четвъртък, юни 30, 2011

Парадоксът на доверието




Напоследък май пиша в блога само като видя нещо наистина интересно - като този пост на Джон Хагел - бивш шеф на Sequoia Group, Atari, McKinsey - и сега съпредседател на центъра за върхови иновации на Deloitte. За мързеливите - ето накратко обобщението на текста: "защо в миналото хората вярваха на всезнайковците, а сега нямат доверие на тези, които знаят всичко". Ако са останали още хора, които да им се четат обемни текстове, могат да продължат надолу. Пак няма да намерите цялата теза сервирана наготово - ще трябва да поровите малко и да четете и сами, но приемете цитата тук като примамка :)

Преди няколко седмици на среща в Париж, финансирана от Orange Institute, разгледах парадокс, който заема централна позиция в предизвикателствата и възможностите, пред които сме изправени като личности и институции в епохата на Голямата промяна. Наричам го "парадоксът на доверието".

Ето в какво се състои той накратко. Всички смятат, че доверието е важно. Някога да сте чули някой да се съмнява, че доверието е важно да се изгражда и поддържа, както за хората, така и за институциите? Всички ние се стремим да изградим доверие. Всъщност то става все по-ценно във време на нарастваща несигурност и натиск за по-високи постижения.

И все пак същевременно доверието в хората и институциите ерозира. Безброй проучвания отчитат ерозията на доверието във всичките ни институции - корпорации, новинарски медии, образователни институции, правителства, дори благотворителни организации. И не става дума само за институциите. Вярата в лидерите, без значение дали са изпълнителни директори, учители или правителствени чиновници, също се руши. Как е възможно това?

Това е същината на парадокса: всички сме съгласни, че доверието е все по-важно, но доверието бързо еродира. Какво става? И как да разгадаем този парадокс? Оказва се, че самите практики, които са ни помогнали да изградим доверието в миналото, сега допринасят за разрушаването му. Колкото повече се стараем да изградим доверие, толкова по-бързо то ерозира. Всъщност подходите, които сега са необходими за изграждането на доверие, са дълбоко подривни за институциите, които са се появили през последния век.

Вероятно най-добрият начин да обясня това е, като започна с масовото възприятие за изграждането на марки - същината на доверието в света на бизнеса. Чуйте всички експерти по мениджмънт как се гради бранд - и посланието е ясно. Изграждате марка, като идентифицирате най-силните си страни и агресивно ги заявявате. Ако имате признание и достижения, по всякакви начини ясно ги показвайте, за да изградите убедителност; ако имате слабости, крийте ги. Марките не се градят на слабости, а на силни страни.

Сега същият подход като цяло се прилага и към хората, както и към институциите. Станало е общоприето да се говори за “лична марка”. За да успеем във все по-конкурентен свят, всички ние е необходимо да развием и демонстрираме нашия “личен бранд”. Как го правим? По същия начин, по който го правят корпорациите – подчертавайки признанията и силните страни, и криейки слабостите. Искате да излъчвате имидж на сила, на пълен контрол над вашата околна среда.

Има смисъл, нали? Доскоро - да. Когато живеехме в свят на знанието като актив, това беше формула, водеща до дълбоко доверие. Успехът се криеше в това, което знаете - и което никой друг не знае, и в способността ви да приложите това знание по характерен и възпроизводим начин. Мислете за най-надеждните марки на миналия век - и тази формула определено стои зад създаването и поддържането им.

Тази формула не просто е работила за фирмите. Тя е стояла зад успеха на широка гама от институции в изграждането на доверие у техните акционери – медии, образователни институции, дори национални правителства. Тя важи и за личности - като Уолтър Кронкайт или Джак Уелч. Това са били силни хора, хора, които никога не са били изгубени в търсене на обяснение, хора, които са разбирали начина, по който светът функционира. Никога не бихте ги видели да се запъват и да нямат отговор. Те са имали дълбоки активи от познание, които са им дали способността да доминират в своята сфера. Бихте могли да им имате доверие.

Какво се е променило? В свят, който по-бързо се променя - и където несигурността замества сигурността почти навсякъде, активите от познание имат по-ниска стойност. Те губят цената си с все по-голяма скорост. И доверието, изградено на база активи от познание, става недотам привлекателно. Още по-зле, това, което някога е изграждало доверие, сега го руши. Помислете за това. Във все по-изпълнен с предизвикателства свят ние непрекъснато се сблъскваме със ситуации, в които никога не сме попадали преди - и каква е реакцията ни, когато някой излъчва имидж на сила и абсолютен контрол, без слабости? Точно така, не му вярваме.

Знаем, че всички ние сме човешки същества, притежаващи уникални силни страни, но и огромни слабости. Непрекъснато сме изправени пред предизвикателства, докато се сблъскваме с натиск да се справяме по-добре. Ако някой показва само силни страни и достижения, съзнаваме, че той крие от нас част от цялостната картина. А ако той не ни вярва достатъчно, за да сподели слабостите и уязвимостите си с нас, защо ние да му вярваме?

Всички тези признания и сертификати, които са били толкова важни в миналото... какво мислим за тях сега? В свят, който толкова бързо се променя, те означават много по-малко. Да, те осигуряват външно потвърждение на активите от познание, но тези активи бързо се обезценяват. Това, което сме учили или правили в миналото, е много по-слабо привлекателно от това, което учим или правим сега.

На дълбоко лично ниво, доверието се изгражда чрез споделяне на уязвимост. Ако наистина вярвате на някой, ще споделите с него уязвимостта си. Това не само е нормално, но и е необходимо – това е основата на базирани на доверие взаимоотношения. Но това е точно обратното на това, което са ни учили в света на активите на познание. Ето защо новите подходи за изграждане на доверие са толкова дълбоко подривни - те изискват от нас да оспорваме най-базовите принципи на масовото възприятие от миналото и да реагираме по начини, които директно противоречат на това, в което сме вярвали в миналото.

Текстът е завидно дълъг - и нямам нито времето, нито възможността да го превеждам целия. Предполагам, че няма да са мнозина тези, които ще си направят труда да го изчетат докрая, така че ще изведа само още още един абзац. За лек, неангажиращ размисъл, естествено :)

Допълнителна последица от парадокса на доверието е, че успехът в бъдещето ще включва свиване на мъжкия архетип и осигуряване на по-голямо разпространение на женския архетип. Мъжкият архетип е свързан с излъчването на сила и прикриване на слабостите. Мачизмът е въплъщението на мъжкия архетип. Обратно, женският архетип изразява уязвимостта много по-охотно. Бъдещето принадлежи на женския архетип, когато вървим от свят на активи от познание към поток на познанието.

P.S. Феминистките да не се ласкаят излишно от последното изречение - то няма нищо общо с техните идеи, в които те правят точно обратното, борейки се за един по-мъжки архетип, вместо да запазват именно това ценно, което имат от женския си вроден такъв; така те допълнително ерозират и без това малкото доверие, което биха могли да получат :)

2 коментара :

Георги каза...

Благодаря,че ни светна за тази интересна статия. За мъжкия архетип, зависи как го разбираш има и други обяснения, които не са част от наложения стереотип, като доказателство ето този цитат от учител по бойни изкуства и военен инструктор.
"Believing you can be perfect is the fatal imperfection. Believing you're invulnerable is the ultimate vulnerability. Being a warrior doesn't mean winning or even succeeding. It means risking and failing and risking again, as long as you live." (Jack Cirie, In Search of the Warrior Spirit, by Richard Strozzi Heckler)

Публикуване на коментар