Битова притча

Голямата мишка много обичаше своята дупка - какво от това, че е малка, даже така е по-удобно да я държиш подредена. Нито една незабелязана трошица не й се разрешаваше да падне на старателно изметения под. Отмъкнатата от полето пшеница лежеше клас до клас. Муцунката и козинката на Голямата мишка, естествено, винаги бяха поддържани и спретнати. Когато гризеше зърно, тя заставаше на голям гладък лист, за да може след трапезата старателно да го сгъне и да изнесе коварните трошици зад вратата, а преди това, естествено, внимателно проверяваше дали някъде гъсеница не е прогризала дупка в листа.

Ако би се правил конкурс за най-добра дупка, Голямата мишка би държала до смъртта си наградата на най-горния рафт, защото никой не можеше да се сравнява с нея по акуратност и чистота.

Но да чисти, честно казано, всъщност тя не обичаше особено. За щастие в дупката живееше и една малка мишка. И на нея й се налагаше да мие пода по 3 пъти: първо с мокър парцал, после с добре изстискан, и накрая със сух. За да бъде лъснат. А после недоверчивата Голяма мишка прокарваше лапка по ъглите и с недоволна гримаса дълго си разглеждаше дланта. Малката мишка беше чувала, че има такива животни, наречени Свекърви, но Голямата мишка беше мишка, в това поне тя беше уверена. И защо тя копираше навиците и поведението на това незнайно животно, Малката мишка не можеше да разбере.

А най-много от всичко я разстройваше това, че във времето, когато по света ставаха толкова интересни неща, тя трябваше да лъска подове, да реди фигурно тревички в постелката от сено и да бърше праха.

- Време е да пренаредим пшеницата, - строго възкликваше например Голямата мишка. – В лявата купчинка има пет зърна по-малко, отколкото в дясната, не е красиво. И във въображението й ярко сияеше лъснатата награда.

- Ама защо точно сега, - извиваше глава към небето Малката мишка, - тъкмо броя звездите. Само да приключа…

- Звезди! – сумтеше Голямата мишка, - Каква полза от тях? Само проблеми създават. Ако не бяха проклетите звезди, совата нямаше да ни намира на полето.

Малката мишка отпускаше поглед и въздъхваше.

Веднъж Голямата мишка изчезна. Изяде я Совата, макар през тази нощ звездите да се криеха зад облаците. И Малката мишка най-после остана сама.

Първата й работа бе да обърне дупката с краката нагоре, да скача по цялата купчина и да се смее като обезумяла. А после изхвърли парчетата и огризките зад вратата, за което винаги бе мечтала. Дупката като че ли дори стана по-голяма на вид. Но после се оказа, че на голия под не е особено удобно да се спи, а и резерв от зърна все пак е нужен, а ако просто ги сипеш в купчинка, долните започват да гният.

След известно време Малката мишка, изчервявайки се, покани при себе си Сивия. Да живее с нея. Сивият беше красив, с дълга опашка - и не се боеше дори от котките. Той донесе със себе си парче от мишеловка, от което се канеше някой ден да измайстори капан за хора, парче празно стъбло (той го наричаше тръба за подслушване и понякога дори го вземаше на полето, за да покаже, че се го е донесъл напразно). Още имаше парчета тъкан за нова постелка, някакви непознати зърна, които не ставаха за ядене, защото бяха горчиви, но не бяха и за изхвърляне - красиви бяха, все пак. А още и това… и онова… Малката мишка направо получаваше главоболие от мисълта как да разположи всичко това, че да остава повече място, и с часове бършеше праха, който незнайно защо се бе научил да се трупа с непонятна скорост.

- Идвай по-бързо, - повика я Сивият от вратата, - гледай: звездопад!

- Какъв звездопад, мътните го взели, - въздъхна малката мишка, - не сядаш да подредиш две зърна едно върху друго, а звезди падат всяко лято.

Тя все пак излезе навън, без да повдига поглед. Иначе Сивият би се обидил. Неотдавна бе паднал дъжд и пред дупката блестеше локва. Падащите звезди красиво проблясваха в черната вода, но в мислите на Малката мишка упорито беше неподредената пшеница. Тя се приближи до водата… - и отскочи ужасена. От локвата я гледаше Голямата мишка.

---

* Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

Грижа

Винаги са ми харесвали малки на вид жени. Първо, относителният размер на члена ми се увеличава, колкото по-малка е тя - толкова по-голям е той! Второ, те са едни такива малки и сладки, че ти се иска да ги вземеш и да се погрижиш за тях.

Съответно жена ми е миниатюрна, но да се грижа за нея редовно не ми се иска ама хич. Иска ми се да ми се иска. Ама не се получава.

Чували ли сте за децата, заседнали в алфа-комплекса? Това са деца, на които родителите от малки са стоварвали грижите за въпросните родители, за братчетата, за самите себе си (я стига, ти вече си голямо момче) - и са стоварвали отговорност, която малкото дете не може да понесе.

Някой ден при моето дете ще са налице всички симптоми, тъй че то ще е един от нас, муахаха. Време е да почваме да събираме пари за терапевт.

Но всъщност "оказва се, че това сме ние".

В резултат от това ние, бившите алфа-деца, винаги искаме за нас да се погрижат, но не можем правилно да го изразим, в най-добрия случай отхвърляме грижата. В най-лошия — ние сами засядаме в режим на грижовно тревожно говно (или търсим изхода от тази ситуация, аз примерно още го търся :)).

И поне грубо да го отхвърляш, един вид "бе я оди се шибай със своите грижи". Да, ама не - грижата ни е нужна, но предизвиква толкова противоречиви чувства, че измисляме най-изтънчени начини да я отхвърлим, така че ние сами дори да не го осъзнаем.

Аз примерно се превръщам в ужасен гъз и първо изпитвам човека — наистина ли е загрижен, или това е поредна манипулация? За чий изобщо съм му притрябвал? Не дрънка ли очевидни заучени глупости? Някои започват да изпадат в паника и да пресмятат колко добро ще си длъжен да им направиш в замяна на грижата. А някои въобще са "истински мъже". Или горди, силни жени.

"Неотдавна" попаднах на нов тип отхвърляне — "знам как да се погрижиш за мен, ето ти списък". Тоест той ми е попадал отдавна, но едва сега осъзнах, защо при вида на този подход винаги ми се е искало да взема и да тресна човека, а не да се грижа за него.

Макар че привидно ей ти на списък, научи го и действай. "Какво по-лесно от това".

Да, ама хуй.

За да може грижата да ти се задейства на рефлекторно ниво (защото тя наистина ти е в кръвта), са нужни само две прости неща: наличие на слаба, пасивна, отворена за грижа страна и силна, активна грижовна - на другия край на члена.

Ин и ян, дагоева.

Впрочем адски ме безпокои ниското ниво на възприятие на концепцията за ин и ян "в тази страна". Великите графични дизайнери от миналото са се стремили всячески - и са успявали да изобразят в проста черно-бяла шитня вселенското триединство на субекта, обекта и действието.

Контролният въпрос: "какво прави ин с ян?" Правилно: "прелива" конкретно, а въобще — "взаимодейства", затова и символът не изглежда като две полукълба - едното черно, а другото бяло, с анална дупка по средата. Много хора обаче възприемат това като дуалност — "черно срещу бяло". Жени срещу мъже. Женско срещу мъжко.

Затова и нива от типа на "истинският мъж трябва" няма как да приемем, защото първо fuck you that’s why, и второ, защото fake it till you make it не е нашият подход.

Тоест може примерно да започнеш мило да се поздравяваш със съседа, но от това той няма да спре да изглежда тотален капут в очите ти. Може да почнеш да стенеш по време на секс, но това в най-добрия случай ще предизвика недоумение ("абе защо го правя това?!").

А може и наопъки — първо да се научиш да смяташ съседа не за пълен капут (какъвто той все пак си е), а после да го поздравяваш, и първо да се отпуснеш в секса, а после каквито звуци ти дойдат отвътре, тях да издаваш.

А ако ти кажат как точно да се грижиш правилно - и нещо повече, ако ти заявят, че си длъжен да се грижиш, страните си разменят местата.

Активна започва да става страната, изискваща грижа (вижте колко активно я изисква), а "грижовната" страна става пасивна и има два изхода — или да отстъпи и да стане още по-пасивна (много добре впрочем се "грижат" мъжете под чехъл, препоръчвам!), или да покаже своята активност, която в този случай, уви, е възможна само под формата на "иха, какъв страхотен списък, щом го имаш и си най-умния — газ да го изпълняваш".

"— Направи нещо!
 — Какво?
 — Не знам, ти си мъжът!"

"Доминирай", да бе.

Ако искрено ми стоварят някакво парче отговорност, напълно нормално ще се справя с него, даже без да задействам главата си, "чисто по рефлекс", а ако ме поглеждат от време на време дори и с едното око — то аз, естествено, като истински грижовен човек ще оправдая надеждите "ами ако нещо не потръгне както трябва". Естествено, щом всички го очакваме! Няма да ви разочаровам я.

Няма как да се грижиш за човек, който ти няма доверие.

Философско

Прииска ми се да напиша песен за лятната нощ. Къса и самотна. Прохладна и щастлива. Непременно точно така, несъчетаеми неща. Без слънце и с тъга по него, без мрак и със съжаление за него. Забелязвали ли сте, че нощем небето никога не се стъмва напълно? Ето, за това ми се иска да запея. В стил... задължително поп-рок. Или бритпоп. Или алкохолен джаз. Какво значение всъщност има? Това ще е песен за самотата. Но щастливата самота. Когато отвътре те греят топли спомени и чаша ром с кола. Когато си спомняш юношеските си дивотии без съжаление и срам, просто усмихвайки се на себе си като млад. Когато чакаш един момент, ето, скоро ще настъпи изгревът, и с първите лъчи на слънцето ще се видиш със самия себе си- този, същия, безгрижния, весел, млад и отчаяно наивен. Ще си стиснеш сам ръка и ще си пожелаеш да не остаряваш. Да не се спихваш, да не се вкисваш. И винаги да имаш голям запас вътрешна свобода. И безгрижие.

Искам да пея за приятелите, които са се преродили и са престанали да се обаждат, оставайки си спомен. За приятелките, които са достигнали до щастието в чужди легла, слава богу, без да те карат да живееш с грижата за тях. За жените на някога близки ти хора, които са ги получили за постоянна, несподелена употреба, но сега не знаят какво да правят със своите скучни, спихнали се мъже. Да пея за това, защо те никога няма да проумеят къде е проблемът на моите някогашни приятели. Задължително ми се иска да бъда позитивен, да карам на висок тон и да пускам сърцераздирателни строфи, макар неизбежно накрая да се получи сарказъм.

А също така няма да пея за себе си.

* * *

Навярно всеки има такъв момент в живота си. Иска ти се да прекъснеш човека и да кажеш, хващайки го за ръка: Не ме разочаровай, моля ти се...

Да бъдеш през цялото време себе си, означава през цялото време да оставаш неразбран за мнозинството.

Да подаряваш на жена отрязани парчета разноцветна трева, които нито стават да ги пъхнеш в джоба си, нито да ги сложиш в баницата и да ги опечеш, е по същината си безсмислен, макар и красив акт. Това е като да й кажеш: "За теб съм готов да правя такива красиви, макар и неразумни неща." А ако жената приема цветята, това означава: "Благодарна съм ти за тази глупост, която си направил, за да ме зарадваш."

Вероятно пещерният мъж е носил на някогашната дива жена елени и цвекло, за да му бутне, и изведнъж е усетил, че в душата му нещо се преобръща и размахва криле. Първобитната любов, може би? Любовта и рационалността са несъвместими неща. И един път той донесъл на дивата жена заедно с месото на убитото животно и едно цвете. Без сам да разбира защо. Ето, - казва, - това е за теб... Не е за ядене, а просто така... ако искаш, сложи си го в косите. Жената така и сторила, и веднага в душата й нещо се преобърнало - и престанала да бъде дива. Опитомил я. А с всичкото това месо в продължение на година - нула резултат! И щастливият мъж на сутринта отишъл и разказал на всичките си приятели - вижте, пичове, ей това е добра примамка. И всички се завтекли с вой по полята, а после, на бегом късайки си дрехите, при жените си - с букети.

И започнали след това да им се раждат красиви и умни деца, които се превърнали в лостовете на прогреса.

Не, естествено, някой психоаналитик вероятно би определил букета цветя, наравно с фойерверките, като паметник на оргазъма, но според мен все пак така всичко е по-красиво.

Ако един мъж подарява цветя само за да изчука една жена, той е човек без интегритет, защото лъже. По-достойно е тогава да подариш на жената две кила домати. Или диня, примерно.

Да подаряваш цветя, защото такъв е обичаят или така е редно, е дори още по-зле - това е като вместо любов да изпълняваш съпружески дълг.

Винаги, през целия си живот, съм подарявал цветя само защото съм искал да го сторя. Не знам доколко това е свързано с някакви обещания за оргазъм, но ми е приятно да го правя - просто като усещане. Разбира се, стига цветето да е за правилния човек.

* * *

Колкото повече и по-отблизо опознавам хората, толкова повече осъзнавам колко съм сам. Но въобще не се натъжавам от това - самотата ми изглежда като благословия. Не вярвам, че човек може да има много приятели. Имам истински приятели, защото за тях аз самият съм истински приятел. Дори и да не съм ги виждал от години. Който няма доверие на приятелите си, на него самия за нищо не можеш да се довериш. И който не умее да бъде приятел, няма как той да има приятели - макар че приятелството, удивително, понякога не изисква взаимност. И в едно съм абсолютно уверен - нито един човек на тази земя няма да може да каже, че аз за него съм бил лош приятел.

Имам истински приятели, макар рядко да ги виждам. И съм им безкрайно благодарен за това, че с всеки от тях съм самотен по своему.

Мъжът с цел и посока

Колкото повече живея и наблюдавам това странно природно явление, наречено човек, толкова повече се убеждавам в едно нещо.

За човека-мъж главното в живота му е да има цел и посока, нещо, на което да се отдаде всецяло. На идея, на кауза, на някаква цел, на семейството си, на бога - главното е да е има някакво средство, държащо го изправен, служещо му като опора.

Иначе мъжът заприличва или на гигантско пале, или ако опората в живота му са само собственото му тяло и душевни пориви, на животно с различни размери. На което нито може да се вярва за нещо, нито да му се има доверие.

Защо ли? Защото телесните нужди винаги те вкарват в някакви рамки на поведение, от които с течение на времето е адски трудно да се измъкнеш, а душата, ако не я крепи система от ценности и принципи, винаги е под властта на настроенията. Приисква ти се да направиш нещо - правиш го, приисква ти се да не го правиш - не го правиш. Приисква ти се - изнизваш се, приисква ти се - нанизваш го някому. Днес на приятел даваш последната си риза, утре същия човек му забиваш нож в гърба. И всичко това със спокойна съвест - такъв мъж винаги се разбира със себе си, със задна дата. Такива индивиди в наше време са мнозинството - самоубийството заради честта е крайна рядкост, а какво всъщност е то, ако не въплъщение на невъзможност на човека да се разбере със самия себе си?

Струва ми се, че мъжът задължително трябва да има в живота си нещо, което не може нито да се купи, нито да се продаде, нито да се пъхне под задника, за да ти стане по-меко. Нещо, стоящо над всичките му интереси и амбиции.

Това впрочем, на битово ниво, се проявява и в междуполовите отношения - според мен няма нищо по-примамливо за една жена от чувството, че мъжът й е напълно отдаден, предан и служи даже не на нея, а на нещо по-голямо, по-мащабно в отношенията им, издигайки с отношението си и нея до нещо по-висше.

Наблюдавайте за кратко мъже, оцелели във война, или действащи в светски условия монаси от различни конфесии, или примерно лидерите на авторитетни бандитски групировки (каквото и да си говорим, без основна, определена идея не могат да съществуват и тези кланове), или просто мъжете, които са достойни бащи на своите семейства.

В тях винаги има нещо общо. В погледа - директен, спокоен, може би леко уморен. В оскъдните, точни, премерени, уверени движения. В някаква особена скромност и мек хумор. Наличието на това нещо, на което те са отдадени, на което служат, достойнството, което те познават не само от книгите и филмите, облагородява всички мигове от живота им.

А необлагороденият мъж по същината си е просто безрог добитък, уви. И нито можеш да му вярваш, нито да му имаш доверие.

Изгубени спомени

Photo © Joel Brickman

Учените не знам вече колко години обещават (и сякаш вече са готови да представят) устройство за изтриване на паметта. Толкова е удобно – да живееш без спомени, причиняващи болка. Малко по малко гризящи нерв подир нерв. Или такива, които дори и да са минали 1000 дни, все така те запращат в изчервяването на срама и те карат да превърташ в главата си варианти - как би се случило, ако навреме се беше усетил, ако не беше твърде… самонадеян? Прибързан? Глупав…

На мен това не ми е нужно. У мен това устройство е вградено. Родил съм се с него. И трябва да потъна в хипнотичен сън, за да може, гмурвайки се дълбоко, там, където не проникват лъчите на разума и светлината, да намеря нужното и да му прошепна с непослушни устни, да излея в прегръдките на жената, която е до мен, как е било – това, което е по-добре да бъде забравено.

Но лошото е, че наяве това отново няма да си го спомня. Вграденият редактор на спомени ме предпазва добре от гниещи рани и даже от леки натъртвания. Той сам решава какво може да навреди на моята като че ли не твърде устойчива психика – защото всъщност не съм толкова различен от четиринадесетгодишните деца, лесно се намусвам и изпадам в негативизъм от случаен поглед под вежди или ехиден коментар, камо ли от образ, разкриващ научен от мен преди много време с цената на години от живота ми урок.

Всъщност предпочитам никога да не лъжа, особено себе си – защото на мига започвам да вярвам в измислената версия. И все по-малко възможности остават да разбера как е било наистина, ако някога ми се прииска да разбера - по незнайни причини, например от мазохизъм.

Някои спомени се ретушират – в мозъка има доста приличен Photoshop. Но пък някои се изтриват напълно, без следа. От живота ми са изчезнали месеци, за които вече никога няма нищо да разбера: забелязвайки вдлъбнатина, правя усилия да проникна в дълбините, но с раздразнение откривам, че се люшкам на повърхността, сякаш ме държи на гребена на вълната огромен спасителен пояс. Може би пък искам да помня това – за да не попадна в същото говно или, обратно, да си натрия носа в него, напомняйки си го, и с радост да се успокоявам, че оттогава насам съм поумнял. Мразя някой да решава вместо мен, дори когато този някой е собственото ми подсъзнание. Което, мътните го взели, е многократно по-силно от мен.

Но майната им на болезнените спомени - може би наистина подсъзнанието знае по-добре. Особено ми е горчиво, когато се усещам, че съвсем съм забравил нещо… и само случайно изплува някаква незначителна подробност, която понякога ми е много скъпа. Наскоро например ми изплува в паметта как баба ми след банята сушеше над печката, а после вплиташе оскъдната си побеляла коса – която въобще не растеше, винаги си оставаше една и съща. И тя вплиташе в косата кожено ремъче и с това (и не само с това) напомняше посивял индиански вожд, пазител на древно знание. Дали обемът на паметта вече е недостатъчен, или нещо друго… но пасувам пред целия този огромен обем, обърквам се, не зная как да съставя заявка, която след търсене по хранилищата на спомените да ми подаде желаната информация…

Иска ми се да вярвам все пак, че спомените не се изтриват един друг, щом се достигне пределът, а поне се наслагват - и ще мога да се добера до по-долните пластове, ако имам желание.

А желанието се появява все по-често – дали защото, колкото и да не ми се иска да го призная, вече съм навлязъл "на попрището жизнено в средата", или защото съм поумнял и това, което ми се е струвало маловажно (всякакви ежедневни дреболии, глупости, защо?), изведнъж е станало много по-скъпо. И сега съзнавам, че в живота няма междинни моменти – като в добрите романи, всяка сцена е там не случайно, има собствен смисъл.

Какво да си говорим - всеки живот е достоен за роман. И е тъжно да четеш своя собствен "по диагонал" - защото няма да ти се отвори възможност да го препрочиташ.