Шепот в мрака

"Замалко, ама."

Ако пушехме, сигурно щяхме да се виждаме един друг като червени точки в мрака. В нощта има една странна свежест и особена, почти есенна тъмнина, която с лекота поглъща звездите. На улицата мирише на влага и гъби, на зрели ябълки, обсипали дърветата и накланящи клоните към земята. Макар че уж е още рано за ябълките - есента още не е настъпила, въпреки постоянния дъжд, създаващ илюзията, че сме някъде в края на октомври.

Ако пушехме, щяхме да се виждаме един друг като червени точки - и можеше да мълчим и да наблюдаваме как проблясват звезди на края на цигарите, при всяко дръпване. Тя обаче ги спря отдавна, а аз никога не съм ги почвал; бихме се изгубили, бихме се разтворили безследно в мрака, ако мълчахме. Бродим по мократа от дъжда трева и разговаряме. Странно е някак – след толкова години като че ли можем да говорим за всичко. Не да преразказваме накратко съдържанието на миналия си живот, не да открехваме внимателно сърцето, най-важното - това, което трябва другият да знае, но за някои винаги ще си остане тайна. Просто разговаряме. Сега вече може да почукаш на всякакви врати, или по-скоро вече знаем кои врати не си струва да отваряме, за да не изпопадат от тях върху главите ни прашни кутии, закачалки, стари обувки и прочие неизхвърлени боклуци.

Странно е някак - да не се боиш да питаш, да не би да чуеш нежелан отговор, или въобще нищо да не чуеш. Да не се опасяваш, че ще изглеждаш лишен от такт. Или празноглав. Или повърхностен. Или че ще изръсиш някоя глупост. Не е нужно да се безпокоиш дали няма да засегнеш опасна тема – много от тях отдавна са открити и отбелязани на картата, а други, досега неизлезли на бял свят (знам, че ги има)… – нима няма да намерим в себе си търпение и деликатност, за да не отидем твърде далеч?

Разговаряме, и си мисля: какво хубаво още се крие зад завоя, до който още не съм стигал? И се усмихвам.

Не пушим, затова изобщо не се виждаме в мрака. Но се чуваме един друг.

Което е много по-важно.