Мир, труд, март

Позакъсняло, но все пак да се изкажа за 8 март, че досега не ми остана време от други неща. Пък и междувременно ми изкристализира мисълта в главата, покрай непрекъснатото събиране на пари за рождени дни на колеги.


Няма нищо по-омерзително в календара от наследените от соца празници.

За Коледа и Нова година всичко е ясно: идеята да изпада цялата страна в принудителна отпуска едновременно би могла да дойде само в рамките на "дайте да разрушим комунизма" и вероятно е коварна стратегия на подлия Запад. Защото разумен човек, грижещ се за благото на страната и народа си, просто не би могъл да измисли такова нещо. Ти естествено можеш да работиш, и въобще имаш други планове, но не - почивай, копеле. При това два пъти по-скъпо от нормалното — не си само ти толкова умен, да почиваш по Нова година.

С което не казвам, че имам нещо против подаръците и всичко останало. Просто, доколкото от мен зависи, бих си празнувал една конкретна дата в първата седмица на януари - и на нея бих отделял цялото внимание и пари, които отиват по Коледа и след нея.

Останалите празници са пределно иронични в абсурдността си. "Те си имат Априлско въстание, което честват през май. Така им е всичко".

За 3 март като национален празник, когато се празнува подписването на формален договор, който така и никога не е влязъл в сила, изобщо няма да говоря. Това е такава висша форма на фетишизъм към празни дати и събития, че дори не е абсурдно.

Май признавам само един тип празници — примерно някакъв "празник на прибиране на реколтата", който става точно след събирането на реколтата. Тотален грях, култ към плодородието, ебе се всичко, което мърда — реколта е, все пак! "И прочие такива".

При това празникът трябва да настъпва, когато реколтата наистина е събрана и има за какво да се празнува, а не в ден, в който предците ни са събирали реколтата преди 1000 години, а ние, офисните плъхове, можем сега само да получим почивен ден и да се натряскаме за пореден път.

Така че денят на национално освобождение трябва да се празнува веднъж (в деня на истинското освобождение, няма да повярвате), а Нова година и други годишнини просто са лишени от смисъл (да се празнува неизбежността е върховен маразъм). Вярно, и тази идея може да бъде развалена, като започнем да "поливаме" всичко наред, започвайки от покупката на нови дънки.

Впрочем се отплеснах, не ми беше мисълта за карнавалната култура и офисните празници.

8 март от празник на борбата на жените за равноправие се е превърнал в точно обратното — в празник на специални права от рода на "Е хайде поне днес се върни от работа трезвен, купи букет и се дръж като мъж, да те ева!". Какво може да се отговори на това? Правилно: "Ама нали сте се борили да работите само по 10 часа на ден и да получавате колкото мъжете? Давайте напред тогава!".

Въобще, заради някакви комунистически лесбийки сега само харчове.

Друг е въпросът, че празниците на култа към вагината и фалоса са си много уместни, нещо повече, при нормалните примитивни народи ги е имало от векове. Тъй че цялата ненавист към 8 март при офисните хамстери идва точно от това: това са недоджендърни празници, недоразумение и издевателство.

Пропускам факта, че няма официален ден на мъжа - айде ще сложим вместо него Гергьовден като ден на армията, така де, повечето от нас са били в казармата (аз не съм, за което не съжалявам де :D). Денят на армията обаче изглежда е напаснат най-вече да е близо до приемането на немската капитулация на 9 май, или поне нищо по-забележимо в този месец не е ставало, доколкото помня. Най-умните естествено ще възразят, че това е "денят на св. Георги Победоносец", което обаче не прави честването му тогава по-смислено. Май Денят на пастиря, който се пада на същата дата, би бил доста по-уместен, ама това си е само мое мнение.

Истинският джендърен празник на фалоса би трябвало да бъде, първо, напролет (съвпадащ с първите посеви), второ, като подаръци трябва да има всевъзможни приношения на фалоса, с други думи, в този ден жените трябва просто да бутат на който си поиска, а не да подаряват глупости от типа на дезодоранти.

С вагиналния празник не е по-различно — по незнайни причини в този ден е прието да се идентифицират съществата от биологичен женски пол с любимите жени и някак да им се напомня това, макар че, естествено, в никакъв кошмарен сън не би ви хрумнало, че някоя си 60-годишна и 200-килограмова лелка е жена, а не трети пол.

"На всяка жена по лале/карамфил" — не, това не е празник, ще ме извинявате.

Жените чувстват това и искат на всеки по карамфил, а специално на тях, любимите и скъпите, минимум букет еднометрови рози. Но и това не е редно - за такива поводи има годишнини от сватбата, рождени дни, годишнини от първия секс и прочие лични неща.

Ако искате наистина архетипен женски празник, няма какво да дърпате чергата към себе си, така де. Дайте да празнуваме жената "като такава".

Тоест е ясно, че това ще е някакъв карнавалоподобен празник, в топло време, когато жените си покриват лицата, но оголват всичко, което не им се свиди - и се отдават по собствено желание на напълно непознати мъже, при това предпазвайки се и спазвайки правилата и нормите за безопасност. Накратко, вакханалии с човешко лице.

Ето на такива празници съм съгласен.

P.S. И тук ще пусна едно фундаментално видео за женското равенство на заплащането:

Новогодишна приказка

Тя винаги знаеше кога той е с нея, а кога с Онази. Тогава той се нахвърляше върху нея, безмилостно и грубо, и се буташе вътре с пламтяща ярост, гръмко поемайки си дъх след всеки удар. Той се сремеше да унищожи своята незаздравяла любов, да я изтрие - до основи, до кръв, да не остане нищо освен разранена кожа, така че остатъците от оказалата се ненужна някога страст да се стекат по нозете като струйки пот. Тя стискаше зъби и търпеше. Боеше се да признае сама пред себе си, че това мъчение й носеше удоволствие, а на него винаги казваше (мълчешком, с поглед), че е било хубаво. Но за него изглежда това нямаше значение.

В нея той се движеше бавно, замислено се вслушваше в промените в дишането й, галеше я безтегловно, с крайчетата на пръстите. Те се превръщаха в облак, издигаха се все по-нагоре, изцяло губейки усет за време, забравяха за мебелите, вещите, завесите наоколо. Пък и наоколо нямаше нищо в този момент. Но като всеки момент – той траеше кратко.

Той старателно избягваше местата, където е бил с Онази. Всичко трябваше да бъде различно. Ново. Друго. Тя също с нищо не напомняше Онази. Абсолютно различна фигура, кафяви, а не сини очи. Сравнително дълга, свободна коса, вместо късата, момчешка прическа. Крехки, почти детски устни – пръхкави и невинни, докато при Онази бяха тънки и долната беше леко издадена напред, тя се притесняваше от това, ако се усетеше, бързаше да я свие, а той обичаше да забива зъби и леко да я захапва, а после да пъхне език между устните и да ги разтвори. Той това и искаше – да промени образа. Но се различаваше естествено не само външността. Нервна, неспокойна, променлива като времето във вятърен ден - и спокойната нега, като в августовска вечер сега. Той не можеше да й прости, че не е Онази - и я обичаше за това, че е различна. Че е такава.

Тя искаше някога да поговори с Онази, но той го искаше дори още повече – за да разбере нещо. За да потрепне нещо в него. Не да сравни – какво тук има за сравняване… нищо общо, две съвсем различни вселени. А и никой не може да бъде по-добър или по-лош от някого, той го разбираше добре – както не може небето преди буря да бъде по-добро или по-лошо от подробната карта на Европа.

Той докосваше с върховете на пръстите, с устни, с език, леко облизвайки, синините, които й беше направил той самият - и изтезавайки себе си, питаше:

- Как изобщо можеш да ме търпиш… аз те измъчвам.
- Обичам те, - отвръщаше тя.
- Как можеш да ме обичаш… толкова те тормозя.
- Обичам те - този, който е с мен. Винаги знам кога си с Нея.

Той сядаше на леглото, машинално разглаждайки гънките върху чаршафите.
- А ако тя никога не ме освободи?
- Тя вече те е освободила, и ти ще се освободиш от нея, - отговаряше тя.

Веднъж той осъзна, че се е нахвърлил върху нея, притиснал я е към стената - така, че й се наложи да протегне ръце пред себе си, за да не се блъска в бетона – не защото иска да я накаже (не нея, естествено, тя за нищо не беше виновна… себе си да накаже), а защото отдавна беше разбрал, че така й харесва.
И въздъхна с облекчение.

Раздаде се свистене и силен гръм. Те извърнаха глави – отвъд прозореца се разтваряха огнени цветя. Всеки от тях вярваше, че сега вече всичко ще бъде различно. Все пак беше Нова Година.

Осмомартенско, на патерица

Скъпи мъже! Всъщност не, обръщението не е достатъчно подобаващо. Скъпи колеги по хромозомен набор!
Сега някои от вас се чешат объркано по главите и си задават въпроса защо аджеба се обръщам към вас, все едно вчера не е бил точно празникът на жените. И ако пък точно за него ще пиша, защо всъщност го правя днес, а не вчера. Ще разберете след малко.
И така, още веднъж:

Скъпи колеги по хромозомен набор!
В този вчерашен прекрасен снежен ден имахме шанса да покажем на скъпите ни жени какво означават те за нас. И нека да разкрием една малка мръсна тайна - в края на краищата, ако ни е толкова неприятен този празник, имаме огромното мнозинство в парламента, правителството и прочие важни държавни органи, чрез което бихме могли като едното нищо да го отменим - с едно перфектно демократично гласуване. Но доколкото не сме го направили до момента, значи този празник е нужен преди всичко на нас самите.

Да, измисляме му разни идиотски названия от рода на Ден на Клара Цеткин, Главен гинекологичен празник и разни други недотам прилични вариации. Съчиняваме вицове за този празник с различна степен на пошлост и доста условен хумор, ругаем го и го кълнем. Но все така магазините, продаващи цветя и всякакви разнообразни дреболии за жените, си правят годишния оборот основно в дните преди 8 март. И всички тези опърпани рози, мимози и леко омачкани лалета, реални и виртуални, се сипят в краката на нашите жени. Както и разни дреболии с неясно предназначение, които жените никога не биха тръгнали да си купуват сами, се приемат с благодарност и искрена нежност.

Скъпи колеги по хромозомен набор - хайде да си признаем това, което ни тежи от доста време. В крайна сметка си оставаме деца, независимо на каква възраст сме.
Смешно се притесняваме от чувствата си и се терзаем от неумението си да ги изразим. Вероятно именно за такива, така и непораснали момчета - все още съществува този празник. Като законен повод веднъж в годината да покажем, че нашите жени значат нещо за нас. Нежността не е нещо особено мъжко, нали? Старите войници не знаят думата любов. Суровите офисни супермени старателно крият смущението си с цинична усмивка и не особено пристойни вицове.

Много се надявам тези от вас, които не празнуват този ден, вече да са пораснали и да са разбрали, че няма нищо по-прекрасно за една жена от нежността на нейния мъж. И вече да сте се научили да правите празници на жените си не само в специално запазения за тази цел ден, а доста по-често - даже и без специален повод. И особено се надявам жените, които не зачитат тази дата, да имат и без нея винаги празник в живота си - с повод или без такъв.

И да, в крайна сметка и аз се надявам този иначе нелош празник в някой момент да бъде отменен. Защото това за мен ще означава, че най-после ние сме се научили да правим на жените си подаръци и без допълнително напомняне - и да говорим на любимите ни дами всякакви мили глупости, които те незнайно защо смятат за безценни. В крайна сметка не е толкова много, нали?

И последно - защо пиша това днес, а не вчера. Ами защото вчера само който не го досърбя, само той не писа за 8 март. До степен, че аз самият накрая се уморих да чета всичко по този повод. Искрено се надявам поне половината от хората, които си остриха перото така упорито по тази тема, да са намерили и времето, и желанието да зачетат прекрасните жени около себе си. А аз държа да чуете това, което ви казвам, на трезва глава, и да го осмислите. И, дай боже, да ви дойде акълът в главите до следващия 8 март... :)

Happy New!

Е, време е за окончателната черта за тази година - и пожеланията за Новата...

Скъпи съотечественици!

(дрън-дрън-ярина)

Годината отмина, драги мои.
И докато часовникът отброява последните часове, салатата е на масата, шампанското се привежда в подходяща температура, за да гръмне с плашещ домашните любимци звук, а пуйката обречено е вдигнала крака в фурната, искам да ви кажа, че годината за мнозина беше твърде различна. Имаше горчивина, имаше и щастливи моменти, имаше поводи да се посмея и поплача, да се гордея със себе си и да потъжа за допуснатите грешки. И това за пореден път доказва, че аз - и вие, които ме четете, сме още живи, което и ви желая занапред.

Абе нещо обобщенията въпреки неколкократните напъни не ми се получават.
За тези, с които се разделих тази година, все още продължавам да ги помня.
Тези, които открих - те така или иначе са с мен.
А виж поздравите...
И още повече - пожеланията...
Да, няма как без тях.
Заповядайте.

И така:
- Нека всички, за които 2009 беше трудна, с последния удар на часовника въздъхнат с облекчение, и нека 2010 за тях бъде по-лека от перушинка.
- Нека децата ви не боледуват, а старците не остаряват. А тези, които сега имат проблеми с децата - нека те неочаквано така ви изненадат и зарадват, че да ахнете. И момчетата, и момичетата... А тези, които сами не са добре със здравето - да им мине всичко, като от махване на вълшебна пръчка.
- И на всички ви работа - добра, не неприятна, а пари от нея толкова, че да не знаете къде да ги държите.
- И на всички ви да ви върви нахално и безобразно много.
- И да се обичате едни други.
- И - да, разните очилати типове в лабораториите, които изобретяват хапа срещу СПИН, рак и други бичове на човечеството - дано най-после да успеят.

На всички ви без изключение желая много слънце, много небе, чист хоризонт - и всичко най-хубаво тепърва да ви предстои!

Знаете ли, като пълен идиот понякога съм склонен да чета дори Дан Браун. Знам, да. Идиот.
Така и не мога да го дочета, и нямам идея какво ще измисли накрая, но е някаква захаросана боза за силата на мисълта. Там една жена мисли за чаша вода добри неща, и водата замръзва в красиви снежинки. А когато мисли лоши неща - в грозни. Да, знам достатъчно за Дан Браун, мътните го взели, но току-виж пък да е прав?

Хайде да мислим добро, а? Ако не друго, така поне ще си омагьосаме читави снежинки...

Честита!!!

Коледна приказка

Простичка и малко наивна приказка. Не моя - вероятно ако я бях писал аз, щях да променя в нея много неща. Линк към оригиналната й версия не съм запазил - така че линквам тази версия, на която случайно попаднах. Едно знам - какъвто съм циник по душа, ако не я преведа и пусна днес, вероятно никога и няма да я пусна.

Рижият изключи телевизора. Тридесет и първи декември, седем часа вечерта, какво очакваше? Естествено, "Ирония на съдбата", да й... Ти, амиго, защо въобще отиде при дебилизатора? Да научиш какво е времето навън? По-добре да беше отишъл до прозореца! Минус три градуса, сняг, вятър, тъмно е вече.

Идеята да спори със самия себе си също не допадна на Рижия. Излизайки от стаята, той извади от хладилника в кухнята преполовената бутилка водка и напълни стоящата на масата чаша. 200 грама, "точно колкото трябва". Оглеждайки непочистената кухня, той първоначално понечи да измие съдовете, но после реши, че го мързи.

От преживените на този свят тридесет години толкова говняна Нова Година още не беше имал. Сам, в неподдържаната ергенска квартира, той не си беше правил труда да взима нито елха, нито играчки. В службата на двайсет и седми имаше запой, той честно се напи заедно с всички, прибра се с такси вкъщи и си донесе половин каса водка. Сега точно тази водка, по-точно последната й доза, се плискаше в чашата му.

Рижият чудесно разбираше, че пиенето няма да му бъде достатъчно. Но да става и да ходи в магазина очевидно нямаше сили, така че сериозно се замисли дали да не се възползва от "Службата за доставки" на съседния супермаркет. Е, да, надценката е около двайсет процента, затова пък ти го носят вкъщи. Иначе така и ще си изкара - зъл, трезвен и чужд на всички... Без пиене и без мезе... О! Мезето! В хладилника има парче сирене! Рижият се зарадва - чашата водка без мезе не го вдъхновяваше. В изблик на радост той рязко стана от табуретката, за да се пресегне към хладилника, и...

Да бе, естествено... Кой, идиот такъв, ти каза чашата да я слагаш почти на самия край на масата? Е, изпи я водката, именно, на мига... Ха отивай сега за парцала да бършеш. Почиствайки разлятото, той окончателно осъзна, че трябва или да вика "доставчиците", или да отиде до магазина. Замисляйки се за няколко секунди, предпочете поръчките.

В тефтерчето му беше записан номерът, но къде му беше тефтерчето? Равният слой боклуци, покриващ квартирата, далеч не помагаше в търсенето на малката книжка. Опитът да си спомни проклетия номер се увенча с звънко фиаско - Рижият осъзна, че не знае дори къде му е мобилният телефон. Опитът да намери телефона доведе до още по-смешни резултати: намери талон за технически преглед на ладата, пакет цигари, презерватив, бонбон, ключовете от беемвето на брат си, зарядното за iPaq и часовник. Мобилният все едно беше потънал вдън земя. Или вдън боклука?

Неутешителното търсене доведе до още по-неутешителни размишления - в магазина все пак щеше да се наложи да отиде. При това - на крак. Защото вечерта на 31 декември да ходиш някъде с кола, това е идиотизъм от висша, най-елитна марка. Тази мисъл огорчи Рижия неизмеримо много, и пребивавайки в дива печал, той започна да се облича.

На улицата беше леденостудено - другояче не можеше да се нарече. Но преди няколко години Рижият само би се зарадвал на такова време - двамата с жена му много обичаха да се разхождат в такъв студ, по пресния сняг, с обезумялото от зимата и снега куче. С жена му... Мда... И с кучето... Ох, господи, кога най-накрая ще ми мине, а? И без това на улицата е ад, и в душата е ад, и в живота е същото, а и не ми минава, да го еба!

Рижият изстена, и от него се дръпна с погнуса минувач - не твърде стар мъж с лице на "потомствен интелигент", мърморейки си под носа нещо от рода на "вече се натряскал, селяндур нещастен, какви само се примъкнаха тук".

На мъжа Рижият не отдели внимание - и слава на всички богове. Иначе незлоблив, Рижият щеше да го набие дори и само за "селяндур". Но на Рижия не му беше до интелигента, да гори в ада дано. Рижият в момента се интересуваше само от магазина.

Опашка, колкото и да е странно, липсваше. Рижият намери на рафтовете две бутилки "ръжена" водка, всяка по литър, щафета фински сервилат и един хляб с гордото название "Бородински". Вероятно ще да е бил печен по времето на Бородинския бой...

Чудничко, средство за изключване на мозъка има, за запазване на стомаха също, значи - състоянието на изключване за тази нощ е гарантирано. Великолепно! - можеше даже да се каже, че настроението на Рижия се пооправи. Ако такъв израз изобщо е приложим спрямо човек, който в Най-Най-Светлия Празник в Годината е решил да се натряска и да се изключи, заради пълната си самота и страховитата разруха в живота си. Той наистина искрено вярваше, че трябва просто да се натряска и да се изключи...

Излизайки от магазина, Рижият се спря край пътя, съзерцавайки ленивото задръстване от бързащи към дома, уюта и масата представители на офисния планктон. Запалвайки цигара, той вдигна лице към небето и се залюбува на снежинките, падащи върху разгорещеното в топлината на магазина лице. Снегът... Просто небесна вода... Същата като дъжда.

Отзад някой тихо, но демонстративно се покашля. Рижият разтърси глава и се обърна. Зад гърба му стоеше не особено висок и немлад човек с много симпатично лице. Погледът му се впи директно в очите на Рижия, погледът му излъчваше усмивка, погледът му сякаш говореше, че всичко ще бъде наред. Но не абстрактно, някъде, някога за някого, а сега. Още тук. Всичко ще бъде наред.
- Александър, ще позволите ли да ви отнема малко време?

Да се каже, че Рижият се учуди, би било твърде меко казано. Удивлението беше твърде мека дума от тези, които можеше да бъдат подбрани в тази ситуация. Симпатичният човек междувременно продължи:

- Разбирам, Саша, че имате много въпроси към мен, като започнем от моята осведоменост за вашето име, но това не е особено важно. Хайде малко да се поразходим, всичко ще ви обясня с удоволствие...

***

- Разбирате ли, Саша... Повярвайте, не само ангелите и дяволите се интересуват от хората. По-скоро ангелите и дяволите най-малко се интересуват от тях в сравнение с всички други, повярвайте ми. Аз? Аз не съм нито едното, нито другото кълна се. За да ви бъде по-лесно - можете да решите, че аз съм просто явление от отвъдното, като дядо Коледа, но без торбата с подаръци. Защо вие? Знаете ли, просто се озовахте на пътя ми - и след секунда вече знаех за вас всичко. И това какво имате в торбата си, и това защо в торбата ви има именно хляб и салам... И това защо не отидохте с приятели на вилата... Да, Саша, всичко. Всичко - това означава всичко. Което сами бихте могли да разкажете за себе си, и това, за което ще се притесните да разкажете за себе си...

...Не, Саша. Желания не изпълнявам. Във всеки случай поне досега не съм изпълнявал. Което означава точно това, не давам обет, просто досега не ми се е налагало. А какво желание на вас ви се иска днес да ви изпълня? Така ли? Саша, и какво ще й кажете, може ли да ви запитам? "Скъпа, вкъщи е пълна кочина, кучето го сгази кола, аз пия вече почти трети месец, изгубих си мобилния телефон и си потроших колата"? Саша, сигурен ли сте, че тази жена заслужава именно това? Толкова ли сте уверен, че искате да предизвикате у нея именно съжаление?

...Алтернатива на пиянството? Има, че как да няма. Искате да отидете на Луната? Мога да го уредя. Не ми е трудно. Не, скафандър не мога да ви осигуря - нямам. Искате ли в Париж? А в Ню Йорк? А в Амстердам? Или, може би, в краен случай, в Петербург? Както желаете. Знаете ли, Саша, къде е вашият проблем?

След тези думи Рижият направо подскочи. Загледа се в "явлението от отвъдното" с погледа на опитен рибар, видял трикилограмов шаран. И в погледа на Рижия много лесно се чешеше течаща лента с надпис, набран с кегел 14: "Е, и?"

- Бедата ви, Александър - "отвъдният" потъмня като стара вилица - е преди всичко в това, че ви се струва, че животът ви е по-лош от този на всички.
- Тоест?
- Саша, никога ли не сте се замисляли колко добри и красиви неща можете да направите за тези, които са по-зле от вас?
- Че на кой му е по-зле? На клошарите по входовете ли?
- Ако щеш, и на тях. Или на смъртно болно дете, дадено от родителите в хоспис. Замисляли ли сте се, Саша, какво им е на тях?

Рижият се вцепени. Наистина никога не се беше замислял за това, не заради коравосърдечие, а просто защото нямаше кога. Когато всичко му беше наред, той живееше в бесни темпове, въртеше се като катерица в колелото, нямаше кога да се замисля. А когато малкият му свят рухна - той просто се затвори в себе си, преди всичко за да не мисли за околния свят.

Междувременно симпатичното явление от отвъдното мълчеше, гледайки Рижия в очите и все така продължаваше да се усмихва, открито и искрено.

- Прощавайте, но защо, за какво ми казвате всичко това?
- Саша... Не мога с нищо да ви помогна, простете ми. Не мога с нищо да облекча вашата участ. Но ви предлагам друго - искате ли да направите тази нощ празник за тези, на които им е тежко? На които също така, както на вас, и е тъжно и самотно? Искате ли? В това мога да ви помогна...

Рижият не мисли дълго. Около пет секунди.

- Да. Искам. - на лицето на у Саша се появи полуусмивка. - Къде трябва да се подпиша с кръв?
- Саша, що за глупости, каква кръв, за какво говорите? Не съм Мефистофел, честна дума... Всичко е много по-просто. Вие се съгласихте - това ми е достатъчно. Да вървим - и "явлението от отвъдното" направи крачка от козирката на автобусната спирка в снежната буря, с жест подканвайки Рижия да го последва. Саша пое дъх и също направи крачка напред, за миг заслепен от снега...

***

Рижият гледаше през прозореца, стоейки на балкона отвън. Картината, която се разкриваше пред погледа му, би могла смело да претендира за званието "най-безрадостната картина на отминаващата година", даже надминавайки собственото му битие.

В стаята на леглото лежеше млада жена. На вид не по-възрастна от двадесет и пет години. Беше с гипсирана ръка, шия и два крака. Освен това главата й беше превързана с бинт. До нея седеше момиче, на около пет-шест години, и изразително четеше нещо от огромна детска "Книжка с картинки", периодично спирайки и изтривайки потта от челото си. Срещу леглото, на шкафа се виждаха две снимки - едната на щастливо семейство, в което без затруднения можеше да бъдат разпознати тази жена и това дете. Но редом с тях стоеше млад и силен мъж. А стоящата в съседство снимка беше именно снимката на този мъж. И около нея имаше траурна лента.

- Автомобилна катастрофа, Саша - прозвуча гласът на симпатягата от отвъдното над ухото му, - тя в близкия месец няма да може не само да стане, но дори и а седне, има травма на гръбначния стълб. Мъжът й загина. На дъщеря си тя каза, че татко е заминал. Денем при тях понякога наминава съседката, готви им и ходи до магазина. Но съседката е на седемдесет, и сега тя също е в болницата - сутринта й призля. Саша, имате ли още пари?

Въпросът - Рижият го разбра по-късно - беше провокационен. Симпатягата така или иначе знаеше всичко за Рижия, дори колко пари има в джоба си.

- Имам, защо? - Рижият изведнъж почувства, че знае отговора. Скочи от балкона на третия етаж в снежната преспа, приближи се до входа, запомни номера на квартирата и се завтече с всички сили към ярката, светеща табела "24 часа" отсреща.

В магазина половин час се обясняваше със собственичката, но в крайна сметка все пак я убеди да му продаде костюма от статуята на Дядо Коледа, стояща пред входа. Освен костюма Рижият купи няколко килограма от това, което общо взето можеше да се нарече "празнична кошница с дарове". Бонбоните, саламите, сирената, салатите, зеленчуците, плодовете и няколко плюшени играчки заеха мястото си в торбата и Саша тръгна обратно към къщата.

Звънвайки на вратата на квартирата, трескаво той мислеше какво да говори. Но така и не успя нищо да измисли, когато зад вратата се чу звънко детско гласче, питащо "Кой е?"

- Дядо Коледа, донесъл съм подаръци! - извика Рижият, стараейки се да придаде на хриплив глас максимална "дядоколедност".
- Ой! - радостно се чу зад вратата. - Наистина ли?
- Наистина, наистина. Попитай майка ти!

Момиченцето не отиде да пита. То просто отвори вратата - децата толкова обичат да идва Дядо Коледа... И много рядко някой го е виждал "на живо".

- Здравей, малката! - Рижият се стараеше колкото можеше, - Аз съм Дядо Коледа, донесох ти този мечок! - от чувала се подаде огромен плюшен красавец, по размери сравним почти със самото момиче.
- Ой!!! Това е чудесно!!! Ма-а-аамо!! Дядо Коледа ми донесе мечок!!! - и детето с всички сили се завтече в стаята. Рижият, без да чака покана, влезе в коридора. Изчаквайки около минута в коридора и с всички сили поемайки си дъх, той влезе в стаята, веднага насочвайки се към болната жена, гледаща го с неразбиращ поглед.

- Не се страхувайте, - Рижият говореше почти само с устни - няма да ви сторя нищо лошо!

Разбра.

- Лена! Отнеси мечето в стаята си и го вчеши, че сега е излязло от торбата и е много рошаво - тихият й глас като гръм кънтеше в ушите на Саша. Детето с викове с вик на възторг изтича с мечока в прегръдката си в съседната стая.

- Кой сте вие? Какво искате?
- Нищо. Кълна се. Смятайте, че наистина съм Дядо Коледа. - Рижият междувременно премести от масата всички вестници и списания, с които тя беше затрупана, придърпа масата по-близо до болната и започна да вади от чувала нарязаните салами, тортата, салатите, плодовете...

Тръгна си от квартирата след час и половина, подреждайки изцяло масата, изслушвайки три стихотворения, песен, изпивайки почти литър чай и стараейки се да прогони от ушите си тихия шепот на жената - "Благодаря ти, братко, ще се моля за теб, братко, благодаря ти, моля те, ела пак, да ти дава бог всичко най-добро, благодаря..."

На улицата Рижият извади от джоба цигарите и изпуши три поред, стараейки се да овладее треперенето на колената си. Симпатягата не се виждаше наоколо. "Странно" - помисли си Саша. Изхвърляйки третия си фас, той свали през главата "кожуха" от тънък червен плат и го запъхна в чувала. След това там се оказаха и панталоните на "Дядо Коледа", също толкова червени и раздути като изкуствения нос.

Иззад ъгъла на къщата изскочи масивен джип, приближи се до Саша и спря. От кормилото слезе Симпатягата.

- Саша, още ли не сте размислили?
- За какво да размисля?
- За това да дарите на хората празник?
- Не, защо?
- Сядайте на кормилото, ще ви покажа къде да карате.

Рижият седна на шофьорската седалка - и без да чака указанията на Симпатягата подкара геленда директно в снежното безумие, във вихъра насред улицата...

***

Караше по вечерното извънградско шосе, следвайки знаците, сочещи към Москва, поне половин час вече караше нонстоп. Радиото в колата не работеше, а Саша не носеше нито един диск със себе си. Изведнъж погледът му се заби в тъмно петно в канавката, той инстинктивно включи дългите светлини и отби надясно.

В канавката лежеше микробус. Бърза помощ. Синята й лампа се въртеше в снега и не се виждаше от пътя. Затова пък се виждаше поредица от следи от стъпки, вървящи към пътя. Саша се върна на кормилото на геленда и подкара успоредно на следите, стараейки се да не ги губи от поглед.

Догони ги след триста метра. Двама мъже носеха носилката, а вървящата редом жена, чувайки шума на мотора, махаше край пътя да спре. Саша спря, още не разбирайки напълно кого носят.

Оказа се - жена. Родилка. Няколко километра не им бяха стигнали, за да я докарат до родилния дом - по пътя се беше взривило едно от старите износени колела на микробуса - и единственото, което беше могъл да направи шофьорът, беше меко да "кацне" в канавката. Саша слушаше объркания им разказ, стоновете на родилката на задната седалка - и караше с максимална скорост към града; длъжен беше да успее.

Но не успя, за малко. Както после се изясни, водите й бяха изтекли още в линейката, а контракциите бяха започнали още вкъщи. Тя роди в геленда, на задната седалка, оглушително плачейки и предизвиквайки у Саша опасения. Първият вик на бебе... Досега Рижия не се беше случвало да го чува, че и свидетел на раждане дотогава не беше ставал.

- Момче. Чудесно момче! - лекарят не спираше да възклицава в умиление. Младата майка, на която бяха сложили обезболяващи, седеше с прибрани под себе си крака, завита в одеялото, което се намери в багажника. Вода и пелени по неясна случайност също имаше в багажника. А детето така и не се укротяваше, сърдито крещейки на лекаря, на медицинската сестра, на Саша, на шофьора на "бързата помощ" и на майка си...

А после, докарвайки майката и бебето до родилния дом и помагайки на медицинския екип, Саша дълго отказваше да им даде своя телефон и дълго отказваше да пие от шампанското, оправдавайки се, че има още да кара...

***

... а после откара момиче, което бързаше да се помири преди Нова Година с любимия си, когото страшно беше засегнала преди няколко седмици, а сега искаше да му направи изненада и да пристигне при него точно когато часовникът удари полунощ.

... часовника в полунощ той чу, помагайки на двама мъже да избутат заседнала в преспата УАЗ-ка, с която един от тях, едва успял да убеди командирите на военното поделение, бързаше да се прибере вкъщи, за да посрещне Нова Година със семейството си...

... речта на Президента Саша не чу през тази година. И не страдаше особено за това. А когато цялата страна гледаше новогодишната телевизионна програма, Саша се стараеше да отвори вратата на асансьора в стара къща, за да помогне оттам да се измъкнат заседналите вътре двама младоженци, сключили брак на 31 декември сутринта...

***

Рижият се събуди от настойчивите трели на мобилния. Същия, който не можа да намери вечерта. Оказа се, че подлата машинка се беше скрила под възглавницата. На дисплея пишеше "Undisclosed Number" - и Рижият се замисли - дали да вдигне или не. В главата му като вихър преминаха нощните събития, и се опита да разбере - сънувал ли е, или това наистина се е случило? На масата още лежаха ключовете от геленда и платнената червена торба.

Мобилният не спираше да звъни, започвайки втората серия от мелодията. Саша се намръщи и отговори:
- Ало?
- Саша... Рижи... Скъпи... Честита Нова Година, Саша... Може ли да си дойда?

X'Mas

Искрено ви желая да си изкарате Коледата както трябва, с други думи да преядете, препиете, дядо Коледа да ви донесе огромна торба, в която мърда нещо или някой, който желаете до безумие, и накрая да се събудите щастливи под елхата.

За малко настроение - ето ви малко Боб Дилън с правилна визия как е добре да изглеждат Коледните празници:

Зарязани Валентиновци

Не съм Валентин. Но пък не съм и Трифон. Зарязан съм, но това е преди толкова време, че вече не се брои. Пиян съм, но не от любов...

От доста време ме дразни упоритото противопоставяне на единия празник на другия, знам че и тази година поне една сюрия блогъри ще се изпишат по този въпрос, пенявейки се защо изобщо у нас се празнува католически празник. Други ще ругаят "пияниците", които вместо да се занимават с любовта, наблягат на чашката.

Доколкото аз си падам малко по средата - нито пия, нито по жени ходя, май би трябвало да ми е безразлично. Но не ми е съвсем - смятам всеки празник за добре дошъл, още повече когато комбинира толкова приятни неща като пиянство и разврат. За жалост май Марфа е обобщила още преди година почти същото, което смятах да ви кажа в момента, така че... вдигайте чашите и не забравяйте да слагате на гърлото на бутилката презерватив. Щото знае ли човек...

Наздраве... хлъц! И някой да каже там на онзи Илия да спре да гради, че не успяваме да разграждаме.

Изключително жизнерадостна коледна песничка

Предварително предупреждавам: нецензурна лексика, така че ако сте чувствителни на тема Коледа, не натискайте бутона Play :DDDDDD

Казаното по-горе накратко резюмира настроението, което ме е обзело след толкова коледни празници. Просто не ми се мисли какво ще е след Нова година...

Три месеца мълчание

Понякога като че ли прекалено се автоцензурирам. Все си мисля, че имам какво да кажа, после започвам да се колебая, накрая си казвам: "е, какво пък толкова ново е това" и зарязвам. Обикновено точно когато идеята е на път да изкристализира, просто нямам времето да я запиша.

Нова година, нов късмет. Доколкото вече си имам от месец Инет вкъщи, крайно време е да позарежа мързела и да напиша нещо, че губя тренинг. От писане на новини за телефони чувствам вече, че започвам да затъпявам.

Празниците са нещо противно. Изведнъж ти се приисква да бъдеш с някой, да си поговориш с някой, ако не друго, някой да се сети за теб. Защо го казвам ли? Ами защото много ми се насъбра. Първо преди месец ни изселиха от офиса и ни пратиха да си пишем от къщи. Е, поне при същата заплата, което при количествата сняг в момента си е направо бонус. Да, обаче социалните ми контакти, които и преди не бяха особено чести, сега вече практически спаднаха на нула.

ICQ-то е включено, когато се сетя, да го държа непрекъснато online просто не ми се занимава, плюс това тъпият шеф беше организирал нещата така, че всички фирмени разговори да се правят по Jabber през вътрешен сървър (с вътрешен IP адрес, естествено, админ да си в подобна фирма си е диагноза). Сега всичките ми Jabber контакти с колеги са неактивни, имам само едно ICQ на колежка, която дори не харесвам особено, и няколко телефонни номера, за които не мога да събера смелост да звънна. И това ако не е изолация...

Преди около месец, като ходих да пазарувам в ФФ, попаднах неочаквано на момиче, който не бях виждал може би 6-7 години. За тези години й бутнаха малката (не особено) спретната къщурка с две липи (какви ти липи, бре, други дървета бяха) отпред и вдигнаха спретнато блокче. С номера на апартаментите на звънците. Иди я търси, ако си нямаш работа. И ето че попадам на нея - тя е пред мен на опашката на касата. Поздравяваме се, завързваме кратък разговор. Тя нищо не казва за себе си, само пита какво става с мен. Опитвам се да науча актуален телефон, тя без връзка казва, че живее в съседство. Което много добре зная. И тя знае, че го зная. Иска да й кажа моя мейл, издиктувам й го, и тя се изнизва буквално след секунди, заявявайки, че няма време сега, но непременно ще ми пише.

Да обяснявам ли, че тя не ми е писала и ред? Да, Мила, ако четеш това, в което се съмнявам, само едно искам да попитам: защо тъй, бре? Ако не искаш да пишеш, говориш и така нататък - добре, ама защо обещаваш?

Накрая се сетих, че Интернет е широк, и я потърсих онлайн в указателя на БТК (за него ще си разправяме някой друг път, че са го осрали просто неописуемо, но хайде това - не сега, че ще побеснея). Рекох си, може пък да се забравила, или да е сбъркала мейла... Ех, самозалъгване, самозалъгване. Извадих писалката, написах за първи път с ръката си нещо от няколко години насам. Добавих визитка с мейла и телефона. Не събрах смелост да звънна на номера, който вече зная, рекох си - ако не е писала, може пък да си има причини. Аз да бях, щях поне от любезност да отвърна с картичка, ако ми пишат. В крайна сметка, не хапя, я! Нищо подобно - след празниците мейлът ми все така е пълен само със спам - преимуществено прес-рилийзи, които дори вече нямат връзка с това, за което пиша.

Най-добрите ми приятели не се обаждат. С единия се чух преди около година, другия не съм го чувал поне от 3 години. Приятели ли? А, да, за малко да забравя, първия го видях наскоро в новата му кола - и разбрах, че продава старата. Това ни беше разговорът, след като не сме се засичали близо година. Не знам - може би хората просто нямат нужда да общуват, или успяват някак да се впишат в своя среда - и аз оставам извън нея. Във всеки случай констатирам, че единственият човек, с който говоря напоследък, е майка ми. И, бога ми, това е зверски уморителен диалог...

Чувствам се като някакъв съвременен отшелник, затворен в пещера на края на света. На купони не ми се ходи, чувствам се вече стар за такива неща, все пак прехвърлих 30-те. Просто ми се иска да си поговоря с някого - ей тъй, простичко, на четири очи, не да купонясвам. И не, не съм тръгнал да засипвам другите с проблемите си... Толкова ли е отмряла нуждата от общуване очи в очи? Или просто хората, като не те виждат, те забравят?

Много депресиращ пост излезе, надявам се да не съм отчаял още някой. Обадете се на някой приятел, може пък той точно от това да има нужда в момента.