По-силно

Има основи, на които се крепи светът. Целият свят. Той наистина се крепи на костенурки и слонове, просто костенурките на всички са различни.

Всеки си има свои собствени костенурки. Тези, при които се прибираш вечер: погали ме, моля те, и помълчи. Помълчи така силно, че да чуя как мълчиш. За да разбера за какво мълчиш. Тихо... Мълчи, моля те, само че по-силно.

Напоследък съм започнал да чувам зле. Когато тихо мълчиш или силно говориш, не мога да те чуя. Не чувам негодуванието сутрин, нервозността ти вечер. Не чувам почти майчинското: какво става? - късно нощем. Късно през нощта, защото сме на различни краища на костенурката. Тя седи някъде на дясната предна лапа и внимателно се опитва да разбере как стоят нещата на лявата задна. На лявата задна всичко е наред. На лявата задна е паднал сняг. Но този сняг е измамник. Той пада за час, струва ти се, че този път ще се задържи задълго. А той само си играе с теб. Разиграва те, както в детството те разиграваха момичетата. Разиграваха те, казвайки, че знаят къде са тайните ти, които си крил ежедневно. Криеше ги сам - съвсем сам. Само за себе си. Понякога още и за Нея, единствената. За да я придърпаш и да й кажеш: гледай, но на никого не разказвай, обещай! Но главното, за да отидеш, когато няма никой, и да ровиш из тайните си. Да ровиш, докато не се покаже разноцветното и скъпоценното. Няколко мига на любуване, и после бързо отново да го скриеш. На никого. Ни-ко-го. Освен на Нея. Но само веднъж.

Снегът те разиграва. Сутрин го има, през деня вече го няма. Той ти се подиграва, подиграва се на твоите слонове, костенурки и прочие. Изглеждат му смешни. И с право. Той е вечен, а ти... Кой си ти?

Ти си никой. Ти си всичко. Ти съществуваш. Това е най-важното. Можеш да пипнеш, да ощипеш, да се стреснеш: ама какво правиш - аз съм тук, наистина, тук съм. Тук съм - че къде другаде да бъда? Ти си тук, защото ти се иска да бъдеш тук. Ти имаш сто възможности и триста неизползвани идеи. Ти имаш цял сандък с желания и всички те лежат в този сандък, който е някъде далеч на тавана. Там вероятно му е и мястото. Понякога, когато ти е особено нужно, се качваш на висока стълба, вадиш го, едва балансирайки, стараейки се да не паднеш: най-после можеш да го отвориш. Най-отгоре има някакви непознати желания. Те, макар и да е миришат на нафталин, като тези, които са по-надолу, но пък и никак не можеш да ги познаеш. Кой е искал това? А после втори слой. Това го помня. Със сигурност го помня. Това беше тогава - кога тогава? Хм... Какво значение има, не съм толкова стар; този сандък... по-добре да го поставим на мястото му. После ще се върнем към него. Какъв смисъл има да се ровиш в нафталина - по-добре желай нещо сега.

Стъмва се. Вечерта е най-интимното време. Тя те обхваща от всички страни и те заставя да бъдеш по-нежен, малко по-добре да слушаш, малко по-малко да мислиш, малко повече да мечтаеш. Мълчи, моля те, по-силно, защото чувам трудно. Казах ти вече - напоследък почнах да чувам по-зле. Мълчи за това, че ще ме прегърнеш, ще пием вино и ще бъде поредната вечер. Просто вечер. Мълчи, моля те, по-силно.

Цветята на живота

Реших да проверя на практика експеримента с растения, описван къде ли не, който доказва, че те разбират всичко и реагират на думи и мисли.

Завъдих си две цветя. Поливах ги и ги наторявах еднакво.

На първото растение говорех колко е прекрасно, колко много го обичам и колко много се радвам, че го има на този свят.

На второто казвах, че го ненавиждам, че то е мръсна, негодна за нищо кучка, понякога го игнорирах по няколко дни и плюех на листата му.

След два месеца експеримент първото растение разцъфна с пищни цветове и заяви, че аз съм кретен, гъз, парцал и мъж под чехъл и не съм достоен за него, събра си нещата и се пренесе при друг стопанин, който ще го обича повече.

Второто ми носи храна в леглото, чисти вкъщи, готви, прави ми масаж на краката и се кълне, че ще остане с мен до края на живота ми.

Котката

Жените обичат да се сравняват с котки. Къде е истината, а къде голите претенции, е трудно да се обобщи - трябва във всеки конкретен случай да се разглежда съответствието на избрания образ. Можеш да бъдеш грациозна и изящна, а може и просто да дереш тапетите в коридора - всеки каквото умее.

Аналогиите между котката и жената са такава баналност, че не е далеч от нея до пошлостта. И доколкото харесвам и котките, и жените, сега се замислих - какво всъщност наистина е подобно между тези същества? Ако пропуснем очевидните клишета, ето някои сходства, които съм забелязал от моята, мъжка гледна точка:

На котките, както и на жените, винаги ту са се молили, ту са ги наричали вещици.

И с едната, и с другата е приятно да спиш.

Когато в къщата ти живее котка, никога не можеш да бъдеш уверен какво я задържа там - твоето присъствие или уютният дом.

Само жената и котката могат да съчетават врънкане и достойнство.

Когато котката се отърква в ръцете ти, струва ти се, че тя те обича, а всъщност тя просто те маркира! А може би все пак обича. А може би маркира. Каква разлика има всъщност!

Характерът на котката, както и на жената, често зависи от цвета на косменото покритие.

И едната, и другата може в изблик на яд да я наречеш "твар".

Котката прекарва целия си живот на границата между предпазливостта и любопитството.

Когато при теб живее котка, никога не знаеш дали тя живее с теб, или ти с нея.

Независимо, че има мозък, котката се ръководи в живота си от настроенията си.

Характерът на жената, както и на котката, няма как да го промениш. Но дори и да не си подхождате, ако добре храниш котката и се грижиш за нея, тя може цял живот снизходително да те търпи. Вярно, няколко пъти в годината бягайки на улицата и връщайки се уморена, доволна и удивително ласкава.

Без котка вкъщи е по-спокойно, но пък нещо не ти достига.

Котката си излизва козината дори когато е ясно, че никъде няма да ходи. Не че винаги е готова да побегне при друг, но знае ли човек...

Котката винаги очаква нещо от теб. А ти очакваш от нея просто да я има.

След като котката те напусне окончателно, от нея остават няколко косъмчета по пода, няколко разхвърляни играчки и тоалетна. И всички тези неща започват да ти крещят колко жесток и несправедлив си бил. Гледайки ги, ти се иска да се разкайваш и да се молиш. Даже пред тоалетната.

Ако при един мъж живее котарак, той се възприема като боен другар. Ако е котка, нищо чудно мъжът да не се ожени никога.

Котката, както и жената, винаги ще проверява границите на разрешеното и ще се опитва да ги престъпи.

И едната, и другата нарушава твоя душевен мир с крясъци.

На котката не бива да се дава шофьорска книжка.

Котката има дни, когато може да те издере просто ей така. А после ще ти скочи в скута и ти ще й простиш всичко.

Котката обича да се качва на най-високото дърво, сама не разбирайки защо, а после да крещи оттам, за да решиш най-после този проблем.

Ако котката твърде настойчиво ти се гали, това значи, че или иска нещо от теб, или й е самотно - и ти никога не знаеш кое от двете е. Може и да ти се е изпикала в обувката, но защо да помниш миналото? Макар че самата котка никога нищо не забравя.

Котка не можеш да принудиш, но можеш да я къндърдисаш. С нея трябва да се отнасяш само от ласкава, но твърда позиция. Но ако прекалиш с първото, ще ти се качи на главата, а с второто - ще ти се изсере в леглото.

Котката един път в живота си ще ти донесе умряла мишка и после цял живот ще смята, че те е хранила.

Помниш всяка котка, която е живяла с теб, като отделен живот, нищо че всички котки реално са еднакви. А животите все пак се оказват различни. Иди го разбери.

Отивайки си, котките оставят след себе си повече въпроси, отколкото отговори.

Who’s your daddy?

Посвещава се на кризата на брачната институция,
на всички приятели и познати, които са се развели,
канят се да се разведат или си мислят, че не се канят,
а също така и на три от петте ми любими жени.

В петнадесетата година на спокоен семеен живот, отмерено поклащайки се в колянно-лакътна позиция, Теодора най-накрая не издържа и едва забележимо изписка "Наречи ме твоя мръсна кучка".

Съпружеският живот преди не изобилстваше от шумове и звуци, ако не броим равномерното тежко дишане, затова дори този полу-шепот прозвуча предизвикателно шумно.

Николай се напрегна, но като човек мек и предвидлив, си взе време за размисъл, без да прекратява ритмичните фрикции, за да не издаде промяната на емоционалното си състояние на никого, дори на самия себе си.

"Интересно, какво пак я е прихванало моята глупачка?", — с нежност и умиление си помисли той.

Да, жената трябва да е с капризи — това е известно на всички. Това не влиза в списъка й с домашни задължения, тоест не е "длъжна", никой не я моли за това, но е неотменим природен закон, като "снегът е мек, но студен".

Няма къде да се денеш от женските капризи, но при добрата жена дори капризите са добри, полезни в домакинството, или поне безвредни, предизвикващи умиление. "Гледайте какво може моята".

Да плете костюми за хамстери, да събира плюшени играчки, или примерно да пее, или дори да рисува...

Качеството на каприза е показател, по който е лесно да се разбере добра ли е жената.

Когато капризите са адски много, се получава като цяло въобще не жена, а някаква турбо-кифла. Впрочем това на някои им харесва. Смотани нещастници под чехъл. Издребняват мъжете, ех!

Николай въздъхна, продължавайки унило да надвисва отзад над миниатюрното дупе на жена си като охранена поклащаща се скала.

Неправилни капризи в жената особено не се забелязваха, но и правилни също, което плашеше, тъй като създаваше усещане за смътна неопределеност.

Кой я знае, тихите води са най..., и прочие. Може пък да крие нещо?

Така обикновено и се случва: жениш се за една, затваряйки си очите за дребните й странности, с годините те растат и закриват всичко останало и се получава, че си женен за съвсем друга. Ама не сме се разбирали така!

А при Теодора всичко е тихо и мълчаливо като партизанин.

Впрочем ако добре се замисли, тревожни червени лампи все пак имаше.

Ту на спагетите гледа накриво и седи в ъгъла и яде някаква трева, макар че после, вярно, спира, щом я попиташ на майтап дали я е гнус с мен да яде нормална храна или просто си отглежда глисти. Ту изведнъж й се отще да ходи в Турция, а веднъж от палто се отказа, което й купих от тринадесетата заплата, исках да я изненадам.

Питам, абе какво има, може с нещо да съм те засегнал, или палтото не ти харесва, а тя тресе глава - "не", — вика, — "скъпи, всичко е супер, благодаря ти", — а е потънала в сълзи.

Вярно, сега това палто го носи по веднъж на две години, колкото да не е без хич, но няма да ходя да го връщам я, все пак е подарък. Пък и какво бих казал? Вземете си палтото обратно, че жена ми е идиотка и сама не знае какво не е наред?

Какво ли не съм правил за нея. Гърбя се на работата като катър. Цветя на всички празници, както се и полага, само дето не и на моя рожден ден. Годишнините ги помня, с тъщата и тъста се разбираме, макар че особено тъстът е чешит и колкото повече остарява, толкова повече чешитлъкът му ми лази по нервите.

Ама не, току-виж плъзне от нея цялата тая идиотия, като от баща й, и тогава всичко отиде на кино.

Току-виж вземе например да си завъди и любовник — не дай си боже, а градчето ни е малко. Малко ли й е нормалният секс веднъж в месеца, като при нормалните хора, без такива непристойности - че и откъде въобще е набрала такива пориви?

Може пък вече и да си е завъдила. Нищо чудно, вечно е замислена все за нещо. Ама че змия! В пазвата си я отгледах!

"Ах ти, мръсна кучка!", — изкрещя Николай и за първи път през последните 15 години хвана любимата си жена за косата.

Запази сянката ми

"Запази сянката ми. Не мога да обяснявам. Прости"

Бродски

Фицджералдовското веселие няма край. Има поводи за истеричния въпрос "Защо?", но уединение за това, за да си го зададеш, няма. Мократа възглавница е приемлива в света на размазаните граници на разумното.

Веселият свят прикрива общата скука. Всички са в униние и отиват да се забавляват още. Цяла нощ. Цяла седмица. Целия предстоящ живот.

- Скучно ми е.
- Дай да се разделим.

или

- Скучно ми е.
- Дай да намерим още пиене и някой, който да можем да обичаме.

Любовта-игра е силната страна на всички освен мен. Аз си играя на отсъствие на скука. Есента суингът е по-бърз и по-силен, способен е да заглуши звуците на любовта зад тънката стена. Старите познати се смеят и разливат шампанско на пода. Да се върнеш в общество, където отдавна са те изгубили и вече не те чакат, е своеобразно удоволствие. Трябва ти време, за да преживееш болката, но фицджералдовското веселие заглушава звука от мислите в главата. Предстои ми есен от турове по светски събития и празни разговори.

Запази сянката ми. Тази, която седеше сутринта на рамката на прозореца. Тази, която танцуваше леко на улицата нощем. Тази, която носеше цветя и шумно се смееше. Тази, която четеше книги и играеше на Drop 7 в рейсовете. Тази, която сменяше прозорци и не умееше да изрича всичко, дори и някого да го заболи.

Запази сянката ми. С бутилка шампанско във ваната. Сред струпани кашони в стаята. В протрити сандали под проливния дъжд. В кухнята, миришеща на китайски подправки.

Запази сянката ми. Обичаща Барт и Керуак. Не гасяща нощем компютъра. Пишеща безкрайни върволици от съобщения. Пристигаща нощем с такси.

Запази сянката ми. Разговорлива, в черна риза, със студени пръсти и с петънца от червило по тях, с приятели и приятелки,  на бира, с купчина запилени и изгубени незнайно къде снимки, с мечта за Париж, с Бродски в мислите.

Запази сянката ми. С грешки и извинения. Живееща на емоции. Поклащаща се във влака, опряна до стената. Дращеща на хвърчащи листчета. Пишеща в безбройни хаотични чернови. С висока температура. Със спокоен глас.

Запази сянката ми. От това лято исках да изляза с теб за ръка. Излязох сам... със срив, с болка в сърцето, с много алкохол, а ако не мразех толкова лекарствата - и с купчинка успокоителни.

Запази сянката ми. Защото вярвам в теб. Защото е от любов. Защото се надявам всичко с теб да бъде наред.

След 33 месеца чувствата вероятно стават различни. Тази есен исках теб, но ти реши другояче. Така или иначе, при мен остават Мороа и Фицджералд, малко приятели, много амбиции и адски много работа. Като във вана от кръв, време е да се гмурна в кънтящото в ушите ми веселие. Там е моят дом, където е моята черупка.

Запази сянката ми - някога ще се върна за нея.