вторник, юли 18, 2017

Give a Sign


If you're suffering, it's because you're telling yourself a story that isn't true, but you believe it.

Имам потресаваща по безполезността си дарба. Всеки ден, в някакви случайни моменти, се прехвърлям в алтернативна реалност, като го правя толкова сръчно, че дори аз самият не го забелязвам. Рисувам си колоритни образи, които естествено нямат нищо общо с реалността, но аз все пак вярвам в тях, все едно те наистина са реални. Но за да стане ясно за какво говоря, хайде да започна по-отдалеч.



В отношенията с противоположния пол винаги съм се опитвал нищо да не правя "просто ей така". Още от първото обаждане на първото момиче, което поканих на среща за първи път.

Сегашното поколение на Google не може въобще да си представи какъв късмет има. Тогава нямах в арсенала си социалки, нямах дори шибаните есемеси. Не можеше, прикривайки се зад монитора, спокойно и методично да сондираш почвата, без да произнесеш на глас нито дума, без риск да изръсиш някоя глупост, без да се боиш да не изглеждаш натрапчив. Налагаше се да набираш с треперещи от вълнение пръсти шест цифри, след което да чуеш груб мъжки глас от другата страна на слушалката. “Ало, може ли Т. на телефона?” “Привет, айде да излезем?” “Чудесно, айде на Царевец в седем?”

Или когато, мъртвопиян, записвах на салфетка телефона на момиче в клуба, на сутринта нямах никакъв шанс да проверя струва ли си да ѝ звъня, защото не можех да си спомня как е изглеждала, че и името не помнех, защото бях пропуснал да го запиша. Никакви инстаграми, и — опази боже — селфита във фейсбуци, за да оценя подобаващо кандидатката. Впрочем имаше и насрещен плюс — момичето също не можеше да бъде сигурно коя от вчерашните пиянски мутри ѝ звъни, така че шансовете се изравняваха. Но се отплесвам, не за това ставаше дума всъщност.

Тогава, преди за първи път да набера заветния телефонен номер, който помня и до този момент, пуснах като фон “She” достатъчно силно, за да се чува “Me, I'll take her laughter and her tears / And make them all my souvenirs”. Така че да се чува точно в този момент, когато я канех на среща. Защо? Един дявол знае. “May be my treasure or the price I have to pay”, вероятно.

Оттогава десетки, стотици, може би хиляди дреболии са съпътствали всяка моя стъпка. Понякога съм оставял непретенциозни съобщенийца на страници на книги, които съм подарявал, пускал съм песни “с послание”, оставял съм цветя пред врати, рисувал съм върху снега. Във всеки жест са се крили многобройни знаци и символи, и съм очаквал тези, за които всичко това се е правило, да ги прочетат.

Днес нищо не се е променило. И скрити признания в някоя и друга книга, и специалните песни, и случайните подаръци, всичко това си остава част от мен. Музиката в клипове, които съм монтирал преди години, видеа в презентации на съвсем скучни теми. Ако щете, почти няма постове в този блог, които да са писани просто ей така. И подбраните тук илюстрации и песни също не са случайни, разбира се. Нужно ми е адски много време, за да наситя всеки пост тук с количеството дребни детайли, което е приемливо за мен. Затова и пиша рядко. Но всичко това са обичайни дреболии. Не че не достигам нови върхове на безумието, но това е тема за съвсем друг пост.

Майната му, че всички тези красиви, хаотични и често наивни символи и знаци са се разчитали в най-добрия случай в една трета от случаите. Това никога не ме е спирало, не ме спира и няма да ме спира. Не в това е проблемът.

Проблемът е в това, че практически винаги подсъзнателно очаквам подобни постъпки от тези, чиито имена изведнъж са станали за мен нещо повече от просто набор от букви.

Преди съм чакал звука от потракване на токове зад гърба ми, когато, изпращайки я до тях, съм се връщал към къщи. Или съм седял половин час на пейките пред входа на блока ѝ, в очакване тя да забележи и да слезе да ме целуне още веднъж.

Сега, когато примерно се озовавам на гарата, се пренасям в паралелен свят, в която тя решава да ме изненада. Защото именно това бих направил сега. Заглеждам се в лицата на хората насреща, с надеждата да ме очаква изненада. Защото съм устройвал такива неочаквани посрещания. Когато се качвам по стълбите, някъде в периферията на съзнанието си очаквам да видя неочаквано нейната усмивка. С подобен трепет поглеждам към хладилника, с копнежа нещо да се крие под магнитчетата върху него.

Търся послания във всичко, във всякакви нови снимки, статуси, в шибаните съобщения. И, естествено, в музиката.

Няколко пъти, когато неочаквано съм бил изненадван по такъв начин, в секундите преди това съм успявал да се пренеса в тази паралелна вселена.

Вероятно разбирате накъде бия. Всеки път измислям някакви дреболии, романтични глупости, които да са присъщи само на мен. Виждам ситуациите така, както аз бих постъпил на мястото на човека срещу мен. Представям си себе си във връзка със самия себе си.



При това положение надали ще има изненадани, че разочарованията от реалността ме преследват почти на всяка крачка. Но не мога да виня за това никой, освен самия себе си. Аз съм си виновен, че измислям тези приказки, само аз съм виновен, че си позволявам да не пазя сили for the swim back, да скачам от скалата в бездната на паралелните светове, където всичко е различно. Глупаво е да се сърдиш на някой за това, че не ти е прочел мислите. Винаги ми се струва, че ако дам пример как може да бъде, ако предложа правила на играта, човекът отсреща ще разбере. Понякога е сработвало, но рядко. Хората в основната си част се боят да застанат голи на площада.

Макар че, както ми подсказва опитът, всеки си има своите приказки и своите паралелни светове. Цялата разлика между нормалните хора и шантавите като мен е в това, че те не се опитват да превръщат мечтите в реалност. Те просто консумират това, което им дават.

0 коментара :

Публикуване на коментар