Любовта никога не е случайна. Любовта е осъзната, любовта е усилие, лично твое решение, макар рядко да успяваш да го осъзнаеш преди момента, когато вече е твърде късно. There’s a moment, there’s always a moment, right?
Винаги има момент, когато се отдаваш без остатък на това чувство, решаваш, че това е Тя, затваряш си очите за неща, които би трябвало да виждаш, игнорираш всички “но”. Любовта е идиотска усмивка на лицето, загуба на паметта, помътване на разсъдъка. Това е прословутият скок или крачка напред от скалата, както щете го наричайте.
Стоейки над пропастта, вглеждайки се в мъглата, в толкова познати, но кой знае защо винаги непознатите очертания долу, знаеш със сигурност какво точно те чака. После, след време, рядко успяваш да си спомниш тази последна стъпка, след която се оказва твърде късно. От височината ти се вие свят, причернява ти пред очите, но правиш тази крачка сам, никой не те бута.
Винаги се разбиваш. Разликата е само в продължителността на падането. Е, и в периода на рехабилитация впоследствие, когато се събираш частица по частица и кой знае защо отново се оказваш горе на скалата.
И не, колкото и единствена да ти се струва тя, тя не е единствената. Не е и последната, ако бъдем цинични докрай. Но ние сами избираме в какво да вярваме.
Всеки път се учудвам, че очевидната вторичност на емоциите и преживяванията не спира, не предпазва от поредното падане. От това с какво сляпо упоение и порив се отдавам на съвсем ново самоповторение. Защото не съм забравил, помня още как беше преди, с Онази, и с Тази - другата, преди. И добре помня (и някъде все още е записано всичко, подробно), как точно по същия начин се задавях от емоции, боях се да я изгубя или да не я получа никога, как се разпадах на части от безпомощност, когато ми се струваше, че всичко е изгубено, че никога повече няма да бъде така. Че няма да бъде истинско.
Но, оказвайки се очи в очи с поредното бъдещо разочарование, с някакво сляпо упорство отново и отново не спирам да си повтарям, че този път всичко е различно.
Като наркотик или алкохол, след който на сутринта неизбежно те чака чудовищен махмурлук и изгубен празен ден, но всеки път обръщаш в гърлото си първата чаша, изшмъркваш първата магистралка, и вече не можеш да спреш. И никакви спомени за главоболието и прегръдките на "белия трон" не са в състояние да засенчат вторичното, но същевременно парадоксално ново чувство, когато всичко - абсолютно всичко - отива на заден план. You just get so fucking high.
Може би смисълът е точно в това всеки път да вярваш като че ли е първият, като че ли тя е единствената. Защото любовта не търпи условия, кавички и предпазливост, тя може да бъде само истинска. Скок с осигурително въже на гърба не би бил същият. Само необратимостта на крачката в пропастта прави полета наистина чист.
Гледам тези редове и не вярвам на самия себе си. Всичко това е самоизмама, лъжа, преструвка. Опит да се успокоиш, да се примириш с обстоятелствата, с реалността. Всички тези разговори за plenty of fish in the sea, за следващия влак са пълни глупости. Всеки път е уникален и никога повече няма да се повтори. Днешната комбинация от събития, думи, постъпки, усмивки, съобщения, планове, съвпадения, вечери, този безумен коктейл от емоции и преживявания – никога няма да можеш да получиш нещо подобно. Всяко ново име в живота ти те променя безвъзвратно, и следващия път на скалата ще се окаже съвсем друг човек, не ти. Впрочем всичко това е вярно само в тези редки случаи, когато чувството е истинско.
И проблемът е в това, че знам, че то е истинско, живо. И даже когато хората наоколо те съветват да забравиш, да теглиш майната, да си отидеш, когато съзнаваш, че не те чака нищо освен остри камъни, когато виждаш, че ей сега ще се разбиеш, плаши те далеч не предстоящата болка. Не искам отново да се променям, не искам да ставам друг, защото не знам какъв ще стана следващия път, защото днес съм станал най-добрата версия на себе си, човекът, който винаги съм искал да бъда.
Даже когато всички ми повтарят, че нещата са същите като преди, и рано или късно ще забравя, и всичко ще е наред, докато още се смея сам на себе си и се шегувам с тези си изживявания, разбирам само едно. Да, всичко отминава. Но тук и сега, it is fucking real, и го знам със сигурност. Колкото повече остаряваш, толкова по-ясно разбираш кога е истинско, и кога не. И не съм готов да се откажа от това, да го убия и да го излея в тоалетната. Можеш да си отрежеш ръката, и отрязаното задължително ще заздравее, и можеш да живееш без ръка, може би дори в някакви моменти да забравиш, че изобщо я е имало, нали? Но няма да бъдеш същия като преди. С всеки път от теб остава все по-малко.
Понякога завиждам на тези, които никога не са се влюбвали. Вероятно има някаква прелест в това да оставаш един и същ човек през целия си живот, да не отдаваш половината от себе си на друг, да оставаш цял. Но не съм готов да разменя мястото си с тях. Защото нищо не може да се сравнява с магията на свободното падане след скок със затворени очи. Всеки от тях в някакъв момент от миналото си се е изплашил, отстъпил е, обърнал е назад в моментта, когато е трябвало да вземе решение – защото е нужна огромна смелост дори само за да вдигнеш крак над пропастта. Но съм сигурен, че момент е имало. Защото винаги има момент.
Но също така и помня добре колко време ми отне това отново да се кача на тази скала, да направя последната крачка. И добре разбирам, че с всеки следващ път е все по-трудно, че в някакъв момент страхът от падането най-накрая ще надделее над емоциите, ще се откажа, ще се обърна, и ще се върна обратно. И че повече няма да бъде така. Няма да бъде истинско.
Но знаете ли какво? Хубавото на това да пишеш, е че имаш шанса сам да напишеш какъв да е краят на историята.
Публикации
