Вчера, днес, утре

Човек свиква с всичко. Всеки труден път ще ти изглежда по-лесен, когато го изминеш втори път. И след това още един и още един, и все едно си го вървял цял живот, нали? Казват, че същото е и с раздялата - колкото повече остаряваш, толкова повече раздели имаш зад гърба си — и толкова по-лесно е да преживееш следващата. Болката от загубата се притъпява, белезите загрубяват, закоравяваш, ставаш по-малко уязвим. Но защо с всеки следващ път става все по-болезнено?

Залозите бяха толкова високи този път. Този път трябваше да бъде първият и последният. Главният. Единственият. Последната спирка, дългоочакваният щастлив край, към който се стремеше толкова дълго в предишните епизоди. Целият ти път, целият натрупан багаж, всичко най-накрая придоби смисъл в момента, в който тя каза „да“.

Но днес отново си тук, седиш пред екрана и се опитваш да събереш мислите си в свързани редове от текст, да поговориш със себе си, защото това е малкото, което помагаше преди. Само че не се получава както трябва - защото не слушаш себе си.

Ти отново си станал най-добрата версия на себе си. Този път най-добрата. Към момента на вашата среща, най-накрая осъзна най-важното в една връзка - няма тази, единствената. Има само тази, с която избираш да бъдеш. Да бъдеш тук, сега и утре. Разбира се, не можеш да избереш този, който да обикнеш, но можеш да избереш да останеш с този, който обичаш. Вярно, това се оказа недостатъчно. Защото не можеш да избираш тези, които не избират теб.

Отново и отново, ти се влюбваш в тези, които не искат или не могат да останат с теб. Защо не си научи урока, че е невъзможно да задържиш някой, който изначално не е твой, че една любов не стига за двама, колкото и да я изцеждаш като лимон? Що за нездравословна форма на мазохизъм е да си поставяш непостижими цели, за да се съсипеш по пътя към тях? Защо толкова се мразиш?

Когато гледаш човека през розови очила, всички червени флагове изглеждат просто като флагове. Всичко беше пред очите ти от първия ден, а ти гледаше, но не виждаше. Помниш ли думите ѝ, че те е избрала съзнателно, защото си бил различен от тези, които преди са ѝ разбивали сърцето? Или че няма да търси друг, но ако някой друг я намери, ще се остави да бъде намерена? Или че не можеш да я разбереш така, както иска да бъде разбрана? Виждаше ли, че бе достигаш нейната летва, която с всеки ден се вдигаше все по-високо? Колко често долавяше с периферното си зрение разочарованието ѝ от направения някога избор? Дори това скъпоценно „да“ тя ти даде далеч не веднага, и впоследствие ти казваше, че всъщност за нея то не е било от такова значение.

 

 

Впрочем, тя беше честна с теб — ти лъжеше самия себе си. Тя докрая не каза, че ти си всичко, което ѝ е нужно. Не го каза до последния миг, а точно това беше всичко, което искаше да чуеш, за да остареете заедно, нали? Но тя остана честна, защото не вярваше в теб. Или в себе си до теб. Или във вас двамата. Няма значение всъщност. Да, тя искаше да излъже себе си, но не успя. За разлика от теб. Най-накрая приеми простичкия факт – ти я обичаше, но тя ти позволи да я обичаш. You were not the one, you were something different.

Но ти си наивен влюбен идиот, не чуваш нищо и не искаш да си спомняш всичко, което всъщност винаги си знаел. Сякаш си в мъгла. Седиш и гледаш постовете, снимките и видеата, които сам си сглобявал старателно, така че животът ви в тях да изглежда като безкраен празник, и си казваш, че не може да свърши така, че все пак е било истинско. За теб поне - със сигурност. Гледаш снимките и усмивките и се самоубеждаваш, че е била щастлива с теб. Разбира се, защо не? В епизодите можем да бъдем щастливи с всеки. Щастието не е състояние, а момент, точка по линията на времето. Добре е, ако има достатъчно такива точки, и е добре, ако за другия те са свързани конкретно с теб, а не с това, което си направил или подарил. А снимките не са нищо повече от стоп кадри, извадени от контекста, между тях хиляди и хиляди фреймове без радост, без усмивки.

И днес, дори след всичко, което тя ти каза и не ти каза, не оставяш глупавата надежда, че след време ще види всичко в нова светлина и ще осъзнае колко си ѝ скъп. Самоубеждаваш се, че трябва да ѝ дадеш това време; чакаш съобщение, писмо, позвъняване на вратата, запетая на екрана, каквото и да е наистина. Просто знак, че тя има нужда от теб. В студа тичаш да проверяваш пощенската кутия сутрин, стряскаш се от вибрацията на телефона, потрепваш по улиците, забелязвайки силует като нейния. Боиш се, че тя няма да може да престъпи гордостта си, но се убеждаваш да чакаш, защото всички щастливи двойки, които познаваш, са минали през подобни, често дълги раздели, защото true love waits.

Осъзнай го. Ако тя искаше да е с теб, тя щеше да е с теб. Ако искаше да е с теб, щеше да е с теб. Ако искаше да е с теб, щеше да е с теб. Никаква гордост никога не е спирала никого, когато става дума за истински чувства. Любовта винаги е по-силна от гордостта, не е ли това най-добрият лакмус? В крайна сметка това е нейно решение. В края на пътя, тя направи своя избор - и трябва да приемеш какво точно означаваш за нея.

Но ти настойчиво чакаш продължението. Или по-скоро все още си в тази връзка, все още си с нея, все така броиш смяната на календара, избираш подарък за рождения ѝ ден, събуждаш се и заспиваш с нея, водиш безкрайни диалози в ума си, планираш бъдещето ви. Да ти разкажа ли как свършва историята?

Ще се разделите. По разбираема само за теб причина ще изтриеш всичко от Facebook с изключение на видеото от сватбата. Ще пуснеш само един пост за нея с текста на поредна песен, която не я вълнува, и ще поискаш прошка, макар че ти самият няма да разбираш за какво. Наистина искаше да станеш по-добър, но вече си pretty good version of yourself и това се оказа недостатъчно. Ще се заставиш да изтриеш чатовете ви, за да не ги човъркаш във всеки свободен миг в търсене на това, което си могъл да направиш по-добре. Ще прехвърлиш всички снимки на архивния хард и ще си изчистиш телефона.

Ще се разделите. Тя ще свали пръстена и ще се почувства облекчена, сякаш е успяла да избяга от дълъг плен. Ще каже, че едва е издържала през последната ви седмица заедно, че това е било най-ужасната седмица в живота й. Ще изтрие всички снимки с теб от Facebook и Instagram. Ще изтрие снимките на твоите букети. Ще се раз-тагне от твоите видеоклипове. Ще си инсталира пак Tinder и ще продължи да се оглежда за по-добър вариант да отваря хоризонтите си, но без угризения на съвестта. Ще си махне всичките лайкове от твоите постове, ще изтрие коментарите ти, ще постави десетки нови тагове някъде в миналото, като малки надгробни плочи, символи на факта, че всичко е отминало. #nosecondchance, #sunsetofus, #itsover, #neverasbefore, #whenthesoulknows, #followyourintuition и #chance, и най-накрая ще разбереш какво означават те. Ще напише поредната глава в Unfinished Business, макар и вече отдавна да не пише в блога. И ще добави към някоя много стара снимка благодарностите си към някой бивш за това, че не е бил като теб. Бил е по-добър. И, разбира се, ти ще видиш всичко това.

В порив на гняв ще изтриеш споделените ви албуми в Google Photos – последната нишка, която ви свързва. Ще циклиш нонстоп на Sea Change и Sleep Well Beast. Ще си забраняваш да влизаш във всички социалки, но няма да издържиш и ще оставиш ново послание в същия пост само за нея, с надеждата, че тя ще влезе в профила ти и ще го прочете. Ще започнеш да го довършваш всеки ден в продължение на седмица, докато се превърне в безкрайно платно от признания, упреци и молби, но тогава ще си спомниш, че тя никога не е имала нужда от всичко това (или по-скоро има нужда, но от нещо съвсем различно, и от друг човек), а писането никога не ти е помогнало в дългата ви история, след което ще изтриеш всичко, оставяйки на мястото му зеещата празнота на черна дупка.

А после ще се срещнете случайно. Тя ще влезе в заведението, където обядваш. Ще улови объркания ти поглед, само леко ще вдигне ръка за неловък поздрав и веднага ще се извърне, за да изскочи на улицата, където ще въздъхне с облекчение - вече няма нужда да се преструва. И в този миг ще прочетеш по лицето й точно това, от което толкова си се страхувал. Нелюбов.

И ще изчезнеш. По-късно ще попаднеш на нова нейна снимка от някой празник, в приятелски кръг. Буца ще заседне на гърлото ти и ще се почувстваш сякаш са те изрязали от тази снимка, трябва да си на нея, но вече те няма. Всъщност никога не те е и имало.

Oh wait, това вече се случи. Вие вече се разделихте.