Матрицата ни притежава

Веднъж в чест на празник изпих чашка. После четири, после още една, за да довърша мезето. В резултат на това се получи ужасен конфуз. Добре, че никой не забеляза.

Следващия път реших да не пия. Бях весел, остроумен, неуморим. Разказвах вицове, шегувах се в правилните моменти, спомних си двадесет свръх-интересни истории. Отново никой не забеляза.

Бях влюбен, очите ми искряха, сърцето ми биеше, душата пееше. Съчинявах стихове, пях серенади, танцувах валс на лунна светлина - както и някакъв друг танц с полски корени. Разсъждавах за вечното, градях блестящи планове, мечтаeх за бъдещето. Никой не обърна внимание.

Цяла вечер тъжих, бърчих чело и се чувствах скапано. Дори се поразревах. Спомнях си миналото, съмнявах се в бъдещето, страдах. Исках да се хвърля от прозореца на някой етаж. Поне някой да беше забележил и да ме беше съжалил...

Изглежда, че идеята да си седя вкъщи в компанията на лаптопа, заключил здраво вратата и изключил телефона, май не беше толкова сполучлива.