Време за обятия

Преди време ме питаха за секса - обичам ли го, ако го обичам, много или малко го обичам. (Да, знам, безумно е. Все едно да питаш човек обича ли въздуха.)

Освен да кажа, че като начало не мога да търпя тази дума. Вероятно бих нарекъл това "обятия". Ако сексът може да бъде наречен с тази дума - да, обичам го.

Когато се оказвате в леглото с даден човек, за да докажете нещо, или за да го победите, или от скука, или от тъга, или защото "така трябва" – вие не прегръщате този човек. Вие го докосвате с ръце и се триете в него с дадени части от тялото си, но в общи линии правите това в пълна самота. Този човек понякога дори ви пречи, защото вие си решавате личния проблем, а той нещо междувременно се мота там, нещо прави, пречи и прочие.

Докато ако човека ти се иска да го прегърнеш, дори и ако никакво легло не се очертава или все още не се очертава – тогава да, това вече е секс, при това именно такъв, какъвто си трябва.

Защото обятията винаги означават добри чувства. А истинският, "правилен" секс е именно добри чувства, а не някакви други, също много важни, но не и добри.

Някога си мислех, че тялото и духът служат за абсолютно различни неща и въобще пребивават в различни светове. Тялото беше разменна монета за земни, маловажни, евтини неща. В сравнение със скъпоценната душа, тялото не струваше нищо, а до душата не допусках никого. На всичко случващо се гледах малко отвисоко. Впрочем доста чувствах тогава, но това не бяха добри чувства. Беше предимно чувство за превъзходство и чувство за самота.

Така е винаги, когато не прегръщаш човека, а решаваш върху него своите проблеми.

Сега гледам на това другояче – и общо взето не виждам между душата и тялото никаква разлика. Не че цената им се е изравнила, или душата се е обезценила, или нещо подобно. Но с тялото започвам да си служа доста по-внимателно. От друга страна, да си крия душата под ключ също нямам причини. Защото повече не се боя за нея.

Затова вече не се боя да прегръщам.

Така че сега обичам секса.