Знаеш ли, тя е просто непоносима. Понякога ми се иска да я удуша. И е инатлива като магаре, даже повече. Дори не инатлива - упорита. Ако нещо си навърти на пръста, и танкова колона няма да я откаже. Какво тук значи някаква си колона срещу нейното "не" - ще си намръщи челото, устните на тънка ивичка, и просто тихо ще каже "Не". И след това нищо не можеш да направиш. Но това е нищо. Толкова е безцеремонна - без да мисли за каквото и да е, за последствията. И не е до липса на такт, в смисъл, има си го когато е нужно, но ако реши - "Не ставаш, брат!" - ей така, директно във физиономията. И нито един мускул няма да ѝ трепне на лицето. Спокойна като смок. Най-ужасното е, че обикновено е права - наистина, права е, но кой постъпва така?! Тя продължава да запазва спокойствие, а може да докара човек до истерия - с това си спокойствие. Или например, бързаме за някъде. Аз нервнича, не си намирам място, а тя спокойно отива да се изкъпе, после сяда да се гримира - "кво толкова паникуваш, ще успеем навреме - аз приключвам ей сега". И въобще не бърза, и дреме ѝ, че направо ще се побъркам. После, също толкова спокойно, си избира рокля... И пак - "стига си нервничил, ще успеем навреме". И най-странното е, че наистина стигаме навреме - не мога да го проумея. И уж се гримира, оправя, облича... И все пак стигаме навреме. Или, айде, ако не навреме, fashionably late. Никога не съм разбирал това - как ѝ се получава това. И като си говорим за инат и упоритост, понякога такива номера прави.... Поканили са ни на събитие, разбираме се да се срещнем направо там. И тя идва по дънки и кецове. Всички останали - изтипосани в рокли, със скъпи бижута, тя по кецове. И се усмихва - "и какво от това, въпреки всичко съм по-яка от всички тях, взети заедно". И докато те гледа - в очите ѝ рота... не, по-скоро батальон дяволчета. Даже не дяволчета, ами същински дяволи. И си е вярно. Разбираш ли, най-поразителното е, че в тези кецове я заглеждат всички - направо център на вниманието е. И тя се усмихва, флиртува неангажиращо - иде ми просто да я утрепя. А тя със своето "Ама как така, скъпи, само твоя съм" направо ме доубива - контролен изстрел в главата. И е абсолютно невъзможно да прецениш - сериозно ли го казва това, или се гаври с теб. Или, примерно, като почне - "трябва да направим ремонт", "трябва да изкараш шофьорски курс". Ако ще да се гръмнеш, не се отказва. И всичко при нея е "завинаги" - ако се разсърди, гледа през теб като през празно пространство. Сякаш изобщо не съществуваш. Може да не ти заговори с часове и дни. Направо на моменти ми се иска да я утрепя. Но понякога ми се и приисква да не говори. Разбираш ли, тя всичко обръща наопъки. Аз казвам нещо, тя присвива очи и задава уточняващ въпрос. Уж е същото, което съм казал, ама всъщност е точно наопъки. Въобще не съм имал това предвид, а става ужасно. Приисква ми се завинаги да замлъкна и да не казвам нищо освен "да" и "не". Всичко - абсолютно всичко - може да извърти по своя начин. Не проумявам как успява. И знае, че не това съм имал предвид, ама все пак присвива очи, набърчва нос с луничките и гледа очаквателно - а да те видя сега как ще се измъкнеш. Или лежи и гледа някъде - и мълчи. Усмихва се. Не можеш да разбереш за какво си мисли - дали за служебни неща, дали за списъка си за шопинг, дали за... Дори не искам да мисля за какво още може да мисли в този момент. А като не издържиш и попиташ, винаги - "за нищо, просто така...". И отново мълчи и се усмихва. Непоносима е, разбираш ли, непоносима.... Защо ли?! Знаеш ли... Без нея е някак... тъмно... Тя прави живота по-светъл.
Публикации
