Без фанатизъм

Съществува мнение, че човек преди всичко обича тази музика, която е слушал на младини. Примерно между 16 и 20-годишна възраст. С носталгичен трепет после ще я слуша на 30, 40, 50 - и до края. Блажено притваряйки очи и поклащайки в такт глава, той ще говори на детето си тийнейджър: "ето, синко, това наистина е желязно, мощно е, наистина, чуй, това не е като твоето "туп-туп-туп"…" Детето пък най-вероятно вяло ще отхвърля доводите и снизходително усмихвайки се, ще сумти: "Татко, остави ме на мира, наистина не е лошо, честно, но ще тръгвам…"

Нашите родители са си имали Група №1. Или мястото на №1 са делили 2-3 други Групи. Баща ми например, смятайки Beatles за твърде лигави и мръщейки се на непретенциозносттта на "обикновените момчета от работническата класа", някога е предпочитал подивелия Хендрикс, декадента Морисън и интелектуалците Pink Floyd. В огромната за времето си домашна фонотека е имало още десетина други групи. Част от това е станало и музиката на моето детство, заедно с плочите на Лайза Минели и Сачмо при вуйчо ми - и това беше музиката на моето детство, в която буквално съм расъл. Плочи с песни на братя Аргирови кой знае защо не са се купували в семейството ми.

Както се е полагало на творческата интелигенция в онези времена, родителите ми са хипареели в някаква степен, и голяма част от детството ми премина в една прелестна къщичка на "Иван Асен", където сега е Футболният съюз, в компанията на весели брадати чичковци и пушещи цигара от цигарата, не винаги само с тютюн, какички. Там изпих първите си чаши алкохол, там водих някои от най-важните разговори за живота, там прослушах и немалко неща, които дотогава не бях чувал. Там имаше огромна ръчно скована библиотека, преливаща от странна литература, и столовете никога не достигаха. Презаписваха се магнетофонни ленти и касети, взели се незнайно откъде, гостите разговаряха, смееха се, ядяха и пиеха нещо, понякога танцуваха, пушеха, пееха в съпровод на китари, флегматично се въртяха бобините на невероятно добрия за времето си магнетофон, от колоните, поставени в ъглите на стаята, кънтяха и се разнасяха из стаята легендите на онова време… и апокрифните записи. И понякога пианото се обаждаше под ръцете да стопанката на дома...

Тези, които сега са на 25? Е, тогава вече изборът беше много по-широк. Някои предпочитаха честния пънк, някои се удовлетворяваха с зализаните, все едно току-що излезли от фризьор Бон Джови, някои до дъно затъваха в Дитер Болен. На разположение бяха DM, The Cure, още не сдаващите багажа U2 - и естествено, безумните поп-богове - Мадона и Майкъл Джексън… Billie Jean is not my lover! :)

Когато бях на 13, редовно киснех на купони по съученици, и по квартални компании и мазета, където процъфтяваше пост-пънк стилистиката. Господи, тогава всичко ми се струваше неимоверно прекрасно, мамещо възрастно - и бях убеден, че като порасна, задължително все така ще се обличам и ще се подстригвам. Помня как веднъж се събудих след някакъв купон и разглеждах от леглото плакатите, с които бяха облепени стените. Върху ретината ми завинаги се отпечатаха тъжният маниак Робърт Смит с очертаните с молив очи и черните устни, готично-смешните и все още хлапаци тогава DM в нещо, изглеждащо като садо-мазо кожа, вампирът-албинос Бауи и тук-таме на островчета нежното лице на Милен Фармър.

В осми клас май още слушахме и слънчевите Roxette, а в девети-десети при нас дойде невчесаният чичко Кърт и обяви, че всичко е скапано. И много от нас повярваха, ходехме с мрачни лица и масово ни се мреше. След песимиста Кобейн ни посетиха жизнеутверждаващите Live, енергичните диваци от RHCP и потресаващите изроди Radiohead. А на съседната пейка в огромни обувки и неизмерими шорти присвиваше очи на слънце 2Pac, до който се бяха облегнали сладкогласните бежанци от Fugees.

Като вихър профучаха леко е… екзалтираните Prodigy, за кратко развинтвайки ни главите, оставяйки място по-нататък за по-"възрастните" си събратя-химици и Orb.

По-нататък имаше още. Някъде отгоре прозвуча откровението "God is a DJ", черните магьосници от Бристъл започнаха масирана атака по нас, а странната девойка от Исландия с глас на русалка разтваряше сърцата ни като цветя.

Една от спирките пътувахме с Garbage, следващата - с Лени Кравиц.

Мимолетно, за кратко потъжихме с Korn и се веселяхме с Трент Резнър.

Хармонията в душите ни се запълваше от романтика Моби. Сеансите по релакс се провеждаха от Morcheeba, психоанализата от Recoil. (Или от Coil – комуто каквото е по-близко на душата…)

А после като се почна… Посипаха се всякакви афекс туинове и еймон тобиновци, и купчина всякакви безименни и… айдизми. Понякога скърцахме със зъби, но все пак ги слушахме. Така да се каже, в името на всестранното развитие. Периодът на "великите музикални открития" ми беше някъде между 17 и 24 години, когато систематично потребявах огромно количество нова музикална продукция, четях рецензии, вечно нещо търсех, прекарвах цял куп време в нелегални звукозаписни студиа и музикални магазини, понякога дори просто купувайки диска или касетката заради харесалия ми дизайн на обложката. Сред другото "търпи се" намирах своето "о, ей това е страхотно!". Това, което ми падаше на сърце и тихо и незабелязано се врастваше. Това, което сега ме разва в летните дни, есенните вечери и зимните нощи. Натрупах своя запас.

Сега се отнасям към новата музика като ленив котарак, който лежи на брега на преливаща от риба река - по-далеч от тези, които са с въдиците или саковете, и от време на време отпуска лапа във водата – а ако му попадне някоя рибка, придирчиво ще я огледа; ако му хареса, ще я изяде, ако ли не, ако е твърде дребна, ще я пусне да си плува нататък. Просто не е гладен.

Защо всъщност пиша това? Ами и аз не знам. Като че ли никога не сме имали Група №1. В епоха, когато музиката е прието да се слуша не като отделни изпълнители, а като цели направления…
Или все пак?