Усмивка в слушалката

Photo © skinnykidrobot

Тя се усмихва в слушалката. Сякаш усмивката може да бъде чута. Сякаш тя не е безшумна като слънчевата светлина или паяжината от отразени слънчеви лъчи на дъното на морето. Но тя притиска слушалката към ухото си и се усмихва. Защото знае, че това е всичко, което е потребно в този момент.

В началото той опитваше внимателно, почти свенливо, сякаш докосвайки студената вода с крайчетата на пръстите - първо един разговор на няколко дни, после по вечерите. Но бързо затъна. Още след седмица присъствието й му беше потребно вече толкова често, колкото храната, водата и въздуха.

Той се обаждаше, излизайки от офиса за бутилка вода. Набираше номера, докато чакаше автобуса. Няколко минути поемане на нейния дъх, нейния аромат, нейния свят - като дълго чаканата от зажаднял пушач цигара, след която можеш да се затичаш отново нататък – зареден с радост и желание за живот. До следващия път, когато отново ти е потребен този глас.

Тя се ласкаеше от неговия интерес. От това упорито, натрапчиво желание да говори с нея отново и отново. Но в началото той се тревожеше – а за какво всъщност ще си говорят? Обмисляше евентуални теми, запомняше любопитни новини от телевизията… дори си записваше тук-там нещо - и го слагаше в джоба, като камъчета, които в някой решаващ миг би трябвало да послужат за спасение. Тя се хващаше за тях - заинтригувана, но същевременно повърхностна, желаейки по-бързо да преминат през тях и от осмислените, съдържателни разговори да преминат към простите думички, лекомислената нежност и смях. Той много бързо разбра, че думите му всъщност нямат значение – не в смисъл, че той за нея е празно пространство и мнението му не се взема под внимание; просто и на двамата им беше потребно нещо съвсем различно – не информация, а чиста емоция. Ласкаво, галещо сърцето споделяне, несериозни намеци, шеги за нещо, разбираемо само за тях двамата.

Тя можеше дори и въобще да не говори - просто да остава с него на дистанция един телефонен разговор, да мълчи в слушалката, само от време на време изпускайки като дихание своя лек смях и нежно наивно гукане. Защото той говореше за двама, разказвайки всичко наред – всякакви глупости: как вижда през прозореца на улицата да минава териер в забавна червена дрешка и дори шапка в тона на дрехата, а го разхожда мъж в раздърпан анцуг, а вероятно и двамата ги е обличала една и съща жена; че е видял в Интернет нов концептуален автомобил – за един шофьор, приличащ на летяща чиния на колела; че мъжете в каубойски шапки изглеждат като идиоти и смотаняци, макар като ги нахлузват на главата си, да мечтаят за нещо съвсем друго; че има на света едно безкрайно солено море, където в сезона на дъждовете отгоре се появява тънък пласт вода - и облаците се отразяват в него, а наоколо няма нищо и можеш да си представиш как вървиш по небето; или как снегът отсреща се топи, а синьото небе се блъсва в него като в странно размито огледало.

Понякога той я пита: "Хей! Още ли си тук?" - и тя го успокоява, че естествено, че е тук, с него – с характерния си нежен глас, който той винаги се надява тя да не използва пред никого другиго. И тогава той се откъсва от оглеждането на околния свят и се гмурва в нея, в тишината и полусянката… за кратко, до мига, когато кратката пауза завърши - и го очаква работата, асансьорът, автобусът, или трябва да изсипе почти цялата си заплата на касата.

Тя се усмихва в опустялата слушалка, знаейки, че няма да мине и час, и той пак ще изпита неясно вълнение, стремеж, жажда… усещането, че нещо не му достига… и тя отново ще чуе "Хей! Привет! Толкова ми липсва твоят смях… Това е абстиненция, зависимост, нали?"

За мисленето

Photo © Spag Photography

Някога в училище се влюбих. Есента на моята 16-та годишнина бе отзнаменувана с това, че настойчиво бягах от часове. Тези две събития чудесно разнообразиха личния ми живот - и донякъде заглушиха интереса ми към ученето, който и без това не изобилстваше.

И ето че в един от редките дни, когато стигнах до гимназията и отидох в час по математика, прекрасната г-жа Поплазарова ми каза нещо невероятно смислено: "В живота алгебрата и геометрията няма да ти вършат работа за нищо. Опитвам се да те науча не да смяташ, а да мислиш."

Тогава не му отдадох особено значение, затова пък сега непрекъснато си го спомням. За мен е крайно важно да умея да си задавам въпроси. Например въпросът "Защо?" неведнъж ме е спасявал от безсмислени действия. Въпросът "Поради каква причина?" помага да проумея как изобщо съм стигнал до такава каша. Понякога се налага да се ровя в себе си дълбоко и настойчиво и да копая в такива говна, каквито не съм и сънувал. Затова пък знам къде ми е користта, къде ми е самолюбието и къде ми е нещо друго. Е, хайде не изчерпателно, за работа върху себе си времето винаги не достига, но поне насоката на собствените си пороци си представям. И, уви, все по-често започвам да си мисля, че пороците са единствената движеща хората сила.

Даже когато правим някому добро — причините за това твърде често са чисто меркантилни. Християнското добро пък е направо с мед да го намажеш. "Ще живея според заповедите и ще попадна в рая или ще се спася". Муахаха. "Ще трепя хора и ще си изкарам достатъчно пари за вила на Бали" е почти същото, само че второто не претендира за титлата "общочовешки морал".

Или например любовта. Да, наистина обичам, но... Всички знаят, че роля в това нещо играят основно хормоните. Обмяна на аромати, отделяне на допамин, окситоцин, фенилетиленамин и други апетитни ендорфини. При взаимност се получава симбиоза, от рода на - мъжът осигурява, жената консумира (или обратното), всички са щастливи. И щастието на брака най-често зависи (не казвам, че винаги, но крайно често) от успешността и комфортността на симбиозното съществуване. Ето ви квинтесенцията на любовта.

Същият този морал - а той иначе е крайно полезно нещо от гледна точка на социума... трябва добре да се разбира, че това е инструмент, а не истина от последна инстанция.

Ей заради такива мои разсъждения ми е трудно да общувам с хора, които насериозно приемат фразата "така е прието". Според мен е важно за оцеляването на един жив организъм да умее критично да анализира външните постъпващи данни. Зъби няма, нокти няма, хрилете ги попиляхме някъде, какво още ни остава?

Понякога ми се иска да изляза на голям, пълен с хора площад, облят от пролетно слънце, по него се разхождат двойки, момичетата вече са с леки поли и палтенца, притискат се към елегантните си кавалери. Някои в ръцете имат захарен памук, балони с формата на сърце, букети от изкуствени полски цветя. Е, иска ми се да изляза на този площад, да застана някъде нависоко, да взема един мегафон като на митинг и силно и ясно да заявя на човечеството: "Абе научете се най-после да мислите сами, да ви е*а майката!"

apt-get install girl

Photo © cebovi

Разговор на линуксаджии:
— Кофти е без комп...
— Затова пък откриваш, че наоколо има хора.
— Да вървят на майната си, всичките са бъгави, при това повечето още на ниво BIOS.
— Ми много от тях имат грешка в генетичния код, а дезасемблирането му се смята за криминално престъпление.
— Затова пък има специална модификация "жени" — и те имат много смешен порт!
— 0_o
— Към тях можеш да се конектваш. Вярно, много смешна мрежа се получава. И няма как да пуснеш безжична.
— А скоростта каква е?
— О, това е най-смешното! Там има не скорост, а честота. Много е бавно — 0.5 Hz, но в пикови моменти може да стигне 2 GHz, че и по-бързо! Казват, че това е по-весело дори от това да прекомпилираш света.
— Нещо ми се струва, че това са бая скъпи устройства.
— Не особено скъпи. Макар че тук въпросът е такъв — купуваш ги на безценица, ама поддръжката ти излиза майка си и баща си. Впрочем има и опънсорс-реализации, но и там засега не всичко минава гладко.
— А репозиторита няма ли да ми подскажеш?
— Ами локални са. И тук има няколко. Най-бързото репозитори е в Студентски град. Ама там гъмжи от вируси...

Смърт на гийковете

В Wired Патън Осуалд подхваща прелюбопитна тема (естествено, в типичния си обстоятелствен стил, на няколко страници) на тема "Гийк-културата трябва да се събуди. Време й е да мре". Към нея върви и интересна видео-представа за пост-апокалипсиса:

В първата част на текста най-вече личи страданието му от факта, че попкултурата е попила вътре в себе си гийк-културата. Че и простолюдието вече познава символите от комиксите и цитатите от Monty Python. Не че непременно в това има нещо лошо - или поне аз не съм в състояние да проумея какво точно. Личи инерция, вкопчване в остарелите символи и образи. Не е чак толкова странно, че нещо е станало класика или масова култура за изминалото време, дори си е плюс. Да харесваш нещо само защото не е мейнстрийм - това вече си бие на хипстърия.

Не забелязвайки този преход от гийк-култура към масова култура, той не регистрира и същинската разлика между тях - извън мащабите на публиката или дебелината на книгите. Къде е разликата между потреблението на тези символи, на изходния материал между истинския гийк и обикновения човек? В степента на задълбочаване и нивото на внимание. И реално тази разлика не се е дянала никъде. Простолюдието обича Батман, защото Хийт Леджър си е изиграл добре предсмъртната роля, а за останалото практически не му дреме особено. Обикновеният зрител се примирява с мисълта, че в сюжета има много дупки и въобще не се отнася сериозно към всичко това, тъй като вниманието му винаги е разсеяно и не се замисля над нищо по-дълго от пет минути. Колкото и неприятно да е, все пак си е факт. Освен това, вероятно се е появила и разширила някакъв вид средна класа и сред гийковете. Което също не е лошо. Вероятно най-противно за Осуалд би било да осъзнае, че от тази класа го дели единствено степента на затруднен достъп до любимите аксесоари. Между средния фен на реалити-шоута и любителя на фентъзи няма кой знае колко голяма разлика - и двамата потребяват, подражават, обсъждат. От момента, от който продуктът става удобен за потребление - съответно се потребява повече. Проста и очевидна закономерност. Тениските на тема Star Wars вече ги носят и във фитнеса не защото гийк-културата е мъртва, а защото всичко това вече е на повече от 30 години, това си е един вид кино-аналог на Beatles, или защото наскоро е имало разпродажба на такива тениски в супермаркета. А що се отнася до скоростта на потребление - и там ситуацията е същата. Гийковете гледат филми на кино и вкъщи, докато обикновеният зрител тегли "нещо ново там" и веднага го трие. Гийковете се вкопчват в най-доброто и любимото, простолюдието винаги търси какво ново и по-модно има, и заравя в него старото. Единственият проблем е, че продуктите стават все повече и излизат все по-често, но засега сварваме да удържаме темпото.

В следващата част той говори за културната сингуларност, на практика - "Etewaf: Everything That Ever Was — Available Forever", развивайки идеята, че това ще доведе до а-поп-калипсис. Всичко прекалено скоро става immediately awesome и в Интернет моментално почват да му правят ремонтажи, пародии и прочие. Парадоксално, но пак не е прав - фен-фикшън е имало винаги, видеоклиповете по нищо не се отличават от шегите, които хората са си подхвърляли по приятелски през 80-те години (логично е да е било така - жанрът standup comedy така или иначе оттогава е в стабилен залез). Пак той си задава очевидният въпрос - какво би станало, ако принцеса Лея беше джедай. Само че хората сега съхраняват плакатите, фен-фикшъна, списъците на любимите неща и ако щеш дори размислите си не в собствената си стая или в компания - а ги пускат онлайн. Преувеличен е броят на хората, които биха се интересували от римейкове на дъщерни поредици или кросоувъри на отдавна пенсионирани теми. Всичко това отдавна се прави за нова публика, далеч не за тази, която съхранява всичко в паметта си до последната подробност и гледа "всичко завинаги достъпно някога". Иначе не биха се издънили толкова много ориентирани специално към гийковете проекти - и сполучливи, и недотам. Успехът на филми като "Спайдърмен", "Хари Потър" или "Здрач" в твърде много насоки е просто повторно сработване на същите елементи, които са били сполучливи в други медии - а не само гийк-публиката. Твърде малко продължения печелят повече от оригинала, а новите версии - точно те са преработки и изхвърляне в попкултурата, което по-скоро отлага настъпването на сингуларността. Дори любимите мемове умират. И се възраждат пак. Блокбъстърите сега са повече, но пък се дънят в пъти по-често. Любопитно впрочем, до каква степен това ще повлияе на бизнесмодела на киното. Кризата на свръхпроизводството? Решението ще се намери, така или иначе. Тъй че всички тези прогнози и анализи, въпреки красотата и иронията си все пак са по-скоро в духа на "а през XX век всички ние ще загинем от експоненциалното нарастване на количествата конски тор на улиците". Въпреки това текстът си е сериозен, интересен - и провокира бая размисли именно на тази тема; по всичко изглежда, че все пак наистина попкултурата върви към промяна. Интересно обаче - накъде?

Новогодишна приказка

Тя винаги знаеше кога той е с нея, а кога с Онази. Тогава той се нахвърляше върху нея, безмилостно и грубо, и се буташе вътре с пламтяща ярост, гръмко поемайки си дъх след всеки удар. Той се сремеше да унищожи своята незаздравяла любов, да я изтрие - до основи, до кръв, да не остане нищо освен разранена кожа, така че остатъците от оказалата се ненужна някога страст да се стекат по нозете като струйки пот. Тя стискаше зъби и търпеше. Боеше се да признае сама пред себе си, че това мъчение й носеше удоволствие, а на него винаги казваше (мълчешком, с поглед), че е било хубаво. Но за него изглежда това нямаше значение.

В нея той се движеше бавно, замислено се вслушваше в промените в дишането й, галеше я безтегловно, с крайчетата на пръстите. Те се превръщаха в облак, издигаха се все по-нагоре, изцяло губейки усет за време, забравяха за мебелите, вещите, завесите наоколо. Пък и наоколо нямаше нищо в този момент. Но като всеки момент – той траеше кратко.

Той старателно избягваше местата, където е бил с Онази. Всичко трябваше да бъде различно. Ново. Друго. Тя също с нищо не напомняше Онази. Абсолютно различна фигура, кафяви, а не сини очи. Сравнително дълга, свободна коса, вместо късата, момчешка прическа. Крехки, почти детски устни – пръхкави и невинни, докато при Онази бяха тънки и долната беше леко издадена напред, тя се притесняваше от това, ако се усетеше, бързаше да я свие, а той обичаше да забива зъби и леко да я захапва, а после да пъхне език между устните и да ги разтвори. Той това и искаше – да промени образа. Но се различаваше естествено не само външността. Нервна, неспокойна, променлива като времето във вятърен ден - и спокойната нега, като в августовска вечер сега. Той не можеше да й прости, че не е Онази - и я обичаше за това, че е различна. Че е такава.

Тя искаше някога да поговори с Онази, но той го искаше дори още повече – за да разбере нещо. За да потрепне нещо в него. Не да сравни – какво тук има за сравняване… нищо общо, две съвсем различни вселени. А и никой не може да бъде по-добър или по-лош от някого, той го разбираше добре – както не може небето преди буря да бъде по-добро или по-лошо от подробната карта на Европа.

Той докосваше с върховете на пръстите, с устни, с език, леко облизвайки, синините, които й беше направил той самият - и изтезавайки себе си, питаше:

- Как изобщо можеш да ме търпиш… аз те измъчвам.
- Обичам те, - отвръщаше тя.
- Как можеш да ме обичаш… толкова те тормозя.
- Обичам те - този, който е с мен. Винаги знам кога си с Нея.

Той сядаше на леглото, машинално разглаждайки гънките върху чаршафите.
- А ако тя никога не ме освободи?
- Тя вече те е освободила, и ти ще се освободиш от нея, - отговаряше тя.

Веднъж той осъзна, че се е нахвърлил върху нея, притиснал я е към стената - така, че й се наложи да протегне ръце пред себе си, за да не се блъска в бетона – не защото иска да я накаже (не нея, естествено, тя за нищо не беше виновна… себе си да накаже), а защото отдавна беше разбрал, че така й харесва.
И въздъхна с облекчение.

Раздаде се свистене и силен гръм. Те извърнаха глави – отвъд прозореца се разтваряха огнени цветя. Всеки от тях вярваше, че сега вече всичко ще бъде различно. Все пак беше Нова Година.