Без фанатизъм

Съществува мнение, че човек преди всичко обича тази музика, която е слушал на младини. Примерно между 16 и 20-годишна възраст. С носталгичен трепет после ще я слуша на 30, 40, 50 - и до края. Блажено притваряйки очи и поклащайки в такт глава, той ще говори на детето си тийнейджър: "ето, синко, това наистина е желязно, мощно е, наистина, чуй, това не е като твоето "туп-туп-туп"…" Детето пък най-вероятно вяло ще отхвърля доводите и снизходително усмихвайки се, ще сумти: "Татко, остави ме на мира, наистина не е лошо, честно, но ще тръгвам…"

Нашите родители са си имали Група №1. Или мястото на №1 са делили 2-3 други Групи. Баща ми например, смятайки Beatles за твърде лигави и мръщейки се на непретенциозносттта на "обикновените момчета от работническата класа", някога е предпочитал подивелия Хендрикс, декадента Морисън и интелектуалците Pink Floyd. В огромната за времето си домашна фонотека е имало още десетина други групи. Част от това е станало и музиката на моето детство, заедно с плочите на Лайза Минели и Сачмо при вуйчо ми - и това беше музиката на моето детство, в която буквално съм расъл. Плочи с песни на братя Аргирови кой знае защо не са се купували в семейството ми.

Както се е полагало на творческата интелигенция в онези времена, родителите ми са хипареели в някаква степен, и голяма част от детството ми премина в една прелестна къщичка на "Иван Асен", където сега е Футболният съюз, в компанията на весели брадати чичковци и пушещи цигара от цигарата, не винаги само с тютюн, какички. Там изпих първите си чаши алкохол, там водих някои от най-важните разговори за живота, там прослушах и немалко неща, които дотогава не бях чувал. Там имаше огромна ръчно скована библиотека, преливаща от странна литература, и столовете никога не достигаха. Презаписваха се магнетофонни ленти и касети, взели се незнайно откъде, гостите разговаряха, смееха се, ядяха и пиеха нещо, понякога танцуваха, пушеха, пееха в съпровод на китари, флегматично се въртяха бобините на невероятно добрия за времето си магнетофон, от колоните, поставени в ъглите на стаята, кънтяха и се разнасяха из стаята легендите на онова време… и апокрифните записи. И понякога пианото се обаждаше под ръцете да стопанката на дома...

Тези, които сега са на 25? Е, тогава вече изборът беше много по-широк. Някои предпочитаха честния пънк, някои се удовлетворяваха с зализаните, все едно току-що излезли от фризьор Бон Джови, някои до дъно затъваха в Дитер Болен. На разположение бяха DM, The Cure, още не сдаващите багажа U2 - и естествено, безумните поп-богове - Мадона и Майкъл Джексън… Billie Jean is not my lover! :)

Когато бях на 13, редовно киснех на купони по съученици, и по квартални компании и мазета, където процъфтяваше пост-пънк стилистиката. Господи, тогава всичко ми се струваше неимоверно прекрасно, мамещо възрастно - и бях убеден, че като порасна, задължително все така ще се обличам и ще се подстригвам. Помня как веднъж се събудих след някакъв купон и разглеждах от леглото плакатите, с които бяха облепени стените. Върху ретината ми завинаги се отпечатаха тъжният маниак Робърт Смит с очертаните с молив очи и черните устни, готично-смешните и все още хлапаци тогава DM в нещо, изглеждащо като садо-мазо кожа, вампирът-албинос Бауи и тук-таме на островчета нежното лице на Милен Фармър.

В осми клас май още слушахме и слънчевите Roxette, а в девети-десети при нас дойде невчесаният чичко Кърт и обяви, че всичко е скапано. И много от нас повярваха, ходехме с мрачни лица и масово ни се мреше. След песимиста Кобейн ни посетиха жизнеутверждаващите Live, енергичните диваци от RHCP и потресаващите изроди Radiohead. А на съседната пейка в огромни обувки и неизмерими шорти присвиваше очи на слънце 2Pac, до който се бяха облегнали сладкогласните бежанци от Fugees.

Като вихър профучаха леко е… екзалтираните Prodigy, за кратко развинтвайки ни главите, оставяйки място по-нататък за по-"възрастните" си събратя-химици и Orb.

По-нататък имаше още. Някъде отгоре прозвуча откровението "God is a DJ", черните магьосници от Бристъл започнаха масирана атака по нас, а странната девойка от Исландия с глас на русалка разтваряше сърцата ни като цветя.

Една от спирките пътувахме с Garbage, следващата - с Лени Кравиц.

Мимолетно, за кратко потъжихме с Korn и се веселяхме с Трент Резнър.

Хармонията в душите ни се запълваше от романтика Моби. Сеансите по релакс се провеждаха от Morcheeba, психоанализата от Recoil. (Или от Coil – комуто каквото е по-близко на душата…)

А после като се почна… Посипаха се всякакви афекс туинове и еймон тобиновци, и купчина всякакви безименни и… айдизми. Понякога скърцахме със зъби, но все пак ги слушахме. Така да се каже, в името на всестранното развитие. Периодът на "великите музикални открития" ми беше някъде между 17 и 24 години, когато систематично потребявах огромно количество нова музикална продукция, четях рецензии, вечно нещо търсех, прекарвах цял куп време в нелегални звукозаписни студиа и музикални магазини, понякога дори просто купувайки диска или касетката заради харесалия ми дизайн на обложката. Сред другото "търпи се" намирах своето "о, ей това е страхотно!". Това, което ми падаше на сърце и тихо и незабелязано се врастваше. Това, което сега ме разва в летните дни, есенните вечери и зимните нощи. Натрупах своя запас.

Сега се отнасям към новата музика като ленив котарак, който лежи на брега на преливаща от риба река - по-далеч от тези, които са с въдиците или саковете, и от време на време отпуска лапа във водата – а ако му попадне някоя рибка, придирчиво ще я огледа; ако му хареса, ще я изяде, ако ли не, ако е твърде дребна, ще я пусне да си плува нататък. Просто не е гладен.

Защо всъщност пиша това? Ами и аз не знам. Като че ли никога не сме имали Група №1. В епоха, когато музиката е прието да се слуша не като отделни изпълнители, а като цели направления…
Или все пак?

Как чета

Картинка за привличане на вниманието:

Зарекъл се бях, че ако някой ми подхвърли щафетата за четенето, няма да я пропусна. Така че мерси на Катя за жеста - въпреки че ме сварва в леко неподходящ момент, но пък доколкото ме мързи да превеждам, защо не?

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Принципно не изключвам идеята за ядене и четене едновременно. Поне доскоро така или иначе ядях пред компютъра - и доколкото повечето ми книги чета в електронен вид, няма риск да изцапам нищо. Любимата ми храна за четене? Май нямам такава. Каквото ми се яде в момента, това ще да е. Но пък от известно време по силата на житейски обстоятелства не ям сам - и определено за това време нямам възможност да обръщам внимание на лаптопа.
Но хартиена книга на маса не чета, наистина. В основното училище четях така - и опропастих не една и две книги, например любимия ми Киркегор, с филии с лютеница (срааам, срааам). По въпроса за учебниците обаче няма скрупули. Тях и на хартия бих ги чел, докато ям :D

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Нещо, което да не ми пречи на възприятието. Кафета и чайове са ОК, кола - също, бира или вино обаче - абсурд. Май най-често нищо не пия. Не спазвам специален ритуал от типа "сега да си налея любимото питие и да отворя книгата" - просто нямам време и сили за подобни церемонии :)

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
A: Категорично не. В хартиена книга никога не драскам, а в електронна не виждам смисъл, дори анотации не правя. Имам достатъчно силна памет, ако някой пасаж пък ми хареса, си го хвърлям в текстов файл в хранилището за идейки. Има нещо абсурдно в идеята да се дращи по книгата, чак да ме ужасява не, но не ми е особено приятно после да листя надраскана от мен книга. Отново признавам едно изключение - учебници, особено ако вече са ползвани от други. Тогава не ми пука.

Q: Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
A: Приемаме, че за хартиена книга говорим? С листче, най-често. Може и касова бележка, стига да е достатъчно дълга и тясна. Имах по едно време навика да си отбелязвам мястото с фонокарта (някой още помни ли, че имаше и такива неща?), ама от години нямам такава подръка. Прегъването на листа не го смятам за катастрофа, но лично аз предпочитам да не го правя. Отворена книгата мога да оставя, понякога, ако нямам листче подръка - но гледам да не я обръщам с корицата нагоре, докато е отворена (за да не се скапва книжното тяло).
А в електронните книги - имам си читав четец, който обикновено помни къде точно съм спрял, така че просто с пускането му отваря на правилното място.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: И двете - едното по необходимост, другото за развлечение. Понякога нещата се смесват, де :) Примерно "Психология на влиянието" на Чалдини я четох за кеф, въпреки че е научна. Важното е да ми е любопитно съдържанието, оттам нататък просто се поддавам и нерядко задълбочени научни изследвания са ми по-интересни от художествената литература.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: О-о-о-о, хайде да не се заблуждаваме. Аз съм от онзи тип ужасни читатели, които като хванат книгата, не я пускат, докато не я прочетат или докато до такава степен не им се доспи, че да не мога да възприемам повече. Или докато се отегча до степен просто да загубя интерес. Случвало ми се е да не спя по цели нощи, само и само да допрочета нещо, което ме е "зарибило".

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Мога, макар че често по-късно се връщам - ако все пак виждам, че зад очевидните недостатъци в изказа или стила се крие някакво реално съдържание. Някои книги така съм ги чел на големи паузи, с по няколко изоставяния, пък накрая ми станаха особено любими. Класически образец е "Майсторът и Маргарита", която май съм я захвърлял три или четири пъти, но като я дочетох, изведнъж ми се прииска още веднъж да я изчета цялата.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Понякога, макар че общо взето е рядко. Пък и грамотните книги поне преди имаха приятния навик да изнасят смятаните за непознати думи с бележка под черта... Като се замисля, това май е имало особено голяма роля за общата ми култура сега.

Q: Какво четеш в момента?
A: Единият от томовете на Джордж Мартин от серията "Песен за огън и лед". Понеже лесно ме отегчава, го разнообразявам с "Ако в зимна нощ някой пътник" на Калвино. Всъщност и двете са ми сравнително скучни, но някак си още не мога да се навия да ги зарежа.

Q: Коя е последната книга, която си купи?
A: Сборник с произведения на Уилям Голдинг, който се оказа после, че вече имам.

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Както вероятно вече поясних по-горе, ако ми доскучее нещо, гледам да си отдъхвам от него с друго. Пък и примерно не виждам нищо чудно в това да комбинирам едно научно с едно художествено, внася приятно разнообразие :)

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
A: Да, вкъщи, в леглото, по възможност на здрачаване, макар че чета навсякъде, стига да имам време и да не съм зает с друго.

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
A: Все ми е едно - макар че досега май не съм попадал на читава сериозна поредица, някак си прекалено база за сравнение има между отделните книги от серията; но пък имам кофти навика да подкарам наред някой писател и да не го пусна, докато не открия всичко негово - и после да си кажа "егати, как е възможно да съм толкова смотан, всъщност по-голямата част от книгите му са еднообразни" :)

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
A: Чак на всички не. Имам си един определен кръг от автори, които харесвам - и които смятам, че никому не би навредило да ги изчете, но чак на всички е прекалена генерализация. Пък и малко от приятелите ми се вслушват в моите препоръки, а и не са чак толкова книжни плъхове ;)

Q: Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
A: По автор, обикновено. Макар че, като се замисля, от толкова отдавна чета основно в електронен вид, че просто не си и представям друго организиране, освен в папки с името на автора.

Нямам идея кой вече е отговарял на тази щафета, така че ще карам наслуки. Бих се радвал на отговор как четат Лидия (да се възползвам от случая да й честитя!), Гери, Ива и Марио. Ако обаче нямате време, не ви се занимава да пишете, или просто точно това не ви се споделя, естествено, няма да се разсърдя.

Хаос

Ето ви един странен парадокс.

Общувайки с околните и в стремежа максимално да спечелите доброто им предразположение, се стараем да се държим подчертано открито, логично, без да допускаме двусмисленост на тълкуване на поведението, и неясноти в мотивацията. Видите ли, толкова съм открит - нищо не съм замислил (особено пък нередно). Разумно. Но също толкова често този метод просто не дава желаните ефекти (по най-различни причини, но въпреки това не можем да отричаме очевидното). Пък и плюс това става невероятно скучно - предсказуемост… за всички участващи в упражнението страни. Пък и това е прекрасна територия за манипулатори от всякакъв род (все едно всеки път да ограбваш един и същи влак, вървящ по един и същ път, по едно и също разписание).

Добавете малко хаос в живота си.

Просто постъпка, която излиза извън присъщата ви и определящата ви като човек причинно-следствена връзка. Въпросът не е да изпадате в театралност и епатаж - за проявата на въпросния парадокс това въобще не е наложително. Просто бъдете нелогични, това е напълно достатъчно. Обмислете различните варианти за действие, хвърлете заровете и изпълнете това, което се падне. Бих го нарекъл Случайност в чистия й вид.

Удивлението е първата реакция. След това хората започват да се определят по отношение на вас. Отхвърляме тези, на които им е все тая. Останалите могат да ви помолят да обясните мотивацията си, докато други просто ще изразят емоциите си в най-различни вариации.
Ще се "отлюспят" сами по себе си вампирите и манипулаторите. Има и по-спокойни, и по-предсказуеми жертви.
Спокойно ще приемат събитията хората, които ви приемат именно такъв, какъвто сте. Ако вие спокойно приемате тази си постъпка, те също ще я приемат. Но такива хора са изключително малцинство, пазете ги като зеницата на окото си. Те не само са наистина близките ви хора, но освен другото са и мъдреци.

Не обяснявайте нищо никому…

Ще ви счетат за личност, макар и странна, но по-задълбочена, отколкото сте всъщност. На хората е присъщо при неяснота на мотивацията да приписват на човека "задълбоченост". Видите ли, той изглежда го е направил заради някакви съображения, които засега не е възможно да разберем - защото не ни достигат сили и способности за това.

Както и преди нищо никому не обяснявайте, и тогава…

На някои ще им избият бушоните. Те ще налетят, ще изискват обяснения, все едно вашата постъпка ги засяга лично.

Запазете спокойствие и се запасете с пуканки.

Много от хората, не-успокоили се с течение на времето, сами ще измислят удобно за тях обяснение на вашата постъпка, като се изявят като своеобразен адвокат на дявола пред самите себе си. Неразбираемото и неприемливото за тях действие руши картината на тяхното възприятие - а те не могат да допуснат подобно нещо. Те са готови на всичко, само и само да запазят неприкосновена матрицата на възприятията си. Защото те живеят с тази матрица, а далеч не с реалните възприятия за света (в това число и с реалните възприятия за вас). Вие в техния свят не съществувате! Съществува тяхното възприятие на вас в собствената им матрица - и вие сте длъжни да съответствате на този създаден от тях образ.

Не е нужно да обяснявате, да се опитвате да променяте тези хора, да ги успокоявате.

Порадвахте ли се на парадокса? А сега продължавайте да се наслаждавате на живота си.

Както обикновено, поуки в края няма да има.