Краят на света

За малко да не забележа, че са обявили точното време на края на света. Тъкмо тогава разговарях с един приятел по скайпа и седнахме да мислим какво бихме направили, ако биха обявили, че краят на света ще е точно след 40 часа. Примерно, сто метеорити летят към Земята, всички ги гледат през телескопите си (подобни на тези на покрива на Политехническия музей). Никакви варианти да бъдат избегнати. Гарантирано всичко свършва. Да целуна и прегърна половинката – това е ясно. Но 40 часа пък не можеш нонстоп да се целуваш. Ако не друго, устните ви ще се подуят. Пет часа за целувки за всички – и пак е твърде много време. А какво да правиш после? Остават трийсет и пет часа. Да се натряскаш? Ще изтрезнееш. Да спиш изглежда глупаво. Да избиеш всичките си заклети врагове пък няма смисъл, те така или иначе сами ще си пукнат скоро. Да се обадиш на двама-трима кретени и да им теглиш една многоетажна, да кажеш всичко, което си мислил. После да се обадиш на тези, които ти си оскърбил някога, и да им поискаш прошка. После да се обадиш на тези двама-трима кретени и също да се извиниш. Да преспиш с всички? Е колко дълго можеш да правиш секс? Поне аз, първо, си имам половинка, така че други жени не ме интересуват; и второ, вече съм на твърде почтена възраст за целодневни оргии. Да отидеш на работа и да се занимаваш с обичайните ангажименти? Че какъв е смисълът, ако светът ще свърши? Или да кажеш на предишните си работодатели: "Не ми беше приятно да работя за теб, шефе! Пукни дано!". Да пиеш бира до припадък и да преядеш с пържени картофи, дюнери и торти в последната вечер? И накрая светът да не свърши, а ти да си седиш като дебел идиот, без работа, с махмурлук и зверско неудобство. Затова вероятно бих прекарал крайно скучно и бездарно последните си 40 часа - или поне бих ги изживял не по-различно от обикновено.

Кой знае защо хората нонстоп се безпокоят какво ще стане по-нататък - и какво ще говорят хората. И не се осмеляват да си носят хубавите рокли, защото някой ще види "твърде много" от деколтето или баджаците им. Абсолютно напразно. Някога един познат актьор ми беше разказвал, че като е бил студент, го молили да се снима като дубльор в сцена от филм. По сценарий изпълнител на второстепенна роля трябвало да претича край камерата по гол гъз, но отказал да го стори, защото не е такъв, какво биха си помислили за него зрителите. Така че повикали нашия човек, който имал подобно телосложение. И той претичал пред камерата по гол задник, а титулярът го гледал отстрани с облекчение - и дори със задоволство. След снимките нашият човек отишъл при него и му прошепнал: "Абе че тичах аз, тичах, ама в крайна сметка хората ще мислят, че гъзът е твой, нали?".

Естествено, това непременно някога ще се случи. Не краят на света, а краят въобще. Но някои хора живеят така, сякаш ще ги има вечно. В смисъл - живеят назаем. Удоволствията и всички хубави неща ги оставят за по-нататък. Сега не е моментът, сега не… А кога е? Един от признаците на живота назаем е, когато дистанционното на телевизора се опакова в найлонова торбичка. За да не пострада и да се запази за по-дълго. За колко по-дълго? За цял живот? Двеста години то трябва да бъде красиво и ново ли? В крайна сметка това си е просто дистанционно, направено от евтина пластмаса. Ако от мен зависи, веднага бих разопаковал всичко и бих го използвал, защото един хуй знае какво ще ми се случи утре.

Или примерно ядеш сандвич. С шунка, маслинова паста, запечен кашкавал и домат. И първо гризеш тези страни, където е по-малко шунката и маслиновата паста. За да си оставиш накрая най-апетитното парченце по средата, където е по-вкусно, където пълнежът е повече и вкусът е по-силен. Така си ядеш сандвича, облизвайки трохите от устните, предъвквайки пастата, добирайки се постепенно до най-лакомите парченца. Още няколко хапки - и край. Сандвичът пада, или някой те моли да си отхапе. По-добре започвай направо от най-хубавата част.

Веднъж преди години видях края на света - в очите на жена. Тя искаше романтични фотографии, държеше да изглежда страстно влюбена или нещо от тоя род. Казвам й: "Моля те, сега затвори очи, не бързай, имаме колкото време поискаш. Не мисли за това, че има фотоапарат, че те снимат, представи си, че си сама. Като отвориш очи, искам да видя такъв поглед, който си имала след последния невероятен, потресаващ секс. Спомни си кога си изживяла такъв секс - и гледай по този начин. Искам да хвана в очите ти именно този блясък, тази светлина". И тя вместо да затвори очи, неволно ги вдига към тавана - и е очевидно, че се напъва да си спомни, като че ли дори нещо си припомня, но нищо не й идва наум в самото начало. И никакъв блясък в очите, това е - край.

Най-правилния край на света го преживях, като се качих преди 2-3 години на висока стълба, да боядисвам тавана на приятел. В един момент се пресегнах с четката към по-далечен ъгъл, стъпих накриво, стълбата се разклати - и започнах да балансирам във въздуха. Клатушкам се, размахвам във въздуха ръце, опитвайки се да се заловя за нещо и да се удържа. Пренасям центъра на тежестта насам-натам, за да постигна равновесие, кофата с боята почна да се разлива. И сякаш има шанс да се удържиш, да останеш на висота… но в един момент просто си помислих: "Бе майната му, така или иначе ще се пада". И паднах. Това според мен е едно от най-правилните решения в живота. Ако така или иначе ще се пада, за чий да се клатушкаш? Та затова снощи се замислих - и се натъпках с пържени картофи, дюнер, суджу и прочие джънк-глезотии. И ометох част от битовите запаси с алкохол. Само торта не успях да взема, че беше вече късно вечерта. Така де, щом са плъзнали такива съобщения, да се готвя за края, по-добре е да го посрещна с пълен непукизъм, нега и кеф. А ако няма край на света, поне да ми е било хубаво.

И въобще ако някога отидете да посетите маите, както ще го прави новата ми шефка, ще ви помоля да ги питате нещо. Всъщност направо на нея ще й кажа да ги пита: "Абе защо така постъпихте с всички? Нарисували сте календар до 2012 г. и сега всички се безпокоят. Как може така?" А те вероятно ще й отвърнат: "Я стига сте паникували, ще нарисуваме още!". И ще седнат пак да пият чай от кока.

Измихте ли си прозорците?

Преди няколко дни измихме прозорците. За мое удивление забелязах, че вътрешната страна на стъклото е по-трудна за отмиване, отколкото външната. Онази страна, към улицата, на пръв поглед изглежда много по-мръсна - но това е прах, който безследно се разтваря във водата. А вътрешната страна на стъклата ти се струва чиста, докато не отмиеш външната. След това на фона на чистотата на обратната страна на стъклото, всички тези подписи на мухи, следи и прочие дактилоскопии започват направо да те бодат в очите: "Изтъркай ни! О, да, търкай ни още!"

Простото човешко общуване е като миене на затворени прозорци от двама души. От двете им страни. За да може нещата между хората да станат по-ясни, всеки може да изтрие стъклото единствено от своята страна. Обикновено в самото начало на процеса винаги ти се струва, че другата страна е по-мръсна - и това непременно трябва да го посочиш, забождайки пръст в недотам чистото при другия.

Да, но съществува и такова нещо като влюбване. Това е, когато някой види някого през прозореца в ореола на многоцветното сияние на дъгата в слънчев ден. Средностатистическият влюбен обикновено веднага се хвърля да отваря прозореца. И ако успее, се хвърля в прегръдките на обекта на страстта си - даже без да успее да го разгледа както подобава. После, след като са се напипали един друг в достатъчна степен, влюбените отпускат ръце - и започват да се гледат един друг и да разговарят един с друг. И основните варианти за по-нататъшно развитие на събитията са четири.

Вариантът "щастлив" - те откриват, че идеално си подхождат един на друг, и отново страстно се прегръщат и занапред, докато смъртта не ги раздели. Среща се с честота веднъж на хилядолетие - и затова е толкова мощен медиен повод, че вестта за такъв джакпот достига до потомците през 40 поколения под формата на приказки, предания и легенди.

Вариантът "както обикновено" - те се уплашват от видяното зад стъклото. Оказва се, че многоцветното сияние е било само оптичен ефект заради пречупването на слънчевите лъчи през непочистеното стъкло. Обикновено към този момент някогашните влюбени решават, че за вкусове не се спори, а опипом-ът вече им е омръзнал. И се разделят, за да отидат да ловят слънчеви зайчета на други прозорци.

Вариантът "порастват" - те откриват, че между тях има стъкло и започват да го мият - всеки от своя страна, претичвайки на гости един на друг нощем, за да се порадват на известно докосване.

Вариантът "така трябва" - те затварят очи, запушват уши и остават от едната страна на стъклото. И съществуват, разчитайки единствено на обонянието и осезанието, блъскайки се в предмети и хора и постоянно стъпвайки в неприятното.

Вариантът "вече има трети на път" не се разглежда, доколкото той е просто комбинация от посочените дотук варианти, но съчетани и с дете.

Най-плодотворният вариант естествено е "порастват". Ако достатъчно дълго миеш прозорците, можеш да видиш в партньора прелюбопитни неща. Дори такива, които го отличават от другите. И прекрасните неща също. И тогава може да отвориш прозореца даже и през деня и да се срещнете отново. А после заедно да намерите нов прозорец, по-голям, за да може, като го миете двамата, по-бързо да видите истинската дъга.

Та все пак... измихте ли си прозорците?

Смърт на хипстърията

Днес, докато ровех по разни тъмблъри заради една конкретна картинка (която можете да видите по-горе), попаднах на следното описание (от самия производител!!!) за продукта, показан на нея: "Sexy wet look embroidery hipster style brief". Доколкото ми е дошло до гуша всеки да използва думата "хипстър" за щяло и нещяло, май е дошло времето да сложим всички точки над i и да уточним какво, да го еба, е хипстърия. И защо вече ми е писнало всичко да се обявява за хипстърско. Доколкото в последните дни съм се поизнервил по разни причини, ще ме извинявате, ама този път по изключение няма да се цензурирам (благоприличните да си затворят очите, запушат ушите и най-добре да заминават на пешеходно еротично пътешествие — с други думи, на пичка си лелина).

Изначално хипстърите би трябвало да са един вид брадати отцепници, които теглят на попкултурата един небръснат мъжки полов хуй, но тъй като "да живееш в обществото и да бъдеш свободен от обществото е невъзможно" (автора на цитата, ако ви вълнува, можете да намерите с просто търсене в Google), по неволя те се занимават с един вид редакторска работа.

Според мен повечето професионални художници, поети, фотографи и прочее творчески отрепки би трябвало да бъдат изгорени масово на клада — очевидно не защото творят нискокачествен боклук, а защото творят нещо, което е боклук просто на база самата си вторичност, без значение какво е качеството му. Хубави или поне прилични книги, песни и филми за любовта (и снимки на любимите котки) са се натрупали вече толкова, че на един нормален човек няма да му стигне цяла вечност, за да се запознае с тях дори повърхностно.

А това все пак не е научно-технически прогрес, където новото по презумпция означава нещо по-добро. Или поне с 4 милиметра по-тънко. Това не е прогрес също така и защото производството на емоционални говна сега почти изцяло е лишено от приемственост, дори и чрез отрицание (начинът, по който обикновено възниква прогресът). Пенчо Славейков може някога да е водил "задочни диалози" с Бодлер и Верлен, а Лермонтов да е писал стихове "в отговор" на Байрон — един вид "Аз съм различен". Сега обаче е векът на римейковете и кавърите. "Да, аз съм Байрон, само че със седефени копчета".

Тъпото е, че реално сегашните хипстъри (макар да се поотплеснах, все пак още си говорим за тях) не представляват нищо повече от нова вълна на детски бунтарски консумеризъм, който няма нищо общо с "историческите" корени на хипстърията; това не е нещо добро, но пък е естествено и нормално — всеки бунт след зараждането си веднага започва да се асимилира от обществото и след няколко години се превръща в "поредната масова боза" (каквато, с цялото ми уважение, в момента са например Arcade Fire). "Новите" хипстъри обаче са се родили вече асимилирани, което е логично, като се имат предвид ускорените темпове на живота.

Аз съм толкова дърт, че съм заварил някакви останки от "хипитата" — имам смътни спомени, че в ранните си студентски години писах за тях като феномен нещо като есе в университета (Мътните го взели. Сега вече се почувствах зверски стар!) — и споменът ми за тях в голяма степен пасва и на съвременните хипстъри, поне визуално. Нищо не се променя — просто всички обикаляме в кръг. От друга страна вече е минало половин поколение, така че "те може и да не знаят". Може пък и да не са чували, или да са забравили за хипитата, пънковете, ню-уейва, пост-пънка, метълите или дори "битниците" — каквито впрочем комай почти нямаше по нашите земи.

Хипстърите в началото като цяло правеха все пак нещо добро: те не създаваха нищо ново, а от многообразието на говното наоколо подбираха най-доброто по свой вкус и го потребяваха. Перли, извадени от кочината. Редакторска дейност, наистина. Респект за което.

Подмяната обаче възникна тогава, когато самите хипстъри се превърнаха в попкултура. Избирайки за себе си някаква "рядка особеност" — да поопростим нещата и да кажем например "тесни дънки", тъй наречените хипстъри отнеха проблема на избора от следващите поколения "хипстъри": "Ако искаш да си хипстър, носи тесни панталони" (или просто гледай стайлинга на С.К. и подражавай старателно). В резултат на което всяко следващо поколение "хипстъри" вече не се занимава дори и с подбор на каквото и да е, а просто копира предишното, или още по-зле, сегашното.

Това, че всяко анти-мейнстрийм движение първоначално се изражда до "характерни особености", а после тези особености се преливат в мейнстрийма — това го знаем всички. Не е да не сме го виждали досега с очите си.

Какво трябва да се прави също е ясно: "Ако всички са супергерои, логично никой няма да бъде супергерой". Тоест като истински, true хипстъри, имаме само една алтернатива — да нахлузваме тесните панталони, ярките шалчета, очилата с рогови рамки, кецките Converse и прочие хипстърски атрибути и в този вид да се размотаваме из градската среда. И заговорнически да намигаме на "хипстърите". Да бъдем като тях. Да окупираме заведенията им. Да чукаме мацките им (е, това последното в моя случай е неприложимо, защото си имам жена, която обичам, но все пак звучи добре).

Когато се достигне до една критична маса от "хипстъри", цялата тази дивотия ще се срине под тежестта на собствената си масовизация и почти веднага ще излезе от мода. И тогава еротичното бельо ще спре да бъде наричано "хипстърско". Тогава евентуално ще може да се върнем към любимите си (самостоятелно подбрани!) маратонки и анцузите, които не ти правят чатала на желе.

А докато това още не се е случило — борете се!

Малките трохички

Наскоро четох пост в нечий блог (жалко, че не мога да се сетя точно къде) за обикновените, обичайни, ежедневни неща, за чудесните мили дреболии, от които се гради щастието. Беше ужасно трогателно — и почувствах как ме убоде нещо около сърцето. Но побързах да промърморя на самия себе си: "Естествено, те едва сега се събират… за тях всеки миг е пръв, и дори обичайното белене на картофи — само да е заедно — може да се превърне в чудесно приключение, което после дълго ще си спомнят".

А после изведнъж се замислих: а кой и какво пречи да се чувстваш така и с изминаването на времето? Защо сърцето трябва да спира само в началото — от начина, по който тя те е погледнала, от това, което ви е хрумнало — и обикновената ситуация изведнъж да се обърне на съвсем друга страна, да покаже кадифената си същност, която виждате само вие… и преди заспиване, лежейки под завивката, да прехвърляш в главата си изглеждащите сякаш най-незначителни думи, да се наслаждаваш се на тях върху езика — и да ти се иска незабавно да притиснеш, да смачкаш от прегръдка другия и да говориш, говориш, говориш за любов.

А после… ние винаги бързаме за някъде, леко сме издразнени, малко засегнати, защото винаги има някое "но", някое недоразбиране, някакви несъвпадения, че и въобще всичко това се е случвало хиляди пъти — и ти отново си забравила, колко пъти ще те моля?… Нежността не се дява никъде — тя просто се опакова в целофаново пакетче; за да не я повредиш, защото не е задължително да се лигавите всеки ден, всичкото това гукане започва да изглежда почти пошло, не е ли така, а ти самият гледаш крадешком чуждата нежност и се питаш: "А с нас какво става?".

А наистина какво става с нас? Да, един до друг сме вече не стотици, а хиляди — скоро може би ще станат милиони минути, но времето не е гума, то не трие нищо, неуморно и решително. Само някои от нещата избледняват леко — и не от движението на стрелките на часовника, а от вятъра, докосванията и праха за пране. И от сълзите, проронени заради нещо, за което в един момент тотално си забравил — а то изведнъж изниква отнемайкъде и се оказва, че може почти да разруши цялата вселена, в която съществуваш. И тогава се запитваш… А наистина, какво става с нас?

За миг се изключвам от ежедневната суета и си спомням как ние — не "някога", а миналата седмица… готвихме заедно, как се притискаха телата ни под горещите струи, как аз й подавах нещо от зеления шкаф, докато тя ме наблюдаваше с лека усмивка - и как ме гледаше като напълно чужд човек, прочитайки няколко реда, написани от мен преди повече от година, как я прегръщах на заспиване, описвайки й всичко, заради което съм се превърнал в това, което съм, и колко се боя от това, в което бих могъл да се превърна някой ден, как забил устни в рамото й снощи на свой ред се просълзих, защото донякъде винаги съм бил просто ревльо… и не спрях да я гледам чак до зори.

И запъхнатата далеч в мен, но изведнъж освободена нежност ме души с прозрачна вълна — и изисква от мен още в този миг да разкрия как се чувствам. След малко тя ще си дойде, аз ще застана на вратата, ще я погледна и ще си помисля: "Как се нарича усещането, когато човек е тук, редом, до теб — няма да избяга никъде, а сърцето ти се свива, все едно ви предстои най-страшната разлъка". Защото снощи тя бе на сантиметри разстояние, но някъде там, в съня — не с мен. И сега, когато най-после е тук, ще бъде залята от водопад думи и прегръдки. Може да съм стар войник, който не знае много думи за любов, но ако сподавяш в себе си нежността, оправдавайки се със заетостта и отлагайки емоциите за по-нататък, няма защо да мрънкаш: "Естествено, те едва сега се събират…" — защото ето го щастието, до теб, разтворено във въздуха, зависещо само от нас — дали ще го събираме трохичка по трохичка, или няма да го забелязваме. Или, което е още по-страшно, ще го рушим, без да подозираме.

Атлас изправи рамене

Най-после дочетох "Атлас изправи рамене". Много добра книга, написана в Америка преди петдесетина години (1957 г.) от руска емигрантка от еврейски произход. "Малко" протяжна, тя е един от най-дългите романи, писани на европейски езици, заявява ни Wikipedia. "Когато научиш жените да говорят, как после да ги заставиш да млъкнат?" — е, тук си имаме работа именно с това.

Photo © Rajesh Pasupathi

Романът приятно съчетава руското класическо многословие с американския навик да набиваш в главата на читателя серийни еднообразни примери като един вид "аргументи" (характерен впрочем най-вече за нехудожествената литература): ако 10 пъти повторим едно и също с различни изрази и разкажем историята на 10 различни хора, значи това е универсално правило!

Книгата разказва как честният Предприемач се бори срещу държавната експлоатация. Естествено, описва се родната за авторката Русия - под маската на "алтернативна" Америка, в която на власт са дошли "социалисти" и са организирали практически щурм да превземат всичко.

Романът напоследък жъне някаква маниакална популярност по нашите ширини - и е очевидно защо: той нагледно показва, че за 50 години в скапания соц нищо не се е променило. Тогава е имало "соц" и ръководна роля на партията, прикрита под формата на грижа за нуждите на народа, докато сега има постсоц и управляващи ченгета, които се прикриват със същото - или не се прикриват с нищо.

Като призив "крайно време е да се махаме оттук", "Атлас" е перфектен.

Книгата е писана с такива резки мазки, че на тях направо можеш да се порежеш. Наоколо има най-малкото титани и богоборци, ницшеанци и прометеи. Като цялата фантастика на духа, книгата "зарежда" и "не те оставя равнодушен". Така де, щом някъде има такива Атласи (пък дори и те да са само в главата на авторката), значи и аз мога да го постигна!

Всичко в книгата е добро и правилно, освен един мъъъъничък недостатък: по абсолютно неясна за мен причина книгата се бори за званието "философска", а позицията на героите — за правото да се нарича "философия на разумния егоизъм", нова, неизвестна никому до този момент - и велика.

Което просто не е вярно.

Авторката реално не ни е казала нищо ново - като идеал се описва баналният анархо-капитализъм, при това с анархистичния му аспект съм що-годе склонен да се примирявам, защото аз самият имам леко анархистични убеждения (може би - th3 horror! - дори със социалистически привкус?), но капиталистическата идея е описана на наивното равнище "Америка като страната на равните възможности".

Всичко е струпано накуп: и протестантският морал, и култът към златния телец, и дори "само в Америка може да се роди забележителният израз „да правиш пари“" — това е почти дословно написано, и "добрата конкуренция", и "свободният пазар" - абе всички клишета, за които можете да се сетите.

Като същевременно капитализмът там е толкова див, че нарушава един от принципите на анархизма — взаимопомощта, замествайки я с "конкуренция", от която, видиш ли, произлизат само ползи.

Естествено, че за 50 години това не просто е "остаряло", а по-скоро е "показало истинската си същност".

В романа са описани Велики Промишлени Деятели, но "правенето на пари" вече е възможно, без да произвеждаш нищо освен допълнителни пари. Конкуренцията за потребителя се е оказала по-евтина от конкуренцията за качество. Конкуренцията въобще води до преразход на ресурси и свръхпроизводство на блага, но хайде няма да задълбаваме в тази насока.

В резултат на което се е получил един такъв по детски идеален свят, в който Промишленият деятел се старае да стане по-добър — например главният герой изобретява невероятен метал — а обществото разбира това със своя "разум" и го възнаграждава с пари.

"Морал" при това някак си не е особено необходим, "разумът" е достатъчен.

В съвременния свят "разумът" се оказва доста хитро нещо: например за притежателите на железници и влакове е изгодно пътниците да ги използват редовно и често - и да ги предпочитат. Изводът е прост: трябва да се понижават цените (нали така, в рамките на великата конкурентна борба), да се повишава качеството, да се използват нанотехнологии.

И печелят всички, особено потребителите.

От друга страна, за някоя фармацевтична компания е изгодно — е, хайде да направим аналогия — продуктите й да се използват редовно и често, и хората да ги предпочитат. Тоест хората постоянно да боледуват и постоянно да се лекуват. Изводът се натрапва сам - от гледната точка на баналния разум.

В съвременния свят корпорациите са като нови държави — както по ниво на влияние, така и по ниво на паразитизъм и принуда.

Но това са дреболии - одата за "правилния" капитализъм, сътворена през 1957 г., има абсолютното право на съществуване, особено като историческо-художествена книга. Още повече че понятието "анархо-капитализъм" се е родило точно през 60-те години. Но никой няма да чете икономистите, а виж една лелка, която е описала всичко това в пищна и ярка форма — защо не.

Романът е писан "от титани за титани" - и всеки лесно може да се постави на мястото на главните герои, защото всеки е над средното ниво.

Ако обаче все пак се замислиш, че не всички могат да бъдат титани, и си зададеш въпроса — каква е ролята на "малкия човек", лесно можеш да разбереш, че авторката е резервирала за него традиционната роля на разумно винтче в машината.

А това вече е наистина смешно, защото именно на това място се разбиват всички утопии.