Разбирането

Photo © Caitlin Worthington

"Искам само да ме разбираш така, както никой друг. Ама напълно".
Като се замислиш, това е като да си имаш щатен психолог, който да те разбира.
Който ясно знае мотивите на всичките ти постъпки. Който няма да тръгне да те обвинява в нещо, което въобще не си имал предвид.
Който може да предскаже къде си се наканил да отидеш - три секунди преди да си помръднеш крака.
След което да се мърдаш изведнъж започва да ти се струва... затруднително. Все едно си в паяжина.
И разбираш, че ама хич не ти трябва такова свръх-разбиране. Осъзнаваш, че другият всъщност може да върши гадости напълно съзнателно. Че тя познава по-добре от самия теб твоите граници на толерантност. Че ще живее така, както е нужно на самата нея, и единствено на нея. Но - до определен предел, никога не прекрачвайки тази граница, отвъд която пътищата ви ще се разделят. Защото тази граница за нея е нарисувана с дебела бяла тебеширена черта.
Но някога това абсолютно разбиране ще те отведе до пропастта. Пред която тя ще ти каже, че за да има отношения, в теб трябва да е останала нещо загадъчно. А ти, като старата добра таблица за умножение, си бил много удобен и уютен. И тя дори е обичала тази твоя предсказуемост и обяснимост. Но това не може да бъде обичано дълго.

И ти ще рухнеш в тази пропаст, до сетния си дъх мислейки, че другият така и не те е разбрал. И отново ще сгрешиш.