Пътят напред

Photo © Amanda van der Merwe

Очите ѝ блестят, но видът ѝ е объркан - защото е свикнала той да е до нея. Ако ще да закрива слънцето – той винаги би се отместил, ако забележи, че го прави. Или съзнателно ще го закрие, създавайки нужната в този момент сянка. Но сега тя е сама и затова стъпва леко, внимателно, нерешително, макар под краката ѝ да няма примерно висящ мост, а най-обикновена кална златишка пътечка, и да няма нито една пропаст в полезрението ѝ. Върви напред - самотна и леко присвита фигура - потискайки в себе си желанието непрекъснато да се оглежда. Напомня си, че трябва да се старае да стане по-силна - така де, няма той винаги да я съпровожда, защитавайки от всевъзможни опасности и несгоди. Припомня си, че вече не гука по детски, изкривявайки думите, и не върти копчетата на ризата му, защото всъщност отдавна е пораснала. Избива я на смях (естествено, смее се на самата себе си). Прихва и разтърсва глава, сякаш е кихнала, след което вдига глава към слънцето. Походката ѝ става по-твърда и уверена.

И в този момент той я догонва, с широки и бързи крачки, поема си дъх и избърсва чело:

- Извинявай, малката, - защото тя естествено е малка, особено до него - забравих дали заключих вратата и се наложи да се върна. Тук не ти е София, никой няма да влезе ей така, естествено, но човек трябва да се пази, за да го пази и Господ.

И тя се смее звънливо, подскача, посяга да му разроши косата, а после се обръща и тръгва с гръб напред - къде се дяна внимателността и неувереността ѝ? – за да го гледа, да го вижда, а и защото баща ѝ винаги ѝ е забранявал, а той няма да ѝ забрани. Естествено, той ѝ разрешава далеч не всичко и се мръщи за това-онова, особено ако тя се самозабравя, и не може да се каже, че винаги му харесват нейните капризи, но какво да се прави – така и не се е наиграла, и така са се наредили нещата: той е големият, тя – малката. А той наистина е голям, скоро установи, че е станал над сто килограма, докато тя напоследък може да се скрие в кашон от телевизор - особено с тези тренировки, които прави в последно време - и неведнъж той я хваща, вдига я на ръце и я носи накъдето пожелае, а тя, заливайки се от смях, се съпротивлява. Защото, естествено, тя си е възрастна. И дори доста сериозна. А всички тези изпълнения са само опит да се удържа в границите на ролята - роля, ненатрапена всъщност от никого, просто така са се наредили нещата.

И тя действително има нужда от неговата подкрепа – защото понякога все пак ѝ се иска да се отпусне и да остави някой друг да се грижи за нещата наоколо. Защото преди са ѝ попадали някакви неориентирани хипстъри – които се е налагало тя да води подир себе си, да се грижи за тях, да ги закриля. Докато не среща Него – и той я хваща в ръцете си, за да я сложи грижовно на дланта си, да я погали леко, с пръст, и да издуха прашеца върху нея.

В началото тя дори плачеше – както плачат хора, преминали през голямо изпитание, през шок, и в крайна сметка спасили се - и оправяше размазания си грим, упреквайки самата себе си "Такава съм глупачка.. колко съм глупава!". И честно казано, така и не можа да свикне. Боеше се, че ако се огледа – току-виж той вече е изчезнал, и всичко е както преди, както обикновено – "Какво толкова, като си сама, ще се справиш, всички живеят така, сами". И потискаше в себе си желанието да се огледа наоколо.

Затова изведнъж тя става сериозна, обръща се на сто и осемдесет градуса и тръгва, както вървят обикновените хора – не назад, а напред. Защото трябва да се върви напред, нали?

Той се замисля за миг: "Да не ми се обиди нещо?", и забързва крачка, за да я догони – лесно е, нейните две крачки се равняват на една негова. И така вървят един до друг: той – гледайки към нея, наблюдавайки я внимателно, тя – прехапала устни, за да не гледа непрекъснато в широкото му, загрижено лице.

И е абсолютно невъзможно да определиш, кой на кого е по-нужен.