Правото да бъдеш глупав

"Денят смени нощта, която бе направила от двамата абсолютни глупаци."
Р.Шекли

Дъжд.
Да, вали дъжд. Преди Нова година, да. Това на нищо не прилича, и дъждът добре знае това. Но абсолютно не му дреме.
В къщата насреща на един прозорец е провесена храна в полиетиленово пакетче. И един котарак се опитва да стигне до нея, провесвайки се от отвореното прозорче, като смок от дърво. Стопанката му го издърпва от прозореца, пътьом разказвайки му родословното му дърво. А дъждът си продължава.
Гледам през прозореца и си мисля, че е тъпо - дъжд в края на декември. Защото това никак не се връзва с този чудесен свят, който показват по телевизията, за който пишат вестниците и списанията, крещят билбордовете и витрините на магазините.

Този чудесен свят... искам да бъда там. Там има големи снежни преспи, по които се разхождат Дядомразовци и Сантаклаусовци. Там розовобузи деца по цяла година се държат добре, за да получат подарък. И се радват на този подарък, мътните го взели. Там мъжете не размишляват дълго и мъчително как да ощастливят дамите на сърцето си, а с бърза стъпка се насочват към бижутерския магазин, за да изберат по-скъп пръстен. Там прекрасни жени с вечерни прически и в добре изгладени престилки подскачат около печката, приготвяйки празничната вечеря. И пият шампанско и си желаят един на друг щастие. Те са съвършени. Те са прекрасни. Те никога не правят глупости. И затова никога няма да стана като тях. Никога.

Защото да правиш глупости е толкова човешко. Според мен Адам и Ева са били изхвърлени от рая не за първородния грях, каквото и там да разправят разните духовници, а именно за глупостта им. Да вървят на майната си тези идиоти, увързали се с листа, подскачащи из храстите, кършещи клоните и плашещи ангелите. Да вървят по-надалеч, за да не оскверняват с присъствието си рая. Оттогава досега човечеството не е спирало да върши глупости - и броят им няма да спре да се множи.

Извършвайки глупост, всеки в дълбините на душата си разбира какво точно прави. Не разбира само защо. Но все пак точно тази конкретна глупост ще я извърши. Ще се роди, ще донесе вкъщи въшливо кученце, ще набие съученик, ще зареже университета или ще се ожени за съседката с три деца, а в един прекрасен ден ще си въобрази, че е каратист, трошащ с глава тухли - и ще умре от сътресение на мозъка, макар че, между нас казано, откъде там да се вземе мозък... Няма отговор.
Докато главният герой прави глупости, зад сцената пее хор. В древногръцки хитони.
- Осъзнай се! - зове хорът на различни гласове и протяга на глупавия герой ръце и маслинови клонки. - Не прави това! Това е тъпо! Ще съжаляваш!
О да, той със сигурност ще съжалява. Но ако хорът си мисли, че съжалението ще предпази героя от нова глупост, то бърка жестоко.

В ролята на същия този лишен от разум герой всеки от нас се изявява забележително редовно. Някой обаче поне веднъж да му е дошъл акълът? Да бе. За сметка на което си имаме стабилни песнопения на хора.
А и как да бъде другояче. На всички дават за пример отличниците и добрите момичета. Някой някога да е виждал тези митични персонажи на живо? Аз поне - нито веднъж. Макар да слушам редовно за съвършените хора. Всички те не само че са идеални, но и знаят как трябва да се живее. Те са многоръки, многокраки и всезнаещи. И съчетават в едно тяло толкова противоположни функции като Успешния делови човек и Отличния любовник. Плюс още други съставки - Мачото, Романтика - които не ми стига фантазията, за да проумея как такъв екземпляр живее в реални условия.
Гледайки тези образи, остро чувствам своето несъвършенство. Четейки за тях, разбирам, че съм несръчен и неумел. Даже не съм в състояние да направя смислена равносметка на отминалата година. Нещо е имало, някъде, някак, но в крайна сметка цялата мозайка се разпада на съставни елементи и се разсипва като разноцветна купчина на пода. Да я събирам е идиотско. По-лесно е да я оставя така, както си е. И да остане това, което е. И да оставя всичко, както си е.

Тогава може би има някаква малка надежда от всичко това да излезе някакъв смисъл.
А безсмислието да си остане там някъде.