Есенен полет

Photo © ~islandmolly

Не му е тъжно от това, че вече е пораснал. Тъжно му е само тогава, когато му се струва, че нещо е недо-. Недоиграл, недотичал, недоспал, недопостигнал, ненадскочил, недолетял. Есента е вероятно времето, когато се натрупват много такива недо-, и всички те му се струват абсолютно недонаправени.

Тя му казва: Вече съм уморена! Направо ще заприличам на тези бабички по пейките от родния ми град - ще седя на пейката, ще люпя семки и ще обсъждам противните съседки.

Тя набръчква гъсто обсипания с лунички нос и се смее. А той гледа и сумти: естествено, че така ще правиш - само че кога изобщо ще се случи това! Тя се противи: чувствам се стара, уморена! Като този свят, който е възникнал още тогава, когато е имало само мамути и динозаври. Но кой знае защо, съвсем не и мъдра - макар да би трябвало.

И отново упорито бърчи нос, извършвайки предислокация на луничките, пръснати по него.

Тя все още като че ли лети. И даже тогава, когато е сърдита, лети. Издават я луничките - те примигват и светят, шепнейки на всички наоколо: тя ей сега ще престане, само й дайте възможност да се почувства страшна и сърдита. И ти се приисква да й подариш огромно рижо плашило - задължително подобно на Плашилото от "Магьосникът от Оз". Кой знае защо ти се струва, че то би трябвало много да й хареса. Само да не забравиш да дорисуваш лунички - просто така. За яркост.

Те са толкова различни. Не може да се каже за някой, който още лети, че е недолетял. Не може да се каже за някой, който още скача, че е ненадскочил. Той не че е недолетял - просто вероятно винаги е бил такъв, твърдо прикован към земята. Някак си въобще не въздушен. Затова той дори не се обижда, когато тя за пореден път произнася тирадата за умората си, забавно повдига ръце и възкликва - ти защо си такъв сдухан и мрачен, какво си сумтиш сега под носа, не може вече така - честна дума! И тогава той, все още сумтейки, се усмихва, и става ясно: той е различен, но той също лети - но кой знае защо, само заедно с нея.

И едва наесен, понякога, нещо се променя. Не непременно в тази есен, която е през септември, октомври, ноември или съвсем други месеци, когато тук е пролет, а примерно в Австралия е лято. А в тази есен, която... как го беше казал Бабел? "Очилата са ти на носа, а в душата ти е есен". Тогава вероятно тя също вече не се чувства като кралица, а просто е вдигнала един среден пръст в джоба. Малък среден пръст - разстроен и някак си обречен, така че наистина започваш да си мислиш, че тази есен никога няма да отмине и никога - чувате ли, никога - вече няма да долетиш, да надскочиш и да дотичаш. Много тъжно е именно тогава, когато ти се струва, че си недолетял. Още по-тъжно е, когато си летял още вчера, а днес крилата са се покрили с паяжини - те лежат някъде високо на тавана, вмирисани на нафталин. И всичко това е само защото е настъпила есента. И средният пръст в джоба.

Той внимателно ги сваля от тавана, изтрива ги с влажна кърпичка и ги подсушава със сешоара. А след това я дърпа, съпротивляваща се, запънала се със средния си пръст в джоба, нанякъде - натам, където може да се затича, да подскочи и излети.

Той е егоист. Защото всичко това е само защото без нея той въобще не умее да лети. А когато ти се струва, че си недолетял, ти става много тъжно.

Недостатъчно

Така става винаги. Първоначално ти стига малко. Нищожна дреболия. Дори самата надежда е достатъчна. И си щастлив. Мъчително, непоносимо щастлив, че нямаш нищо. Защото всяка усмивка е неповторима. Всеки жест е многозначителен и обещава рая. Всяка буква е изпълнена с особен, очарователен смисъл, който само на теб е писано да разгадаеш.

Щастлив си на зелената иконка в скайпа, на точки, скобки и чертички. Самата мисъл за това, че тя е там някъде и вероятно нещо прави в момента! Може би спи. Или чете нещо, безгрижно преметнала крак през облегалката на дивана. Или гледа телевизия и хрупа чипс (на нейната фигура това няма да навреди - защото тя е просто прекрасна!). И въобще всичко в нея е прекрасно! Дори това как диша.

И най-важното, нищо не ти е нужно! Просто ти се иска понякога да бъдеш до нея. Да гледаш как тя яде суши, редовно оплитайки пръчиците в ръце. Или присвива очи под слънцето, забравила за очилата и разрошената от вятъра коса. Или пропъжда муха, или гали котарака, или дава кренвирш на кучето – колко смешно то се надига на задни лапи, за да стигне до него, гледай!

Достатъчно, напълно достатъчно е просто да чуваш нейния глас. Как тя говори, леко проточвайки някои думи. И как се смее. С вълшебен, несравним с никой друг смях. Или дори в някои, за жалост редки случаи, пее. И няма значение, че всъщност не пее съвсем точно и правилно. Ти не забелязваш това. Засега. Засега ти е достатъчно…

Засега ти е достатъчно да й подаваш ръка, когато се срещате. Или да я целунеш по бузата (господи, как си живял без това по-рано?). Или да знаеш, че в четвъртък й е свободна вечерта, а в театъра има чудесна постановка (по Оскар Уайлд – би трябвало да й хареса!). И може абсолютно безпроблемно да седиш до нея цели два часа! А може би и да я прегърнеш леко. И после да я изпратиш - най-малкото до спирката на автобуса, или направо до тях. Сякаш се познавате от сто години! Или да видиш градинката с фонтанчето, което тя вижда сутрин от прозореца (за което ти е разказвала преди). Да кажеш "Благодаря ти за прекрасната вечер!". И в общи линии дори да не й се разсърдиш, че днес има още цял куп неща за вършене и си тръгва рано, после заминава по родните места - и ще се видите най-рано след седмица. И тъй като съквартирантките й са си вкъщи, не може да те покани. Но ти и без това направо ще се пръснеш! Защото в момента това ти се струва толкова много! Толкова достатъчно!

Достатъчно, когато тя несръчно те хване под ръка. И нещо ти шепне на ухото (и всички виждат това!). Толкова ти е достатъчно, че дори не чуваш всъщност какво точно ти шепне. Просто се усмихваш. И я държиш за лакътя внимателно, като наследена от прабаба ти кристална ваза. И отивате нанякъде. Не ти и тя, а вие. И няма значение дали в кафене (тя обича кафето не с толкова много захар, колкото ти; пуши рядко, но винаги тънки цигари). Или в парка (тя обожава есента и жълтите листа, макар че и червените също са хубави). Или на парти в клуб, с убийствени, безсрамно вулгарни, неустоими свръх-високи токове, които й отиват неимоверно (тя слуша преди всичко инди рок, но не отказва и хубаво аренби)…

И като че ли точно там е времето да се спреш. И да кажеш: "Достатъчно!". Така не може да продължава вечно! Рано или късно ще стане недостатъчно! Недостатъчно да прекарваш с нея вечерите. И нощите. Да долавяш нейния дъх на рамото си и да я увиваш с одеялото, за да не замръзне. Недостатъчно да чуваш тихото й "Обичам те!" и да виждаш съненото й лице на възглавницата сутрин, когато е толкова студено да излизаш изпод одеялото, за да направиш закуска (тя обожава принцеси, гофрети и палачинки, макар от време на време да се измъчва с мюсли - упорито отказвайки да те чуе, че няма никакви причини да не си позволява тези малки удоволствия…).

Недостатъчно да знаеш всичките й навици (тя се гримира на три етапа, тичайки из къщата полугола; халати носи само за броени минути след банята, а душът предпочита да е по-прохладен; и всъщност предпочита пред душа вана с ароматни соли, както си спомняш от онзи хотел), приятелките й и програмата й за деня. Недостатъчно да избираш заедно с нея подаръци за посещението ти при родителите й, или да бродиш с нея из магазините в мола, макар че всъщност без нея никога не би припарил там. Или да се карате заради глупости, за да може после дълго и нежно да се помирявате, захапвайки се нежно за шията, боричкайки се с лакти и колене, заливайки се от смях, не щадейки съседите и разнебитеното легло…

Остра. Човешка. Недостатъчност. Именно тя е достатъчна за щастието.

Порасни!

Не, все пак никога няма да пиша под прозорците "Слънце (коте, рибке, зайче), обичам те!" Не ми харесват ванилени или ментолови лиги по прозорците, плюшени мечоци и сърчица на разни места. И макар понякога да приемам да го правя (по изключение), не ми допада да гледам картинки с крилати (къдраво-порочни) момиченца и да чета тъжни, навеждащи на мисли за самоубийство текстове - и дреме ми за всичките боровинкови нощи, небесни аромати, вълнени чорапи и ризи, чаши чай и кафе, свити под тялото крака, и белези или татуировки. И да... не ми дреме и за мигли, гримове и мартини.

А всичко това е просто защото желая от теб деца. Защото желая да пека с теб картофи и месо, а не да чета статуси във всевъзможни псевдосоциални мрежи и интернети. Защото те желая в потресаваща, безсрамно къса рокля - на потресаващи 12-сантиметрови токове. Естествено, с потресаващи цици и дупе, с вчесани или невчесани коси на главата.

Защото желая теб, а не това, което в първия абзац е увито в хипстърски шалове и снимки на котенца. И аз, като повечето нормални мъже, искам да те скъсвам от секс и леглото да подгизва под нас, а не само да се прегръщаме, увити в одеяло, пиейки чай или шампанско на свещи. И искам да ти подарявам не плюшени играчки, или някакви безумни ръкавички с дебилна розичка на тях, а може би най-малкото събраните съчинения на Мураками, или първия сняг, скрит в камерата на хладилника, или дрехи и обувки, страхотни слушалки или впечатлила ме картина.

Не че въобще не искам да чувам "мър", "цунки" и "желая ти меки и влажни сънища" - но ми е не по-малко приятно да ми креснеш, че ме ненавиждаш - и след минута да стенеш от целувки, да не ми даваш да заспя с разговори за какво ли не - и да ме удряш бясна с възглавницата, защото не те слушам.

Напий се с водка или уиски най-после, да го еба. Поне до степен да поизпуснеш самоконтрол. И потроши някоя чиния, нарежи ми връзките на обувките, и устрой истерия — нормална — защото ме обичаш и не можеш да понасяш моята ревност - или моя непукизъм. Защото въобще не се променям - и почти никога не те разбирам. Защото и аз те обичам, идиотко - и ти ме обичаш именно такъв, и именно заради това. И без стихове за "Това е цената на любовта", или, мътните го взели, пълни с патос думи от рода на "Ти не ме виждаше", никакви "Ще те разфрендя и изтрия навсякъде". Кажи ми каквото те тормози. И се успокой. Защото ти си жена, а аз съм мъж.

Защото на мен повече от всичко ми се иска да те скъсам от ебан и да похапна хубаво, каквото и друго понякога да ме прихваща; винаги е било така, и така и ще бъде; и това е напълно естествено. И искам да ям и да се еба с любима жена, а не с нервозна кифла, кършеща пръсти и обсипваща света си с всякакви "сладурести" неща в стил weheartit - а с жена, която знае кой съм всъщност аз и кой е самата тя. С жена, която не пише "лека нощ" в скайп или по sms, а пристига, без да ме е предупредила, за да се сгуши в мен и да заспим впити един в друг. Която винаги говори с мен, винаги прави нещо заедно с мен - и ми дава ми да разбера, че в едно или друго мога да бъда по-добър, а не "няма да имам сили постоянно да те убеждавам в теб самия"; която не се изнизва — именно изнизва, стремително и буквално за цели вечности — по няколко пъти в месеца на пичка си лелина, или в море от сълзи.

Да бъдеш зряла жена означава не само да умееш да пиеш и да ебеш - а да бъдеш мъж не значи само да разказваш приказки за красивия живот.

И да, животът и отношенията са, когато двамата заедно си направите тотална ДУПКА, а после заедно, хванати за ръце, влизате в нея, наричайки я свой ДОМ - предизвиквайки неподправен ужас у родителите си, но нямайки никакво намерение да излизате оттам.

Ако ми кажеш, че съм безумен, няма да се учудя. Нещо повече, убеден съм, че е така. Но това съм аз :)

Ако можеш, обичай ме.

За вкусната и здравословна храна

- Мейдей, мейдей! Ястреб вика Змей! Ястреб вика Змей! Код червено!
- Змей на линия. Ястреб, потвърдете идентификация!
- Редник от морската пехота Фредерик Джеронимо Джонсън, номер 23689, ниво на достъп седем. Кодова дума: квашиоркор.
- Идентификацията потвърдена, на връзка е генерал Макмъланд. Рапортувайте, редник!
- Сър, те преодоляха първия и втория рубеж. Обкръжени сме, мащабни сили на противника се отделиха от атакуващите маси и се движат на северозапад. Сър, насочват се към вас.
- Разбрано, редник. Доложете текущата обстановка.
- Сър, в момента се сражаваме с превъзхождащите сили на противника, те загиват със стотици, но продължават да атакуват. Сър, те просто са безброй!
- Прекратете паниката, редник! Колко боеспособни единици техника и личен състав имате на разположение?
- От техниката са ни останали три сапьорски лопатки и канареножълт чадър. Чадърът още се държи, сър, но се боя, че няма да е годен още дълго. Противникът използва тежка артилерия. Наоколо всичко е станало направо на кайма, сър!
- Редник Джонсън, рапортувайте за старшите офицери?
- По-голямата част от тях е на страната на врага, сър. Първи на страната на врага премина женският състав на гарнизона, сър! Боя се, че нямаме вече как да удържим позиции, сър - те приложиха химическо оръжие! Нашите вентилационни системи не се справят!
- Редник, с голямо съжаление сме принудени да ви съобщим, че тази война е изгубена.
- Как така, сър? Ами нашите идеали? Всичко, в което сме вярвали в последните 35 години?
- Уви, редник, противникът отдавна е живял сред нас, действал е отвътре - оказал се е по-силен от нас, съблазнил ни е и ни е развратил. В деня, когато подгласничката на мис Америка стана пухкава негърка, всичко вече беше свършено. Това беше сигнал за атака. Ние слизаме под земята, за да може в тъмата на подземията да отглеждаме в аскетизъм и ненавист към калориите ново поколение хора. Благодаря за добрата служба, редник, можеш да сгънеш чадъра и да се предадеш на милостта на барбекютата и пържените картофи.
- Благодаря, сър - гордея се, че служих редом с вас!
- И аз ти благодаря, Фредерик Джеронимо Джонсън, твоята страна няма да забрави твоя строен облик!
- Сър, последен въпрос. Уверени ли сте, че дебелаците няма да се доберат до вас и под земята?
- Уверен съм, редник, до нас няма да стигнат! Тунелите ни са тесни - и все още при нас няма Макдоналдс. Благодаря за службата, редник. Край на връзката.
- Край на връзката, сър. Ами да отида да изям някое суджу ли, що ли...

Вече към вечерта дебелаците бяха превзели телеграфа, телефона и телевизията. По всички канали се предаваше кулинарното шоу "Двамата дебеланковци". Така светът научи, че моделиерите, редакторите на лъскави списания модните фотографи и диетолозите са избити до крак - и вече можем да ядем всичко.

Всичко трябва да бъде естествено

Интересуват ме нейните целувки. Има ли такива в природата? Ако ги няма сега, имало ли ги е някога? Или са изчезнали впоследствие? Има ли на света мъж, който би могъл да разкаже какви са били - нейните целувки? Знае ли тя, че това е красиво, нормално явление и удоволствие, което всъщност удължава живота? Може би е знаела, но после е забравила.

Помня перфектно как на втория ден на реалната ни връзка спокойно се целунахме, макар преди това никога да не съм го умеел – приятелски да целунеш някого, когато го срещаш. Но като че ли оттогава е минала цяла вечност. И целувките й свършиха. Съсредоточихме се върху интензивността. Върху дълбочината на проникването. Броя пъти. Всички тези характеристики са по-близо до спорта. И все пак аз изпитвам удоволствие. Включително и от това, че я целувам.

В много книги и филми се леят сълзи и сополи за първия мъж, който жената, видите ли, никога не забравя. И за първата жена, която никога не забравяш. Глупости. Осъзнавам, че първата жена, с която съм разбрал наистина какво е секс и какво е истинска жена, съм срещнал на 32 години. Но сега се оказва, че тя минава почти без целувки, без които аз по никакъв начин не искам да минавам в живота си? Веднъж тя ме целуна на гърба между раменете - и оттогава в мигове на особено силна любов към нея, когато тя особено ми липсва - ме пари кожата между раменете. Защото все пак не дълбочината на проникване, а целувките повече от всичко изразяват любов и емоция - и се запомнят. Защото проникването и интензивността чисто технически могат да бъдат повторени. А целувките винаги са различни. И остават в спомените ти завинаги. Да, интересуват ме нейните целувки. Жадувам за тях. Те са ми жизнено необходими.

И още ме интересува нейната усмивка. Не смехът, не реакцията на разказан виц, а реакцията на радост. Тя, естествено, се усмихва, когато чуе нещо забавно, но почти не се усмихва, когато й е наистина приятно. (Всъщност дали някога й е наистина приятно?) Сякаш по-скоро присвива очи. Обръща се - и никога, никога не можеш да бъдеш уверен, че нещо наистина й харесва. За да можеш например да разбереш това - и да го направиш пак. Не, няма да се получи. При нея всичко е под контрол. Под толкова тотален контрол над емоциите, който води едва ли не до изчезването на самите емоции. При това не само негативните, но и напълно позитивните. Особено ако дълго злоупотребяваш с този контрол.

И нейните емоции също ме интересуват. Но в тази насока по-добре да не започвам да ровя, защото се боя какво ще открия. Боя се на моменти дори, че може въобще да ги няма. Просто да отсъстват. А колкото по-късно науча за това, толкова по-добре за мен. Но и да разбера за това, ще съжалявам само за това, че тя не е извлекла максимума удоволствие от мъж като мен.

Къде е у нея този център на удоволствията? Представям си, че нейният център на удоволствията е като извор, барикадиран от всички страни с големи, точно срязани камъни, плътно притиснати един към друг със суха мазилка. До този извор достъпът е ограничен, затворен с бариера и бодлива тел. Има само малки тунелчета за измъкване и релакс. Но на света има толкова много радости! И животът може да ги дари. И аз мога. Взима ли тя? Получава ли? Консумира ли? Ще е жалко, ако не го прави.

И още ме интересуват нейните постъпки. Защото тя категорично избягва постъпки, както и всякакви други крайности. Яркости. Рязкости. Тя плавно преминава от едно състояние в друго, от една ситуация в друга – прелива се, преплува, плъзга се. Или незнайно защо се държи сякаш всичко "просто се случва". Защо да вдигаме шум? "Всичко трябва да бъде естествено". Всичко е добре смазано и по възможност добре овлажнено. А ако трябва да се движиш на сухо, това е абсолютно краен случай. Значи тогава постъпката все пак е наложителна. И тогава се действа. Как действа тя? Какви случаи и какви необходимости смята тя за крайни? Ето в този смисъл ме интересуват нейните постъпки.

Някъде дълбоко, под повърхността, лежат отговорите на тези въпроси. Причините и отговорите са изсипани в някаква купчина, която очевидно тя не иска да докосва. Или просто не й се занимава. И кой знае защо ми се струва, че в тези дълбини няма нито една цепка, нито един отдушник, няма дори малък отвор - там всичко е равно, загладено, зазидано в бетон, поръсено с водица за придаване на свежест - и озвучено с хармонична, тиха музика. И нищо не можеш да направиш по този въпрос.

Човек с такава конструкция от причини "защо да не се случи нещо"... невъзможно е да го направиш щастлив. А толкова ми се иска да видя нейната усмивка, да разбера какви са нейните целувки, да усетя нейната лека ръка на косите си, или да бъда вътре в тази ръка. И най-накрая да уловя емоция в гласа, в постъпките, в движението, в НЕЩО!!! Така или иначе ще получа от нея удоволствие, защото тя перфектно владее техническата страна на нещата, когато пожелае. Но няма да съумея да бъда щастлив. Колко несправедливо е, че АЗ не мога. И всъщност не спирам да се боя, че ще се намери някой, който прекрасно ще смогне. И за него това ще бъде нещо много естествено. Каквото и трябва да бъде всичко в нейния живот.