Music to Make Love to Your Old Lady By

Група приятели-музиканти, които досега ми бяха непознати (с изключение на Майк Патън), но сега имам намерението да изслушам всичко, което са правили, са се събрали като своеобразна мета-супергрупа и са записали един-единствен албум, наречен Lovage: Music to Make Love to Your Old Lady By. Направили са го още през 2001, така че може би всички вече са наясно с това, и аз идвам на партито с шестнайсет години закъснение.

Трип-хоп стилистиката прави тази музика идеална за правене на любов с вашата Old Lady By, ако успеете да игнорирате факта, че целият албум е самопародия на целия жанр.

Нивото на пародия напомня Lazlow в GTA: Vice City, където реални песни от определен жанр са разредени с коментари на диджей, създавайки напълно реална, но гротескна картина.

Примерно в песента Herbs, Good Hygiene and Socks се пее за венерически болести и колко често трябва да си сменяш чорапите. А в Lies and Alibis се пее, естествено, за лъжи и алибита, като всичкият текст на песента се състои от три думи — както и бихте предположили, "lies and alibis", повтаряни нонстоп. Текстовете така или иначе никога не са били силна страна на трип-хопа, wink wink (поздрав, Hooverphonic!), но от друга — абе вие наистина ли сте готови да правите любов на фона на Lies and Alibis?

Как да проверите, мисля, се досещате и сами: ако ви се получи да правите любов на фона на този албум, то мацката (най-малкото) не разбира английски (или ирония). Ако не ви се получи, сте намерили истинско съкровище, така че в никакъв случай не я чукайте, а се женете и правете деца.

Без фанатизъм

Съществува мнение, че човек преди всичко обича тази музика, която е слушал на младини. Примерно между 16 и 20-годишна възраст. С носталгичен трепет после ще я слуша на 30, 40, 50 - и до края. Блажено притваряйки очи и поклащайки в такт глава, той ще говори на детето си тийнейджър: "ето, синко, това наистина е желязно, мощно е, наистина, чуй, това не е като твоето "туп-туп-туп"…" Детето пък най-вероятно вяло ще отхвърля доводите и снизходително усмихвайки се, ще сумти: "Татко, остави ме на мира, наистина не е лошо, честно, но ще тръгвам…"

Нашите родители са си имали Група №1. Или мястото на №1 са делили 2-3 други Групи. Баща ми например, смятайки Beatles за твърде лигави и мръщейки се на непретенциозносттта на "обикновените момчета от работническата класа", някога е предпочитал подивелия Хендрикс, декадента Морисън и интелектуалците Pink Floyd. В огромната за времето си домашна фонотека е имало още десетина други групи. Част от това е станало и музиката на моето детство, заедно с плочите на Лайза Минели и Сачмо при вуйчо ми - и това беше музиката на моето детство, в която буквално съм расъл. Плочи с песни на братя Аргирови кой знае защо не са се купували в семейството ми.

Както се е полагало на творческата интелигенция в онези времена, родителите ми са хипареели в някаква степен, и голяма част от детството ми премина в една прелестна къщичка на "Иван Асен", където сега е Футболният съюз, в компанията на весели брадати чичковци и пушещи цигара от цигарата, не винаги само с тютюн, какички. Там изпих първите си чаши алкохол, там водих някои от най-важните разговори за живота, там прослушах и немалко неща, които дотогава не бях чувал. Там имаше огромна ръчно скована библиотека, преливаща от странна литература, и столовете никога не достигаха. Презаписваха се магнетофонни ленти и касети, взели се незнайно откъде, гостите разговаряха, смееха се, ядяха и пиеха нещо, понякога танцуваха, пушеха, пееха в съпровод на китари, флегматично се въртяха бобините на невероятно добрия за времето си магнетофон, от колоните, поставени в ъглите на стаята, кънтяха и се разнасяха из стаята легендите на онова време… и апокрифните записи. И понякога пианото се обаждаше под ръцете да стопанката на дома...

Тези, които сега са на 25? Е, тогава вече изборът беше много по-широк. Някои предпочитаха честния пънк, някои се удовлетворяваха с зализаните, все едно току-що излезли от фризьор Бон Джови, някои до дъно затъваха в Дитер Болен. На разположение бяха DM, The Cure, още не сдаващите багажа U2 - и естествено, безумните поп-богове - Мадона и Майкъл Джексън… Billie Jean is not my lover! :)

Когато бях на 13, редовно киснех на купони по съученици, и по квартални компании и мазета, където процъфтяваше пост-пънк стилистиката. Господи, тогава всичко ми се струваше неимоверно прекрасно, мамещо възрастно - и бях убеден, че като порасна, задължително все така ще се обличам и ще се подстригвам. Помня как веднъж се събудих след някакъв купон и разглеждах от леглото плакатите, с които бяха облепени стените. Върху ретината ми завинаги се отпечатаха тъжният маниак Робърт Смит с очертаните с молив очи и черните устни, готично-смешните и все още хлапаци тогава DM в нещо, изглеждащо като садо-мазо кожа, вампирът-албинос Бауи и тук-таме на островчета нежното лице на Милен Фармър.

В осми клас май още слушахме и слънчевите Roxette, а в девети-десети при нас дойде невчесаният чичко Кърт и обяви, че всичко е скапано. И много от нас повярваха, ходехме с мрачни лица и масово ни се мреше. След песимиста Кобейн ни посетиха жизнеутверждаващите Live, енергичните диваци от RHCP и потресаващите изроди Radiohead. А на съседната пейка в огромни обувки и неизмерими шорти присвиваше очи на слънце 2Pac, до който се бяха облегнали сладкогласните бежанци от Fugees.

Като вихър профучаха леко е… екзалтираните Prodigy, за кратко развинтвайки ни главите, оставяйки място по-нататък за по-"възрастните" си събратя-химици и Orb.

По-нататък имаше още. Някъде отгоре прозвуча откровението "God is a DJ", черните магьосници от Бристъл започнаха масирана атака по нас, а странната девойка от Исландия с глас на русалка разтваряше сърцата ни като цветя.

Една от спирките пътувахме с Garbage, следващата - с Лени Кравиц.

Мимолетно, за кратко потъжихме с Korn и се веселяхме с Трент Резнър.

Хармонията в душите ни се запълваше от романтика Моби. Сеансите по релакс се провеждаха от Morcheeba, психоанализата от Recoil. (Или от Coil – комуто каквото е по-близко на душата…)

А после като се почна… Посипаха се всякакви афекс туинове и еймон тобиновци, и купчина всякакви безименни и… айдизми. Понякога скърцахме със зъби, но все пак ги слушахме. Така да се каже, в името на всестранното развитие. Периодът на "великите музикални открития" ми беше някъде между 17 и 24 години, когато систематично потребявах огромно количество нова музикална продукция, четях рецензии, вечно нещо търсех, прекарвах цял куп време в нелегални звукозаписни студиа и музикални магазини, понякога дори просто купувайки диска или касетката заради харесалия ми дизайн на обложката. Сред другото "търпи се" намирах своето "о, ей това е страхотно!". Това, което ми падаше на сърце и тихо и незабелязано се врастваше. Това, което сега ме разва в летните дни, есенните вечери и зимните нощи. Натрупах своя запас.

Сега се отнасям към новата музика като ленив котарак, който лежи на брега на преливаща от риба река - по-далеч от тези, които са с въдиците или саковете, и от време на време отпуска лапа във водата – а ако му попадне някоя рибка, придирчиво ще я огледа; ако му хареса, ще я изяде, ако ли не, ако е твърде дребна, ще я пусне да си плува нататък. Просто не е гладен.

Защо всъщност пиша това? Ами и аз не знам. Като че ли никога не сме имали Група №1. В епоха, когато музиката е прието да се слуша не като отделни изпълнители, а като цели направления…
Или все пак?

John Butler - Ocean

Напоследък бях позапуснал клиповете с музикални изпълнения в блога - доколкото повечето ги пускам директно в Twitter, но Джон Бътлър прави такова нещо с китарата си и десетте си пръста, че някак ми се иска да маааалко повече хора да му обърнат внимание.

P.S. Когато гледам такова изпълнение, ясно съзнавам защо някога така и не продължих да се занимавам с класическата китара.

Web Site Story

Напоследък рядко пускам кратки филмчета без коментар - но този е толкова добър, че просто не мога да се сдържа. Каквото и да кажа, ще е излишно. Епична класика :)

Постмодерно

Mona Lisa © Jean-Pierre Khazem

"Always remember you're unique. Just like everyone else"
Alison Boulter

"Only those with no memory insist on their originality."
Gabrielle Chanel

Всичко вече е откраднато, написано, измислено, изсвирено, нарисувано, фотографирано, заснето, облечено, показано, казано, направено…
Слушам за развлечение разни руски парчета от YouTube. Заслушвам се в мелодията на една от легендите на 90-те години - Чайф с "Ой, йо" и нещо ме прихваща, паля Winamp и за кеф превъртам плейлистата, пускам "One" на U2. Преходът е почти незабележим - като от любовта към ненавистта, в буквалния смисъл. Пускам ICQ и подхвърлям едно въпросче на позната, която е голяма познавачка на руската музика от 90-те: те какво, всичките ли са крали един от друг? Вече подозирам отговора: "Не. Просто вариантите поначало са малко. Сега защо ми се правиш на идиот? Все едно не помниш как съм те учила на хармония. Всички използват едно и също, сходни акорди, опитвайки се да направят различни неща."

Някога бях видял (и май дори бях туитил, но ме мързи да ровя, за да линкна точния туит) генеалогично дърво на музикалните стилове, с примери (като натиснеш на името на стила, чуваш звученето). Е, как започва всичко там става особено ясно: Авраам роди Исаака, Исаак роди Иакова… А накрая е просто сгъстила се мъгла, жужащ кошер от направления, отличаващи се от моята непредвзета гледна точка на изкарващ си хляба като музикален журналист - с лекия оттенък на своите пулсации, както една пчела от кошера от друга. Представям си някой по-отракан от мен музикален критик, произнасящ с химнов разпев: "Това е най-новият писък на модата в клубната музика, перфектен образец на ню-електро-минимъл-хипер-техно-хаус" (и аз слушам такъв, спокойно! - б.а.).

Малко лирично отклонение накъм модата, за която не ми дреме особено, но напоследък се оказа, че и тя била едно от нещата, от които мъжете трябвало да разбират. Според някои дори от дамска такава трябвало да имат идея. Близка позната ми разправяше наскоро смешна история - отива тя в някакъв затънтен столичен магазин и пита за клош-панталони. Продавачката я срязва: вие да не сте луди? Клошът отдавна е аут, демоде е от толкова години! След което девойката наминава в именит столичен моден магазин и вижда новата колекция пролет-лято 2009… и voila. Отдавна вече е модно. The attack of the clowns.
Цикличност, тенденции, цитиране… Да, заимстването понастоящем е по-модно да се нарича цитиране.
Модните дизайнери въртят старата латерна: хайде да си спомним 80-те, клиновете и прилепообразните ръкави, а сега да си поиграем на 60-те, копчетата по-кръгли и по-големи, а сега, скъпи дами, пак ще бъдете децата на цветята, и отново ще свалим от тавана древния клош…
Други проповядват "конструктора за дебили". Напълно сериозно съветват дамите този сезон да носят класически жакет от туид, който например да съчетават с червени латексови шорти и каубойски ботуши на платформа, или да комбинират бароков дантелен корсет с галифе и войнишки обувки. Че какво му има? Свежо и оригинално! Подобни съчетания, съзерцанието на които предизвиква у мен - въпреки иначе почти пълното ми безразличие към модата, горе-долу същия физиологичен рефлекс като комбинацията от херинга с разбита сметана, понастоящем е прието да се наричат с термина "еклектика". (Пояснявам за зачудените как знам тези понятия: не ги знам. Взех ги от случайно погледнато модно списание, при това не от тази година. Съветите и комбинациите обаче са напълно реални.)
Но най-ужасни са тези модни гурута, които се опитват да изобретят съвсем новото, каквото до момента не е имало. Амбициозни са, бля. Облеклото на урбанистичното бъдещо човечество. По-скоро това може да се нарече с думите "Апокалипсис ако не сега, то възможно най-скоро". Понякога за забавление и от нямане какво друго разлиствам някое модно списание или хвърлям с ръба на окото поглед към въртящото се наблизо нонстоп (на проектор в градинско кафене!) FTV и си задавам въпроса: какво е вдъхновило точно този творец за създаването на поредната колекция? Чувал с картофи? Ходещ по голяма нужда клошар? Ядрен взрив? И най-важното е, че те наистина сериозно смятат, че това е нужно някому - и дори че с това правят жените по-желани. Като мъж ви го казвам… пълни глупости. Отделно ме сърби да се озъбя на тема нечовешките силуети - имам чувството, че част от съвременните модни дизайнери покрай хомо-предпочитанията си (no offense intended) май никога не са виждали жена в живота си. Особено старателни в това отношение са японците, но хайде, на тях им е простено. Все пак, мосю Диор, умолявам ви, слезте от небесата и им обяснете къде на жените е талията.
Но се отплеснах.

Шокиращо, провокационно, скандално… Скучно.
Не ми допада този вид съвременно изкуство и тази литература, която е на принципа "колкото по-вулгарно, толкова по-добре". Няма да правя списък на авторите, признавам, аз самият съм изгълтал немалко такива говна на младини – все пак като расъл в оранжерия градски добитък ми беше любопитно да се асоциирам някак с разни чужди ми субкултури, да опозная величието на сладкото битие на наркоманите и фрийковете. Но след поредната порция литературен траш, разлиствайки любимия Уайлд, Моъм, Фаулз или недотам любимия, но все пак тачен Павич (бог да го прости), не можех да им се нарадвам, не можех да не правя съпоставка, да не усещам доколко мизерни в сравнение с истинските художници на словото са модните траш-писачи със своите ейсид трипове и извратени секссцени. (Тук малко лицемернича, признавам си. Конкретно срещу извратения секс нямам нищо против :) Ако обаче извадим от скобите ейсид-моментите и all orifices filled up – какво остава? Единични фрази, посредствени и банални описания. Няма я хипнотизиращата магия на словото, няма ги децибелите на емоциите, побрани във върволица от простички букви, няма го дори задължителния за всяка литература хумор; няма я онази зарибяваща красота, от която сноби като мен изпитват интелектуален оргазъм.
Макар да наричат много от любимите ми писатели постмодернисти, всъщност не харесвам постмодерна. От него именно тръгна тази лайняна река. Виж, към модерна имам определено повече вкус. Малко ме е яд, че не съм се родил в тази бурна, стремителна епоха, която наричат с най-различни понятия – френско ар-нуво, виенски сецесион, просто обикновен модерн – изблици, извивки, удар на камшик… Прекрасна епоха, бързо разцъфнала и угаснала, само за около двадесетина-тридесетина години, но оставила толкова наистина прекрасни неща… А по-нататък следва стабилен, отегчителен, безкраен и безпросветен постмодерн, отричащ всичко, гаврещ се с всичко и… безсилен. Постмодернът е измислен от импотенти, няма как да бъде другояче.
Разрушили сте естетическите табута? Изтрили сте границата между елитарно и масово изкуство? Е, благодаря ви, да ви еба майката (да, мога и на вашия език да говоря, иначе не разбирате). Изгаврили сте се с тези, които за разлика от вас, модните бездарници, цял живот занимаващи се основно с личен PR - от рода на Анди Уорхол (тук чувам негодуващи писъци, предполагам?), не са манипулирали с провокации и скандали, но реално всеки в своето си време е предизвиквал в обществото морален шок със своята естественост, искреност, сила, мощ, енергия? (Да, признавам си, и аз им завиждам - не съм чак толкова естествен, искрен, силен, енергичен като тях, за което мога само да съжалявам. И да се старая някой ден да стана поне донякъде такъв.) Ако не се получава, немойте да прикривате голотата си с постмодерна като смутена девственица с чаршаф. Някой идиот дорисувал мустаци на Мона Лиза. Друг - руса коса и характерни форми на бюста. Доста по-съвременна е станала. Свежо!

Постмодернът не носи откровения, съжалявам. Иронично преосмисляне на миналото? Не, това е само старата като света практика на отказ от "старото", когато присмивайки се над положеното като основи от предшествениците си, новото поколение се опитва да създава нещо свое – яко, съвременно, екстравагантно, революционно… Но смешното е, че колкото по-революционно е това "ново", толкова по-бързо остарява, и толкова повече насмешка предизвиква в следващото поколение.
Ако моето мнение имаше тежест, бих казал, че в този момент няма нищо по-остаряло от постмодернизма с неговия страх и безсилие да създава, с тийнейджърско-пъпчивия култ към ексцентричното, скандала, провокацията… В крайна сметка масовият човек, зрител, обитател на Интернет, тоест на практика всички ние тук - все по-трудно се впечатлява и шокира от нещо – вече поне сто пъти всеки от нас е виждал в едър план и гениталии, и трупове, и дефекация, орален и анален секс, повръщня, свръхдози и прочие прелести - и тези "творци", които експлоатират подобни сюжети, честно казано, вече са ми дошли до гуша.
Унил, скучен и банален е и трашът, и изкуството, изградено само на провокацията. Не съм в състояние да го мразя, не го и презирам - безразлично ми е. Подобно "творчество" прилича най-вече на рисуването на мустаци на Мона Лиза.

А всъщност седнах с идеята да пиша рецензия за филм… Но ето че до този момент дори и не споменах името му. Няма и да го направя. Не заслужава и това.

Най-младият блусар

Ново хлъц.


Колко милиона деца по света искат от родителите си да им купят барабан? Примерно толкова милиона им казват да си гледат работата - и барабанът бива заменен с нещо недотам шумно. Язък. Родителите на ей този хлапак на име Талан Летс взели, че все пак му купили барабан, и на 3-годишна възраст той вече успешно свирел на него. На 4 години се научил да свири и на китара, а на 8 вече участвал в концерти заедно с титани като Лес Пол:

Тук вече Летс е на 9:

Ето ви още малко с негово участие:

Сега Талан Летс е на 10, има собствен сайт с плътен график от концерти. Така че ако детето ви много иска да му купите барабан, наистина му го купете. Току-виж се оказало дяволски талантливо.

Вивалди - такъв, какъвто не сте го чували

Периодично попадам на нещо, от което оставам в такъв възхитен потрес, че независимо че прекалявам с публикуването на клипчета, просто не съумявам да се сдържа. Преди няколко дни си говорих с Пешев за акордеони и споделях, меко казано, негативното си отношение, независимо че съм терзал "Велтмайстера" бая години като малък. Е, това не е точно акордеон, а баян, но пък... е направо епично. Тотално си промених мнението и направо изгубих дар слово:

Изпълнителят се казва Александър Хрустевич, украинец по произход, и е още студент. Има си меко казано респектиращ YouTube канал, където можете да откриете каква ли не класика, изпълнявана практически виртуозно - Бах, Рахманинов, Чайковски... Има го дори и вездесъщия чардаш на Монти, който и аз съм свирил на младини, но естествено изпълнен така, че ум да ти зайде.

Стъклен хармонист

Малцината редовни читатели вече са свикнали, че от време на време ги занимавам с някой дивашки инструмент, за който я са чували трима-четирима души по света, я не. Е, днес попадам на това чудо, което се нарича стъклена хармоника:

Оказва се, че това чудо е измислено от самия Бенджамин Франклин през 1761 г. Записът е направен в Парижкия музей на музиката, където е бил изложен запазеният оригинален екземпляр на този инструмент, наричан още хидрокристалофон (използва се техника, подобна на търкането на ръба на чаша с овлажнен пръст :).

Списъкът с композитори, писали музика за този инструмент, звучи като Who's Who на онези времена: Моцарт, К.Ф.Е. Бах, Бетховен, Доницети, Рихард Щраус... Сред съвременните изпълнители на стъклена хармоника пък съм потресен да открия... Джонатан Дейвис! Да, същият, от KOЯN :) Странно наистина, как не съм го чувал до момента.

Това ме нерви

Химнът на моя живот. Абсолютно и категорично една от песните с най-добър хейтърски текст, на която съм попадал. :)

Влизам в "Кост" да обърна чашка вино
И сервитьорката ми казва,
Че нямам резервация
Чувствам се като ненадминат идиот
Това ме нерви, ох, как ме нерви
Имам прекрасен подарък
От "Zadig & Voltaire"
Пуловер с надпис "Рок"
Но също такъв има и на битака

Нервят ме
Всички, които си въобразяват, че са Кейт Мос
Нерви ме
Червеното червило вече не е на мода
Нервят ме
Всички, които носят тесни дънки 34-и размер
Нервят ме
Даже един поглед към прашки ми предизвиква отвращение
ДГЕ!¹

Пред елитния клуб е пълно с Ламборгинита
А аз пристигам с моята пършива моторетка,
И ми казват, че няма да ме пуснат
Това ме нерви
Влизам в Weston, блондинката на телефона ме пита "мога ли да ви помогна?"
Не, не съм ви се обаждал
Тя ме нерви, о Богове, как ме нерви
Пия мохито в "Милиардера"
Около мен всичко е оповръщано
Изгубил съм си номерчето за гардероба
И въобще не мога да хвана такси. Що за проклятие!

Нервят ме
Всички, които си въобразяват, че са Кейт Мос
Нерви ме
Червеното червило вече не е на мода
Нервят ме
Всички, които пият розово шампанско
Нерви ме,
Че забравят, че не могат да се държат на краката си
Нервят ме хора, които правят опашки в Laduree
Заради бадемовите сладкиши
Но…
Изглеждаха вкусни

Нервят ме
Всички те, които танцуват на дансинга като принцеси
Това ме нерви
Приличащи на теб, които много силно слушат музика
Това ме нерви
Вдигам поглед и им крещя: "това ме нееееервиииии"

Лети Тби

Странна история, повечето къси поли при девойки над 15 предизвикват бурна реакция в цялото ми тяло. А уж все пак не е пролет, даже точно накъм есен бие. Не разбирам. Как се нарича състояние, когато ти се иска, но не се получава? Запек или импотентност? Иска ми се да пиша, но не излиза. Творчески климактериум.


Тя беше ниска, леко компактен модел, джобна жена, домашен хентай, аниме за лична употреба. Големи зелени очи, огромни като чаени чаши, в които незабавно ти се иска да пуснеш бучка захар и ги излочиш на една-две глътки. Кристална шнола беше вплетена в кичура чудесни тъмноруси коси, тя свободно се беше отпуснала на леглото и в този момент, о господи, изведнъж направих някакви меко казано притеснителни аналогии: тънката й фигура кой знае защо предизвикваше първи асоциации с рахитно момиченце - закръглен изскачащ задник и леко изпъкнал напред стомах. Къде е вътрешният глас, присъдата на обществената критика? Какво, да не би в мен да се е пробудил педофилът?!

И понеже сега нито съм в състояние да пиша, нито да мисля, ще ви занимавам отново с малко music crap - просто няма как да прескоча това велико достижение на хоровото изкуство. Песента "Лети Тби". Тби, както вероятно се досещате, е една такава малка птичка.

Който от това не се просълзи, просто няма сърце!

Буря с подръчни средства

Напоследък зачестявам с глупостите, но когато нещо ме шашне толкова, че просто не мога да му устоя, сори. Жалко е, когато нещо така фундаментално потъне в Twitter-лентата за секунди.

Пичовете по-долу са единственият джаз-хор в Словения. Наричат се Перпетуум Джазиле и тук можете да видите как с подръчни средства изобразяват... буря!

Изключително впечатляващо.

И за да не хабя още един пост за нещо не по-малко добро, ето ви малко спонтанни инвенции от неподражаемия Боби Макферин, който демонстрира превъзходството на подскоците пред скучното натискане на клавиши, свирейки пентатоника с... зрителите:

Електрическа китара? Ето ви електрическа китара!

Гери Мур нервно пуши в ъгъла:

Досега не съм виждал такова нещо. Адски съм впечатлен.

Ако Вивалди беше живял в Ирландия...

За някои танцът просто е живот

Този клип мислех само да го туитна, но осъзнах, че там твърде лесно и бързо ще потъне в потока от нови неща. А той е толкова изключителен, че просто ще е жалко това да се случи.

Вероятно има хора, които не се впечатляват от такива неща, но когато човек като мен е абсолютно дървен на дансинга, а като фотограф е снимал балетисти и знае много добре колко важно нещо е пластиката, въпреки вродената ми антипатия към съвременните клубни танци... това 11-годишно дете от Полша просто ме оставя без думи. Невероятна пластичност, просто тръпки да те побият:

Това е запис от шоуто You Can Dance, където Камил Кухажевски участва извън конкурсната програма, доколкото възрастта не му позволява да се яви като състезател. Но дори и на тази възраст хлапето е пожънало достатъчно много награди - носител на Световната купа и световен вицешампион по танци в стил "електрик-буги". Това поне за мен не звучи особено вдъхновяващо, малко като в стил "световна купа по изпомпване на вода с ръчна помпа", но все пак съзерцанието на този танц поражда в мен неочаквано удоволствие.

Budapest Gypsy Symphony Orchestra

Обикновено и един кадърен циганин цигулар е нещо респектиращо. Вижте обаче какво става, когато на едно място се съберат 100 такива...

Подбрани елитни музикални дивотии

Малко подбрано от тресавището на вселенската глупоскт, което представлява YouTube. Не ми дава сърце да разваля изненадата с предварителни коментари. Просто цъкайте и се наслаждавайте:

Tommy Emmanuel

Аз съм като гръмнат. Томи Еманюел просто ме оставя без думи.

Ако ви харесва стилът му, ето тук ще откриете чудесен архив с негови изпълнения.

Амати

На кръстовището на "Раковска" и "Славянска" стоеше мъдрец и даваше съвети, а Вълчанов имаше огромна нужда да се посъветва. Жената беше дала сина в музикално училище и сега трябваше да се реши каква цигулка да се купи. Изслушвайки Вълчанов, дребният мургав мъж с разкошни мустаци даде прост, но смислен съвет:
- Вземи "Амати".

Окрилен, Вълчанов изтича до най-близкия музикален магазин. Продавачът дълго и смутено нещо мърмореше, извиняваше се, но все пак предложи най-добрия вариант:
- Знаете ли, вече три дни откакто изкупиха всички "Амати", а нови няма да докарат скоро. Пък и инструментът е доста скъп, вносен. Митница, такси, разбирате. Имаме цигулка, произведена от една от фабриките за музикални инструменти в Казанлък. Също нелош инструмент. Неотдавна един академик мина оттук. Купи две такива и много ги хвалеше. Все още за тях има промоция – калъф за цигулката като подарък. Ще вземете ли такава?

Зарадван от покупката, Вълчанов дотича вкъщи, връчи на сина цигулката и строго му нареди да репетира, а той самият излезе да се види с приятели. Още повече че в двора мъжете вече цъкаха белот.
- Браво на теб, че учиш сина си на музика, - похвали Вълчанов съседът по площадка Марто Пеев, - и добра цигулка си му купил.
- Правилно, - подхвана и вторият съсед, бай Стефчо, - италианците какво разбират от музика? Само в своите опери разни неразбираеми работи дрънкат. И цигулките им със сигурност са боклук!
- А ти момчето като го изучиш, - продължи Марто, - прати го на "Евровизия". Там обичат цигулари.

Връщайки се вкъщи, Вълчанов доволно се усмихваше: "Добър съвет ми даде онзи човек. Ех, къде беше той, когато се жених?"

Смъртта на световната попкултура

Фундаментален текст какво всъщност означава смъртта на Майкъл Джексън за глобалната попкултура. Със списъка на мегазвездите не съм съвсем съгласен, но в основата си всичко казано е абсолютно вярно.

Смъртта на Майкъл Джексън се превърна в най-голямото медийно събитие в света след терористичните актове от 11 септември. И сред милионите вестникарски заглавия, посетени на кончината на Краля, най-често се среща фразата: "Свърши една епоха". Но малцина се опитват да разяснят каква именно епоха се има предвид.

Някои казват, че става дума за десетилетието на 80-те. Някои смятат, че се има предвид епохата на самия Майкъл Джексън. Но всъщност със смъртта на Джексън завършва епохата на глобалния шоубизнес. Този шоубизнес, който започна с Елвис и The Beatles и който символично завърши именно сега, независимо че отделни негови елементи продължават да съществуват.

В историята на този шоубизнес нямаше чак толкова много глобални попзвезди, както ни се струва на пръв поглед. Всъщност те могат да бъдат преброени на пръстите на двете ръце: Елвис Пресли, The Beatles, The Rolling Stones, ABBA, Queen, Елтън Джон, Мадона, Майкъл Джексън, Depeche Mode, U2 и Бритни Спиърс. Това е. Нито един друг изпълнител или група не са достигали такова ниво на световна известност и популярност като изредените по-горе.

Сега вече можем да кажем с увереност, че няма и да достигнат. Никога вече човечеството няма да има нов Майкъл Джексън, нови The Beatles или дори нова Бритни. Защото самият глобален шоубизнес вече не съществува.

А той не съществува по една много проста причина — повече никой не гледа музикални ТВ канали и не купува плочи. Бизнесът свърши. И най-големите звукозаписни компании, които чрез видеоклипове промотираха плочите, а чрез плочите и световните турнета в тяхна подкрепа превръщаха изпълнителите в суперзвезди, сега са реално безработни. Старата бизнес-схема вече не работи, а нова лейбълите така и не можаха да измислят. Естествено, ще останат разни Бионсета и Джъстин Тимберлейковци — но всичко това е само в локален мащаб. А такава звезда, която е позната на всяко дете в затънтено американско селце, дори и то никога да не я е слушало, повече няма как да бъде създадена.

Какво ще се появи вместо това? Ами вече изглежда очевидно какво. Вместо това ще има известно доста ограничено количество "народни звезди", създадени от YouTube или от това, което ще съществува след YouTube. Цената на разпространението на музиката спадна до нулата. Всеки човек може да $1000 да си създаде цифрово студио, да запише песен, да заснеме видеоклип и да го публикува в Интернет. А нататък всичко ще бъде честно — ако песента или клипът са добри, то ще ги видят и чуят стотици хиляди хора. Може би дори и милиони. Ако песента или клипът бъдат скучни, никой няма да застави хората да ги гледат и слушат така, както преди ги заставяха програмните директори на музикалните телевизии.

При това, съдейки по факта как този процес вече се случва, подобни "народни звезди" никога няма да бъдат глобални.

Тоест е възможно да се появи клип, който да бъде видян от целия свят (като прословутата Сюзън Бойл), но това се случва само веднъж. А за създаването на наистина глобална звезда се изискват години. В Интернет една година е цяла вечност.

А ако звездите не бъдат глобални, те ще бъдат само местни. Тоест всяка страна (или по-скоро всеки език) ще има свои собствени звезди. И непосредствена последица от тази диференциация ще бъде, колкото и странно да е това, разрушаването на самата обща световна попкултура. Парадоксално, но Глобалната мрежа, от която се очакваше да обедини целия свят в едно глобално село, всъщност не обединява нищо - напротив, разрушава това, което е било създадено преди нея.

Разбира се, засега все още остава Голямото американско кино. Но съгласете се, че и неговите дни са преброени. Съвременното домашно кино струва стотинки, а цените на проекторите и големите телевизори стремително спадат. Хората вече теглят филмите от Интернет - и борбата с това е безсмислена. Тоест - кинобизнесът също умира. Хората вече не купуват DVD, а скоро ще престанат да ходят и в киносалоните. Студиата ще престанат да снимат скъпи блокбъстъри, а Blair Witch Project вече може да заснеме всеки студент, разполагащ с компютър и камера.

Така че най-вероятно след около 10 години въобще няма да съществува глобална попкултура.

Максим Кононенко