Тогава ще заживеем щастливо

Искате ли да ви разкрия тайната на нечовешката си толерантност към всякакви прояви на човешко поведение? (За формалистите: при условие, че тези прояви не са ми цъфнали с полицейска палка на вратата).

Еволюционната психология е прекрасна лъженаука. На всеки въпрос тя дава отговора "Ами защото просто така се е получило исторически в продължение на стотици хиляди години". Супер удобно: примерно 2% от историята на човечеството е документирана някак, за останалите 98% може само да се предполага какво се е случвало.

Твърдят, че през тези стотици хиляди години хората са живели в племена, и оттогава насам се делят на нормални (собственото определение на много народи често се превежда именно така: "нормални", или "хора") и чужди ("странен", "странник", "чужд" и "чужденец" в много езици също са свързани думи), че и понякога не-хора.

Причините да се ненавиждат не-хората са били чисто прагматични: оцеляване. Те ще дойдат и ще изядат храната ни (и ще ни отнемат работните места, да).

Храната отдавна почти не е дефицитна, особено ако разкулачим буржоазията, но оттогава насам така са свикнали хората, и с никаква култура това не се премахва: така или иначе пак ще има "ние" и "те", просто разделението е по цвят на кожата, по политически пристрастия, по отношението към ваксинациите и маските и прочие.

Ако си човек — значи си ксенофоб.

Моята тайна, естествено, е в това, че не съм човек. А свръхчовек :D

Някъде до 18-годишна възраст смятах хората за отделен вид. Тоест разделението свой-чужд минаваше по границата аз-останалите хора. Тоест бях ксенофоб към всички! После, естествено, чрез титанични усилия се примирих със съществуването на хората като вид. Така или иначе нямам друго земно кълбо. А пък вече дали насреща има момче, момиче, черен, бял, или някакъв още цветнокож — за мен няма никаква разлика. Всички те ми се струват еднакви!

Само че тези странни хора кой знае защо не постъпват по същия начин. Те дори в рамките на борбата за толерантност първо се разделят на групи, после почват "абе ти нашата група уважаваш ли я". И така до безкрайност.

(Не че имам предвид, че вместо black lives matter трябва да се казва all lives matter, точно обратното: black lives matter, защото това изтъква известна несправедливост: чернокожите и до сега ги убиват повече и по-успешно от белите. И "пропагандата" на LGBT също е нужна: колкото повече Netflix снима сериали за гейове с церебрална парализа (не се бъзикам, сериалът се нарича Special), толкова повече хората свикват просто с това, че има и такива. Въпросът не е да се направи това "нормално", никой не посяга на вашите 93%, а "привично", за да не се тригърва ксенофобията. (На същия принцип, не работи стратегията "ама хайде тихомълком да се чукат в спалните си и да не се афишират". Напротив — по-добре всички да знаят.)

Това, което ме учудва, е че всеки път се започва наново. Сякаш хората не се поддават на приучване! Може да се направи веднъж и да мирясаме. Признахме ли жените за хора? Разрешихме ли им да сключват брак? Хайде сега да го разрешим и на гейовете. Появило се е ново малцинство? Бам-бам — да му дадем целият пакет от полагащи се права за три дни. Е сега примерно любими ми станаха sex workers. Дори не им позволяват да си отворят сметки в банки! Естествено, още 10 години борба, и ще ги признаят за нормални хора, ще им дават не само здравни, но и трудови книжки. Ама защо да чакаме десет години?

Накратко, хората би трябвало вместо куп различни грехове, тип расизъм, мизогиния, хомофобия, трансфобия и прочие, да се борят с ксенофобията. И всеки път да казват "оф, пак ли тя бе, не я разпознах в новия ѝ облик".

Да разделим всички на ксенофоби и нормални, да изгорим ксенофобите на клада — и тогава ще заживеем щастливо.

Знаеш ли, тя е просто непоносима. Понякога ми се иска да я удуша. И е инатлива като магаре, даже повече. Дори не инатлива - упорита. Ако нещо си навърти на пръста, и танкова колона няма да я откаже. Какво тук значи някаква си колона срещу нейното "не" - ще си намръщи челото, устните на тънка ивичка, и просто тихо ще каже "Не". И след това нищо не можеш да направиш. Но това е нищо. Толкова е безцеремонна - без да мисли за каквото и да е, за последствията. И не е до липса на такт, в смисъл, има си го когато е нужно, но ако реши - "Не ставаш, брат!" - ей така, директно във физиономията. И нито един мускул няма да ѝ трепне на лицето. Спокойна като смок. Най-ужасното е, че обикновено е права - наистина, права е, но кой постъпва така?! Тя продължава да запазва спокойствие, а може да докара човек до истерия - с това си спокойствие. Или например, бързаме за някъде. Аз нервнича, не си намирам място, а тя спокойно отива да се изкъпе, после сяда да се гримира - "кво толкова паникуваш, ще успеем навреме - аз приключвам ей сега". И въобще не бърза, и дреме ѝ, че направо ще се побъркам. После, също толкова спокойно, си избира рокля... И пак - "стига си нервничил, ще успеем навреме". И най-странното е, че наистина стигаме навреме - не мога да го проумея. И уж се гримира, оправя, облича... И все пак стигаме навреме. Или, айде, ако не навреме, fashionably late. Никога не съм разбирал това - как ѝ се получава това. И като си говорим за инат и упоритост, понякога такива номера прави.... Поканили са ни на събитие, разбираме се да се срещнем направо там. И тя идва по дънки и кецове. Всички останали - изтипосани в рокли, със скъпи бижута, тя по кецове. И се усмихва - "и какво от това, въпреки всичко съм по-яка от всички тях, взети заедно". И докато те гледа - в очите ѝ рота... не, по-скоро батальон дяволчета. Даже не дяволчета, ами същински дяволи. И си е вярно. Разбираш ли, най-поразителното е, че в тези кецове я заглеждат всички - направо център на вниманието е. И тя се усмихва, флиртува неангажиращо - иде ми просто да я утрепя. А тя със своето "Ама как така, скъпи, само твоя съм" направо ме доубива - контролен изстрел в главата. И е абсолютно невъзможно да прецениш - сериозно ли го казва това, или се гаври с теб. Или, примерно, като почне - "трябва да направим ремонт", "трябва да изкараш шофьорски курс". Ако ще да се гръмнеш, не се отказва. И всичко при нея е "завинаги" - ако се разсърди, гледа през теб като през празно пространство. Сякаш изобщо не съществуваш. Може да не ти заговори с часове и дни. Направо на моменти ми се иска да я утрепя. Но понякога ми се и приисква да не говори. Разбираш ли, тя всичко обръща наопъки. Аз казвам нещо, тя присвива очи и задава уточняващ въпрос. Уж е същото, което съм казал, ама всъщност е точно наопъки. Въобще не съм имал това предвид, а става ужасно. Приисква ми се завинаги да замлъкна и да не казвам нищо освен "да" и "не". Всичко - абсолютно всичко - може да извърти по своя начин. Не проумявам как успява. И знае, че не това съм имал предвид, ама все пак присвива очи, набърчва нос с луничките и гледа очаквателно - а да те видя сега как ще се измъкнеш. Или лежи и гледа някъде - и мълчи. Усмихва се. Не можеш да разбереш за какво си мисли - дали за служебни неща, дали за списъка си за шопинг, дали за... Дори не искам да мисля за какво още може да мисли в този момент. А като не издържиш и попиташ, винаги - "за нищо, просто така...". И отново мълчи и се усмихва. Непоносима е, разбираш ли, непоносима.... Защо ли?! Знаеш ли... Без нея е някак... тъмно... Тя прави живота по-светъл.

11

 Лежим си.

- Скъпи, - прегръща ме като голямата лъжичка, - помниш ли кой ден е утре?

- А? - леко се напрягам аз, - какво? какъв ден? къде? Богоявление? Мъжкото хоро?

- Стига де, - смее се тя, - направо ще се обидя, честна дума!

- Помня бе, помня. - не се обръщам и пробвам с намеци. - и кво, утре ли е?

- Какво утре? - ехидно пита тя.

- Ми.. денят, нима е утре?

- Какъв ден? - не се предава тя.

- Еми нашият ден, когато бяхме в Студентски, - избухвам в смях и се обръщам.

- Я, ти да видиш, - учудва се тя, - помниш значи. Хубаво. Ама ми е интересно, - замислено продължава да си развива мисълта, - какъв подарък ми се полага, че толкова години те търпя?

- Ама аз вече съм ти направил подарък! - смея се аз, - не съм те утрепал още! Знаеш ли какъв подарък е това! Ако те бях очистил, както пишеха класиците, щяха да ме хвърлят в затвора, ама вече щях да съм излязъл на свобода, за добро поведение.

- Да бе! - тя широко отваря очи и се прави на ужасена, - АЗ! Аз! Аз не те утрепах! Аз ти направих подарък! Мен щяха да ме хвърлят в затвора и да ме освободят предсрочно за добро поведение!

- Скъпа моя, - ласкаво я прегръщам и преминавам към трагичен шепот, - това, че не си ме убила, несъмнено е подарък. Но ще те огорча. Прости ми, скъпа, но с прискърбие, искрено между другото, се налага да отбележа, че за нищо на света не биха те освободили предсрочно. Не умееш да се държиш добре. Не умееш, и точка по въпроса, - нежно я галя по главата, докато тя трескаво размишлява как да се добере до чугунения тиган. Далеч е, в кухнята под всички останали съдове, мамка му. - Така че аз бих излязъл на свобода, и аз не съм те убил, стига спори!

- Ебахти гадняра! - хили се тя, - как може да си такъв гадняр, как изобщо те търпя?

- Как ме търпиш? Честно?! Ми не знам. Аз не бих изтърпял.