А за останалите, добре дошли отново (c) :) Време е да ви споделя моите впечатления.
Филмът е невероятно добър. Най-вече заради това, че събира на едно място практически всички възможни класически грешки, които може да направи човек, решил да прекъсне дълготрайни отношения и да започне начисто. Тук имаме налице чудесен паноптикум на всякакви извращения във взаимоотношенията, който за професионални психолози би осигурил работа за години занапред. Не ми стигат силите да опиша всичко, което ще откриете вътре - от банални характеропатии до хипертрофирана зависимост от другия.
Както ще видите към края, надежда за промяна към по-добро няма, но пък за зрителя остава съмнителното удоволствие да присъства на класическа демонстративна аутопсия. Въоръжете се със здрави нерви и се постарайте да овладеете погнусата си, защото това, което ще видите като ракови образувания в отношенията, определено няма да звучи позитивно и със сигурност няма да бъде приятна гледка.
Има една фраза в филма, която в голяма степен обобщава семейната ситуация на главния герой - "Беше тийнейджърска връзка, която се проточи по-дълго, отколкото трябваше". Какво да кажем - 12 години брак. 12 години! Не изглежда като игра. Какво обаче има в тази връзка? Има ли любов на София към Римини? Категорично не - налице е любов към самата нея в ролята на съпруга, даже се изкушавам да кажа, че любовта е към самите отношения, без значение с кого конкретно са те, заради възможността да се себереализира в тях и да ги насочва в предпочитаната от нея посока. Дали обаче въобще е имало любов? По някои кадри в последните минути на филма все повече се убеждавам, че надали въобще такава е съществувала.
Отношението на София към връзката й с Римини е сходно на това на побъркан скулптор, който цял живот работи по първата си скулптура и непрекъснато я преправя, за да не се налага да прави каквото и да е друго. Когато вече всичко е изпито до дъно, желаните признания от партньора са получени и дори запечатани на лента (която в деня на раздялата се гледа публично!), когато двамата са минали през всичко - див секс, скандали, помирявания, съвместен живот и какво ли не друго...
остава да минат през още едно - раздялата. Която не е край, а "част от любовната връзка", която е част от завършената творба на отношенията, такива, каквито се опитва София да ги извае, за да усети собствената си значимост.
Най-доброто решение за екс-съпруга би било в тази ситуация да изчезне колкото може по-далеч и да промени изцяло живота си, да започне съвсем начисто, прекратявайки целия този маразъм от самото начало. Вместо това той допуска, даже на моменти избира да остави труповете от миналото да го преследват и да нахлуват като зомби в изграждащия се нов негов живот. Вместо да остави миналото да изгние някъде далеч, той позволява то да присъства - къде по-незримо, къде направо видимо - в неговия свят.
За самата София може да се каже много - и най-важното в случая е, че тя, ако бъде откъсната от отношенията си с Римини, реално започва да става направо невидима, несъществуваща. Тя съществува единствено заради и чрез тази връзка, която е целият й живот - което няма как да не ви накара да си зададете въпроса: а защо въобще някога Римини я е обичал? Ето въпросът за сто хиляди, който няма как да има отговор. Логично, когато Него го няма в живота й, бъдещето й е предопределено - тя ще търси негови подобия - и естествено ще се разочарова от тях. Поредната класическа грешка - след раздялата с това, което смяташ за "истинско", защо ти е да търсиш негови копия? Само за да се убедиш колко по-добро е това, което вече си изгубил?
София е перфектен образец за жена, опитваща се да се реализира в житейски план единствено във взаимоотношенията, възприемайки това като единствена своя функция. До какви катастрофални последици води подобно отношение, мисля, че е ясно на всички - просто няма смисъл да навлизам в темата. А що се отнася до причините за този възглед на София за живота, мъжете и отношенията... ами те са са загатнати в едно откровение на майка й пред Римини, направено в болницата много години след раздялата. Не искам да ви развалям шока да го чуете лично, така че няма да ви разкрия какво точно казва тя, но... крушата не пада далеч от дървото.
Какво да кажем за самия Римини? Жертва на обстоятелствата ли е? Абсолютно не. Всичко, което се случва в живота му, е изцяло плод на негови действия - или бездействия. Не можем да кажем, че за всичко е виновна София - той винаги има шанс да избере друг път, но не го прави. Започва първата си връзка след раздялата изцяло на база взаимни страдания и комплекси, без въобще да е затворил за себе си страницата на досегашния си живот. Спорно е въобще доколко той е способен да се промени, но едно е ясно - при такова начало на отношенията, краят е предопределен. Тя е патологично ревнива, той - твърде слаб, така че краят е въпрос само на време.
Следващата връзка на Римини обаче е просто дар от небесата - с зрял, нормален човек, жена с огромно достойнство и безупречна във всяко отношение (дори и в начина, по който поставя чертата на отношенията си с него). Тя не само че му ражда син, но и го подкрепя безпрекословно, дори когато той започва да губи паметта си и вече не може да работи като преводач. Ако търсим в филма сцена на любов, безспорно най-искреният и емоционален миг е една тайно споделена целувка между двамата зад кулисите, която надминава по емоционален заряд изобилното и сластно чукане, което присъства в голямата част от филма.
Как свършва тази връзка, просто не ми се говори. Не само заради спойлърите - но най-вече заради избора, който Римини прави в повратния момент. Той сам позволява всичко да се случи, дори не можем да кажем, че това се дължи на някаква наивност или инфантилност. Едно погрешно решение в неправилния момент е достатъчно, за да стартира цяло цунами от събития. И причината е изцяло в него, в собствените му разбирания и възприятия за света и жените, в неспособността му да тръгне по избрания път и да се придържа към него.
С една дума, филмът е велик. Адът на извратените взаимоотношения е показан с такива детайли, че на моменти оставя направо болезнени усещания. Налага се обаче да изтърпите болката - за да си зададете въпроса, дали всъщност нещо подобно не се крие някъде дълбоко във вас?