Всичко е точно както трябва да бъде

"Don't wait; life cannot be postponed"
Irvin Yalom

В продължение на години чаках в живота ми да се случат някои събития, за да бъда най-после щастлив. Примерно ето какво си мислех, гледайки тавана ми под терасата: някой ден ще се захвана и ще го оправя сам, или ще се изнеса на квартира и когато при мен идва жена, няма да се паникьосва при вида на дивашкия вид на тавана ми. Е, тогава най-после личният ми живот ще започне да се подрежда и ще открия щастието.

И все пак някак си се получи така, че се случва да бъда щастлив без всичко това, макар всъщност нищо кой знае какво да не се е случило. Таванът все така си виси от протеклата тераса отгоре, съседите отгоре редовно го поливат, отдолу дъщерята на съседите дъни як рап, новият ми дом не е и почвал да се строи, а когато бъде построен, ще е с бетонен под, и вероятно тогава бих си мислил - каква жена при такъв под, и така и вероятно бих си умрял сам.

Всъщност въпросът не опира до жената. От известно време си имам нещо като мантра - когато ме прихване паника или ми стане зверски тежко, си казвам – всичко върви точно както трябва. В тези думи се крие потресаващо доверие към принципите на действие на вселената. Научих това от един човек преди години, когато ми изглеждаше, че падам в истинска бездна - и че няма нищо, за което да се захвана; нито храст, нито дума, нито нечия протегната ръка. Казвах си тези думи, когато ми ставаше нанагорно, и малко по малко светът се променяше.

И сега понякога ми се случва да се събуждам с чувството, че нищо не съм постигнал. Че всички вече са женени или поне живеят с някого, а аз все така продължавам да съм сам. Че всички имат това, което искат, а аз отново го нямам. Че всички са заминали, а аз оставам. И тогава, преди да стана от леглото, си казвам, че всичко върви именно така, както трябва. Важното е да не оставяш без внимание бъдещето си - в смисъл да се виждаш там щастлив и удовлетворен. Но пък и съвсем настоятелно да го държиш под око също не е особено на добре.

Сега се замислям, че в по-голямата част от живота си хората непрекъснато отлагаме. Първо си мислиш, че истинският живот започва в училище. Когато станеш по-голям, по-самостоятелен. Попадайки в училище, осъзнаваш, че всъщност и това още не е животът - истинският живот е някъде там, след края на училището; когато станеш студент и пораснеш още. А времето ти в училище - то е все още упражнение, репетиция преди основната ти роля, преди истинския живот. Но и като студент истинският живот ти изглежда все още в бъдещето - все едно е някъде зад ъгъла. Не, казваш си, истинският живот би трябвало да започне тогава, когато започнеш работа и изкарваш пари. Но - какъв парадокс! - и тогава той не започва.

В крайна сметка, когато нямам връзка, все пак я имам, защото - ако не друго - връзката ми е с целия свят. Защото всъщност, ако перифразирам думите на един любим писател, все се канех да живея, а в крайна сметка се оказа, че през всичкото това време съм живял. И наистина живея, откакто спрях да се страхувам - от себе си, от чувствата и желанията си. И ценя всеки миг от живота си, защото зная, че той повече няма да се повтори. Напоследък се стремя да правя именно това, от което се страхувам най-много. Защото какво друго е животът, ако не това да преодоляваш собствените си граници?

Бахти, на самия себе си започвам да звуча като Пауло Коелю. Ето това е кофтито да не пишеш на трезва глава... Нищо де, ще ме изтърпите и малко философстващ. Пък и да се надяваме, че скоро тези щастливи наивници от кръстовището ще престанат да броят до 12 :)

КАТ - как се прави социална реклама :D

Интернет е зло! Тъкмо ти хрумне да напишеш нещо сериозно, дълбоко, философско, и като минеш през блогрола и видиш... руска социална реклама за КАТ! Текстът е просто култов, особено за хора, които назнайват руски, но и без превод практически всичко се разбира чудесно:

Залезът на легендите

Не искам да бъда лош пророк, още повече че харесвам Sony Ericsson. Това обаче, което виждам напоследък, ми говори, че в близко бъдеще сериозните играчи на този пазар ще станат с един по-малко. Което е жалко, но, боя се, неизбежно.

Кратка хронология:

• Анонс на 12-мегапикселен камерафон - за първи път в историята на фирмата под кодово име, вместо индекс (дори Xperia имаше поне едно X1, от кумова срама). Активен ПР шум около него, снимки, ограничен ексклузивен достъп до устройството, който да подхранва любопитството (дори аз клъвнах!)
  
• Слухове за оттегляне на Ericsson и изкупуване на дяла им в фирмата от Sony.
  
• Снощи: анонс на 5-мегапикселен геймърски телефон (отново прототип под кодово име), 8-мегапикселен телефон, служещ като медиа-екстендер на PlayStation 3 (някой да се съмнява, че отново е прототип под кодово име?), и повторен анонс на Idou под поредното кодово име. Всичките устройства от този анонс са пъхнати в съвсем нова серия, всичките до едно са реално поне на половин година разстояние от реална готовност за пазара, нито едно от тях реално не е предназначено за масовите потребители... Някой или е идиот, или тези анонси са само прах в очите.
  
• Последна вест, която окончателно предизвиква дълбок размисъл. Sony Ericsson преминават към microSD слотове за въпросните устройства, вместо да принуждават юзърите като досега да ползват собствения си затворен формат M2. WTF?!

Само на мен ли ми намирисва на паника?

Че в фирмата нещата не вървят на добре, се знае отдавна. Първият титаничен провал, колкото и иначе да звучеше интересно, беше Xperia. Анонсирана предсрочно, съответно на няколко пъти отлагана, реално непожънала пазарен успех експериментална разработка, която трябваше да си остане на чертожната маса. Някой да вижда сходства със сегашните анонси? Това не са модели, които да се очаква да донесат пари - борбата е единствено за имидж. Аналогиите с Motorola започват да стават прекалено очевидни, сори.

А във време на глобална криза подобни експерименти не водят до нищо добро - просто тогава се лансират достъпни продукти от ниския и средния клас, които да удържат пазара, докато хората се опаричат достатъчно за нови "флагмани". Nokia вече се усетиха и пуснаха евтини и достатъчно функционални модели от S40 серията, от Eseries, нещо ми подсказва, че в близко бъдеще ще има и евтин Nseries апарат. Samsung и LG пък от година-две бълват достъпни модели на конвейр. Така че с риск да бъда лошия вестоносец, май предстои голяма част от активите на Sony Ericsson (50%?) да преминат доста изгодно за сегашното ръководство в други ръце. После сегашните шефове в фирмата ще литнат с златните си парашути към Бахамите, а наследилите ги ще трябва да почват реално от нулата - ако въобще не погребат цялата фирма.

Последната реална надежда на Sony Ericsson би трябвало да е W995, заради надеждната доказана марка Walkman, която вече е вадила фирмата от ямата. Макар че при сегашните цени едва ли и той ще се радва на особена популярност - а дори и това да се случи, и той е от твърде висок клас, за да крепи фирмата дълго. Плюс това сегашните анонси буквално ще го закопаят окончателно. Реално погледнато, вчерашните устройства няма да видят бял свят по-рано от следващата пролет, което дава време на конкурентите просто да се намърдат на освободения пазар и да си го поделят безнаказано. Отделно се говори, че ако не получат сериозни инвестиции в разработка, Sony Ericsson ще поемат по пътя на Motorola с закриване на част от поддържаните платформи, преход изцяло към Symbian плюс прехвърляне на всичко от ниския клас към Sagem като подизпълнители. Идиоти в ръководството? Или просто димна завеса? Не знам.

Не че вече е време да готвим венците за погребението на Sony Ericsson (надеждата умира последна), пък и ми е искрено жал да давам съвет да избягвате продуктите им, защото това само ще ги досъсипе. Но ако още не сте се досетили, в дългосрочен план покупката на Sony Ericsson телефон ще е бая кофти инвестиция. Ако фирмата въобще оцелее, сервизните разходи за сегашните модели ще бъдат просто астрономически. Така че - сори, пичове, и аз вдигам ръце. Ще ви помня с добро. Освен ако изведнъж на акционерите им светне лампата и настане чистка по горните етажи... което ме съмнява.

Язък.

Продължаваме с оборудването на бита...

След чаршафите май идва ред на друг неизбежен битов аксесоар (впрочем чудесен подарък за някои ПСК):


Ако точно този дизайн не ви е по кефа, тук ще откриете още радости за душата четирибуквието...

Каръщината

Правилно казват хората, да не говориш за такъмите си, че ще ги урочасаш. Пусто обаче какво го прихвана Марио да ме кара да споделя за тях...

В последните дни ме гони яка каръщина, изразяваща се в скапване на няколко от изредените такъми. Успях да потроша дискмена, който иначе досега издържа невредим 3-4 години и да попилея джобното ножче, макар че не съм оставил надеждата все пак да се открие. За лаптопа и проблемите му засега ще се въздържа да говоря, важното е поне до края на юли да издържи, пък после ще му мисля. Но последният пирон в ковчега на моите такъми се оказа... телефонът.


Ще попитате: какво толкова може да се повреди на една допотопна Motorola? И аз не знам какво. Едно обаче е факт - и досега от време на време се държеше странно при опити да се зареди батерията, но сега просто... вдигна бялото знаме. Вече просто въобще не мога да й заредя батерията - и имам заряд само за ден-два. Думата ми е, че ако случайно сте сред малцината, които ми имат номера на мобилния, не се учудвайте, ако ме потърсите и не вдигна.

Не че няма да направим задължителното турне по сервизите - макар че сериозно се замислям всъщност има ли смисъл. Бюджетът ми далеч не е розов, но пък недостатъците на тази трошка така или иначе бяха твърде много, за да е оправдана реанимацията й. Тъй че се обмисля покупка на нова мобилна джвръчка (Nokia 6600i slide или Nokia E52, maybe? Дай боже да се опарича достатъчно до момента на появата им...), а междувременно ще карам напълно без мобилен. Кофти история, но друг вариант не виждам.

Rust in peace, Moto C261. Пусть земля будет тебе пухом.

Купих си нови чаршафи...

Чудите се как да създадете подходящо настроение у дамата, която сте поканили у вас? Ето една простичка и същевременно блестяща идея:

Теория на конспирацията

Обичам приказки за Пепеляшки и Пепеляшковци. Пепеляшко е същото като Пепеляшка, само че е мъж. Между другото, кой знае защо приказките за Пепеляшко за порядъчните жени са не приказки, а хоръри, а самият Пепеляшко се нарича по френски маниер Алфонс. Което е крайно несправедливо. Защо, когато един милионер прибира опърпана мадам, работеща като касиерка в McDonalds сутринта и в някоя пералня вечер, плюс още неизвестно къде нощем - и я затрупва с подаръци от глава до пети, като сега вместо пералнята тя лежи в джакузи и вместо хамбургер яде ягоди, това е прекрасно; а ако всичко е абсолютно същото, но наопаки, то веднага се чува "от самото начало трябваше да се досетя, че той е негодник"? Впрочем никога ли не ви е ставало жал за тези ядящи тонове ягоди Пепеляшки? Как не получават алергия от такива количества ягоди? Честно, струва ми се, че задължително имат най-малкото алергия, ако не и други последствия. Но не, няма да ни показват някаква Пепеляшка, покрита с обриви и петна - това не е естестично. И ако тя е в банята (която впрочем в такива приказки винаги е комбиниран санитарен възел - и нищо чудно, с толкова ягоди на гладен стомах!), то винаги се показва само десният крак, отпуснат на ръба на ваната, със стичаща се на пода пяна. Тя си позволява такива неща, защото не живее там. Иначе би се сетила колко търкане с четката трябва, да се изтрият всички последици от вземането на една вана. Понякога ми се струва, че приказките за Пепеляшко не са получили масовост само защото видът на космат крак четиридесет и осми номер, отпуснат от ръба на ваната, се е сторил на режисьора не особено привлекателен. И така се е появило това разделение - Пепеляшка означава вана, отпуснато краче и ягоди, докато за Пепеляшко се разказват само хоръри и се сипят поучения. Но всъщност не за това исках да говоря.

Всъщност Пепеляшко и Пепеляшка много си приличат външно. Понякога те са просто като братя-близнаци. Или сестри. Същински близнаци - двуяйчни, разбира се (май това е най-близо до истината). Е, в някои особено тежки случаи полът се определя според ситуацията и в зависимост от това в какво трябва да се превърнеш - в Пепеляшко или в Пепеляшка. Понякога при вида на филми или илюстрации имам дълбокото усещане, че са ги отглеждали в един и същ инкубатор. Майките им - те самите Пепеляшки-бройлери, са седели една до друга на една и съща пръчка и са се съвещавали, преди да ги създадат. А твоята с колко дълги крака ще бъде? Сто и петдесет?! Ти да не си се побъркала - моят ще е сто и деветдесет; какво да прави, на табуретка ли да се качва, че да я целуне?! Всъщност не, забравям - те са от различни приказки. Така че няма проблем, те няма да се срещнат никога. За какво му е тя - опърпана, от McDonalds? Не за това съм го гледала всички тези години. И тези, които ги взимат, също са от инкубатор - в съседния инкубатор се мътят, под мощна лампа. Направо се излюпват в триредов костюм, с банкова сметка, квартира на Пето авеню и кола, превръщаща се понякога в самолет, а от време на време и в подводница - в зависимост от обстоятелствата. Редом до всеки от тях лежи и се излюпва практически едновременно с тях личният им психолог, който впоследствие ще слуша за нещастния живот на тези, които още не са открили в пералнята своята Пепеляшка. Вярно, понякога психологът се оказва въпросният Пепеляшко. Но това е само при условие, че вечер изкарва по някой лев допълнително в пералнята или вечеря с хамбургери. Но всъщност не това исках да кажа.

Всъщност е изключително интересно да се наблюдава как те се откриват един друг за първи път. Ако истинската Пепеляшка е практически винаги на работното си място, то Пепеляшкото обикновено се намира в момента, когато прехвърля крак през перилото на моста, крещейки цитати от Ницше или от последната прочетена книга, която го е убедила в това, че животът е само суета на суетите. И минаващата в този момент мадам със съмнителна външност, но богат вътрешен и външно-банков свят улавя Пепеляшкото за връзката на опърпаните му трейнъри Reebok. След което притиска прекрасната му глава към големите си, измъчени от търсене на истинската любов, гърди - и те бавно крачат от моста към залеза, оставяйки предостатъчно място на въображението. Но тогава би трябвало предварително авторът да разкрие, че всъщност Пепеляшкото е бил през всичкото време богат, знаменит и... неизмеримо нещастен заради това, че никой не го разбира. Той се е отказал от всичко, което е притежавал, подарявайки всичко на някоя нещастна перачка, денем работеща на касата в McDonalds, и отчаял се от търсене на смисъл на живота и единствена сродна душа, е решил да сложи точката, която се оказва многоточие. Да, тогава той определено не е Алфонс, а истински Пепеляшко. Докато Пепеляшка въобще не е необходимо да цитира Ницше и да не завързва добре връзката на своя Reebok, катерейки се върху перилата на моста. Тя трябва... има много варианти: може примерно да бъде нелечимо болна - и само срещайки Него, със силата на волята да победи своя недъг; тя определено е нещастна, но никога няма да го покаже; тя, макар и с три глави по-висока от Него, задължително трябва да е крехка и беззащитна. А това, че е разпръснала петнадесет бабаити, опитали се да й поискат огънче, се дължи само на силния уплах за живота и здравето на Негова милост. Но всъщност не това имах предвид.

И ето че те се срещат. Веднага след срещата те въобще не разбират, че това са те. По пътя им има безброй препятствия, в сравнение с които търсенето на крака, който ще пасне перфектно на точната обувка, е направо детска игра. Тук се намесват и общественото мнение, и преодоляването на социалното неравенство, и повишаването на общата култура, и разкаянието, и чистата любов. Всичко, което би могло да оправдае всички пропиляни разходи за лежалия някога редом в инкубатора личен психолог. Те минават през всички етапи, наричани всъщност по същия начин като стадиите на смъртта - отрицание, гняв, пазарене, депресия и смирение. В последния етап те се примиряват с това, че са се открили един друг - и с цел избягване на наказанието свише, се хвърлят в обятията си. В този момент започва най-интересното. Гилдията на разказвачите на приказки, разбирайки значимостта и отговорността на този миг, е подготвила таен кодекс, според който всичко след този момент се оставя изцяло и единствено на въображението на благодарния зрител. Разказвачите са се укрили в своето леговище, запълнено от пода до тавана с развръзки на истории, подобно на Фафнер върху Рейнското злато, като саркастично се присмиват над всички, които викат "а след това?" и злобно потриват ръце. Именно това е довело до възникването на такива сериозни философски въпроси - като това има ли живот след брака - у твърде недоверчивите, да не казваме цинични представители на рода човешки. Ако имаме предвид, че етапите на връзката им, както вече констатирахме, перфектно съответстват на стадиите на смъртта, то всъщност появата на този въпрос не е особено изненадваща. В крайна сметка над въпроса има ли живот след смъртта от векове си блъскат главите най-добрите представители на човечеството. Просто си имаме работа с диверсия, насочена към влошаване на демографската ситуация и петняща доброто име на брака като институция.

El Pasado

Хората, които ме познават по-добре, знаят моята страст да се ровя из слабоизвестни артфилми-призьори от международни кинофестивали. Нерядко сред многобройните дивотии там се намира и по някой рядък бисер, който обаче упорито остава незабелязан - или заради езика, или заради изразните средства.


Именно в тази категория попада "Миналото", който е копродукция на Аржентина и Бразилия и е режисиран от Хектор Бабенко, познат на някои от вас като човека, стоящ зад великолепния Carandiru. Към сегашното му творение обаче критиката е повече от прохладна, а не се очертава перспектива да го видим по нашите екрани в официална дистрибуция. Което е жалко, защото филмът е сложен, дълбоко психологически и крайно противоречив.


Ще се опитам да обобщя сюжета с няколко думи, по възможност без спойлери: след 12 години брак главният герой се развежда. Единственото, което жена му иска от него, е да вземе някакви съвместни снимки, а междувременно той се опитва да изгради живота си наново, но екс-съпругата упорито се появява на хоризонта, отказвайки да изчезне от живота му и проваляйки всяка следваща негова сериозна връзка... като междувременно организира курсове за жени, които "обичат прекалено силно".


Трябва да кажа, че чух крайно противоречиви коментари от мои познати, които са го гледали - и изключително странни тълкувания, така че настоятелно ви препоръчвам, ако смятате да го гледате непредубедени, да го дръпнете оттук, да добавите към него българските субтитри (дело на вашия скромен домакин в този блог), и след гледане да споделите впечатленията си в коментарите, преди да четете нататък. Приемете го, ако искате, като един вид социален експеримент - все пак ми е интересно как ще изтълкувате видяното. Ако пък ви мързи да гледате (как не ви е срам!), ще откриете впечатленията ми тук (трябва да кажа, че искрено ще съм разочарован, ако желаещите да четат, преди да гледат, се окажат твърде много).


Филмът е пълен с фини нюанси, които казват много. Иска ми се да ви провокирам да ги потърсите и анализирате сами, още повече че със сигурност те ще бъдат поучителни и за вас. Непременно гледайте този филм - най-малкото за да прецените и подложите на изпитание самите себе си, да разберете до каква степен са здравословни възприятията ви за взаимоотношенията с другите (вярвам във вас, ей!).


Като художествен подход към въпроса няма как да не намерите трески за дялане в подхода на режисьора. Липсват изненадващи обрати на сюжета, всичко е просто и очевидно, почти като тест за бременност. Всяко от събитията е лесно предвидимо, очакванията за финала са налице много преди повратния момент, след който няма връщане назад, филмът преди всичко цели да си зададете въпроса как бихте постъпили, ако - не дай си Боже! - подобни събития се случат и във вашия живот.


Повтарям, очаквам вашите мнения за филма - по възможност преди да сте дочели моя анализ. Любопитно ми е каква част от вас ще изтълкуват ставащото на екрана по един определен начин... но това ще го обсъждаме по-нататък.

Тези дни чух тази песен по радиото и се сетих колко много я харесвах някога, през 90-те. Ех, носталгия, носталгия... Млади бяхме, рок като слушАхме... :)

Трябва ли човек да се учи на взаимоотношения?

След като в коментарите към предния ми текст обещах да публикувам един твърде сериозен текст за мъжко-женските отношения, налага се да си спазя обещанието. Разбира се, сигурен съм, че ще се намерят достатъчно хора, които ще обвинят текста по-долу в повърхностност. Уверен съм още, че ще бъдат твърде малко тези, които ще имат желанието и силите да го прочетат докрай - и чак тогава да го офлудят с коментари.

Признавам, че аз самият смятам, че този текст е достатъчно спорен и далеч не обхваща всичко, но това не променя същината, нито аргументацията на казаното в него. Да, провалите във взаимоотношенията далеч не се дължат само на тези възприятия за ролята на другия, да, пропуснати са много нюанси, но чисто статистически броят на хората, които робуват именно на тези модели, е огромен. Искрено се надявам да няма обидени на тема джендърни роли, макар че и да има, в крайна сметка идеята е да си кажем нещата в очите, нали?

И така, ринг свободен. Очаквам вашите мнения по засегнатите тук въпроси в коментарите!

За съжаление, в нашето общество типично стана семейство, изградено на невротичната зависимост между съпрузите. Децата в такива семейства неизбежно възприемат родителските модели на поведение и без въобще да си дават сметка за това, продължават в своя самостоятелен живот същата линия на невротична "типичност"...

Но ако ви е провървяло повече с вашето семейство - и родителите ви са успели да постигнат пълно душевно равновесие в своите взаимоотношения, този текст не се отнася за вас и не ви засяга — вашият случай попада сред малкото изключения и това не е повод за спор.

В наши дни младежите възприемат отношенията като хазарт — те залагат на случайността, на правилния избор на партньора. И ако не им провърви с първия, просто търсят следващ, с който може би вече ще им провърви.

Може ли да бъде оставено всичко на самотек и да се позволи на отношенията да се развиват така, както е рекъл Бог, или все пак здравите дългосрочни отношения изискват съзнателни усилия?

Мъжкият поглед към жената

Каквито и да са били отношенията в семейството, първият опит на общуване с жената за бъдещия мъж са отношенията му с неговата майка. Често казват, че мъжът си избира жена, подобна на майка му, и това е напълно вярно. Но към това наблюдение трябва да се добави една много важна подробност, на която обикновено не се обръща внимание.

Основното сходство с майката, което мъжът търси в своите жени, засяга не външността, характера и навиците им, а това чувство за безопасност и умиротворение, които той е изпитвал, когато е бил обект на майчината грижа.

Въпросът е в това, че младият мъж даже не се досеща за това, че към жената може да се отнася по някакъв друг начин. В своите избраници той търси само подобрена версия на своята майка, която ще го глези, обгрижва и пази, и с която, освен всичко друго, може да се отдава на сексуални забавления. Тези три неща, както се казва. Между майката и жената за него съществува знак за равенство.

Тази ситуация може да бъде изгладена например от наличието на сестра или от личния пример на родителите, които са успели да изградят между себе си истински отношения на възрастни хора. Тогава младият мъж може да получи различен базов опит и да се научи да вижда в жената не само майчинския образ. Но такъв късмет не се среща често.

Резултатът от такива изначални условия е, че отношенията на мъжа с жената се развиват по един общ шаблон, който лесно може да бъде проследен в кръга на вашите познати. Най-характерните му признаци са подчинеността на мъжа пред своята жена, зависимостта от нея и страхът от нейното недоволство. Това се проявява много скоро след запознанството. А малко по-късно, когато отношенията вече са се стабилизирали, изниква и друг характерен проблем — загуба или значително отслабване на сексуалния интерес от страна на мъжа към неговата приятелка.

Мъжът, не познавайки други модели на поведение с жената, несъзнателно изгражда отношенията по такъв начин, че да възложи на нея всички майчински функции. За да може жената да осигури на мъжа желаното чувство на покой и безопасност, тя трябва да се намира за него в позиция на старшинство. И мъжът сам я тласка към това — делегира й пълномощия, прехвърля върху нея отговорността, отстъпва й изцяло правото да взима решения и да поставя оценки.

В крайна сметка, мъжът получава именно това, което е желал. Жената възприема ролята на по-силната от двамата и поема в свои ръце по-нататъшното ръководство на мъжа. При нея всичко това става също толкова несъзнателно. Изначално й харесва това, че мъжът се подчинява на нейните желания — и й се струва, че отношенията се развиват по най-добрия начин. Но по-късно тя започва да забелязва, че майчинската роля, която вече играе, я лишава от възможността да бъде жена и изисква от нея значителни отговорности. А мъжът рано или късно разбира, че се е лишил от свобода и вместо "любов" към своята приятелка вече изпитва към нея само страх и недоволство.

След това отношенията просто се разрушават. При това и двамата — и мъжът, и жената — не могат да разберат какво въобще се е случило. Отношения, които са започнали като истинска приказка, изтляват и рухват директно пред очите им. И доколкото и двамата абсолютно не осъзнават ставащото с тях, то им се струва, че те просто са избрали неподходящия човек. Тогава те се разделят и си търсят нов партньор, с който обаче се повтаря абсолютно същата история.

Повечето от мъжете чак до старините си продължават непрекъснато да търсят в жената любяща майка. Зад това се крие отсъствие в мъжа на вътрешна самостоятелност. Вместо да се научи сам да се справя със своите душевни тегоби, той върви по привичния път и търси жена, на която да може да ги стовари. При това мъжът може например да ръководи банка или да командва армия, но връщайки се вкъщи, той все така продължава да търси умиротворение в обятията на своята жена-майка.

Такива мъже през целия си живот се надяват да срещнат жена, която ще се съгласи да бъде за тях едновременно майка и любовница. И се влюбват наистина точно тогава, когато видят в жената готовност да съвмести тези роли. Но такива отношения нямат бъдеще — те или скоро се разрушават, или правят мъжа и жената абсолютно нещастни същества, приковани един за друг.

Нито една жена няма да се примири с това да бъде майка за своя мъж. Нито един мъж пък никога няма да се примири с загубата на своята свобода в замяна на майчинска утеха. Те могат само да се скрият в самоизмамата, убеждавайки себе си и другия, че отношенията трябва да бъдат именно такива, че истинската любов е точно това, че безопасността и взаимната утеха е по-важна от щастието. И с тази самоизмама са пропити повечето от съвременните семейства.

Оставяйки тези въпроси на самотек, мъжът неизбежно обрича своите отношения с жените на болезнен провал. Продължавайки да търси нежна и разбираща майка във всяка жена, мъжът се отказва да порасне и собственоръчно се лишава от най-ценното — от свободата.

Женският поглед към мъжа

Всяка жена иска да бъде слаба и същевременно се стреми да подчини на себе си мъжа.

Изграждането на женските възприятия за отношенията с противоположния пол става по по-различен начин, отколкото при мъжете. Жената по-малко възприема модела на своите отношения с бащата — в доста по-голяма степен тя се покорява на мирогледа на заобикалящите я жени.

Ако майката се е научила да се отнася към мъжа си с абсолютно уважение и е намерила своето щастие в спокойното приемане на мъжката воля, то и нейната дъщеря в своите бъдещи отношения ще бъде достатъчно мъдра, за да не оседлава врата на своя мъж. Но това е толкова рядко изключение, че се среща може би в един-два случая от хиляда. В повечето случаи се наблюдава съвсем различна ситуация, когато майката и други намиращи се редом с момичето жени следват робовладелския принцип "Мъжът е създаден за жената" и го оформят и в съзнанието на своето дете.

По някаква неразбираема причина е прието да се смята, че мъжът е длъжен да се грижи за жената. Именно така, абстрактно — всеки мъж за всяка жена. А към това се добавя и принципът, че за жена си и майка си той е длъжен да се грижи с особено старание. Този принцип даже не се обсъжда — той отдавна се е запечатал в генетичния код на нашия социум. Мъжът е длъжен на жената — ето фундаментът на женските възгледи за отношенията с противоположния пол.

В действие се пускат всички средства. За жените е много удобно да се правят на слабия пол, позволявайки на по-силните мъже да поемат върху себе си решението на всичките им проблеми. Но при това всяка жена иска силният мъж да изпълнява НЕЙНИТЕ желания и да изпълнява НЕЙНИТЕ решения, а отговорността за всички последствия да поеме върху себе си.

Жените възпитават своите мъже така, че те безропотно да изпълняват техните желания, и с часове споделят една с друга триковете на манипулирането. А после, отивайки при психолога, освен това се оплакват от мъжското непослушание и от това, че мъжете ( = идиоти) не се досещат сами за това, което искат жените, и че неясно защо непрекъснато им се налага да обясняват. Женското високомерие в тази насока понякога е наистина безгранично.

Жените искат да притежават мъжа изцяло, "от-до" — волята му, тялото му, желанията и душата му. Да го притежават единолично и за цял живот, докато смъртта не ги раздели. Такъв утилитарен подход към мъжа не се афишира, но и не се прикрива, доколкото отдавна се е превърнал във всеобща норма и вече не дразни със своята абсурдност.

Разтворете женските списания, погледнете телевизионните шоута — навсякъде цари едно и също. Смята се, че жената има право да получава блага от мъжете дори и само за красивите си очи. Даже не срещу секс, което би било в някаква незначителна степен по-справедливо, а просто така — защото мъжът е длъжен да бъде рицар, а един рицар е длъжен да служи на жената.

На тази почва и се случва възпитанието на момичетата. И ако в семейството си тя не намира опровержение на всеобщото социално безумие, то не й остава нищо друго, освен да му се подчини. И на първия си ухажор тя представя дълъг списък от неща, които той й дължи само за едното право да се намира някъде до нея.

Трябва да признаем, че и мъжът влиза в отношенията със свой набор от представи за това, което му е длъжна жената, но по-големият проблем за мъжете все пак е търсенето на майчинските черти. Освен това обществото изначално подготвя мъжете за това да служат на жените, поощрявайки в тях псевдо-рицарски черти. Така че младите жени получават в ръцете си мъжете вече в полуготово състояние — остава само те да бъдат леко притоплени.

Не разбирайки абсурдността на създалата се ситуация, момичето сляпо и без каквито и да е задни мисли възприема възгледи за мъжа като изпълнител на нейните желания. Затова, когато идва времето на първите влюбвания, тя вече дълбоко е заседнала в общата колея на женските заблуждения — тя чака от своите поклонници служене и преклонение.

На практика това изглежда просто. Не е задължително всичко да се свежда до банално изпълнение на желания. Жените действат по-фино — те се стремят да променят мъжа по свой вкус така, че занапред той сам да разбира какво и кога трябва да прави, за да може вече без каквото и да е по-нататъшно ръководство мъжът сам да прави това, което желае жената. И това възпитание се прави под знамето на любовта — "Ако ме обичаш, промени се заради мен".

А когато непослушният мъж никак не иска да се поддава на дресиране, жените се обиждат, правят истерии, оплакват се на майките си, разчитат на съжаление и използват без подбор всички достъпни лостове за натиск и манипулиране. И това също се прави без каквито и да е задни мисли, защото те искрено са убедени, че именно така и трябва да се постъпва, защото непослушният мъж е само някаква аномалия, която трябва да бъде поправена.

Така се получава, че при повечето млади двойки жената много скоро започва да ръководи парада. Мъжът търси в жената майката и сам предава властта в нейни ръце, а жената с удоволствие и ентусиазъм поема функцията да възпитава и ръководи мъжа в реализирането на своите фантазии за щастливия семеен живот.

До какво води подобно взаимно безумие няма нужда да разказваме — просто се огледайте наоколо. А ако сред вашите познати има двойки, в които мъжът наистина (а не номинално) заема ролята на по-силния партньор и не прехвърля на жената своята инфантилност, а тя на свой ред не се опитва да тича пред колата, провървяло ви е — учете се от тях.

Отношенията като сътрудничество

Връщаме се в началото на нашето повествование. Отношенията са една от най-важните области на човешкия живот, но малцина са тези, които се замислят върху това, че човек трябва да се учи на отношения. Смята се, че обучението по този въпрос става от само себе си в общуването с връстниците и от живия пример на околните хора. Но резултатът от такова самообразоване не върши никаква работа.

Щеше да бъде чудесно, ако първият неуспех в отношенията с противоположния пол беше достатъчен за това човек да осъзнае своите грешки и да коригира своя модел на поведение, но това не се случва — обикновено мъжете и жените до дълбока старост продължават все така да циклят в този затворен кръг. Вместо да се ориентират в самите себе си, те просто търсят друг човек, който да им пасне — и в отношенията с който няма да се налага да се полагат каквито и да е усилия.

Всички искат приказката сама да дойде при тях. Жените в своите будоари мечтаят за рицаря-спасител, без да си дават сметка, че техните капризи и претенции ще приседнат на един нормален мъж. А мъжете устройват рицарски турнири и търсят жена, която ще оцени мъжкия им героизъм, ще ги приеме, обикне и утеши.

Жените не познават и не разбират мъжете — но искат мъжът да ги разбере; и смятат, че това ще бъде достатъчно за нормални отношения. Жените не се интересуват какво е нужно на мъжа — или се ограничават до прости отговори като този, че мъжът иска само секс. И в също толкова голяма степен жените не се замислят за това какво толкова хубаво има в тях самите, за да може мъжът на мечтите им да им посвети своя живот. Именно в това е най-рафинираният егоизъм.

И мъжете с нищо не са по-добри — те в същата степен не разбират въобще жените, поради което лесно се поддават на всички манипулации, само и само да удовлетворят повърхностните женски капризи и да си откраднат частица от тази душевна топлина, която преди е могла да им даде само майка им.

Без да се замисля за това какво всъщност движи жената и какво тя иска всъщност, мъжът в цялата си простота следва изречените от нея желания. Той не разбира, че жената сама ще го намрази за неговото подчинение. Позволявайки да бъде манипулиран (по идея - от любов), мъжът сам прави жената нещастна и довежда отношенията до задънена улица. Той се държи като дете, което е необходимо да се държи добре, за да го обича мама.

И до момента, до който отношенията се изграждат заради удоволствие, за съвместно развлечение, нищо няма да се промени. Развлечението трябва да развлича — в него няма място за съзнателни усилия. А всъщност отношенията изискват сериозна вътрешна работа над себе си — щастие на аванта не съществува.

Мъжът е необходимо целенасочено да се учи да вижда в жената жена — същество от противоположния пол, отражение на собствената си душа, а не поредно въплъщение на майчинския образ.

Жената може да бъде за мъжа най-добър приятел, помощник и вдъхновител, ако й бъде позволено да се разкрие именно в тази насока. Единственото, което е нужно, е да престанете да хленчите пред жената и да намерите в себе си достатъчно твърдост, за да отстоите своята мъжка свобода и самостоятелност.

Да, ама толкова ви се иска да се отпуснете и да изпитвате удоволствие? — Точно това е необходимо да преодолеете. В отношенията между възрастни хора има много повече удоволствие, необходимо е само да се откажете от детските си навици.

А жената на свой ред е необходимо да се учи да укротява своето високомерие и да вижда в мъжа не изпълнител на своите желания, не защитник от всички беди и несгоди, а самостоятелен човек, редом с който би й било интересно да изживее живота си.

Ако жената даде на мъжа свобода и уважава правото му на независимост, той сам от благодарност и ответно уважение ще изпълни всички желания на жената. Мъжете, общо взето, не са завършени негодници — отнесете се човешки с тях и те ще ви отвърнат със същото. Но мъжът не дължи на жената нищо, а жената с нищо не е по-слаба от мъжа, за да претендира за каквито и да е привилегии. Може да сме различни, но сме равни.

Ако жената бъде достатъчно мъдра, за да помогне на своя мъж да порасне, тя ще получи такива отношения, за които не е и мечтала. Но за това е нужно тя самата да се учи да бъде именно жена — не майка, не господарка на всички морета, а жена — спътница на мъжа. В противен случай може би ще чака цял живот своя принц.

Редом с нас винаги се намира именно този човек, който заслужаваме. И ако кой знае защо ни се струва, че заслужаваме повече, то вероятно окончателно сме се самозабравили. Отношенията могат да бъдат почва за взаимно развитие или да се превърнат в компостна яма, където двете души само вехнат и се разлагат. Избирайте сами.

Олег Сатов

Размерът

След като iffi обеща в Twitter да сподели подробности по един интересен диалог за размерите, което впрочем ми напомня, че наскоро и аз подхванах същата тема, някак от само себе си узря този концепт, който препоръчвам за употреба на всички, които се вълнуват от тази проблематика.

He's Just Not That Into You

Бля, в рамките на час и половина си промених три пъти мнението за този филм. Първо го определих в Twitter като "откровена тъпня, за сметка на което съкровищница на страхотни лафове", после постепенно узрях до "абе става", за да стигна някъде към края до "добре бе, бахти тъпакът съм, филмът си е чудесен, просто аз съм твърде голям циник през повечето време, за да ми хареса".


Всъщност "Той не си пада по теб" поне на пръв поглед прави впечатлението на банална романтична комедия, което обяснява предубеждението ми. Отдавна не са правени читави филми в този жанр, и макар този да не достига мащабите например на "Четири сватби и едно погребение" или "Нотинг Хил", които са сред вечните ми фаворити, сценарият е напълно сносен, а актьорският състав е звезден до степен на моменти екранът да се претрупва от знаменитости. Няма да обсъждам актьорските изпълнения, тук те така или иначе не са най-важното; филмът вместо това дълбае в същите теми, които от години терзаят чичо ви Уди А., но го прави в доста различен маниер, като е едновременно забавен и философски.


Кофти тръпката е, че гледах този филм сам. Не ви го препоръчвам така, честно. Гледайте го непременно с любим човек до вас. Тогава ще ви звучи коренно различно. Не за друго, а защото това е непрекъсната поредица от кратки епизоди, свързани достатъчно елегантно в стил "Когато Хари срещна Сали" с приятни многозначителни интерлюдии; неизбежно поне в част от сюжетите ще разпознаете себе си. Лафовете наистина са безброй, блестящи са и те карат на моменти да се превиваш от смях, но същевременно под всичко това има едни дълбоки води, мащабите на които осмисляш едва след последните надписи.


Отделно филмът ми импонира заради факта, че единият от героите обобщава в много аспекти отношението ми към любовните въпроси. Особено доколкото в някакъв смисъл вече съм твърде встрани от пикаперските възгледи за нещата, отделни моменти са просто небивало забавление за циника в мен, под който се крие романтикът, а под него вече и аз не знам какво още се крие :) Това е гарантирано най-антипикаперския филм поне от "Хитч" насам, така че ако сте искрени романтици по душа, просто не е за изпускане.


С една дума, с риск да прозвуча тъпо нравоучително, непременно го гледайте. Без значение имате или нямате връзка, влюбени ли сте, женени ли сте, все едно - рано или късно ще осъзнаете, че основното, което всъщност показва дали между двама души наистина има любов или не, не са купоните, романтичните вечери или правилните думи, произнесени навреме с подходящия тон. Нито "знаците", които се обиграват - и понякога осмиват - в по-голямата част от филма. Дори не са и дивите страстни мигове. Това, което показва дали любовта още я има, или не... са постъпките на любимия. Те изразяват много повече от останалото, взето заедно. Стига, разбира се, да не сте изгубили окончателно чувствителността си...


Не мога да кажа, че в филма няма клишета и твърде схематични герои, които просто служат, за да представят определени стереотипни характери. На моменти именно тази схематичност дразни донемайкъде, но ако се интересувате от психология на човешките отношения (Светле, хайде де, докога ще чакаме продължението на поредицата?), филмът определено не е за пропускане. Само не забравяйте: много важно е да го гледате с любимия. Или, ако перифразирам заключителните думи: "може би щастливият край е в това, че дори след всички невърнати обаждания и разбити сърца, след всички въпроси и грешно прочетени знаци, след цялата болка и унижение, никога, никога... да не спирате да се надявате".

Музикални дивотии: Ерик Люис, TED 2009

Ерик Люис доказва на практика по време на TED 2009, че все пак пианото е невероятен инструмент:

Евровизия: естрадо-поп showbiz пръдня

Чувам, дето снощи на "Евровизия" бил победил беларусин, изпълняващ за Норвегия ирландски пляски по руски маниер :)


Та не че кой знае колко ми дреме кой се развява там, нито каква награда получава. Но все пак, доколкото се излъгах да изгледам част от шоуто, да изокам. Зрелището е... абе с една дума, отчайващо. Това просто не е музика. Дори и говно не е, това е нещо по-рядко и по-противно. Поп-дрисня от най-лошия вид, в сравнение с която музикални недоразумения като Бритни изглеждат като титани на шоубизнеса. Сори, пичове, до момента не си бях правил труда да се заглеждам в такива подробности, но това си е просто един вид шоубизнес олимпиада. И като всеки спорт, има твърде малко общо с каквото и да е изкуство.

С цялото ми уважение, Евровизия е просто гнойна пъпка на европейския шоубизнес. 99% от музиката, която имах нещастието да чуя, е толкова зле, че просто не може да се опише с думи. За сметка на това е разкрасена като на цирков спектакъл. Всичко блести, от време на време има някой взрив, сребърни дрешки ала 80-те години, плюс стадо акробати около изпълнителя, за да не се налага да гледаш самия "певец".

За морето от бюстове на показ няма да говоря, това все пак остава една от причините, поради които конкурсът очевидно все още има зрители от мъжки пол. Нда, очевидно евро-шоубизнесът се учи с бързи темпове от беге фолкаджийките. Важното обаче в случая е, че всички са се напънали да родят някакъв универсален международен естрадо-поп и се е получила просто феноменална мишка. Дори да я нарека "слаба" не ми се обръща езикът, ще е комплимент. Нивото в музикално отношение се стреми към абсолютната нула с тенденция за превръщането на тази нула в музикална черна дупка.

Искате да разберете накъде отива шоубизнесът? Гледайте Евровизия. Няма как да не се убедите, че художественият и творчески аспект на музиката просто отива на кино. За сметка на което има шоубизнес по пълната програма: фойерверки, лъскави дрехи, блестящи украси, акробати и цици. Това е. Не че и някой се нуждае от повече, де :)

Честно си казвам, че подобна вулгаризация на музиката не просто не ми е по вкуса, а директно ме изкарва от равновесие. Вероятно ще се намерят и хора, които ще твърдят обратното, но директно ви казвам: не ми дреме кой отива да пее на такива конкурси и какви са резултатите. Такива "изпълнители" трябва да бъдат съдени за издевателства над музикалния вкус на нормалните хора. Окей, бяхме на тази showbiz олимпиада, участвахме на олимпийския принцип, при това на горе-долу същото ниво. Това просто не е изкуство, така че кой е победил и кой е загубил, поне за мен е абсолютно без значение.

Не мога да намеря подходящи думи, с които да опиша този текст. Не зная дори какво заглавие бих могъл да му поставя. Зная, че след като го прочетох, никога вече няма да бъда същия. Едва ли и някога ще успея да предам всичко, което е заложено в него. Мога единствено да го споделя с вас в свободен превод; едно мога да призная - той обобщава всичко, за което продължавам да скърбя от много години.

"Ето, виждаш ли, все пак ти написах писмо. Преди много години възнамерявах да го сторя. От онзи миг, в който ние с теб се разделихме. Завинаги. За да не се видим никога повече.

Мен вече ме няма на този свят, мила моя. Това, което все още е останало, въобще не съм този аз, който ти обичаше и помниш. Това е само едно вместилище – на памет и чувства. Отминаха много години и аз го разбрах. И ти също го разбра, нали? Защото ти - тази, която беше, също не съществуваш. Станахме други, отделно един от друг, без примирение и срастване с промените в любимия, по различни пътища, в различни животи.

Времето ни обработи на различни стругове и световете ни станаха различни.

Даже ако предположа безумното, невъзможното, ние да се срещнем – това няма да има никакво значение. Ще търсим и желаем един в друг това отпреди, което сме познавали и чувствали някога. Ще се стараем да видим и постигнем това познато, което сме били.

Усещането е странно. Все едно не ги е имало всички тези безкрайни отминали години, изживяни надалеч и по различен начин, все едно годините са преминали в някакво паралелно, различно, нереално измерение, нямащо нищо общо с това, което е живяло вътре в нас и между нас, а сега се срещаме – и продължаваме да живеем заедно от точно този момент, когато се разделихме. Сякаш се разделихме съвсем скоро, вчера, преди седмица.

И когато се разделим отново, в паметта си отново ще бъдем тези, които сме били някога - млади, здрави, красиви и весели, в полет и в силата на живота си, даже когато той е болка, защото огромни неща ни предстоят, – а тази среща, тя ще остане така, отстрани, като малко странично разклонение, не променящо нищо.

Някога имах толкова много думи за теб, толкова много, че не можех да се спра да ги изричам. Това не беше от словоохотливост, не беше и от това, че ми беше лесно и безпроблемно без замисляне да ги казвам – а от това, че бяхме заедно толкова кратко, безкрайно кратко, броени дни, мила моя, а аз мислех за теб толкова много, през целия си живот, и разговарях с теб – без теб – цял живот, и при срещи не ми стигаше времето да ти кажа всичко, което така ми се искаше, което беше така нужно.

Не е имало и ден, когато да не съм разговарял с теб. Целият ми живот се състои от две половини: в първата те чаках, през втората те помнех.

Писах това писмо много години, много дълго. В нощите, гледайки в мрака, и във влаковете, пушейки в коридора, и в блъсканицата на улиците, и просто в свободните минути. Толкова е странно: и пееше гондолиерът във Венеция, и свиреше цигуларят в Йерусалим, и светеше Айфеловата кула, и в безсънието в тундрата сред хъркането на бригадата се обаждаше разбитото радио: "Само за това, че всичко ще отмине, не бива да си спомняш". Тогава все още умеех да плача.

Плачеш ли за мен, мила моя? Помниш ли ме?

През целия си живот се опитвах да разбера теб, да разбера себе си и за хиляден път си спомнях отдавнашни събития - и намирах в тях в нови подробности, откривах нови подробности, нови мотиви и тайни причини.

Много те обичах, мила моя. И сега те обичам. Но сега това вече няма съвсем никакво значение. Сега вече определено е твърде късно.

Някога, в този живот, ти каза насред едно лято, Ленинград и тополов пух: "Влакът замина". И аз отговорих: "Е, аз такъв влак бих дърпал за връвчица с пръста си".

Някога имаше лято, стаичка, чаршаф, покривало на прозореца, завързано с каишка от сурова кожа на калмикски възел. Ти попита: "А на теб нужно ли ти е аз да те обичам? Или и така те... устройва?" Не намерих отговор, имаше твърде много верни отговори и всички те бяха за едно и също, пробляснаха за миг, всеки от тях главен и единствен, не можех да избера, толкова болезнено, и печално, и бързо биеше сърцето ми, и успях да отвърна едва на издиханието си: "Господи, дай ми любовта на това момиче, и повече нищо не ми е нужно от живота."

От този момент през целия си живот отговарях на този въпрос. От всички варианти в света търсех един, за да разбереш колко нужно ми беше това, за да ти кажа: "Ти ме обичаш. Когато ти се побъркваш по мен и дотичваш, изоставяйки всичко, и ме прегръщаш, притискайки се отчаяно, и очите ти сияят, и ти си моя, и ти стенеш с мен, и отвръщаш с всяко докосване на същото, което правя аз, и чувстваш същото, което чувствам аз, – ти ме обичаш, и го знаеш, с цялото си същество, и аз го зная и го чувствам с цялата си същност, защото иначе не съществуват такива неща."

Ти се боеше да попаднеш в плен. Боеше се да повярваш докрай, до последната си частица. Ти не можеше да живееш в покой с никого, защото никога не живееше в покой със себе си. Животът кипеше, искреше, пръскаше в теб, и ти се искаше всичко, и всичко ти беше малко. Ти беше такава светла и радостна. С теб беше светло.

Никого в живота си не съм разбирал така, както теб; не съм чувствал така, както теб; не съм чел, като отворена книга – само за мен! – като теб.

– Колко сияещи са твоите очища!..
– Това е само за теб...

В унисон, в фаза, в боите на карти. Обръщах се и отварях уста, а ти отговаряше: "Да, каква пролет, нали?"

Ти ужасно се страхуваше да останеш сама, да остарееш без мъж, без семейство, и затова произнасяше речи за скуката и еднообразието на семейния живот, в защита на свободата и приключенията. Ти предчувстваше своето бъдеще и се боеше да признаеш поражението си дори и в едно-единствено нещо. А така ясно се чуваха в твоя глас слабостта и желанието да те опровергаят, да те уверят, да те успокоят, че ще бъдеш надеждно и спокойно обичана през целия си живот – и при това ще има всичко, което може да бъде измислено - прекрасно, интересно, необичайно, и при никакви условия няма да бъдеш изоставена – даже ако сама от самолюбие, противоречие или злост направиш всичко, за да останеш – напук на самата себе си – сама; че няма да останеш сама, винаги ще успеят да те разберат, да те приемат, укротят, да направят така, че да ти бъде хубаво и да те оставят до себе си, както сама желаеш в дълбините на душата си, повече от всичко на света.

Аз се научих да разбирам, нали? А това е единственото, което ми остана, главното ми занимание, това е целият ми живот: да помня, да зная, да разбирам. И това е огромен, огромен, невъзможен за обхващане живот! Уверявам те...

В полетата под снегове и дъжд, моя мила приятелко, моя верна приятелко, бих те укрил с наметката си от зимните бури, от зимните бури, и даже ако биха ми давали цялото земно кълбо, цялото земно кълбо, с какво щастие бих притежавал само теб, единствено теб... кадифени джинси, месингов свещник, водка от нощен шофьор на такси, китара, еленова кожа, ръкопис и цигара... Писма се пишат различни, сълзливи, болезнени, понякога прекрасни, най-често безполезни, в писмата не може да се каже всичко, няма да се чуе всичко, в писмата все ни се струва, че няма да бъде написано правилно.

Ние много си приличахме. Бяхме млади, красиви, самолюбиви, обичани от мнозина, алчни за живот и веселие, мечтаехме за морета-океани, канехме се да заминем директно на Хаваите, в пампасите... мемсахиб.

"Между нас винаги оставаше един, последен милиметър, нали?" – каза ти. След много години аз отговорих: "Той оставаше вътре в теб. Ти така и никога не го преодоля в живота си, не се хвърли в дълбоките води, без да гледаш, не се отдаде изцяло безогледно и без остатък, и затова и не получи в замяна едновременно всичко, съвсем всичко, което така ти беше нужно, без което ти така и никога не стана щастлива."

Сега този милиметър се разпростря до неведоми хиляди километри, в друго измерение. И твоят глас, нисък, нежен, гръден: "Здравей, зайо. Е, как живееш?"

Живея.

Твоите опити в журналистиката, литературата, киното - какви глупости… Но аз така обичах, така страдах, така виждах в теб само всичко най-добро, че играех твоята игра, подмазвах се, ласкаех – и удивително, в това имаше повече истина, и ние двамата, както е било винаги, точно чувствахме степента на истината и фалша в моите думи, и в твоите също.

Колко е просто: теб те устройваше твоят живот. Ти го каза честно. Така искаше: и приключения, и надеждно базово летище, и свобода за маневриране, и романтична любов с разлъка...

По дяволите, но най-главното, което ме спечели, главното, което ми беше по-скъпо от всичко в теб – беше потресаващата чувствителност, отзивчивост, чистота на тона: на всяко мое движение, всяка дума, всеки жест – ти постъпваше именно така, че да бъде истинско, както аз исках повече от всичко, както мечтаех. Преди теб предполагах, че чувството никога не може да бъде напълно взаимно. И изведнъж се оказа, че може... В резонанс, в такт, в един удар на сърцето.

Всичко в теб е дреболия в сравнение с главното, потресаващо, дадено от Бога: ти си жена, каквито почти не съществуват. Ти си редом до мен – и вече има празнична светлина, радост, любов, щастие. С поглед, усмивка, жест, случайна постъпка – ти даряваше на мъжа пълното усещане за това, че той е желан, значим, интересен, достоен, че той – само за теб! – е единствен по рода си, мъжествен, силен, красив, забележителен. Това не беше съзнателно въздействие – това произлизаше от твоята същност, от алчното и радостно приемане на живота, от вярата в него - и тази радост и вяра ти естествено, като дихание, споделяше с този, който срещаше по пътя си.

Но аз не съм първият случаен срещнат, нали, малката ми? Помниш ли ме? Мъчи ли те тъгата?

И аз се разкрих изцяло – в изумлението на идващото щастие, което е възможно само веднъж. И ти се изплаши – от поробването от собствените чувства. "Аз не съм си позволявала да чувствам дори хилядна част от това, което чувствах наистина, което исках..."

И започна да забиваш в мен куки. Много се боеше да се разкриеш напълно – за да не могат да ти причинят болка. А аз бях щастлив от немислимото за мен поробване от своите чувства. Ето там стана разминаването. И се боях, не можех, не исках да причинявам болка; потребно ми беше да се грижа за теб, не да се боря.

Аз ти говорех, а всичко така или иначе няма как да кажеш, и всички думи толкова пъти са се употребявали в живота, и какво тук ново можеш да кажеш, и какъв смисъл има в това, няма смисъл в това, освен един, един единствен: аз говоря – и аз съм с теб, мила моя, сродна, любима, единствена моя, светлина моя, и аз виждам теб, чувам теб, чувствам теб, щастлив съм с теб, както никога и с никого в живота си. Нямах никой по-близък от теб.

Беше ли ти хубаво с мен? Харесвах ли ти? Устройствах ли те?

Малката ми, чуча-муча, пъстро магаренце, само за миг прояви малодушие, съвсем малко, и това е тази последна частица, която решава всичко.

Никога няма да се отърва от истината, че бяхме създадени един за друг. Ти не беше най-красивата, или най-умната, или най-добрата – аз те виждах с ясен поглед, не те идеализирах: ти беше подходящата за мен, и всеки поглед, въздишка, всяко твое движение – бяха отражение на моите, като в огледало.

Виждах теб – и другите преставаха да съществуват, отделяха се от стъклена стена: чужди, странични, други.

Виждах теб – и бях по-добър, отколкото съм бил без теб: бях по-храбър, по-силен, по-умен… не, това е глупост: по-добър, по-фин, по-благороден... и това не е главното: бях по-значителен, по-голям, отколкото без теб.

Заради беззащитността, заради ранимостта си се опитваше да изглеждаш безсърдечна – и изведнъж постъпваше според тези си претенции, а под блясъка на очите трепкаше плахост, защото самата ти същина беше добра и прекрасна, а ти се боеше да бъдеш такава, за да не изгубиш борбата в живота, за да не изглеждаш слаба. А аз дотолкова знаех силата си, че не се боях да постъпвам като слаб, и в резултат на това ти постъпваше като силна, а аз като слаб, макар всъщност да беше обратното, а на практика се получи обратното... Господи, мила моя, как помня всичко...

Всичко свършва, животът е в залеза си, финишът е определен. Не съм имал и ден без теб. Хайде накрая, както тогава, да допрем пръсти.

Твой Аз"

© Михаил Велер

Музикални дивотии: и за разнообразие, малко Моцарт

"I don't give a $hit about Mozart"
(c) The Barber of Siberia

Something...

Островите Малък и Голям Таз от древни времена са се смятали за непригодни за живот. Сред местните аборигени се носи легенда, че на островите обитавало нещо такова, за което във всички езикови системи няма обяснение. И това нещо довеждало до задънена улица всички изследователи, решили се на рискована експедиция до Тазовите острови. Нещото не се поддавало на описание, не се разлагало на елементарни частици и по начало се държало агресивно. Съскало, плюело и периодично посягало да хапе. Даже в душните тропически нощи от него нямало покой. Нещото шумяло с миналогодишните листа на палмите и хвърляло върху брезентовите покриви на палатките тежки кокосови орехи. И така продължавало до момента, в който на острова пристигнал прекрасен юноша.

Този юноша не само бил прекрасен телесно и пораждал огромни надежди в женския пол на възраст между осем и осемдесет години, но и демонстрирал големи перспективи в сферата на естествознанието. Юношата бил чист душевно и блестящ умствено. Разумът му, подобно на нешлифован диамант, се нуждаел от шлифоване под формата на знания. Жаждата за открития и родителите на измамените момичета го прогонили от родните брегове по света, пречейки му да се заседява особено дълго на едно място. Веднъж, в приятен есенен ден, неговият члун¹ се добрал до Тазовите острови, където с юношата се случило нещо такова, което в приличното общество се обсъжда в продължение на няколко години, започвайки повечето светски беседи с фразата: "А помните ли онзи юноша от Тазовите острови?". Но ние не се намираме в прилично общество, затова няма да обсъждаме повече тази поучителна история :)

Нетбук на AA батерии

Стискам палци това нещо да се сбъдне. NorhTech са анонсирали нетбук, работещ от стандартни АА батерии. Официалната премиера на Gecko EduBook ще е на изложението Computex през юни.


Това, заради което ми е интересен, е възможността за работа с 8 стандартни NiMH батерии в продължение на 4 часа (!), а ако се използват също толкова на брой литиеви АА батерии, времето на работа се удължава до 6 часа. Твърди се, че процесорът хаби само 1.2W, което си е прилично отвсякъде. При желание може да се постави и стандартна акумулаторна батерия, която също ще работи 6 часа без презареждане.


Като спецификации нетбукчето е напълно прилично, макар че не блести с кой знае какви екстри - SoC Xcore86 1 GHz процесор, 256/512/1024MB RAM, 2.5 инчов хард или SSD носител с капацитет по избор, 8.9-инчов екран (1024x600), Wi-Fi (802.11 b/g), 10/100Base-T порт, и 3 външни USB и един вътрешен, към който може да се свърже GPRS, CDMA или 3G модул. И ако случайно това не е достатъчно, можете при нужда да заменяте процесора и RAM паметта. Стандартно нетбукчето ще се доставя с Ubuntu Remix ОС, но за ламери неопитни юзъри ще е възможно инсталиране на Windows XP.

Черешката върху тортата е цената в базовия комплект - $200. Хем евтино, хем с осем обикновени батерии си гарантираш още четири часа, след като изцедиш стандартната батерия докрай. ИСКААААААААМ!

Gavin Harrison & 05Ric

След като се намират хора, които харесват екзотичните ми музикални дивотии, хайде ще продължим с поредицата. Този път нещо невероятно яко, и при това яко кримзо: Gavin Harrison & 05Ric - Drop.


С нещо напомня и солата на Трей Гън, и Кримзо, и Фрип и Силвиан, маниерът на пеене бие най-вече на последните. Като цяло е доста добро, независимо че дискът започва много бясно, а към средата вече е по-скоро прилично и в един момент слиза дори до абе става. Гейвин Харисън, каквото и да си говорим, е много добър барабанист - техничен, стабилен и изобретателен.

По-любопитният в тайфата обаче определено е 05Ric - басист, свирещ кримзоидни парчета на странен многострунен инструмент. Присъединявайте се:

За ленивите: торент тук.

Размисли за ревността

Нещо съм се измързеливил напоследък. Изпаднал съм в типичното за мен положение на коледен подарък - лежа си кротко под елхата, и докато не ме побутнат към нещо, докато не ме провокират с някоя дума или текст, витая в някакво безвремие. Обсъждането в Говорилнята на ревността ме размърда, та да споделя какво ми е мнението по въпроса. И претендирам, че съм напълно безпристрастен и обективен - защото... ами защото практически не зная какво е това ревност.


Разправяли са ми истории, които са си направо патология. Страховити разправии за една усмивка към непознат, за скандали заради кого другият се се облича по-добре напоследък, за случайни погледи, за самото забелязване на представителите на другия пол. В такива случаи се чудя искрено защо такива хора така си тровят живота. Бих разбрал да не е на сериозно, или да е някаква провокация, дори да е примерно епизодичен пиянски изблик. Но трезвен, съзнателно да превърнеш живота си в такъв ад? Аз не проумявам в повечето случаи дори баналните, незначителни демонстрации на ревност. Какво толкова лошо има в това благоверният да обръща внимание другиму? Защо това да е повод за демонстрация на собственост?

Мен самия също почти не са ме ревнували. Не мога да кажа, че въобще не е имало поводи - аз съм склонен да скъсявам дистанцията с други хора, често му отпускам края, говоря на свръх-лични теми, танцувам с почти непознати, смея се на висок глас, изобщо се държа практически така, все едно съм напълно неангажиран (дори когато имам сериозна връзка). Подхождам по същия начин и към другия, отпускайки му без проблем колкото свобода му е нужна. Примерно, ако жената до мен ме е прегърнала с едната ръка, а другата е преметнала през рамото на друг мъж, не изпитвам безпокойство. Сигурно съм твърде наивен или самоуверен, но смятам, че ще почувствам, ако отношението й към мен се е променило. А дотогава съм напълно спокоен - дори ако приятелката ми преспи с друг, не мога да кажа, че това особено ще ме притеснява. Защото той просто няма да получи от нея това, което което тя ще даде на мен. Понякога даже си мисля, че вероятно не бих имал и проблем да я гледам да го прави с друг (само теоретизирам де, досега не ми се е случвало). Не си спомням време, когато да съм възприемал отношенията другояче - някак си още от детството съм бил такъв, въпреки възпитанието и средата. Изглежда необяснимо - все пак съм чел същите книги, учил съм в същите училища като другите, които сега вилнеят в изблици на бясна ревност. Любовта при мен никога не е била обвързана с идеята за притежание. Последиците от това не винаги са били така розови, но хайде сега да не задълбаваме в това :)

Не помня кой точно беше казал, че истинската любов е свобода, а не окови. Дали не беше Ницше? Мързи ме да ровя в Google, за да проверя. Мисля си, че именно на този принцип съм живял досега - и продължавам да живея.

Имал съм няколко кратки връзки с жени, които бяха склонни да дирят под вола теле - и които подивяваха, когато примерно излизах без тях, или когато дрехите ми миришеха на чужд парфюм, защото в студа бях наметнал сакото си през раменете на колежка, или защото ме бяха видели примерно на кафе с непозната... Някак си тези изблици се уталожваха от само себе си. Не мисля, че съм казвал нещо специално или реагирал по някакъв по-особен начин; познато ли ви е усещането, когато разпалено се опитвате да обясните нещо на друг човек, жестикулирате, а той просто ви гледа смаяно? И осъзнавате в един момент какви дивотии сте наговорили - и до каква степен се излагате? Казвали са ми, че горе-долу това впечатление оставям у другия в такива ситуации. Не знам дали наистина е така, не ми е хрумвало в такъв момент да се погледна в огледалото. Някак си другият просто сам осъзнава неуместността на подозренията си - или избира да си тръгне, защото съ-съществуването с мен му изглежда като твърде сериозно изпитание.

Парадоксът е, че аз не се старая да се сдържам, нито да провокирам каквото и да е. Примерно е общоизвестно, че повечето хора, с които контактувам, са жени - в указателя на телефона ми я има, я няма десетина мъжки имена. Да, заглеждам се без особена умисъл и нерядко отбелязвам дори и на глас хубавите жени наоколо. Поддържам контакт с някои от бившите ми, чуваме се по телефона, срещаме се да пием по едно питие и да споделим това-онова. В последната ми връзка имаше един момент, когато аз ходих да си поговоря с една бивша, и за да не засегна тогавашната ми болезнено ревнива приятелка, се измъкнах с общи фрази. Признах си едва след това. Реакция за моя изненада не последва - явно тя беше осъзнала, че ако исках да й изневеря, просто щях да го сторя, без да се крия.

В крайна сметка, без непременно да претендирам, че съм прав, смятам, че нещата опират до това двете страни да желаят да участват в тази игра. Ревността си е просто вид тирания, която като всяко насилие изисква участието и на жертвата. Как да бъдеш тиранин, ако нямаш насреща си жертва? И как да се превърнеш в жертва, ако липсва тиранин? Насилието не е нещо едностранно. Ако си нямаме работа с завършен психопат, човек не може да породи насилие, ако няма насреща си друг човек, който да приема това. Тъжната и ужасна истина е, че и двете страни са виновни.

Ако бъдем честни, ревността е един от най-безопасните видове домашно насилие. Тя не е наказуема като побоищата, не се порицава, за нея дори хората са склонни да не носят отговорност и да изпитват чувство за вина. Вместо това ревнивецът просто казва "Не мога да направя нищо, такъв съм" и с това въпросът се изчерпва. Жертвата няма какво да възрази.

От страната на тиранина нещата са напълно ясни. Стремеж към самоутвърждаване, комплекси и ниска самооценка, плюс желание да контролираш другия. Не че това не е преодолимо, но единственият начин да излекуваш другия от тези му склонности е изначално да не приемаш неговите условия и да не влизаш в подобна игра. Ако сам доброволно приемеш позицията на жертва, положението е обречено.

При жертвите нещата изглеждат по-сложни. Или поне ми е по-трудно да ги обясня - много е лесно да се превърнеш именно в жертва, просто като прехвърлиш отговорността за своя живот на някой друг. Да замениш "не мога" с "другият не ми позволява". Звучи примамливо, нали? С едно действие се отърваваш от вината за каквото и да е. Ставаш нещастна жертва, къпеш се в съчувствието на другите, жертва си на обстоятелствата и на тиранина-партньор. Приемайки тази позиция, охотно се заемаш да се бориш с последствията: да се притесняваш какво ще си помисли той/тя, да убеждаваш, да отстояваш правата си или да отстъпваш… Тук нещата опират до твоя собствен темперамент и интелект - в някои случаи съумяваш да изградиш що-годе нормален живот и да навреш чуждата ревност в най-тъмния ъгъл на подсъзнанието, позволявайки й да се показва само от време на време. При по-слабите това просто не се получава, така че им остава единствено да се подчинят и да се жалват на хората наоколо. Което им осигурява заряд от емоции, компенсиращи почти без остатък недостатъците на такъв живот. И им осигурява сигурното оправдание да не носят отговорност за самите себе си...

Та ми се струва, че причините за ревността не са само в другия, но и вътре в самия теб. И борбата с последиците е безсмислена - ако причините все така продължават да са налице. Ако човек сам не е склонен на участие в подобни игри, има чисти помисли, не се стреми да провокира другия или да се отърве от отговорността за собствените си постъпки, колкото и да хвърлят кал по него, тя няма да се залепи. Ако ти сам не предразполагаш другия към ревност, просто няма да те ревнуват. Така поне на мен ми изглеждат нещата… сигурен съм, че има хора, които ще ги видят в съвсем друга светлина.

Кратка, непълна и общо взето погрешна история на езиците за програмиране

"Лари Уол заспива и удря челото на Лари Уол в клавиатурата. Когато се събужда, Лари Уол решава, че низът от символи на монитора на Лари Уол не е случаен, а е примерна програма на език за програмиране, който Бог желае Неговият пророк, Лари Уол, да проектира. Ражда се Perl..."

http://james-iry.blogspot.com/2009/05/brief-incomplete-and-mostly-wrong.html

Разбира се, забравени са някои важни езици като Erlang, а краят звучи недоизпипано, но все пак е блестящо.

There's an app for that too...

Предчувствам изблик на гняв сред обожателите на iPhone, но просто не мога да отмина тази реклама за телефона на Apple:

Величествен сарказъм в най-добрите му традиции.

Ако импресионистите бяха хасидски евреи

Понеже при Светла видях малък откъс от любимия ми градски невротик, изкушавам се да добавя още. В свободен превод, тъй като не разполагам с българското издание. Ще ме извинявате за евентуалните неточности. Не стреляйте по пианиста, той толкова си може :)

Хасидски притчи с ръководство по тълкуването им, съставено от един изтъкнат учен


Някакъв човек пристигнал в Хелм, желаейки да зададе въпрос на равин Бен Кадиш, най-святия сред равините на деветнадесетия век и вероятно най-великият нудж¹ на средновековието.
- Рави, - попитал човекът, - къде мога да намеря покой?
Великият хасид го огледал от всички страни и казал:
- Обърни се, какво е това зад гърба ти?
Човекът се обърнал - и тогава равин Бен Кадиш яко го треснал по тила с един свещник.
- Стига ли ти този покой или да добавя още? - усмихнал се равинът, оправяйки си кипата.

В тази притча се задава глупав въпрос. При това глупав е не само въпросът, но и човекът, пристигнал в Хелм, за да го зададе. И въпросът въобще не е в това, че той е живял далеч от Хелм, всъщност той е живял близо, но защо, пита се във въпроса, не си е седял вкъщи? И защо му е било да тревожи равин Бен Кадиш - като че равинът не е имал достатъчно свои грижи? Честно казано, равинът по това време бил затънал до уши в дългове на карти, че още и някоя си мадам Хехт се съдела с него за бащинството на нейното дете. И все пак, основният смисъл на притчата е в това, че този човек не си е намерил по-добро занимание от това да обикаля из страната и да лази по нервите на хората. За това именно равинът му разбил главата, което според Тората представлява един от най-изтънчените способи на проява на грижа за ближния. В друга версия на тази притча разгневеният равин после и скочил върху проснатото тяло на този човек и с остра писалка написал върху носа му цялата история на Рут.

*****

Равин Радиц от Полша бил дългобрад човек с много нисък ръст, за него говорели, че присъщото му чувство за хумор вдъхновило немалко еврейски погроми. Веднъж един от учениците му го запитал:
- Към кого Бог се е отнасял по-добре - към Мойсей или към Авраам?
- Към Авраам, - отговорил цадикът².
- Но Мойсей е довел израилтяните в Обетованата земя, - казал ученикът.
- Добре, тогава към Мойсей, - отговорил цадикът.
- Разбрах, рави. Това беше глупав въпрос.
- И въпросът ти е глупав, и ти самият си глупак, и жена ти е мескайт³, и ако не се махнеш от крака ми, въобще ще те отлъча от църквата.

Тук от равина е поискано да произнесе ценностно съждение относно Мойсей и Авраам. Въпросът не е лесен, особено за човек, нито веднъж в живота си не поглеждал в Библията и само преструващ се на неин познавач. И как впрочем да се тълкува безнадежно относителният термин "по-добре" ? Това, което е "по-добре" за равина, въобще не е задължително да е "по-добре" за неговия ученик. Например равинът обичал да спи по корем. Ученикът също обичал да спи на корем - на корема на равина. Проблемът е самоочевиден. Следва да се отбележи и това, че настъпването на крака на равина (което е сторил в тази притча ученикът) е голям грях, сравним според Тората с този, който извършва човекът, галещ хляба маца не за да го изяде, а със съвсем друга цел.

*****

Човек, който никак не успявал да омъжи своята грозна дъщеря, навестил равина Шимел от Краков.
- Тежи ми на сърцето, - казал той на свещеника, - че Бог ми е дал грозна дъщеря.
- Колко грозна? - попитал ясновидецът.
- Ако я сложиш на чиния редом до сардина, няма да различиш едната от другата.
Краковският ясновидец за кратко се замислил, а после попитал:
- А каква сардина?
Сварен неподготвен от въпроса на мъдреца, бащата се позамислил, а после отговорил:
- Ъ-ъ... балтийска.
- Лоша работа, - казал равинът. - Виж, ако беше атлантическа, тогава би имала поне някакъв шанс.

Тази притча ни разкрива трагедията на такива преходни качества като красотата. Възможно ли е било това момиче наистина да е приличало на сардина? Напълно е възможно. Вие виждали ли сте какви мегери бродят сега по улиците, особено по курортите? Но дори и ако е било възможно, нима не всяко творение е прекрасно в очите Божии? И това е нещо напълно възможно, но все пак, ако момичето изглежда по-уместно в консерва с винен сос, отколкото във вечерна рокля, значи тя има големи проблеми. Колкото и да е странно, жената на самия равин Шимел, както казват, приличала на калмар, но само по лице, но и това й качество се компенсирало от присъщия й навик да кашля - макар че как се е получавало така, се затруднявам да разбера.

*****

Равин Цви Хайм Израел - правоверен изследовател на Тората, човек, издигнал изкуството на жалния хленч до нечувани на Запад висини, единодушно бил възхваляван от своите събратя евреи, съставящи една шестнадесета от процента от цялото население на Европа, като най-мъдрия сред хората от Ренесанса. Веднъж, когато той вървял към синагогата, за да отбележи свещен еврейски празник, посветен на деня, в който Бог се отказал от всичките си обещания, една жена го спряла и му задала следния въпрос:
- Рави, защо не ни е позволено да ядем свинско?
- Не е позволено? - изумил се светият човек. - Ех, мамицата му!

Това е една от малкото притчи в хасидската литература, посветени на еврейския закон. Равинът знае, че свинско не бива да се яде, но това не го вълнува, тъй като обича свинско. И малко е, че обича свинско, но и с удоволствие боядисва великденските яйца. Накратко казано, той не дава и пет пари за традиционната вяра, а за завета Господен до Авраам говори като за "празни дрънканици". И макар свинското, забранено от древноеврейския закон, да остава и досега нечисто, някои учени смятат, че Тората просто препоръчва да не се яде свинско в определени ресторанти.

*****

Равин Бомел, учен от Витебск, решил да обяви гладна стачка в знак на протест срещу това, че на руските евреи забранили да носят мокасини извън гетото. В течение на шестнадесет седмици светият човек лежал на твърд матрак, гледайки в тавана и отказвайки да приема каквато и да е храна. Учениците вече се опасявали за живота на равина, но тогава някаква жена се приближила до неговото ложе и навеждайки се към учения мъж, попитала: "Рави, с какъв цвят били косите на Естир?" Светият човек с труд се обърнал на една страна и погледнал лицето й. "Не, помислете си, намерила за какво да пита!, - произнесъл той. - Знаеш ли ти, че главата ми се пръска от това, че шестнадесет седмици не съм слагал и троха в уста?" Чувайки това, учениците на равина отвели тази жена в сукката⁴, където тя започнала да яде като от рога на изобилието и яла до момента, до който не й донесли сметката.

Тук имаме пред нас фина трактовка на проблема на гордостта и тщеславието, изглежда свеждащ се до това, че да се пости е голяма грешка. Особено на празен стомах. Човек не е ковач на своето нещастие, всъщност страданията му са от волята Божия, макар че с какво така са му паднали на сърце се затруднявам да разбера. Някои правоверни племена са вярвали в това, че страданията по същината си са единственият път към пречистването, учените също така описват култа на така наречените Есеи, които когато излизали на разходка, нарочно си блъскали главите в стените. Според последните книги Мойсееви, Бог е милосърден, но трябва да признаем, че на света има множество неща и явления, за които просто не му остава време.

*****

Равин Екел от Занск, притежаващ най-добрата дикция в света, докато някакъв идолопоклонник не му откраднал резониращото бельо, три нощи подред сънувал сън, че ако отиде в Ворки, ще открие там велико съкровище. Прощавайки се с жена си и децата си и обещавайки да се върне след няколко дни, равинът тръгна на път. Две години по-късно го намерили да броди из Урал в компанията на хималайски енот, към който той явно се бил изпълнил с нежни чувства. Измръзналият и прегладнял светец бил доставен обратно в дома му, където роднините успели да го върнат към живота с помощта на топла супа и варено телешко с хрян. След това му дали малко храна. След като обядвал, равинът разказал на близките си своята история: на три дни път от Занск го хванали диви номади. Узнавайки, че той е евреин, варварите го заставили да зашие наопаки всичките им спортни якета и да им ушие панталони. И сякаш това унижение било малко за него, негодниците му влели в ушите сметана и ги запечатали с восък. В края на краищата равинът успял да избяга, но насочвайки се към най-близкия град, той вместо това се озовал в Урал, защото се срамувал да попита минувачите за пътя.

След като разказал своята история, равинът станал от масата и се прибрал в спалнята си, желаейки да се наспи, и директно под възглавницата му лежало съкровището, което той толкова търсил. Обхванат от благоговеен възторг, равинът паднал на колене и възхвалил Господ. Три дни по-късно той отново бродел из Урал, този път преоблечен като мартенски заек.

Посоченият тук шедьовър в свръх-достатъчна степен илюстрира нелепостта на мистицизма. Равинът сънувал един и същи сън три нощи поред. Ако от десетте заповеди извадим петте книги Мойсееви, се получава пет. Да извадим от него братята Яков и Исав и отново ще получим три. Такъв род изчисления докарали великия еврейски мистик равин Ицхак Бен Леви до това петдесет и два дни поред да залага в казиното на двойка и да печели - и все пак в крайна сметка той достигнал до това сега да живее на помощи за безработица.

1. Нудж – досадник (идиш) - б.пр.
2. Цадик – праведник (иврит) - б.пр.
3. Мескайт – грозотия (идиш) - б.пр.
4. Сукка – колиба (иврит) - б.пр.