Битова притча

Голямата мишка много обичаше своята дупка - какво от това, че е малка, даже така е по-удобно да я държиш подредена. Нито една незабелязана трошица не й се разрешаваше да падне на старателно изметения под. Отмъкнатата от полето пшеница лежеше клас до клас. Муцунката и козинката на Голямата мишка, естествено, винаги бяха поддържани и спретнати. Когато гризеше зърно, тя заставаше на голям гладък лист, за да може след трапезата старателно да го сгъне и да изнесе коварните трошици зад вратата, а преди това, естествено, внимателно проверяваше дали някъде гъсеница не е прогризала дупка в листа.

Ако би се правил конкурс за най-добра дупка, Голямата мишка би държала до смъртта си наградата на най-горния рафт, защото никой не можеше да се сравнява с нея по акуратност и чистота.

Но да чисти, честно казано, всъщност тя не обичаше особено. За щастие в дупката живееше и една малка мишка. И на нея й се налагаше да мие пода по 3 пъти: първо с мокър парцал, после с добре изстискан, и накрая със сух. За да бъде лъснат. А после недоверчивата Голяма мишка прокарваше лапка по ъглите и с недоволна гримаса дълго си разглеждаше дланта. Малката мишка беше чувала, че има такива животни, наречени Свекърви, но Голямата мишка беше мишка, в това поне тя беше уверена. И защо тя копираше навиците и поведението на това незнайно животно, Малката мишка не можеше да разбере.

А най-много от всичко я разстройваше това, че във времето, когато по света ставаха толкова интересни неща, тя трябваше да лъска подове, да реди фигурно тревички в постелката от сено и да бърше праха.

- Време е да пренаредим пшеницата, - строго възкликваше например Голямата мишка. – В лявата купчинка има пет зърна по-малко, отколкото в дясната, не е красиво. И във въображението й ярко сияеше лъснатата награда.

- Ама защо точно сега, - извиваше глава към небето Малката мишка, - тъкмо броя звездите. Само да приключа…

- Звезди! – сумтеше Голямата мишка, - Каква полза от тях? Само проблеми създават. Ако не бяха проклетите звезди, совата нямаше да ни намира на полето.

Малката мишка отпускаше поглед и въздъхваше.

Веднъж Голямата мишка изчезна. Изяде я Совата, макар през тази нощ звездите да се криеха зад облаците. И Малката мишка най-после остана сама.

Първата й работа бе да обърне дупката с краката нагоре, да скача по цялата купчина и да се смее като обезумяла. А после изхвърли парчетата и огризките зад вратата, за което винаги бе мечтала. Дупката като че ли дори стана по-голяма на вид. Но после се оказа, че на голия под не е особено удобно да се спи, а и резерв от зърна все пак е нужен, а ако просто ги сипеш в купчинка, долните започват да гният.

След известно време Малката мишка, изчервявайки се, покани при себе си Сивия. Да живее с нея. Сивият беше красив, с дълга опашка - и не се боеше дори от котките. Той донесе със себе си парче от мишеловка, от което се канеше някой ден да измайстори капан за хора, парче празно стъбло (той го наричаше тръба за подслушване и понякога дори го вземаше на полето, за да покаже, че се го е донесъл напразно). Още имаше парчета тъкан за нова постелка, някакви непознати зърна, които не ставаха за ядене, защото бяха горчиви, но не бяха и за изхвърляне - красиви бяха, все пак. А още и това… и онова… Малката мишка направо получаваше главоболие от мисълта как да разположи всичко това, че да остава повече място, и с часове бършеше праха, който незнайно защо се бе научил да се трупа с непонятна скорост.

- Идвай по-бързо, - повика я Сивият от вратата, - гледай: звездопад!

- Какъв звездопад, мътните го взели, - въздъхна малката мишка, - не сядаш да подредиш две зърна едно върху друго, а звезди падат всяко лято.

Тя все пак излезе навън, без да повдига поглед. Иначе Сивият би се обидил. Неотдавна бе паднал дъжд и пред дупката блестеше локва. Падащите звезди красиво проблясваха в черната вода, но в мислите на Малката мишка упорито беше неподредената пшеница. Тя се приближи до водата… - и отскочи ужасена. От локвата я гледаше Голямата мишка.

---

* Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

Грижа

Винаги са ми харесвали малки на вид жени. Първо, относителният размер на члена ми се увеличава, колкото по-малка е тя - толкова по-голям е той! Второ, те са едни такива малки и сладки, че ти се иска да ги вземеш и да се погрижиш за тях.

Съответно жена ми е миниатюрна, но да се грижа за нея редовно не ми се иска ама хич. Иска ми се да ми се иска. Ама не се получава.

Чували ли сте за децата, заседнали в алфа-комплекса? Това са деца, на които родителите от малки са стоварвали грижите за въпросните родители, за братчетата, за самите себе си (я стига, ти вече си голямо момче) - и са стоварвали отговорност, която малкото дете не може да понесе.

Някой ден при моето дете ще са налице всички симптоми, тъй че то ще е един от нас, муахаха. Време е да почваме да събираме пари за терапевт.

Но всъщност "оказва се, че това сме ние".

В резултат от това ние, бившите алфа-деца, винаги искаме за нас да се погрижат, но не можем правилно да го изразим, в най-добрия случай отхвърляме грижата. В най-лошия — ние сами засядаме в режим на грижовно тревожно говно (или търсим изхода от тази ситуация, аз примерно още го търся :)).

И поне грубо да го отхвърляш, един вид "бе я оди се шибай със своите грижи". Да, ама не - грижата ни е нужна, но предизвиква толкова противоречиви чувства, че измисляме най-изтънчени начини да я отхвърлим, така че ние сами дори да не го осъзнаем.

Аз примерно се превръщам в ужасен гъз и първо изпитвам човека — наистина ли е загрижен, или това е поредна манипулация? За чий изобщо съм му притрябвал? Не дрънка ли очевидни заучени глупости? Някои започват да изпадат в паника и да пресмятат колко добро ще си длъжен да им направиш в замяна на грижата. А някои въобще са "истински мъже". Или горди, силни жени.

"Неотдавна" попаднах на нов тип отхвърляне — "знам как да се погрижиш за мен, ето ти списък". Тоест той ми е попадал отдавна, но едва сега осъзнах, защо при вида на този подход винаги ми се е искало да взема и да тресна човека, а не да се грижа за него.

Макар че привидно ей ти на списък, научи го и действай. "Какво по-лесно от това".

Да, ама хуй.

За да може грижата да ти се задейства на рефлекторно ниво (защото тя наистина ти е в кръвта), са нужни само две прости неща: наличие на слаба, пасивна, отворена за грижа страна и силна, активна грижовна - на другия край на члена.

Ин и ян, дагоева.

Впрочем адски ме безпокои ниското ниво на възприятие на концепцията за ин и ян "в тази страна". Великите графични дизайнери от миналото са се стремили всячески - и са успявали да изобразят в проста черно-бяла шитня вселенското триединство на субекта, обекта и действието.

Контролният въпрос: "какво прави ин с ян?" Правилно: "прелива" конкретно, а въобще — "взаимодейства", затова и символът не изглежда като две полукълба - едното черно, а другото бяло, с анална дупка по средата. Много хора обаче възприемат това като дуалност — "черно срещу бяло". Жени срещу мъже. Женско срещу мъжко.

Затова и нива от типа на "истинският мъж трябва" няма как да приемем, защото първо fuck you that’s why, и второ, защото fake it till you make it не е нашият подход.

Тоест може примерно да започнеш мило да се поздравяваш със съседа, но от това той няма да спре да изглежда тотален капут в очите ти. Може да почнеш да стенеш по време на секс, но това в най-добрия случай ще предизвика недоумение ("абе защо го правя това?!").

А може и наопъки — първо да се научиш да смяташ съседа не за пълен капут (какъвто той все пак си е), а после да го поздравяваш, и първо да се отпуснеш в секса, а после каквито звуци ти дойдат отвътре, тях да издаваш.

А ако ти кажат как точно да се грижиш правилно - и нещо повече, ако ти заявят, че си длъжен да се грижиш, страните си разменят местата.

Активна започва да става страната, изискваща грижа (вижте колко активно я изисква), а "грижовната" страна става пасивна и има два изхода — или да отстъпи и да стане още по-пасивна (много добре впрочем се "грижат" мъжете под чехъл, препоръчвам!), или да покаже своята активност, която в този случай, уви, е възможна само под формата на "иха, какъв страхотен списък, щом го имаш и си най-умния — газ да го изпълняваш".

"— Направи нещо!
 — Какво?
 — Не знам, ти си мъжът!"

"Доминирай", да бе.

Ако искрено ми стоварят някакво парче отговорност, напълно нормално ще се справя с него, даже без да задействам главата си, "чисто по рефлекс", а ако ме поглеждат от време на време дори и с едното око — то аз, естествено, като истински грижовен човек ще оправдая надеждите "ами ако нещо не потръгне както трябва". Естествено, щом всички го очакваме! Няма да ви разочаровам я.

Няма как да се грижиш за човек, който ти няма доверие.