Японско народно творчество

Eто тук попаднах на наистина потресаващ клип. Това е японската народна песен "Оoedo no hikeshi", което в превод означава "Когато сухият лист пада върху водата от короната на величествения клен, това означава, че рибарите в подножието на Фуджи вече варят своя обяд - и димът от него се стеле над водата на битието".

Да, това е много простичка и сравнително традиционна песен, но се вслушайте в тази мелодия - в нея като в огледало се отразява величествена древна култура.

Три месеца мълчание

Понякога като че ли прекалено се автоцензурирам. Все си мисля, че имам какво да кажа, после започвам да се колебая, накрая си казвам: "е, какво пък толкова ново е това" и зарязвам. Обикновено точно когато идеята е на път да изкристализира, просто нямам времето да я запиша.

Нова година, нов късмет. Доколкото вече си имам от месец Инет вкъщи, крайно време е да позарежа мързела и да напиша нещо, че губя тренинг. От писане на новини за телефони чувствам вече, че започвам да затъпявам.

Празниците са нещо противно. Изведнъж ти се приисква да бъдеш с някой, да си поговориш с някой, ако не друго, някой да се сети за теб. Защо го казвам ли? Ами защото много ми се насъбра. Първо преди месец ни изселиха от офиса и ни пратиха да си пишем от къщи. Е, поне при същата заплата, което при количествата сняг в момента си е направо бонус. Да, обаче социалните ми контакти, които и преди не бяха особено чести, сега вече практически спаднаха на нула.

ICQ-то е включено, когато се сетя, да го държа непрекъснато online просто не ми се занимава, плюс това тъпият шеф беше организирал нещата така, че всички фирмени разговори да се правят по Jabber през вътрешен сървър (с вътрешен IP адрес, естествено, админ да си в подобна фирма си е диагноза). Сега всичките ми Jabber контакти с колеги са неактивни, имам само едно ICQ на колежка, която дори не харесвам особено, и няколко телефонни номера, за които не мога да събера смелост да звънна. И това ако не е изолация...

Преди около месец, като ходих да пазарувам в ФФ, попаднах неочаквано на момиче, който не бях виждал може би 6-7 години. За тези години й бутнаха малката (не особено) спретната къщурка с две липи (какви ти липи, бре, други дървета бяха) отпред и вдигнаха спретнато блокче. С номера на апартаментите на звънците. Иди я търси, ако си нямаш работа. И ето че попадам на нея - тя е пред мен на опашката на касата. Поздравяваме се, завързваме кратък разговор. Тя нищо не казва за себе си, само пита какво става с мен. Опитвам се да науча актуален телефон, тя без връзка казва, че живее в съседство. Което много добре зная. И тя знае, че го зная. Иска да й кажа моя мейл, издиктувам й го, и тя се изнизва буквално след секунди, заявявайки, че няма време сега, но непременно ще ми пише.

Да обяснявам ли, че тя не ми е писала и ред? Да, Мила, ако четеш това, в което се съмнявам, само едно искам да попитам: защо тъй, бре? Ако не искаш да пишеш, говориш и така нататък - добре, ама защо обещаваш?

Накрая се сетих, че Интернет е широк, и я потърсих онлайн в указателя на БТК (за него ще си разправяме някой друг път, че са го осрали просто неописуемо, но хайде това - не сега, че ще побеснея). Рекох си, може пък да се забравила, или да е сбъркала мейла... Ех, самозалъгване, самозалъгване. Извадих писалката, написах за първи път с ръката си нещо от няколко години насам. Добавих визитка с мейла и телефона. Не събрах смелост да звънна на номера, който вече зная, рекох си - ако не е писала, може пък да си има причини. Аз да бях, щях поне от любезност да отвърна с картичка, ако ми пишат. В крайна сметка, не хапя, я! Нищо подобно - след празниците мейлът ми все така е пълен само със спам - преимуществено прес-рилийзи, които дори вече нямат връзка с това, за което пиша.

Най-добрите ми приятели не се обаждат. С единия се чух преди около година, другия не съм го чувал поне от 3 години. Приятели ли? А, да, за малко да забравя, първия го видях наскоро в новата му кола - и разбрах, че продава старата. Това ни беше разговорът, след като не сме се засичали близо година. Не знам - може би хората просто нямат нужда да общуват, или успяват някак да се впишат в своя среда - и аз оставам извън нея. Във всеки случай констатирам, че единственият човек, с който говоря напоследък, е майка ми. И, бога ми, това е зверски уморителен диалог...

Чувствам се като някакъв съвременен отшелник, затворен в пещера на края на света. На купони не ми се ходи, чувствам се вече стар за такива неща, все пак прехвърлих 30-те. Просто ми се иска да си поговоря с някого - ей тъй, простичко, на четири очи, не да купонясвам. И не, не съм тръгнал да засипвам другите с проблемите си... Толкова ли е отмряла нуждата от общуване очи в очи? Или просто хората, като не те виждат, те забравят?

Много депресиращ пост излезе, надявам се да не съм отчаял още някой. Обадете се на някой приятел, може пък той точно от това да има нужда в момента.