събота, февруари 13, 2010

Музата


Вечната дилема какво да бъде
Музата се приближи до познатата къща и присвивайки очи, се загледа. Вътре светеше лампа – уютен жълт кръг. Значи в къщата не спят. Това беше добре.

Музата се изправи на пръсти и загледна през прозореца, мислено подготвяйки се да размаха ръце в поздрав. Даже си подготви фразата: "Привет, амиго!" и повъртя на езика си първата дума, пробвайки и така, и другояче "ррр". Някои замираха, а после щастливо се смееха само от звука на гърленото й, богато с обертонове "Р".

Музата се изправи на пръсти и свали ръкавицата от ръката си, и едва тогава забеляза, че освен питомеца й вътре имаше още някой. Този някой насмешливо погледна към нея и ехидно проточи:
- Зааааето!
Музата се спря. Направи крачка назад и се опря на стената, стараейки се да си придаде независим вид. Впрочем тя никога не беше овладяла това като хората – Музата смяташе нощта за свое - и единствено свое владение, и страшно се вбесяваше, когато някой й отмъкваше питомеца след десет.
От време на време тя вдигаше очи и хвърляше към прозореца свенливи обидени погледи.
- Заето е, казах ти! – нагло повтори нашественикът и по свойски сложи ръка на рамото на питомеца.
Музата се загледа в краката си. И най-вече в малкото пръстче на десния крак, което я наболяваше малко.
- Нищо, ще почакам.
- Какво има да чакаш? Не виждаш ли, че човекът е зает?! С работа. Труди се, - той повдигна нагоре показалеца си. Сега Музата видя, че това беше Дългът. – Реализира се, р'ийш ли, като общественополезно същество.
Музата помълча.
- На него се надяват хората. Имат му доверие.
- Но някога все пак той ще се освободи…
- И ще си почива, - ловко завърши фразата Дългът. – Човекът трябва да спи! И да си възстановява силите.
- Нищо, аз само за миг. Да напишем няколко абзаца и… Трябва от време на време да си отвлича вниманието.
- Смяната на работата е най-добрата почивка! – захили се Дългът. – Права си. Благодаря за идеята. Чуваш ли какви ги разправя Музата, - обърна се Дългът към някой зад гърба си. – Много свободно време има човекът. Иска да му го отнеме.
Невидимата събеседничка се приближи към прозореца. Тя периодично неспокойно се оглеждаше, сякаш за да се убеди, че питомецът никъде не е избягал.
- Чудничкоооо, - Алчността, защото това беше тя, потри ръце. – Щом тази цъфна, значи със сигурност има поне минутка. Нещо не сме пресметнали като хората… Нищо, ще преработим разписанието, ще напъхаме повече, - Алчността се облиза в предвкусване.
Музата обидено се извърна и се отдръпна на две крачки. Дългът сложи лакти на рамката на прозореца и подаде главата си навън.
- Отиде ли си? – попита Алчността, отново отстъпвайки навътре, на пост.
- Мне. Стои. Някои съвсем нямат представа от приличие. Кво стоиш такава ма, като уличница? – обърна се той към Музата. – Какво чакаш?
- Аз съм му нужна, - проговори тя тихо, но уверено.
- Защо? – удиви се Дългът. И изреди:
- На него са му нужни храна, жилище, сън, увереност в утрешния ден и пари, за да си купи всичко останало. И това му даваме ние. А ти само му късаш нервите.
- Нервите?
- Видях как той по едно време се мотаеше, дъвчеше химикалката. Рошеше си косите – мислех си, че ще ги отскубне из корен.
- Подбирал е думите.
- За какво?
- За радост.
- Живее се не за радост, а за съвест!!! – изрецитира Дългът заучената фраза и доволно се захили. – Разкарай се оттук, докато не са те ступали братоците. Ефимерно създание. Махай си там с крилата.
- Цялата такава въздушна, зовяща за целувки, - злобничко захихика Алчността. – Може би пък и въобще да не съществуваш. Колко вече се препираме тук с теб, а той не вижда.
Музата разтревожено подскочи и тръгна към прозореца. Дългът и Алчността застанаха като стена, разгръщайки ръце.
- За-е-то! – по срички, хорово, извикаха те. - Къш!

Музата за последен път се огледа – човекът седеше пред компютъра, напрегнато вглеждайки се в екрана. До изгрева оставаха три часа.
"Наистина, уморен е", - помисли си тя. "Хората имат нужда от сън. И от пари. Колко глупаво нещо е съжалението…". Въздъхна тя и си тръгна, извръщайки се на няколко пъти, за да хвърли поглед назад.
Човекът отдавна чувстваше неясно безпокойство. Потри вежди и се заслуша в себе си. "Иска ми се нещо… да направя, какво ли… чай?…".

2 коментара :

CarreraGT каза...

Много добро, много :) Ти обаче очевидно успяваш да намериш място за Музата доста успешно.

Публикуване на коментар