Изгубени спомени

Photo © Joel Brickman

Учените не знам вече колко години обещават (и сякаш вече са готови да представят) устройство за изтриване на паметта. Толкова е удобно – да живееш без спомени, причиняващи болка. Малко по малко гризящи нерв подир нерв. Или такива, които дори и да са минали 1000 дни, все така те запращат в изчервяването на срама и те карат да превърташ в главата си варианти - как би се случило, ако навреме се беше усетил, ако не беше твърде… самонадеян? Прибързан? Глупав…

На мен това не ми е нужно. У мен това устройство е вградено. Родил съм се с него. И трябва да потъна в хипнотичен сън, за да може, гмурвайки се дълбоко, там, където не проникват лъчите на разума и светлината, да намеря нужното и да му прошепна с непослушни устни, да излея в прегръдките на жената, която е до мен, как е било – това, което е по-добре да бъде забравено.

Но лошото е, че наяве това отново няма да си го спомня. Вграденият редактор на спомени ме предпазва добре от гниещи рани и даже от леки натъртвания. Той сам решава какво може да навреди на моята като че ли не твърде устойчива психика – защото всъщност не съм толкова различен от четиринадесетгодишните деца, лесно се намусвам и изпадам в негативизъм от случаен поглед под вежди или ехиден коментар, камо ли от образ, разкриващ научен от мен преди много време с цената на години от живота ми урок.

Всъщност предпочитам никога да не лъжа, особено себе си – защото на мига започвам да вярвам в измислената версия. И все по-малко възможности остават да разбера как е било наистина, ако някога ми се прииска да разбера - по незнайни причини, например от мазохизъм.

Някои спомени се ретушират – в мозъка има доста приличен Photoshop. Но пък някои се изтриват напълно, без следа. От живота ми са изчезнали месеци, за които вече никога няма нищо да разбера: забелязвайки вдлъбнатина, правя усилия да проникна в дълбините, но с раздразнение откривам, че се люшкам на повърхността, сякаш ме държи на гребена на вълната огромен спасителен пояс. Може би пък искам да помня това – за да не попадна в същото говно или, обратно, да си натрия носа в него, напомняйки си го, и с радост да се успокоявам, че оттогава насам съм поумнял. Мразя някой да решава вместо мен, дори когато този някой е собственото ми подсъзнание. Което, мътните го взели, е многократно по-силно от мен.

Но майната им на болезнените спомени - може би наистина подсъзнанието знае по-добре. Особено ми е горчиво, когато се усещам, че съвсем съм забравил нещо… и само случайно изплува някаква незначителна подробност, която понякога ми е много скъпа. Наскоро например ми изплува в паметта как баба ми след банята сушеше над печката, а после вплиташе оскъдната си побеляла коса – която въобще не растеше, винаги си оставаше една и съща. И тя вплиташе в косата кожено ремъче и с това (и не само с това) напомняше посивял индиански вожд, пазител на древно знание. Дали обемът на паметта вече е недостатъчен, или нещо друго… но пасувам пред целия този огромен обем, обърквам се, не зная как да съставя заявка, която след търсене по хранилищата на спомените да ми подаде желаната информация…

Иска ми се да вярвам все пак, че спомените не се изтриват един друг, щом се достигне пределът, а поне се наслагват - и ще мога да се добера до по-долните пластове, ако имам желание.

А желанието се появява все по-често – дали защото, колкото и да не ми се иска да го призная, вече съм навлязъл "на попрището жизнено в средата", или защото съм поумнял и това, което ми се е струвало маловажно (всякакви ежедневни дреболии, глупости, защо?), изведнъж е станало много по-скъпо. И сега съзнавам, че в живота няма междинни моменти – като в добрите романи, всяка сцена е там не случайно, има собствен смисъл.

Какво да си говорим - всеки живот е достоен за роман. И е тъжно да четеш своя собствен "по диагонал" - защото няма да ти се отвори възможност да го препрочиташ.

Копулативни вокализации

Ако някой не е разбрал, постът на тема празници не беше по повод "8 март е тъпня", а на тема "заслужавате повече, скъпи жени!".

Само че какво ще ви даде това?


В един женски форум четох публикация на тема "съседите по време на секс шумят колкото може повече". И си спомних един материал по същата тема в лебджезве.

И по една случайност аз имам какво да кажа по тази тема. По време на секс жената трябва да вика, гаранция на 100%. И да не мисли за съседите. Защото жена, която мисли по време на секс, е лоша жена, гонете я от къщи с метлата. Или вземете боядисайте най-накрая тоя таван.

Ако правите всичко както трябва (което е маловероятно), а на жената никой не й е съсипал половото възпитание, у нея се проявява желание веднага да ви съобщи за това. Защо й се проявява, е очевидно: жените обичат да си казват. За тях е адски важно да ви споделят това, което се случва с тях в момента.

При това се включват предречевите механизми на комуникация ("викове и стонове"), като по-древни и по-подходящи за ситуацията — все пак приматите се чукат доооооста по-отрано, отколкото се е появила членоразделната реч.

Така че ако жената вика в леглото, то тя, естествено, fucks like an animal.

И това, логично, е нещо добро. Един вид, провървяло ви е.

Остава въпросът — а какво да правят тези, които не могат да стенат? Възпитанието примерно не им позволява. Или въобще, "не им се получава от само себе си". Да го правят ли специално?

Естествено, че да.

Да стенат, да имитират оргазми, да обсъждат мъжа в женски форуми и прочие неща, които жените обикновено правят.

Закъде сме иначе без това :)

Baby steps

Малко разсеяни мисли, провокирани донякъде и от думите на Деси Бошнакова за влюбването и любовта на TEDxNBU. Макар че всъщност по-скоро е купчинка топли-топли и ароматни мисли, които от доста време са ми се трупали в главата.


В свят, където сексът може да бъде получен на цената на нови чистачки за ново BMW, да се разговаря има смисъл само за любовта.

Ако само по себе наличието на секса можеше да прави хората щастливи, то пътят към щастието за мъжа би бил прост и недвусмислен като клиторен оргазъм – достатъчно е да знаеш къде се намира и да умееш да го намираш. Тоест, грубо казано, да се изучиш за финансист и да започнеш да работиш в кредитния отдел на някоя банка (или да препродаваш киндъли от Amazon), да си купиш няколко ризи от Daniel Hechter или Hugo Boss, да не заекваш и да не мучиш при вида на жена, да се научиш да говориш елементарни повърхностни глупости за каквото и да е.

Сега този жизнен минимум е достъпен за абсолютното мнозинство от мъжете, сексът е девалвиран, жените дават на почти всеки и му дават лесно, и ефектът на повишаване на качеството на партньора е съизмерим по възвращаемостта си с ъпгрейда да един автомобил – да, можеш да поставиш ляти дискове и нископрофилна гума, да увеличиш... кхм, обема на двигателя (с 800... кхм, кубика), но резултатът си остава като цяло същият – движиш се от точка А до точка Б, road trip от момента на възбуда до крайната точка на климакс.

Сексът е мини-пътешествие върху друг човек (или под друг човек – кой както го предпочита), а любовта е пътешествие с друг човек (от Ню Йорк до Ел Ей, със секс на задната седалка и в крайпътните мотели – но това вече е романтика и е тема за съвсем друг текст, който някой ден непременно ще напиша).

Забавно е, че цялата индустрия на свалките (a.k.a. пикаперството) се опира на два прости факта (май вече съм писал за това и преди):
1) Ако не ти е дала една жена, друга ще ти даде (справка: т.нар. "подходи");
2) Жените също обръщат внимание на външността ("А в пакета от наши услуги са включени и консултации от стилист") - и почти също толкова внимание на статуса/парите/самочувствието.

Това е. Всичко останало – "кинестетика", "невербално поведение", разни "школи", "методи", "опънъри" - са простотии за идиоти; ако аз бях жена, бих се изсмивал в лицето на всеки нарамил мини-чантичка зализан партизанин, който въртейки се на място и фалшиво усмихвайки се, се опитва да ми прилага трикове от вчерашния семинар – най-малкото за да не се опитва после да ми прави кунилингус, заглеждайки в треньорския пищов. Затова около пикаперите никога няма истински интересни жени, там са обикновени, по-три-лева-за-букет кифли, достъпни за всеки недорасъл мениджър.

Идеалният pickup-тренинг е, когато пред групата излиза човек и произнася само една фраза: "Ако имате пари, самочувствие и здрав кур – всички жени на света ще са ваши". Самите пикъп-тренери перфектно го разбират, затова печелят пари и свалят момичета, след което обясняват успеха си със знания за "свръхсекретни техники" и организират тренинги, за да... печелят пари и да свалят момичета. За да видиш рекурсията, трябва да видиш рекурсията.

В общи линии сексът е нещо достъпно и разбираемо - и колкото по-ниска е житейската му себестойност (а тя постоянно спада), толкова повече нараства стойността на любовта. Наличието на секс може да те извади от състоянието на "нещастие", но да те направи щастлив може само любовта – затова повечето двойки не са нещастни, но не са и щастливи.

Обикновено първо идва влюбеността, която, както е известно, е изцяло егоистично чувство – опитваш се да запълниш собствената празнота и душевни ями (самота, липса на полов партньор, душевни травми, потребност от реализация на фетиши, сърбеж на природните инстинкти и т.н.) чрез друг човек. И се сдобивате (подобно на покупката на така любимото на мнозина BMW) с тъй наречените отношения, като в началото естествено всичко е прекрасно – контрастът от състоянието на самотен индивид, лишен от топлота на другото същество и новостта на впечатленията довеждат до еуфория; срокът й на годност зависи от емоционалния метаболизъм на вашата личност. Аз в миналото имах доста висок емоционален метаболизъм, така че обикновено не знаех какво да правя с една жена още след няколко седмици - точно както сега редовно не знам какво да правя без нея (естествено, малко опростявам нещата).

Когато хората не знаят какво да правят един с друг, те започват да седят – в училище това най-често се проявява буквално, когато младата двойка седи в стаята на единия от тях, докато с порастването започвате да седите по ресторанти, в апартамента си пред екрана, в тесни седалки на икономичната класа по време на полета до най-близката чужбина за уикенда, и в края на краищата – да седите един на друг на шията и в душата. Защото влюбеността е отминала (първоначалните потребности са удовлетворени), а любовта не е дошла. Поводите за скандали и разправии никога, абсолютно никога не са причините за тях. А, да, и средният процент на разводите в цивилизованите страни наближава 50%.

Какво да правим? Общо взето нищо чак толкова специално – да продължаваме да правим това, което сме правили и досега, не забравяйки, че:

1) За да престанеш да се разочароваш от хората, трябва да престанеш да се очароваш от тях;
2) Сексът е нещо просто и достъпно, което не изисква идеализация (идеализацията на секса води до дефицита му);
3) Любовта е чувство "за", а не "вместо". Обичам един човек не само защото без него ще ми бъде непременно зле, а защото с него искам нещо да правя и нещо да градя.
4) Тук пак ще цитирам (по памет) Деси Б.: "За да превърнеш влюбването в любов, се изискват много усилия, време и компромиси".

Baby steps.

Мир, труд, март

Позакъсняло, но все пак да се изкажа за 8 март, че досега не ми остана време от други неща. Пък и междувременно ми изкристализира мисълта в главата, покрай непрекъснатото събиране на пари за рождени дни на колеги.


Няма нищо по-омерзително в календара от наследените от соца празници.

За Коледа и Нова година всичко е ясно: идеята да изпада цялата страна в принудителна отпуска едновременно би могла да дойде само в рамките на "дайте да разрушим комунизма" и вероятно е коварна стратегия на подлия Запад. Защото разумен човек, грижещ се за благото на страната и народа си, просто не би могъл да измисли такова нещо. Ти естествено можеш да работиш, и въобще имаш други планове, но не - почивай, копеле. При това два пъти по-скъпо от нормалното — не си само ти толкова умен, да почиваш по Нова година.

С което не казвам, че имам нещо против подаръците и всичко останало. Просто, доколкото от мен зависи, бих си празнувал една конкретна дата в първата седмица на януари - и на нея бих отделял цялото внимание и пари, които отиват по Коледа и след нея.

Останалите празници са пределно иронични в абсурдността си. "Те си имат Априлско въстание, което честват през май. Така им е всичко".

За 3 март като национален празник, когато се празнува подписването на формален договор, който така и никога не е влязъл в сила, изобщо няма да говоря. Това е такава висша форма на фетишизъм към празни дати и събития, че дори не е абсурдно.

Май признавам само един тип празници — примерно някакъв "празник на прибиране на реколтата", който става точно след събирането на реколтата. Тотален грях, култ към плодородието, ебе се всичко, което мърда — реколта е, все пак! "И прочие такива".

При това празникът трябва да настъпва, когато реколтата наистина е събрана и има за какво да се празнува, а не в ден, в който предците ни са събирали реколтата преди 1000 години, а ние, офисните плъхове, можем сега само да получим почивен ден и да се натряскаме за пореден път.

Така че денят на национално освобождение трябва да се празнува веднъж (в деня на истинското освобождение, няма да повярвате), а Нова година и други годишнини просто са лишени от смисъл (да се празнува неизбежността е върховен маразъм). Вярно, и тази идея може да бъде развалена, като започнем да "поливаме" всичко наред, започвайки от покупката на нови дънки.

Впрочем се отплеснах, не ми беше мисълта за карнавалната култура и офисните празници.

8 март от празник на борбата на жените за равноправие се е превърнал в точно обратното — в празник на специални права от рода на "Е хайде поне днес се върни от работа трезвен, купи букет и се дръж като мъж, да те ева!". Какво може да се отговори на това? Правилно: "Ама нали сте се борили да работите само по 10 часа на ден и да получавате колкото мъжете? Давайте напред тогава!".

Въобще, заради някакви комунистически лесбийки сега само харчове.

Друг е въпросът, че празниците на култа към вагината и фалоса са си много уместни, нещо повече, при нормалните примитивни народи ги е имало от векове. Тъй че цялата ненавист към 8 март при офисните хамстери идва точно от това: това са недоджендърни празници, недоразумение и издевателство.

Пропускам факта, че няма официален ден на мъжа - айде ще сложим вместо него Гергьовден като ден на армията, така де, повечето от нас са били в казармата (аз не съм, за което не съжалявам де :D). Денят на армията обаче изглежда е напаснат най-вече да е близо до приемането на немската капитулация на 9 май, или поне нищо по-забележимо в този месец не е ставало, доколкото помня. Най-умните естествено ще възразят, че това е "денят на св. Георги Победоносец", което обаче не прави честването му тогава по-смислено. Май Денят на пастиря, който се пада на същата дата, би бил доста по-уместен, ама това си е само мое мнение.

Истинският джендърен празник на фалоса би трябвало да бъде, първо, напролет (съвпадащ с първите посеви), второ, като подаръци трябва да има всевъзможни приношения на фалоса, с други думи, в този ден жените трябва просто да бутат на който си поиска, а не да подаряват глупости от типа на дезодоранти.

С вагиналния празник не е по-различно — по незнайни причини в този ден е прието да се идентифицират съществата от биологичен женски пол с любимите жени и някак да им се напомня това, макар че, естествено, в никакъв кошмарен сън не би ви хрумнало, че някоя си 60-годишна и 200-килограмова лелка е жена, а не трети пол.

"На всяка жена по лале/карамфил" — не, това не е празник, ще ме извинявате.

Жените чувстват това и искат на всеки по карамфил, а специално на тях, любимите и скъпите, минимум букет еднометрови рози. Но и това не е редно - за такива поводи има годишнини от сватбата, рождени дни, годишнини от първия секс и прочие лични неща.

Ако искате наистина архетипен женски празник, няма какво да дърпате чергата към себе си, така де. Дайте да празнуваме жената "като такава".

Тоест е ясно, че това ще е някакъв карнавалоподобен празник, в топло време, когато жените си покриват лицата, но оголват всичко, което не им се свиди - и се отдават по собствено желание на напълно непознати мъже, при това предпазвайки се и спазвайки правилата и нормите за безопасност. Накратко, вакханалии с човешко лице.

Ето на такива празници съм съгласен.

P.S. И тук ще пусна едно фундаментално видео за женското равенство на заплащането:

Защото нея вече я няма

Image © Ginger Tyson

Има места, където се старая да не ходя никога. Съзнателно ги избягвам, а ако няма как да не мина оттам, се опитвам да профуча колкото може по-бързо, задържайки дъх. Боя се от това, че изведнъж… ще срещна… И знам, че отдавна живее в друг район, град, свят, но кой знае, именно в този момент… защото не само злодеите се изкушават да се върнат на местопрестъплението.

И съвсем наскоро с облекчение разбрах: вече няма от какво да се боя. Защото тя никога няма да се върне. Защото нея вече я няма.

Слава богу, с нея нищо не се е случило. Жива e, здрава, вероятно дори щастлива. Редовно качва снимки във Facebook. Жъне успехи.

И не четете "вече я няма" като "вече я няма за мен" - ненавиждал съм в живота си само един човек, съвсем друг, а и я ненавиждах не повече от месец, след което й простих греховете - и миналите, и бъдещите. Някои хора разбиват сърца нарочно, други - между другото, а някои се познават достатъчно добре, и предупреждават – не се доближавай; а ако не си ги послушал, кой е виновен? Пък и нищо не се е разбивало, после разбрах, че все пак малко се беше понапукало, но пък с каква красива линия на пукнатината, нали?

Няма да мога да я срещна по една проста причина: Нея, такава, каквато беше – тогава, преди години, когато небето първо цъфваше в дъги, а после се терзаеше в бури и потопи, и рядко на барометъра се появяваше "слънчево" - Нея такава вече я няма. Оттогава тя се е променила, а аз, очаквайки да видя в тълпата точно определено лице, абсолютно бих могъл да я отмина, едва докосвайки я с поглед. И едва ако се окажем заедно за известно време, по-дълго от миг, с изненада бих започнал да разпознавам познатите черти и до болка познатите жестове - и да събирам две и две. И много слоеве, наслоили се за времето, в което не сме се виждали, би се наложило заради това да бъдат свалени. А тази, която обичах, е останала само на снимки и в паметта ми, които не ги застрашава нищо.

Тя се е променила - до такава степен, че понякога си задавам въпроса: а какво е това, което ни е обединявало някога, споявало ни е в единна топла плът? За какво сме разговаряли с часове, топлейки с дъха си слушалки, и сме били готови на какво ли не, за да може поне за час да преодолеем разстоянието, което ни е разпръсвало толкова надалеч? А ето – клетките са се сменили, нови интереси, идеи, мечти, фантазии - и само в студените дълбини се долавят корените на това, което някога не успя да пробие през хладната замръзнала почва и да даде кълнове.

И не, не ми казвайте, че хората не се променят – те се променят всеки ден. За да останат такива, каквито са били и преди, в основните неща.