Колело

"I would like to point out here the striking resemblance between this state of affairs and the condition that Gregory Bateson famously described as the “double bind”: the impossibly problematic situation in which mutually contradictory demands eventually lead a person to become schizophrenic.{2} In Bateson’s formulation, there were four basic premises necessary to constitute a double bind situation between a child and a “schizophrenogenic” mother: (1) The child’s relationship to the mother is one of vital dependency, thereby making it critical for the child to assess communications from the mother accurately. (2) The child receives contradictory or incompatible information from the mother at different levels, whereby, for example, her explicit verbal communication is fundamentally denied by the “metacommunication,” the nonverbal context in which the explicit message is conveyed (thus the mother who says to her child with hostile eyes and a rigid body, “Darling, you know I love you so much”). The two sets of signals cannot be understood as coherent. (3) The child is not given any opportunity to ask questions of the mother that would clarify the communication or resolve the contradiction. And (4) the child cannot leave the field, i.e., the relationship. In such circumstances, Bateson found, the child is forced to distort his or her perception of both outer and inner realities, with serious psychopathological consequences.
Now if we substitute in these four premises world for mother, and human being for child, we have the modern double bind in a nutshell: (1) The human being’s relationship to the world is one of vital dependency, thereby making it critical for the human being to assess the nature of that world accurately. (2) The human mind receives contradictory or incompatible information about its situation with respect to the world, whereby its inner psychological and spiritual sense of things is incoherent with the scientific metacommunication. (3) Epistemologically, the human mind cannot achieve direct communication with the world. (4) Existentially, the human being cannot leave the field."

Дочитам, когато ми остава време, "Страстите на западния ум" на Ричард Тарнас - много полезна обзорна книга за развитието на западната мисъл (от древните гърци до наши дни) за "устройството на всичко", тоест за еволюцията на философските, религиозните и научни възгледи за човека и Бога ("вселената").

Полезна е най-вече с това, че събира всичко "в едно русло", от Сократ до Юнг, тоест именно с обзорността си. Позволява ти да погледнеш от птичи поглед към жалките мятания на хорицата. (Вероятно названието ѝ точно намеква за такъв ефект, или може би просто си казва дума навикът ми да заставам в мета-позиция).

Чете се изключително лесно за всеки с гимназиално образование.

Покрай нея, съответно ме досърбява да говоря за мистични неща. И тях ще ги формулирам според силите си на пределно примитивен език.

Първо, веднага ще ви стане по-леко да живеете, ако разберете и приемете аксиомата "Ако А е вярно, това съвсем не доказва верността на Б".

Б може да промени А! Ахахах.

Да приемем, че човек "нещо подозира". И дори го е виждал. И въобще — вярва. Примерно човек е наблюдавал екстрасенс и е разбрал, че екстрасенсите съществуват. Това не доказва съществуването на извънземните, Бог, прераждането, уроките и пирамидите в Гиза.

По никакъв начин. Всичко трябва да се доказва поотделно. "Повярвай в принципа „На нищо не може да се вярва“," именно.

Даже да "вярваш в Бога" може с всякакъв устройващ те набор от характеристики, така де, "боговете са различни".

Второ, още един свръх-полезен принцип: "Всички са прави в рамките на своя речник".

Едни ще кажат: "Бог e създал пеперудата", други "Природата е създала пеперудата". Не ви ли е все тая как ще го наричате - пеперудата от това не спира да бъде прекрасна.

Ако притиснеш и единия, и другия до стената - никой няма да ти каже какво именно е "бог" и какво именно е "природа".

Очевидно е, че всички в равна степен са прави и неправи — в рамките на не-своя речник. А ако си представим, че речници не съществуват — тогава пък съвсем.

Ето ви един цитат от друга книга:

"Маг може да бъде човек, който притежава особен вид меркурианско мислене, тоест способност да възприема парадокса. В този контекст Кроули говори за това, че всяко твърдение, което ние изказваме, е също толкова истинно, колкото и антитезата му, и само този, който е способен да го разбере, може да бъде маг. Такива хора Кроули определя като притежаващи "двоен мозък".

Като практическо упражнение опитайте изцяло да се откажете от навика да оценявате и просто си поиграйте с концепциите. Опитайте се да намерите добро в лошото и лошо в доброто, мрак в светлината и светлина в мрака. Опитайте, играейки, да застанете на позицията на консерватор и революционер, разбирайки, че всеки от тях сам по своему е прав. Помните ли талмудската притча как двама отишли при равина да се съдят? И мъдрецът, изслушвайки единия, му казал: "Ти си прав", а изслушвайки другия, казал: "И ти си прав". Когато свидетелят възразил, че не могат да бъдат прави и двамата, той му отговорил просто: "И ти си прав". Този равин е бил буквално въплътен Меркурий!"

Трето, "какво лошо има детето да си намира занимавка" и "оценъчните съждения са нещо лошо".

Прието е да се смята, че Тъпият древен човек нищичко не е разбирал в този свят, било му е страшно, самотно и объркано, затова си е създал богове.

После Тъпият древен човек пораснал, поумнял и разбрал, че никакви богове няма, мълнията е електричество, а светът е прост и разбираем.

Всичко това, естествено, е абсолютна истина.

Човек наистина живее, живее и не се побърква само по чудо. При това разлика между древния и съвременния човек - биологически - няма никаква, тоест "цялата разлика е в главата".

Всеки си има свои техники как да "живее с това", психотерапевтите ги познават адски добре.

Древният човек е избрал проекцията, затова светът му е "такъв, какъвто е той самият". И обратно — човекът е като света.

Ето ви всичкото "да живееш в хармония с природата", "да разбираш езика на животните и птиците" и прочие разновидности на шаманството. И въобще проекцията е главен "магически" принцип, на база който работи всичко - от вуду-куклите до хомеопатията и гадаенето на карти таро.

В някакъв етап обаче светът взел, че се разширил до неприлични мащаби и човекът бил принуден (или го принудили?) да възприеме друг начин за съществуване в "реалността". За да не се побърка. Този начин се нарича "отрицание", естествено.

"Ако нещо не може да бъде измерено и регистрирано, то не съществува".

"Няма бог".

Същият добре познат ни Научен подход, именно.

Окултното мислене е асоциативно и сипва в един кюп нещата просто защото "всичко е подобно". Ако покажеш на окултист колело — той ще ти сервира списък със "сто кръгли неща с дълбок смисъл".

"Научното" — правилно — е дисоциативно. "Не смесвайте ябълките с портокалите".

Така че това кой метод се избира в конкретния период — "отрицание" или "проекция" — е просто компенсация на колективната психоза на обществото (или индивида), нищо повече.

Тук естествено можем да напишем планина абсолютно правдиви глупости в духа на "учените смятат, че вселената е холограма, тоест проекция, а мистиците винаги са го знаели!", но следвайки втория принцип, "всички са идиоти" и няма никаква разлика кой е прав.

Тоест няма да ви посоча "правилен" метод, не се надявайте.

Затова пък много неща стават пределно ясни — например защо "простолюдието обича хороскопи". Защото към научен подход мозъкът не го влече, затова светът е малък и скучен (а черните дупки са за фрийкове в инвалидни колички).

Окултният подход, впрочем, също не върши работа, тъй като в него се предполага, че е достатъчно да опознаеш себе си, за да опознаеш цялата останала вселена. Което, естествено, не е по силите на неосъзнатото простолюдие.

Затова пък е адски приятно да се утешаваш с мисълта, че "мозъкът ни се използва само на 5%". Видите ли, ето какъв съм свръхчовек вътре, направо титан. И да слушаш хороскопите, които ти казват, че днес трябва да правиш това и това. А не бива да правиш онова и онова .

Надявам се няма нужда да обяснявам защо словосъчитанието "да слушаш хороскопите" е смешно минимум на три нива?

(И, впрочем, става ясно защо дори ако най-заклетия агностик дълго и упорито го тъпчеш с халюциногени, той "ще разбере всичко" и ще прескочи към окултистите: наркотиците те изправят лице в лице с "вътрешния ти свят" — и вече нямаш избор да го опознаваш или не).

За какво говорех? А, да. Всичко това са глупости и лъжи.

Смятам да почна в близко бъдеще да се издържам от гадаене на таро. Чакам само да припечеля достатъчно, за да зарежа журналистиката и да почна да си изкарвам прехраната с шаманство.

По-силно

Има основи, на които се крепи светът. Целият свят. Той наистина се крепи на костенурки и слонове, просто костенурките на всички са различни.

Всеки си има свои собствени костенурки. Тези, при които се прибираш вечер: погали ме, моля те, и помълчи. Помълчи така силно, че да чуя как мълчиш. За да разбера за какво мълчиш. Тихо... Мълчи, моля те, само че по-силно.

Напоследък съм започнал да чувам зле. Когато тихо мълчиш или силно говориш, не мога да те чуя. Не чувам негодуванието сутрин, нервозността ти вечер. Не чувам почти майчинското: какво става? - късно нощем. Късно през нощта, защото сме на различни краища на костенурката. Тя седи някъде на дясната предна лапа и внимателно се опитва да разбере как стоят нещата на лявата задна. На лявата задна всичко е наред. На лявата задна е паднал сняг. Но този сняг е измамник. Той пада за час, струва ти се, че този път ще се задържи задълго. А той само си играе с теб. Разиграва те, както в детството те разиграваха момичетата. Разиграваха те, казвайки, че знаят къде са тайните ти, които си крил ежедневно. Криеше ги сам - съвсем сам. Само за себе си. Понякога още и за Нея, единствената. За да я придърпаш и да й кажеш: гледай, но на никого не разказвай, обещай! Но главното, за да отидеш, когато няма никой, и да ровиш из тайните си. Да ровиш, докато не се покаже разноцветното и скъпоценното. Няколко мига на любуване, и после бързо отново да го скриеш. На никого. Ни-ко-го. Освен на Нея. Но само веднъж.

Снегът те разиграва. Сутрин го има, през деня вече го няма. Той ти се подиграва, подиграва се на твоите слонове, костенурки и прочие. Изглеждат му смешни. И с право. Той е вечен, а ти... Кой си ти?

Ти си никой. Ти си всичко. Ти съществуваш. Това е най-важното. Можеш да пипнеш, да ощипеш, да се стреснеш: ама какво правиш - аз съм тук, наистина, тук съм. Тук съм - че къде другаде да бъда? Ти си тук, защото ти се иска да бъдеш тук. Ти имаш сто възможности и триста неизползвани идеи. Ти имаш цял сандък с желания и всички те лежат в този сандък, който е някъде далеч на тавана. Там вероятно му е и мястото. Понякога, когато ти е особено нужно, се качваш на висока стълба, вадиш го, едва балансирайки, стараейки се да не паднеш: най-после можеш да го отвориш. Най-отгоре има някакви непознати желания. Те, макар и да е миришат на нафталин, като тези, които са по-надолу, но пък и никак не можеш да ги познаеш. Кой е искал това? А после втори слой. Това го помня. Със сигурност го помня. Това беше тогава - кога тогава? Хм... Какво значение има, не съм толкова стар; този сандък... по-добре да го поставим на мястото му. После ще се върнем към него. Какъв смисъл има да се ровиш в нафталина - по-добре желай нещо сега.

Стъмва се. Вечерта е най-интимното време. Тя те обхваща от всички страни и те заставя да бъдеш по-нежен, малко по-добре да слушаш, малко по-малко да мислиш, малко повече да мечтаеш. Мълчи, моля те, по-силно, защото чувам трудно. Казах ти вече - напоследък почнах да чувам по-зле. Мълчи за това, че ще ме прегърнеш, ще пием вино и ще бъде поредната вечер. Просто вечер. Мълчи, моля те, по-силно.

Цветята на живота

Реших да проверя на практика експеримента с растения, описван къде ли не, който доказва, че те разбират всичко и реагират на думи и мисли.

Завъдих си две цветя. Поливах ги и ги наторявах еднакво.

На първото растение говорех колко е прекрасно, колко много го обичам и колко много се радвам, че го има на този свят.

На второто казвах, че го ненавиждам, че то е мръсна, негодна за нищо кучка, понякога го игнорирах по няколко дни и плюех на листата му.

След два месеца експеримент първото растение разцъфна с пищни цветове и заяви, че аз съм кретен, гъз, парцал и мъж под чехъл и не съм достоен за него, събра си нещата и се пренесе при друг стопанин, който ще го обича повече.

Второто ми носи храна в леглото, чисти вкъщи, готви, прави ми масаж на краката и се кълне, че ще остане с мен до края на живота ми.

Котката

Жените обичат да се сравняват с котки. Къде е истината, а къде голите претенции, е трудно да се обобщи - трябва във всеки конкретен случай да се разглежда съответствието на избрания образ. Можеш да бъдеш грациозна и изящна, а може и просто да дереш тапетите в коридора - всеки каквото умее.

Аналогиите между котката и жената са такава баналност, че не е далеч от нея до пошлостта. И доколкото харесвам и котките, и жените, сега се замислих - какво всъщност наистина е подобно между тези същества? Ако пропуснем очевидните клишета, ето някои сходства, които съм забелязал от моята, мъжка гледна точка:

На котките, както и на жените, винаги ту са се молили, ту са ги наричали вещици.

И с едната, и с другата е приятно да спиш.

Когато в къщата ти живее котка, никога не можеш да бъдеш уверен какво я задържа там - твоето присъствие или уютният дом.

Само жената и котката могат да съчетават врънкане и достойнство.

Когато котката се отърква в ръцете ти, струва ти се, че тя те обича, а всъщност тя просто те маркира! А може би все пак обича. А може би маркира. Каква разлика има всъщност!

Характерът на котката, както и на жената, често зависи от цвета на косменото покритие.

И едната, и другата може в изблик на яд да я наречеш "твар".

Котката прекарва целия си живот на границата между предпазливостта и любопитството.

Когато при теб живее котка, никога не знаеш дали тя живее с теб, или ти с нея.

Независимо, че има мозък, котката се ръководи в живота си от настроенията си.

Характерът на жената, както и на котката, няма как да го промениш. Но дори и да не си подхождате, ако добре храниш котката и се грижиш за нея, тя може цял живот снизходително да те търпи. Вярно, няколко пъти в годината бягайки на улицата и връщайки се уморена, доволна и удивително ласкава.

Без котка вкъщи е по-спокойно, но пък нещо не ти достига.

Котката си излизва козината дори когато е ясно, че никъде няма да ходи. Не че винаги е готова да побегне при друг, но знае ли човек...

Котката винаги очаква нещо от теб. А ти очакваш от нея просто да я има.

След като котката те напусне окончателно, от нея остават няколко косъмчета по пода, няколко разхвърляни играчки и тоалетна. И всички тези неща започват да ти крещят колко жесток и несправедлив си бил. Гледайки ги, ти се иска да се разкайваш и да се молиш. Даже пред тоалетната.

Ако при един мъж живее котарак, той се възприема като боен другар. Ако е котка, нищо чудно мъжът да не се ожени никога.

Котката, както и жената, винаги ще проверява границите на разрешеното и ще се опитва да ги престъпи.

И едната, и другата нарушава твоя душевен мир с крясъци.

На котката не бива да се дава шофьорска книжка.

Котката има дни, когато може да те издере просто ей така. А после ще ти скочи в скута и ти ще й простиш всичко.

Котката обича да се качва на най-високото дърво, сама не разбирайки защо, а после да крещи оттам, за да решиш най-после този проблем.

Ако котката твърде настойчиво ти се гали, това значи, че или иска нещо от теб, или й е самотно - и ти никога не знаеш кое от двете е. Може и да ти се е изпикала в обувката, но защо да помниш миналото? Макар че самата котка никога нищо не забравя.

Котка не можеш да принудиш, но можеш да я къндърдисаш. С нея трябва да се отнасяш само от ласкава, но твърда позиция. Но ако прекалиш с първото, ще ти се качи на главата, а с второто - ще ти се изсере в леглото.

Котката един път в живота си ще ти донесе умряла мишка и после цял живот ще смята, че те е хранила.

Помниш всяка котка, която е живяла с теб, като отделен живот, нищо че всички котки реално са еднакви. А животите все пак се оказват различни. Иди го разбери.

Отивайки си, котките оставят след себе си повече въпроси, отколкото отговори.

Who’s your daddy?

Посвещава се на кризата на брачната институция,
на всички приятели и познати, които са се развели,
канят се да се разведат или си мислят, че не се канят,
а също така и на три от петте ми любими жени.

В петнадесетата година на спокоен семеен живот, отмерено поклащайки се в колянно-лакътна позиция, Теодора най-накрая не издържа и едва забележимо изписка "Наречи ме твоя мръсна кучка".

Съпружеският живот преди не изобилстваше от шумове и звуци, ако не броим равномерното тежко дишане, затова дори този полу-шепот прозвуча предизвикателно шумно.

Николай се напрегна, но като човек мек и предвидлив, си взе време за размисъл, без да прекратява ритмичните фрикции, за да не издаде промяната на емоционалното си състояние на никого, дори на самия себе си.

"Интересно, какво пак я е прихванало моята глупачка?", — с нежност и умиление си помисли той.

Да, жената трябва да е с капризи — това е известно на всички. Това не влиза в списъка й с домашни задължения, тоест не е "длъжна", никой не я моли за това, но е неотменим природен закон, като "снегът е мек, но студен".

Няма къде да се денеш от женските капризи, но при добрата жена дори капризите са добри, полезни в домакинството, или поне безвредни, предизвикващи умиление. "Гледайте какво може моята".

Да плете костюми за хамстери, да събира плюшени играчки, или примерно да пее, или дори да рисува...

Качеството на каприза е показател, по който е лесно да се разбере добра ли е жената.

Когато капризите са адски много, се получава като цяло въобще не жена, а някаква турбо-кифла. Впрочем това на някои им харесва. Смотани нещастници под чехъл. Издребняват мъжете, ех!

Николай въздъхна, продължавайки унило да надвисва отзад над миниатюрното дупе на жена си като охранена поклащаща се скала.

Неправилни капризи в жената особено не се забелязваха, но и правилни също, което плашеше, тъй като създаваше усещане за смътна неопределеност.

Кой я знае, тихите води са най..., и прочие. Може пък да крие нещо?

Така обикновено и се случва: жениш се за една, затваряйки си очите за дребните й странности, с годините те растат и закриват всичко останало и се получава, че си женен за съвсем друга. Ама не сме се разбирали така!

А при Теодора всичко е тихо и мълчаливо като партизанин.

Впрочем ако добре се замисли, тревожни червени лампи все пак имаше.

Ту на спагетите гледа накриво и седи в ъгъла и яде някаква трева, макар че после, вярно, спира, щом я попиташ на майтап дали я е гнус с мен да яде нормална храна или просто си отглежда глисти. Ту изведнъж й се отще да ходи в Турция, а веднъж от палто се отказа, което й купих от тринадесетата заплата, исках да я изненадам.

Питам, абе какво има, може с нещо да съм те засегнал, или палтото не ти харесва, а тя тресе глава - "не", — вика, — "скъпи, всичко е супер, благодаря ти", — а е потънала в сълзи.

Вярно, сега това палто го носи по веднъж на две години, колкото да не е без хич, но няма да ходя да го връщам я, все пак е подарък. Пък и какво бих казал? Вземете си палтото обратно, че жена ми е идиотка и сама не знае какво не е наред?

Какво ли не съм правил за нея. Гърбя се на работата като катър. Цветя на всички празници, както се и полага, само дето не и на моя рожден ден. Годишнините ги помня, с тъщата и тъста се разбираме, макар че особено тъстът е чешит и колкото повече остарява, толкова повече чешитлъкът му ми лази по нервите.

Ама не, току-виж плъзне от нея цялата тая идиотия, като от баща й, и тогава всичко отиде на кино.

Току-виж вземе например да си завъди и любовник — не дай си боже, а градчето ни е малко. Малко ли й е нормалният секс веднъж в месеца, като при нормалните хора, без такива непристойности - че и откъде въобще е набрала такива пориви?

Може пък вече и да си е завъдила. Нищо чудно, вечно е замислена все за нещо. Ама че змия! В пазвата си я отгледах!

"Ах ти, мръсна кучка!", — изкрещя Николай и за първи път през последните 15 години хвана любимата си жена за косата.