Напоследък установявам, че с хората ми е… скучно. Формулировката “скучно ми е с тях, защото ми се струва, че знам всичко” е по-разбираема за повечето, но същевремено е и крайно неточна.
По отношение на много неща, дори и да не знам точните “термини”, усещането ми често е като да се намирам сред деца в 3-4 клас. Децата наоколо говорят за някакви банални глупости, а аз усещам единствено самота.
Какво се прави в такива случаи?
Възможните решения на проблема са няколко.
Първо
Може да започнеш да мразиш всички, да се чувстваш като непризнат гений, да се заяждаш в коментари под постове, да ехидничиш и да проявяваш агресия по всякакви начини. Приблизително пак там се позиционира и вариантът “да теглиш черта на хората и обществото и да станеш отшелник”.
И в това “решение” можеш да си останеш задълго, ако нямаш досег с чувствата си, ако ~хората те дразнят~, но изобщо не разбираш защо. “Защото са тъпанари, защо”.
Така де, няма и съмнения в това. Тъпанари са си. Тоест наистина, естествено, че са тъпанари, но това няма нищо общо с конкретния проблем. Внимание, спойлер: вече уточних, че проблемът е самотата. И следва рационализацията “с тъпанари не общувам, затова и съм самотен”. Но има едно голямо “но”.
Второ
Можеш да признаеш пред себе си, че не всички хора са тъпанари и да започнеш да търсиш умни хора, които знаят нещо, което ти не знаеш. Това е солидна стъпка напред по отношение на първия вариант. Защото например — отново спойлери — може да разбереш, че въпросът далеч не е само в интелекта. Но да допуснем все пак, че е там. Критерият за “подходящост” на хората в такъв случай е IQ-то им и новостта, а главното взаимодействие — обменът на нещо ново. “Кажи ми нещо, което не зная”.
Затова например е приятно да прекарваш време с хора, които са по-възрастни от теб, и е разбираема обратната ситуация — когато си намираш протеже.
Още един критерий несъмнено е издържането на някакъв тест. Например човекът ще ми пасне, ако разбере всички мои бъзици. Или ако може да ме изтърпи. Или е чел същите книги, които и аз. Оф, това вече става опасно близко до “търся си близнак”.
Вторият вариант е по-добър от първия, но остава любопитството с какви глупости се занимават хората, когато не обменят нова информация.
Трето
Третият вариант засега е недостатъчно изучен от науката. Но ето какво до момента съм успял да изясня:
Това е чувство, което изпитваш към места и неща, които ти самият си избрал.
Това е чувството, което си изпитал към първото си куче или котка, преди тя да умре.
Как да го наречем?
Някаква вътрешна топлота.
Обикновено цари студ, а тук — топлота.
Естествено, това не е “любов” — според Фром любовта е “активен интерес към живота и развитието на този, който обичаме”.
Добре. Да бъде просто “топлота”. Или дори “привързаност”.
Е, оказва се, че това чувство можело и хората да го изпитват по отношение на други хора.
Wait, let it sink in.
Как го правят — нямам никаква представа.
Има три хипотези.
- “На мен нещо не ми е наред”. Не си заслужил, groznius si malkos, не ти е писано.
- “На тях нещо не им е наред”. Същото “всички те са тъпанари”.
- “Нещо в комуникацията и отношенията ни не е наред”.
“Да обичаш — значи да искаш да докосваш” (приписва се на
Станиславски). “Никой не ме обича” в този случай е именно “никой не ме докосва, никой не го ебе за мен, кво става с мен, не ги касае”. Което всъщност е опасно близо до “нищо не ме касае”, което както знаем е взаимен процес (“
Don't let yourself get attached to anything you are not willing to walk out on in 30 seconds flat”).
И пак стигаме до същото.
Но да се върнем към котенцата, кученцата, вещите и местата.
Имах натрапчивата идея да посетя стаята в блока в Студентски град, където съм ходил бая дълго преди години. Естествено, там сега живеят съвсем непознати хора. Да вляза, да кажа “тук са минали години от живота ми”? Ако доразвия мисълта си — да си вкарам в bucket list-а всички места, които са ми свързани с много спомени. Асмата на “Горнобанско шосе”. Тераската върху гаражите край Морската градина. Балкончето с изглед към големия двор край Перловската река. Там също май вече живеят други хора? “Градовете ще ни надживеят всичките” — като отговор на въпроса “как и защо с градовете се градят отношения?”.
“Хората са шумни и смъртни”, ако търсим разликата.
По въпроса със смъртността не можем да направим нищо, така че да преминем към шумността.
Според хипотезата ми привързаност се изгражда с времето, в рамките на което ти и обектът на привързаността ти сте в досег.
Направо си проси употребата на английското exposure. Оттам и being exposed и времето, в което нещо влияе на друго нещо (“
a laying open or subjecting to the action or influence of something”). В българския има “експозиция” (в музея и фотографията), във фотографията експозицията е време и процес, в което върху светлочувствителния елемент пада светлина, като оставя отпечатък.
Exposure, because
imprinting. That’s why.
Пак тук е мястото на една хипотеза за устата. В “Пътеводителят на галактическия стопаджия” пришълецът от друга планета си мисли, че хората толкова много говорят, защото се страхуват устата им да не се слепнат. Другата му идея, по-хуманна (или може би обратното?) — ако цитирам: “
Ако не мърдат постоянно устните си, мозъците на човешките същества започват да работят”.
Та хипотезата ми бие приблизително в същото: общувайки, хората
не създават контент. Те не “обменят информация” и не казват нищо важно, или полезно, или дори осмислено.
Когато кучетата лаят нощем, предават ли те някаква важна информация? Или просто “Аз съм тук, а вие? О, и вие сте тук, супер!”.
Жабите в блатото, квакайки, ~привличат самки~. “Аз съм тук! Ето ме! Готов за чифтосване”. Тук съм,
cogito.
В понятията на exposure, те просто увеличават времето, в рамките на което се изгражда тази привързаност. Тоест хората разговарят основно за да може у околните да се създава усещането, че те не са празно място. Ей, тук има някой! Я да се привържем към него.
Когато двама души дълго разговарят (или просто взаимодействат) един с друг, те си стават близки. Съдържанието на разговора не е толкова важно.
Тази хипотеза ни е нужна не за да обиждаме хората, а за да оправдаем някак не-хората. Да приемем, че имаме човек с увреждане на привързаността. Да приемем, че той не се привързва към хората. Тогава всичкото социално квакане ще се възприема от него като празни дрънканици.
А не-празни дрънканици би било нещо “информативно” (ако при този човек е нарушена емоционалната сфера) или нещо много дълбоко и лично (ако не е нарушена), което се споделя само с близките хора.
И така, при запознанство от новия човек бързо ти доскучнява, тъй като той упорито не спира да “дрънка глупости” и не преминава към “нормални разговори”. А да “дрънка глупости” той не спира, защото му е нужно време, за да свикне с теб и да се “отпусне”. Демек exposure.
“I bond fast. Time is an illusion”.
“Смятам този човек за близък от днешния ден”, — мога да кажа аз, и да го направя. Не знам как.
Струва ми се обаче, че други начини да го правя при мен не работят. Например не мога да си позволя (защо и как е съвсем отделен въпрос) да се привързвам към човека “по естествен път”, но умея да изграждам близост (и да я разграждам).
Някои хора може да заподозрат, че това не е истинска близост и привързаност, тъй като е “твърде бързо”. Или примерно има хора, които бързо се влюбват в мечтата си, “измислят си всякакви неща”, а после се разочароват. Това е друго — търсене на спасител в другия, мисия да откриеш
идеалната цица. Ние обаче си знаем, че спасението е невъзможно. Death is the most certain possibility (
Хайдегер).
Може да се каже, че умея да градя близост, но не разбирам напълно привързаността. Което потриса “обикновените” хора, защото е по-лошо и от необвързващ секс.
Което ме води към текущия проблем. Как да търпиш човека, докато той свикне с теб? “Как да търпиш една жена 15 години, докато тя най-после се отпусне и стане човек?”.
Или, ако се върнем към началото и го погледнем с нови очи, разбираме, че не “тъпите хора говорят глупости”, а просто “хората дружат”.
Поддържат връзки, ква-ква, и това е всичко.
А ти просто завиждаш!
Публикации
