11

 Лежим си.

- Скъпи, - прегръща ме като голямата лъжичка, - помниш ли кой ден е утре?

- А? - леко се напрягам аз, - какво? какъв ден? къде? Богоявление? Мъжкото хоро?

- Стига де, - смее се тя, - направо ще се обидя, честна дума!

- Помня бе, помня. - не се обръщам и пробвам с намеци. - и кво, утре ли е?

- Какво утре? - ехидно пита тя.

- Ми.. денят, нима е утре?

- Какъв ден? - не се предава тя.

- Еми нашият ден, когато бяхме в Студентски, - избухвам в смях и се обръщам.

- Я, ти да видиш, - учудва се тя, - помниш значи. Хубаво. Ама ми е интересно, - замислено продължава да си развива мисълта, - какъв подарък ми се полага, че толкова години те търпя?

- Ама аз вече съм ти направил подарък! - смея се аз, - не съм те утрепал още! Знаеш ли какъв подарък е това! Ако те бях очистил, както пишеха класиците, щяха да ме хвърлят в затвора, ама вече щях да съм излязъл на свобода, за добро поведение.

- Да бе! - тя широко отваря очи и се прави на ужасена, - АЗ! Аз! Аз не те утрепах! Аз ти направих подарък! Мен щяха да ме хвърлят в затвора и да ме освободят предсрочно за добро поведение!

- Скъпа моя, - ласкаво я прегръщам и преминавам към трагичен шепот, - това, че не си ме убила, несъмнено е подарък. Но ще те огорча. Прости ми, скъпа, но с прискърбие, искрено между другото, се налага да отбележа, че за нищо на света не биха те освободили предсрочно. Не умееш да се държиш добре. Не умееш, и точка по въпроса, - нежно я галя по главата, докато тя трескаво размишлява как да се добере до чугунения тиган. Далеч е, в кухнята под всички останали съдове, мамка му. - Така че аз бих излязъл на свобода, и аз не съм те убил, стига спори!

- Ебахти гадняра! - хили се тя, - как може да си такъв гадняр, как изобщо те търпя?

- Как ме търпиш? Честно?! Ми не знам. Аз не бих изтърпял.