги жертвата. Активната, доминираща, контролираща страна нищо подобно не усеща – и много правилно.<br />
<br />
Двама пътуват в колата. За този, който е на кормилото, всичко е наред – той си пътува и при него всичко си върви. От време на време намалява, от време на време изпреварва или заобикаля препятствие. Или дава газ. Или отваря прозорец, за да изпуши цигара, пуска радио, за да е малко по-забавно. През това време на пътника му е по-трудно. Ту залита, ту нещо го запраща нанякъде, ту му пускат студ, ту изведнъж в ушите му блъска музика. Той вече се е уморил да подскача от всичко. Никаква стабилност, постоянно развитие.<br />
<br />
Ако питаш всеки от тях как е минало пътуването, шофьорът ще каже – ми пътуване като пътуване, всичко си беше нормално. А пътникът ще потрепне и ще се свие като бито куче. Седнал е уж в красива кола, а после като се почна, направо му е противно да си спомня!<br />
<br />
Мъж и жена се запознават. Мъжът казва – обичам те, но няма да се оженя. Пет години вече обича и не се жени. За него нищо не се е променило, всичко си е като в първия ден. За жената тези пет години са пълни с приключения. Първо обичаше, толкова обичаше! А после взе – и не се ожени! Ето как ужасно се развиха нещата! А уж нищо буквално не го предвещаваше!<br />
<br />
Мъж и жена се запознават. Какъв кошмар, казва жената. Добре де, нека за известно време да го бъде. Не, това е непоносимо. Да върви на майната си. За жената нищо не се е променило – кошмар си е било, кошмар си е и останало, всичко си е като в първия ден. Тя е потърпяла малко и е теглила майната. За мъжа слънцето е угаснало от такова коварство на съдбата. Първо всичко е било чудесно, после всичко е станало гадно. Е нали ме обичаше? Защо изведнъж ми казва да ходя на майната си?<br />
<br />
Мъж и жена се запознават. Мъжът първо леко я тресва по главата, после по-силничко по черния дроб, после я изхвърля от балкона. Всички казват – бе с какъв си се хванала, идиотко, още от първия ден си личеше. А тя през бинтовете говори - не бе, той преди беше добър, страстен. А той въобще не е забелязал нищо, той винаги така си живее.<br />
<br />
Мъж и жена се запознават, той я поизмъчва малко, а после тя си отива. Седи сега и разказва на приятелките си: ама той от самото начало си беше такъв, още от първия ден, виждах го, виждах го! А той междувременно разправя на приятелите си: тя толкова се промени през последната година!<br />
<br />
Отношенията се развиват за тези, които ги зарязват, обиждат, нараняват и убиват. Иначе самите отношения ни най-малко не се развиват, те се получават готови и завършени.<br />
<br />
И нищо не може да се направи по въпроса. Когато в една кола пътуват двама души, единият от тях винаги е пътник.<br />
<br />
<div align="center">
<iframe allowfullscreen="" frameborder="0" height="480" src="//www.youtube.com/embed/vmFAwzpLbGw" width="640"></iframe></div>
Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-70952238502036324392014-12-24T17:09:00.000+02:002017-07-10T00:25:20.905+03:00Gone GirlНапоследък рядко пиша тук, особено пък за кино. Но Gone Girl все пак просто нямаше как да го пропусна.<br />
<br />
Кой е Дейвид Финчър, предполагам, няма нужда от обяснение, така че минавам към същината. Ако случайно не знаете кой е той, IMDB ще ви даде достатъчно респектиращ списък от предишни негови филми, мен не ми се занимава. Едно ще кажа - Gone Girl с нищо не отстъпва на най-добрите му неща.<br />
<br />
Има добри филми, чудесни филми и... Филми с главна буква. Макар че не съм шофьор... да направим такава аналогия: има BMW, Audi, Mercedes-Benz. А има и Bentley и споровете свършват дотам (ако някой помни рекламната война, ще се досети какво имам предвид). Но се отплеснах.<br />
<br />
Филмът с главна буква се отличава от просто добрия филм така, както луксозният автомобил от обикновения - с отношението към детайла. И Финчър е направил прекрасен филм. Как? Никаква компютърна графика. Никаква стрелба и екшън. Само актьорска игра, на която вярваш. Филмът върви повече от 2 часа и половина, а се гледа на един дъх. Дори второстепенните герои са отработени перфектно (особено адвокатът Танър Болт и детективът Ронда Бони), за главните роли пък да не говорим. Филигранна актьорска работа.<br />
<br />
Какво имаме като сюжет? Брачната двойка Ник (Бен Афлек) и Ейми Дън (Розамунд Пайк) празнува петата годишнина от сватбата си. Празнува всъщност е малко преувеличено. По-скоро прекарва.<br />
<br />
Но нещо потръгва не както трябва...<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://livepaola.files.wordpress.com/2015/01/gone-girl-01_1485x612.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://livepaola.files.wordpress.com/2015/01/gone-girl-01_1485x612.jpg" height="163" width="400" /></a></div>
<br />
Стоп, да се преразказва Финчър е проява на абсолютно лош вкус. Затова и няма да го правя. Ще поразмишлявам, стараейки се максимално внимателно да заобиколя всички тайни на сюжетните обрати. Уважавам правото ви да изпитате удоволствие от самостоятелното му гледане. Ако искате да изпитате максимален кеф, първо си го дръпнете или отидете на кино да го гледате, и после се върнете да си дочетете.<br />
<br />
Тъй, още ли сте тук? Добре, продължаваме. Самата история е изтъркана до крайност. Кой ли не е снимал филми за брачни двойки в криза? Колкото щеш такива има. Той е гад, тя е добрата. Или той е добрият, а тя е завършена кучка. Плюс сюжет за трудностите на живота, стечението на обстоятелствата, няколко резки обрата и финал с намек за изтъркани клиширани истини. Ако филмът се позиционира като трилър, режисьорът може да направи маниак единия от съпрузите, да поръси малко кръв, да добави някакво разследване. В особено хитрите трилъри жертвата и маниакът могат да разменят местата си. Всичко това сме го виждали отдавна.<br />
<br />
Финчър като професионален фокусник запретва ръкави и показва. Ето нормален свестен тип - раз. Ето нормално добро момиче - две. Започват връзка. Не вулгарна или пошла, а красива. Достойна. Поставяме героите... къде?... правилно, в брака и да си живеят дълго и щастливо. Чакаме пет години. И накрая получаваме сюжет, от който да те побият тръпки.<br />
<br />
И най-болезненото във филма е, че всички герои в него са абсолютно нормални. Има някои нюанси на миналото, които сами по себе си, поотделно, изглеждат безобидни, абсолютно в границите на нормата, но когато се насложат един върху друг, подготвят почвата. Но далеч не за "промяна на фазата".<br />
<br />
Има един особено важен момент в тази двойка – Ник и Ейми Дън. Тя е момиче от Ню Йорк, самостоятелно, умно, силно. Той е просто момче от Мисури. Ни най-малко не е глупав, нищо подобно. Просто не е на нивото на Ейми.<br />
<br />
Та така, историята реално е за това до какво може да доведе ситуация, когато умна жена, сключила брак с прост мъж леко... кхм... е започнала да скучае и е престанала да вярва в любовта му. Финчър показва тъмната страна на обикновена умна жена, която се е заиграла в представите си за живота, за който е достойна. Нормална жена, разбрала за не най-достойните и красиви постъпки на мъжа си, които разрушават идеалната картинка на брака й. Баракудата, която дреме в нея. Която дреме във всяка жена. И която се събужда, ако мечтата й е разрушена – умишлено или неволно.<br />
<br />
Мъже! Да, тези, които са на мнение, че трябва леко да се опасявате от жените. Това е филм точно за вас. Страховете ви ще се въплътят тотално на екрана.<br />
<br />
Жени! Да, тези, които считат, че са по-умни от много мъже и не всеки е достоен за вас. Този филм е и за вас. Понякога не трябва да си задавате въпроса "Абе защо той изчезна безследно след първата среща?". И не трябва да вдигате пиянски тостове "Нека плачат тези, които не са ни получили, нека пукнат тези, които не са ни пожелали". В някои случаи раздялата е най-доброто решение и за двамата. И е по-добре от "аз го изваях от това, което имаше, а после каквото си беше, това и...". И такива филми има.<br />
<br />
Саунтракът е безупречен. Кастингът също. Розамунд Пайк пък е направо попадение в десятката. Идеална е за тази роля, с нейното мило, донякъде "синтетично" лице.<br />
<br />
Оценка 10 от 10. Задължителен за гледане.<br />
<br />
P.S. Да, мъже, не забравяйте. Само вашата любов, ежедневна, неотслабваща любов - тя е единственото, което приспива във вашата умна жена баракудата. Не го забравяйте.<br />
<br />
P.P.S. Като мине достатъчно време, за да премисля достатъчно филма и да го гледам още веднъж, май ще пиша второ ревю. Но като за първо впечатление и това е достатъчно.Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-87118293233393455642014-11-19T20:31:00.000+02:002014-11-20T07:46:11.161+02:00Убийте надеждата в себе си
В последните няколко месеца се опитвам да открия в себе си причината, поради която не ми достига твърдост, за да взема решение и да направя правилната стъпка. При това да предприема, общо взето, очевидна стъпка. Преди тези месеци имаше няколко години, в рамките на които може да се проследи цяла траектория от причини и следствия, довели до сегашната ситуация. В случая става дума за работата, но принципът се отнася към всичко в живота, затова ще пропусна подробностите. Гледам се и изпадам в недоумение. Защо в мен заглъхва намерението, защо вътрешните ми решения се отлагат, защо през цялото време съм в очакване на нещо? Какво ме превръща в безформено "нещо"? Зная "как", зная "защо", зная "заради какво", но нищо не предприемам.<br />
<br />
Защо блокирам?<br />
<br />
Спомних си един филм. <a rel="external" href="http://www.imdb.com/title/tt0093773/">"Хищникът"</a>. Моментът, когато спецчастите стрелят из джунглата по невидим враг. Не че той е толкова невидим. Просто хората <em>очакват</em> да видят <u>не това</u>, затова и не го виждат. Вниманието им просто е насочено в погрешната посока.<br />
<br />
Та така и в моя случай. Не в правилната посока е насочено вниманието ми. Търся врага в привичния образ, търся негативен блок, а всъщност си имам работа с нещо, преструващо се на приятел. Положително убеждение.<br />
<br />
И едва преди няколко дни най-после ми просветна, а тази вечер окончателно се убедих. Прозрях. Всичко се оказа толкова просто...<br />
<br />
<strong>НАДЕЖДАТА</strong>.<br />
<br />
Това е нещото, което не ми дава да се помръдна, да взема решение и да реализирам намеренията си.<br />
<br />
"Всичко някак ще се подреди". "Трябва да стане вече по-добре, само да почакам още малко". Хората дори го възпяват.<br />
<blockquote class="tr_bq">
<i>I believe you'll outlive this pain in you heart
<br />
And you'll gain such a strength from what is tearing you apart
<br />
Oh, oh I believe I believe that
<br />
It's going to be alright</i></blockquote>
Точно случай, когато силно и изключително опасно <u>деструктивно</u> убеждение се преструва на положително, подкрепя се от общественото мнение и като коварна змия се увива около сърцето, стискайки го в задушаващите пръстени на страха, но нашепващо на ума напълно разумни съждения.<br />
<br />
Разбрах в цялата ѝ дълбочина фразата: "Убий надеждата в себе си". И определено се присъединявам към тази позиция. Преди да вземате решения и да се опитвате да правите каквото и да е, <strong>убийте в себе си надеждата</strong>. <u>Без колебания</u>. Дори ще ви подскажа как.<br />
<br />
Прави се простичко, нужна е само честност пред самия себе си. Разкажете на себе си фактите от живота си за последните няколко седмици, месеци или години, в които присъства това, от което желаете да се отървете. <u>Само фактите</u>. Никакви интерпретации, тълкувания и представи какво мислите или чувствате във връзка с това. А сега си кажете "така ще бъде винаги, до смъртта ми" и поживейте известно време в това състояние. Как ви се вижда? Противно, нали? Ето истинският вид на вашата надежда, точно това е тя. И нищо друго. Затова я убийте.<br />
<br />
Убивате това, което е вътре във вас:<br />
1. когато го виждате в истинския му облик;<br />
2. не му позволявате да продължи да прави това, което е правило досега.<br />
<br />
Това е.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://fc03.deviantart.net/fs70/f/2011/139/d/f/darth_vader___no_hope_by_athosxunderdog-d3gp41b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://fc03.deviantart.net/fs70/f/2011/139/d/f/darth_vader___no_hope_by_athosxunderdog-d3gp41b.jpg" height="400" width="333" /></a></div>
<br />
Липсата на надежда не означава отчаяние - това е изтъркан шаблон на полярното мислене. <strong>Липсата на надежда води до пренасяне на опората от външния свят</strong> (надявам се на нещо) <strong>вътре във вас самите</strong> (всичко зависи единствено от мен). Което ти отваря свобода на избора и свобода за действие. Не се налага дори да търсиш в себе си решителност и сила, за да вземаш решения – всичко това вече си го има, просто силата престава да ти изтича през деструктивни убеждения. И решенията и постъпките се получават естествено, с лекота.Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-46917366730254937312014-10-11T12:31:00.002+03:002014-10-11T12:34:38.307+03:00Конгруентност на общуването<div style="text-align: right;">
<span style="font-size: xx-small;">Посвещава се на конгруентността на общуването.</span></div>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiX3_jEMLR6cob0oJ3zoWG558_7UDGT1ly2YC3d56C6LIaTfVh2hUwrJ6X7KceylkD4lotYbOIw6vAX9yJKGbzSCPzUhnhNk9aDKa_SLcRVCrPo1tDevWMCFsXwi9RkHjD8sC_3/s1600/Men+Women+Communication.png" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiX3_jEMLR6cob0oJ3zoWG558_7UDGT1ly2YC3d56C6LIaTfVh2hUwrJ6X7KceylkD4lotYbOIw6vAX9yJKGbzSCPzUhnhNk9aDKa_SLcRVCrPo1tDevWMCFsXwi9RkHjD8sC_3/s1600/Men+Women+Communication.png" height="315" width="320" /></a></div>
<br />
— Защо убихте мъжа си?<br />
— Той открадна моите родители.<br />
<br />
Вътрешният Принудителен Психотерапевт удивено повдигна вежди.<br />
<br />
— Пояснете?<br />
— Ами, нали разбирате, случва се. Раждаш се, завъждат ти се родители. С тях не ти е много добре, но без тях пък - съвсем. Биологичният договор те задължава, че и социалният също. На тях също не им е някак си твърде прекрасно, "очаквахме не точно това". Не пълен провал, естествено, "и така си те обичаме" (<i>когато се държиш добре</i>). После малко по малко порастваш, преминаваш от кърма на бургери от "Мимас" в петъците след работа.<br />
<br />
И ти идва времето да се омъжиш.<br />
<br />
Отново, нищо особено специално не се очаква. Някакъв мъж все пак ще ти се падне. Но внезапно, за да им е гадно на всичките ти врагове, той се оказва идеален мъж, бъдещ баща и син на родителите ми, какъвто те никога не са имали. Накратко казано, "родителите ми си изгубиха ума и се влюбиха в него".<br />
<br />
Притежавайки изначално прозорец на внимание колкото една златна рибка, родителите незабавно изхвърлят дъщерята от вниманието си, както и от ръцете си, и изцяло концентрират любовта си върху мъжа — на дъщеря им, не своя.<br />
<br />
Озадачената от това събитие дъщеря...<br />
<br />
— Забранено е да се говори за себе си в трето лице! — забрани Вътрешният Принудителен Психотерапевт.<br />
— Озадачена от това събитие, аз известно време се опитвах да се удържа, но когато разбрах, че той даже им отговаря с някаква взаимност, изпаднах в депресия за цели два часа и четиридесет и осем минути.<br />
<br />
— ... след изтичането на които и се е случило убийството? — търпеливо се обади ВПП.<br />
— Да.<br />
<br />
— И как се случи то?<br />
— Ами, нали знаете, той винаги казваше: "Не наричай моя фалос „пишле“, това просто ме убива!".<br />
<br />
— И вие го нарекохте така?<br />
— И аз го нарекох така.Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-59505596517058201142014-10-08T17:53:00.000+03:002014-10-08T17:53:10.938+03:00Есен<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: right;">
<span style="font-size: xx-small;">Всякакви сходства<br />с реални лица и събития<br />са тотално съвпадение</span>
</div>
<div style="text-align: right;">
<br /></div>
Те винаги се караха. Винаги. Не че не умееха другояче, но тя имаше избухлив характер, а той беше твърде обидчив. Още от първия ден, когато за първи път се запознаха, когато и на двамата им спря дъхът, когато разбраха, че са се намерили един друг. Даже тогава - защото тя веднага изсумтя: да бе, нищо особено не е, изобщо не е моят тип, а той, естествено, отговори със същото, изпъчвайки гърди и изсумтявайки. В караници мина първата им среща... После втората...<br />
<br />
Продължавайки да се карат, те се нанесоха да живеят заедно и винаги се смееха, като ги питаха как успяват да го правят - защото знаеха, че с никой друг не се карат. Само помежду си. Защото даже да дишат при раздяла им беше тежко. Тя се смееше. Винаги се смееше. Той се гордееше - никой друг нямаше такава жена, и тя се караше само с него. И той вече не помнеше, а и не искаше да помни какво е било, когато нея я е нямало. Карайки се, решиха да се оженят. Дори на сватбата се караха - но всички свикнаха и всички им завиждаха. Не защото искаха да се карат, а защото искаха такава жена и такъв мъж, с които така да се карат - като с никой друг. И да се смеят след това. Да се смеят гърлено - така, както умееше само тя. И някой като него да гледа с обожание, когато някоя като нея се смее така...<br />
<br />
Но веднъж тя наистина се скара с него, а той действително ѝ се обиди. И те спряха да се карат. И станаха образцова двойка - бяха пределно вежливи и усмихнати, защото повече не се караха. И тя все по-рядко се смееше гърлено...<br />
<br />
Той не се караше с нея, когато тя си събираше багажа, не се караше, когато я изпращаше до таксито, не се караше, когато казваше, че всичко е наред. Усмихваше се, когато махаше след нея... Усмихваше се, когато се качваше в апартамента с празния гардероб. И едва качвайки се и виждайки още веднъж празния гардероб, той разбра окончателно: вече няма с кого да се кара, което означава, че вече и няма с кого да се усмихва... Той си наля голяма чаша уиски, запали цигара, въпреки че не пушеше, и излезе на балкона - оставаше му само да чака....Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21501722.post-91196425539761107962014-09-26T10:58:00.002+03:002014-09-26T10:58:21.640+03:00Всичко ще бъде наред<table align="center" cellpadding="0" cellspacing="0" class="tr-caption-container" style="margin-left: auto; margin-right: auto; text-align: center;"><tbody>
<tr><td style="text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiQkn8pWE-BdySVBNeRshQuWvbxQnXzRuizep1cHUgoTevGeGy68KouuzeQyQun42tl6E2MP6r3OS3XvnkWjA2rD7SIEIxTzUFh7Sxvw2TofnP2_YLAhwZDHFZcm8FlT3OYcTbU/s1600/woman_in_the_rain____by_berdaku-d6wgltx.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: auto; margin-right: auto;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiQkn8pWE-BdySVBNeRshQuWvbxQnXzRuizep1cHUgoTevGeGy68KouuzeQyQun42tl6E2MP6r3OS3XvnkWjA2rD7SIEIxTzUFh7Sxvw2TofnP2_YLAhwZDHFZcm8FlT3OYcTbU/s1600/woman_in_the_rain____by_berdaku-d6wgltx.jpg" height="230" width="320" /></a></td></tr>
<tr><td class="tr-caption" style="text-align: center;">Woman in the rain © <a href="http://berdaku.deviantart.com/art/Woman-in-the-rain-417319557">berdaku</a></td></tr>
</tbody></table>
<br />Тя седеше на барплота. Изглеждаше невероятно беззащитна. Тесните черни презрамки на роклята се впиваха в раменете ѝ. Гърбът ѝ реагираше на всяка нейна мисъл, ту напрягайки се, ту отпускайки се. Косите, небрежно събрани на странна конструкция на главата, изскачаха и падаха на раменете. Навела глава, тя разглеждаше малко петънце на барплота. Потъркваше го с пръст. Но изглежда го правеше машинално. Гледаше някъде вътре в дълбините - там, където това петънце е само декорация. Замислено, машинално, въртеше кичур от изскочилите коси на пръст, сякаш в такт с манипулациите с петънцето. Машинално движеше пепелника. Изглеждаше сякаш не може да реши дали да запали или не. Внезапно пролича, че е взела решение. Тя рязко се изправи; гърбът ѝ се изпъна като струна, тя извади незнайно откъде цигара и запалка и запуши. Димът, обкръжил я, миришеше на току-що направено силно кафе. Оживя, изпълзя от небитието, реши се. Младият барман, който я наблюдаваше внимателно, почувства промяната и незабавно се приближи:<br /><br />- Какво желае тази прекрасна непозната? Не, не отговаряйте, ще отгатна сам.<br /><br />Тя напрегнато се усмихна и внимателно изгледа бармана, продължавайки да изпуска ароматен, силен дим. Гърбът ѝ се напрегна, тя изглеждаше като застинала кошута - нервна и донякъде беззащитна.<br /><br />- Мартини! - барманът гордо се усмихваше. Той се стараеше да разбере и се гордееше с това, че изглежда бе успял.<br />- Джин с тоник, - тихо се обади тя. Усмихна се, с обичаен жест отмести кичура от лицето и за втори път повтори, малко по-силно - Само джин с тоник.<br /><br />Барманът се усмихна, с привично движение извади чаша, изтри я и щедро наля вътре джин - в чаша, предназначена за уиски. Два пръста, както и би трябвало. Доля тоника и премести чашата към нея. Тя гледаше със застинал поглед прозрачната течност и внимателно галеше стените на чашата с крайчетата на пръстите си.<br /><br />- Нещо случило ли се е? Аз съм страхотен слушател, може да ми разкажете всичко, каквото пожелаете - особено когато разказва такава прекрасна непозната.<br /><br />Тя го изгледа с удивление. Гърбът, за кратко отпуснал се, се изпъна отново. Отпи голяма глътка, внимателно постави чашата точно върху петънцето и леко прокара показалец по устната си - по горната, и го задържа в ъгълчето ѝ.<br /><br />- Не бива толкова прекрасно момиче да мълчи. - барманът се усмихваше, откривайки пред погледа й равни, белоснежни зъби.<br /><br />Рязко вдигайки чашата, тя я допи наведнъж. На лицето ѝ се появи гримаса; гърбът й, изглежда, потрепери.<br /><br />- Всичко ще бъде наред, нали? - тя внимателно и сериозно гледаше бармана.<br />- Естествено, не се съмнявам. А защо - сега не е ли наред всичко? - той се опитваше да влезе в тона, но разбираше, че не успява. Просто действаше опипом, опитвайки се да намери нужната тоналност.<br />- Това не е важно, - сериозно въздъхна тя, - защото всичко ще бъде наред - какво значение има какво е сега?<br />- Философ, - донякъде като въпрос, донякъде като констатация, откоментира барманът.<br />- Не, просто пореден случаен минувач, - тя се усмихна, искрено, от цялото си сърце, озарявайки барплота. - Благодаря...<br />- За какво?! Впрочем не ми отговаряйте - ще изчезне загадката, а така...<br /><br />Тя леко скочи от високия стол, небрежно наметна на рамене широкия, снежнобял шал и тръгна към изхода. Отвори тежката врата, замря за миг, рязко се обърна, приближи се и целуна бармана по бузата.<br /><br />- Благодаря!Аспарух К.http://www.blogger.com/profile/16699067185431057159noreply@blogger.com0