Под достойнството на един мъж

Кунилингусът е под достойнството на един истински мъж.

Не, не е унизителен. Унизително е, когато ти почваш "прави ми се секс", а тя развява традиционното "ох, боли ме глава", и ти започваш да хленчиш и врънкаш, вместо да я сгънеш на 33 и да я опънеш във всички дупки така, че да й се запушат ушите от промяната в налягането и главоболието естествено да й мине веднага (ще ти каже дори "мерси", в повечето случаи!).

Не е и мръсно - нормалната жена там е по-чиста, отколкото е устата на средностатистическия мъж.

Приятно е - шипове, зъби и мазоли там няма (поне по правило, де), всичко е някакво меко, нежно, влажно, не много пухесто, но отзивчиво на ласки.

Не е и скучно - в крайна сметка можеш, ако въпросната жена ти е скучна, да я забравиш; не си длъжен да общуваш с нея в това време, а имаш шанса да разглеждаш това като малко "време насаме", медитация с монотонни повтарящи се движения.

Не. Това е под достойнството на истинския мъж, защото ТОВА. ДА ГО ЕБА. Е. ТВЪРДЕ. ЛЕСНО.

За бога, след като в атласа по анатомия си разгледал къде се намира това шибано възелче и си се примирил с факта, че там има четири пъти повече нервни рецептори, отколкото на твоя жалък пенис (което значи, че трябва да й го смучеш четири пъти по-нежно, отколкото ако смучеш член, прощавайте за подробностите, иначе тези кучки май ще им бъде четири пъти по-приятно, отколкото на теб, не дай си боже!!), останалото е "въпрос на техника".

Не се бъзикам. При желание за 6 месеца можеш да се научиш да дрънкаш на китара достатъчно, за да ти бутат жените, хващайки за целта ебаси сложните акорди; да се научиш правилно да правиш кунилингус (особено когато жените вече ти бутат!) може буквално само за един семинар с времетраене час и половина.

След което кунилингусът се превръща в cheat. 100% гарантирано удовлетворение! Не ти се занимава да ебеш, или ти е дошло до гуша? Утре трябва да ставаш рано за работа? Ами полижи й клитора, получи полагаемия, законен женски оргазъм, поласкай малко крехкото си мъжко его — и юруш да гушкаш възглавницата.

От кунилингус не свършват единствено мъжете. Но и това не е особен проблем.

Затова като видя някъде онлайн умници, които предлагат на всички жени поред да им излижат клитора, не мога да не ги смятам за жалки, негодни за нищо неудачници, чийтъри и бездарници.

"Разполагам с неизтощителен начин да ти доставя удоволствие". PUKE.

Истинският мъж трябва да бъде над това.

Пухти, поти се, мъчи се, ако е нужно — но й организирай като минимум вагинален оргазъм (който въобще на 99% се случва в главата, тоест е добре да я изчукаш и в мозъка). С една дума, абе бъди мъж бе, твойта мама!

Как се общува най-добре с жена

Главният и единствен проблем на интелигентните мъже в отношенията им с жените е, че кой знае защо ние все още ги смятаме за хора, тоест за равни на нас, хомо сапиенс, към които по някакъв начин би трябвало да бъде приложима обичайната логика на човешкото. Тук, естествено, половината читатели вече са пуснали саркастична усмивка, но под интелигентен в случая разбираме мъж, който освен материалния свят съществува и в метафизичния, макар в нашенската културна реалност неизбежно при тази представа изплува образът на пиян олигофрен в захабен пуловер.

Оттук произлиза още един конфликт – с жената ние общуваме "по своему", като със своя собствен вид, тоест фактически изказваме това, което мислим и чувстваме тук и сега (даже в рамките на междуполовата игра), но дисонансът е очевиден – такава тактика, тоест отсъствието й, е изключително губещ вариант. Най-добрият мъж е този, който говори "ЖЩ53ПРЯ534ГМ", "ДС54ФЗ5КФ", но същевременно е усмихнат и винаги демонстрира добро настроение. "Зареден с позитивизъм". Ние все още кой знае защо ги смятаме за хора, макар че жената, за разлика от човека, охотно приема само два примитивни типа комуникация – езика на мъжкия полов хуй в гърлото, и езика на парите.

Ако имате здрав член и много пари, всички жени на света са ваши. Жената е андроид, и социално с нея би трябвало да се взаимодейства като с извънземно. Опитайте. Следващия път, докато общувате с жена, помнете, че тя е от друга планета (не като в модните книжлета за отношенията, а буквално), тъй че поддържайте в мислите си образа на парите и надървения член, боравете с тези образи, жонглирайте с тях. Ще бъдете смаяни от резултата. Гарантирано ще се доберете до леглото. Не, това не са пикаперски трикове, това е тактиката на междуполовите червени барети, НСБОП на свалките.

Да, дори и да сте абсолютен смотаняк, има стопроцентна вероятност да минете и отвъд трета база - ще получите най-страхотния секс евър, а след това ще ви пишат SMS, в който страстно ще изреждат всичките ви достойнства - всякакви, каквито и да е, освен точно тези, които са ви донесли толкова желаната победа. Забелязали ли сте - жените почти никога не казват "Толкова добре се чукаш, невероятен си!" или "Толкова много пари имаш, няма друг като теб". Затова пък постоянно чуваме "Влюбвам се в ума", "Обичам да ме ебат умно", "Умният мъж е невероятно сексуален", "Толкова си нежен", "Толкова ми е интересно с теб". Да бе, да.

Ако жената не е с вас заради парите, ако не е заради това, че хуят ви стърчи като Айфеловата кула, перверзиите ви са обширни и се чукате като шевна машина "Сингер" - това е тревожна аларма, време е да се замислите. Не губете време, преквалифицирайте се в разработчик на мобилни приложения и се запишете на солариум.

Ако жената е с вас заради невероятния фонтан от метафизични страсти, заради вашите текстове, черна ирония, стихове, песни, или свирене на шибаната ви китара - вие сте междинен вариант, вие сте лешояд, хранещ се с тези, които курестите, финансово обезпечени самци просто игнорират. Мислите си, че живеете с човек, споделящ вашия мироглед, но всъщност просто живеете с бракуван извънземен. Поправете го, и той ще си отиде, оставяйки своя венерин аромат на вашето спално бельо.

---

Този текст е писан в по-ранен момент, но резюмира доста тези, които обсъждах напоследък, особено по време на един знаменателен близо 12-часов запой в Студентски. Доколкото ме мързи редовно да повтарям едно и също, пускам го тук, за да мога директно да дам линка на някои хора, когато ми задават абсурдни въпроси :D

Кафка на плажа

Graphics © Morgana Ehran

Мисля си сега за една от превърналите се в любимите за мен книги на Мураками — "Кафка на плажа". Така се случи, че я прочетох бая отдавна, когато още дори не беше излезла на български, после почти я забравих. После я препрочетох, май две или три години по-късно, и...

Ако прескочим едни или други перипетии на сюжета, мистиката и обратите — в крайна сметка остава една кристално чиста мисъл за празнотата вътре в почти всеки човек, която той запълва по един или друг начин. В нашето време например тя се запълва изключително лесно — потоци ненужна информация буквално ни обливат, просмуквайки се във всяко местенце, където има цепнатина. Но какво запълва нашата празнота, ако не още по-голяма празнота?

Примери не ми се иска да посочвам, но така или иначе ги има предостатъчно. Впрочем сега не знам защо се присетих и за Вонегът с неговите караси и гранфалони. Основно, естествено, гранфалоните. Ненавиждах ги много преди въобще да съм чел Вонегът, признавам си го без чувство за вина. Всички тези "Асоциация на младите фотографи", "Клуб на шофьорите на Honda Civic", всички тези "Алумни асоциация на едикое си училище", "Клуб на завършилите нашата алма матер", или "Форум на жителите на Малък Поровец". Жители сте, да, добре - от това какво следва? И най-важното — защо?

Мисълта ми е, че усещането за празнота ме напуска изключително рядко (отървавам се от нея само в миговете, когато съм с някой, по-скъп ми от всичко на света). И тази пустота обикновено се запълва с въпроси: с правилното нещо ли се занимавам, към правилните неща ли се стремя, с правилни неща ли се запълвам? Не, това не може да бъде наречено криза на някаква възраст, защото е постоянно, константа е.

Има един такъв виц...

Човек умира и се оказва на небето пред небесните порти пред архангела. И го пита:
— Слушай, архангеле, моля ти се, кажи ми: какъв беше смисълът на живота ми?
На което той му отвръща:
— Помниш ли на младини как замина с приятел на почивка?
— Ами ходил съм на почивки, да, и какво от това?
— Отидохте с него в ресторанта на терасата, а на съседната маса седеше едно момиче, помниш ли?
— Ами що-годе помня, не че в подробности... И нататък?
— Тя те помоли да й подадеш от вашата маса солницата. И ти я подаде. Помниш ли го?
— Да приемем... Та къде все пак е смисълът?
— Ето в това.

Ето защо ми харесва тази книга. И понякога си мисля, че по тази тема може да се размишлява почти вечно. И отговор така и не ти идва наум. Може би пък отговорът е именно, че отговор няма.

И може би смисълът е именно в това.

Есенен полет

Photo © ~islandmolly

Не му е тъжно от това, че вече е пораснал. Тъжно му е само тогава, когато му се струва, че нещо е недо-. Недоиграл, недотичал, недоспал, недопостигнал, ненадскочил, недолетял. Есента е вероятно времето, когато се натрупват много такива недо-, и всички те му се струват абсолютно недонаправени.

Тя му казва: Вече съм уморена! Направо ще заприличам на тези бабички по пейките от родния ми град - ще седя на пейката, ще люпя семки и ще обсъждам противните съседки.

Тя набръчква гъсто обсипания с лунички нос и се смее. А той гледа и сумти: естествено, че така ще правиш - само че кога изобщо ще се случи това! Тя се противи: чувствам се стара, уморена! Като този свят, който е възникнал още тогава, когато е имало само мамути и динозаври. Но кой знае защо, съвсем не и мъдра - макар да би трябвало.

И отново упорито бърчи нос, извършвайки предислокация на луничките, пръснати по него.

Тя все още като че ли лети. И даже тогава, когато е сърдита, лети. Издават я луничките - те примигват и светят, шепнейки на всички наоколо: тя ей сега ще престане, само й дайте възможност да се почувства страшна и сърдита. И ти се приисква да й подариш огромно рижо плашило - задължително подобно на Плашилото от "Магьосникът от Оз". Кой знае защо ти се струва, че то би трябвало много да й хареса. Само да не забравиш да дорисуваш лунички - просто така. За яркост.

Те са толкова различни. Не може да се каже за някой, който още лети, че е недолетял. Не може да се каже за някой, който още скача, че е ненадскочил. Той не че е недолетял - просто вероятно винаги е бил такъв, твърдо прикован към земята. Някак си въобще не въздушен. Затова той дори не се обижда, когато тя за пореден път произнася тирадата за умората си, забавно повдига ръце и възкликва - ти защо си такъв сдухан и мрачен, какво си сумтиш сега под носа, не може вече така - честна дума! И тогава той, все още сумтейки, се усмихва, и става ясно: той е различен, но той също лети - но кой знае защо, само заедно с нея.

И едва наесен, понякога, нещо се променя. Не непременно в тази есен, която е през септември, октомври, ноември или съвсем други месеци, когато тук е пролет, а примерно в Австралия е лято. А в тази есен, която... как го беше казал Бабел? "Очилата са ти на носа, а в душата ти е есен". Тогава вероятно тя също вече не се чувства като кралица, а просто е вдигнала един среден пръст в джоба. Малък среден пръст - разстроен и някак си обречен, така че наистина започваш да си мислиш, че тази есен никога няма да отмине и никога - чувате ли, никога - вече няма да долетиш, да надскочиш и да дотичаш. Много тъжно е именно тогава, когато ти се струва, че си недолетял. Още по-тъжно е, когато си летял още вчера, а днес крилата са се покрили с паяжини - те лежат някъде високо на тавана, вмирисани на нафталин. И всичко това е само защото е настъпила есента. И средният пръст в джоба.

Той внимателно ги сваля от тавана, изтрива ги с влажна кърпичка и ги подсушава със сешоара. А след това я дърпа, съпротивляваща се, запънала се със средния си пръст в джоба, нанякъде - натам, където може да се затича, да подскочи и излети.

Той е егоист. Защото всичко това е само защото без нея той въобще не умее да лети. А когато ти се струва, че си недолетял, ти става много тъжно.

Недостатъчно

Така става винаги. Първоначално ти стига малко. Нищожна дреболия. Дори самата надежда е достатъчна. И си щастлив. Мъчително, непоносимо щастлив, че нямаш нищо. Защото всяка усмивка е неповторима. Всеки жест е многозначителен и обещава рая. Всяка буква е изпълнена с особен, очарователен смисъл, който само на теб е писано да разгадаеш.

Щастлив си на зелената иконка в скайпа, на точки, скобки и чертички. Самата мисъл за това, че тя е там някъде и вероятно нещо прави в момента! Може би спи. Или чете нещо, безгрижно преметнала крак през облегалката на дивана. Или гледа телевизия и хрупа чипс (на нейната фигура това няма да навреди - защото тя е просто прекрасна!). И въобще всичко в нея е прекрасно! Дори това как диша.

И най-важното, нищо не ти е нужно! Просто ти се иска понякога да бъдеш до нея. Да гледаш как тя яде суши, редовно оплитайки пръчиците в ръце. Или присвива очи под слънцето, забравила за очилата и разрошената от вятъра коса. Или пропъжда муха, или гали котарака, или дава кренвирш на кучето – колко смешно то се надига на задни лапи, за да стигне до него, гледай!

Достатъчно, напълно достатъчно е просто да чуваш нейния глас. Как тя говори, леко проточвайки някои думи. И как се смее. С вълшебен, несравним с никой друг смях. Или дори в някои, за жалост редки случаи, пее. И няма значение, че всъщност не пее съвсем точно и правилно. Ти не забелязваш това. Засега. Засега ти е достатъчно…

Засега ти е достатъчно да й подаваш ръка, когато се срещате. Или да я целунеш по бузата (господи, как си живял без това по-рано?). Или да знаеш, че в четвъртък й е свободна вечерта, а в театъра има чудесна постановка (по Оскар Уайлд – би трябвало да й хареса!). И може абсолютно безпроблемно да седиш до нея цели два часа! А може би и да я прегърнеш леко. И после да я изпратиш - най-малкото до спирката на автобуса, или направо до тях. Сякаш се познавате от сто години! Или да видиш градинката с фонтанчето, което тя вижда сутрин от прозореца (за което ти е разказвала преди). Да кажеш "Благодаря ти за прекрасната вечер!". И в общи линии дори да не й се разсърдиш, че днес има още цял куп неща за вършене и си тръгва рано, после заминава по родните места - и ще се видите най-рано след седмица. И тъй като съквартирантките й са си вкъщи, не може да те покани. Но ти и без това направо ще се пръснеш! Защото в момента това ти се струва толкова много! Толкова достатъчно!

Достатъчно, когато тя несръчно те хване под ръка. И нещо ти шепне на ухото (и всички виждат това!). Толкова ти е достатъчно, че дори не чуваш всъщност какво точно ти шепне. Просто се усмихваш. И я държиш за лакътя внимателно, като наследена от прабаба ти кристална ваза. И отивате нанякъде. Не ти и тя, а вие. И няма значение дали в кафене (тя обича кафето не с толкова много захар, колкото ти; пуши рядко, но винаги тънки цигари). Или в парка (тя обожава есента и жълтите листа, макар че и червените също са хубави). Или на парти в клуб, с убийствени, безсрамно вулгарни, неустоими свръх-високи токове, които й отиват неимоверно (тя слуша преди всичко инди рок, но не отказва и хубаво аренби)…

И като че ли точно там е времето да се спреш. И да кажеш: "Достатъчно!". Така не може да продължава вечно! Рано или късно ще стане недостатъчно! Недостатъчно да прекарваш с нея вечерите. И нощите. Да долавяш нейния дъх на рамото си и да я увиваш с одеялото, за да не замръзне. Недостатъчно да чуваш тихото й "Обичам те!" и да виждаш съненото й лице на възглавницата сутрин, когато е толкова студено да излизаш изпод одеялото, за да направиш закуска (тя обожава принцеси, гофрети и палачинки, макар от време на време да се измъчва с мюсли - упорито отказвайки да те чуе, че няма никакви причини да не си позволява тези малки удоволствия…).

Недостатъчно да знаеш всичките й навици (тя се гримира на три етапа, тичайки из къщата полугола; халати носи само за броени минути след банята, а душът предпочита да е по-прохладен; и всъщност предпочита пред душа вана с ароматни соли, както си спомняш от онзи хотел), приятелките й и програмата й за деня. Недостатъчно да избираш заедно с нея подаръци за посещението ти при родителите й, или да бродиш с нея из магазините в мола, макар че всъщност без нея никога не би припарил там. Или да се карате заради глупости, за да може после дълго и нежно да се помирявате, захапвайки се нежно за шията, боричкайки се с лакти и колене, заливайки се от смях, не щадейки съседите и разнебитеното легло…

Остра. Човешка. Недостатъчност. Именно тя е достатъчна за щастието.